Писмо от САЩ: Коментар на статията "Как и на каква цена премиерът Бойко Борисов вкара България в капана?"

Здравей, Кръстьо,

Прочетох статията ти: Как и на каква цена премиерът Бойко Борисов вкара България в капана?

Коментирал съм многократно темата ЕС. Мнението ми съвпада с твоето, но е значително по-радикално. В дългосрочния интерес на всяка суверенна европейска държава, особено тези по перифериите на т.н. “Съюз”, е да не участвува в него. Най-елементарен cost/benefit анализ базиран на периода на “участието” на България в ЕС го доказва. Новоподписаните задължения към ЕС увеличат многократно разходите и, респективно, имагинерната полза от членството в Съюза ще се превърне в огромна загуба.

Мнението ми е “радикално” не само като (1.) “безкомпромисно икономическо становище”, но и в смисъла на (2.) “производно следствие” от самия произход на “Съюза”.

1. Задълженията обвързващи България с ESM (парични вноски равни на 16.9% от БВП) са безумно неизгодни. Такова съдбоносно решение, без съгласието на мнозинството от българския народ чрез плебисцит, е тъждествено с национално предателство. Дори и мнозинство в парламента не бива да бъде достатъчно условие за вземането му!

2. Идеята за ЕС не се корени в някаква “Социално справедлива, обединена Европа”, а в комерсиално сдружение (ECSC – European Coal and Steel Community, Treaty of Paris, 1951) между Франция и Германия, което да направи нова война между двете страни не само “немислима, но и икономически (“материално” sic!) невъзможна.”, формулирана от бившия член на правителството на Виши, Християн-демократа Роберт Шуман. Не мястото тук да се впущам в анализи на споменатото френско правителство, съдружието му с Хитлер и на каква цена от човешки жертви е “спасило” Франция от съдбата, да речем, на Полша. Достатъчно е да напомня, че основателите нe са демократи и хуманисти, а политици с едва ли не с противоположен мироглед, неоправдан в съвременният етос, половин век по-късно. И така поговорката: “Вълкът мени кожата си, но никога и нрава!” намира потвърждение в липсата на демократични принципи и механизми на съвременния Европейския съюз. Г-н Борисов е постъпил по същия недемократичен начин обвързвайки България с абсурдни финансови условия.

Какви са били мотивите на българския премиер да предостави българския народ на подобно финансово изнасилване сравнимо само с репарациите върху Германия под натиска на Франция след Първата световна война довели до демократичното избиране на “Вожда” споменат по-горе, нямам ясна представа. Логично е допущението, че не са били от патриотичен характер и не са резултат на макроикономическа некомпетентност. Г-н Борисов има достатъчно опит да прозре, че подобно финансово задължение е невъзможно за изпълнение и всеки опит за осъществяването му може да повтори събитията сложили край на Жан-Виденовото правителство.

***

Горният ми аргумент е валиден само при една идеализация на българската действителност. Икономически независима България предполага политически водач еманципиран от групировки на специални интереси, запознат с “теориите” на Макиавели, способен да ги модернизира и приложи в сложната обстановка на съвремието.

Такъв водач България няма. Това е ясно на повечето интелигентни и ангажирани българи, и затова консенсусът клони къп пълно членство в ЕС. Разчита се се на ефекта на скачените съдове – щом България е пълноправен член на Съюза, резултатът би трябвало да бъде положителен. Надеждата е, че западните политици са по-опитни, некорумпирани и загрижени за благоденствието на нациите си и като такива просто ще повлекат България след себе си към някаква съвременна Аркадия. Това е илюзия към която нямат имунитет и други нации. (Не случайно Обама стана президент.) В крайна сметка всяка държава трябва да създаде собствен модел и постигне реални резултати независимо от другите. Най-голямата грешка е да разчита на други да я извадят от трудно положение.

Още веднъж обръщам внимание върху Сингапур, малка и незначителна полу-нация, исторически подведомствена на бивша велика сила, последната не особено заинтересована от благоденствието на колониите си. Чърчил отъждествява загубата на й през 1942 г. в резултат от инвазията на Япония като най-голямата капитулация в британската история. Сингапур добива независимост едва през 1965 г. Тази преуспяла икономически парламентарна демокрация е продукт на двама държавници: Давид Маршал – водач на Лейбъристка партия (да ти звучи познато?) блестящ адвокат, но не особено успешен в преговорите си с Британия и по тази причина изместен от Лим Ю Хок, който успява с машинациите си да бъде назначен управител на Малайзия със седалище Канбера, но почти веднага изчезва с някаква малолетна девойка и бива открит при крайно компрометиращи обстоятелства. В последна сметка приема мюсюлманската религия и умира в Саудитска Арабия. От това произтича и съмнението, че този господин не е бил със всичкия си, да използвам говоримия български израз. Звучи парадоксално, но е факт.

Нима България не може да предложи нещо по-добро като политически водачи? По този въпрос исках да разговаряме. Както и по въпроса за качеството на българската нация и интелектуалната й върхушка. И дали има изход от българския конундрум (безизходица) и след толкова неуспехи - положителна перспектива за България.

***

Геният на Сорос се състои в притежание на подводници в най-висши правителствени кръгове и финансовата полза от информацията, която получава. Това поне тук, при условие, че се докаже, е криминално престъпление. При това е много по-хитър от Мадов.

Пол Кругман от време на време казва нещо смислено, но общо взето познава само в ретроспект. Това, че има Нобелова премия не е атестация за далновидност, а по-скоро за политическата му принадлежност. Ако се замисли човек, че Ал Гоър има Нобелова премия относно затоплянето на планетата след като бяха подкупили цял научен екип в Англия да докажат тезата, Обама – за мир, Михаил Шолохов за “Тихия Дон” и Орхан Памук за “Истанбул”, не може да сформира особено високо мнение за това, в очите на масата, престижно отличие. Както е писал един от най-уважаваните от мен автори: “Всяка репутация е обикновено незаслужена!”

Рубини е перманентен черногледец и както казва поговорката тук: “Every dog has its day!” (в свободен превод: “И на кучето понякога му излиза късмета”)

За Симон Джонсън мога със сигурност да кажа, че не е запознат с мъдрата българска поговорка: “Лудият изяжда и две баници – по луд, който му ги дава”, иначе нямаше да се чуди и оплаква от шефовете на големите корпорации, че били арогантни и с двоен, а дори и троен стандарт и пр. Защо не напише едно отворено писмо до Обама, Бернаки или на оня богопомазан от Йехова и Ханк Полсън хлапак, шефа на трезора, вместо да дращи по страниците на Хъфингтон пост? Защото ще го уволнят от MIT (Massachusetts Institute of Technology), предполагам.

За Щиглиц мога да кажа, че светът може само се съжалява, че не е отворил очите на бившия Съветски съюз и по-точно на другаря Горбачов относно преимуществото на затворената икономика в противовес на пазарния фундаментализъм. Ако беше го направил сега руски фирми щяха да са в Китай и по света вместо американски. И нямаше да има нужда от идеите на Агенцията за международно развитие, от прехода към пазарна икономика а-ла Шлайфер и всички олигарси щяха да са зад решетките, вместо да се забавляват по курортите в Европа, баровете на Лондон и напоследък, в Щатите.
A.J
USA