ТАНЦЪТ НА СИНДИКАТИТЕ /Проф. Кръстьо Петков/

Ефектът на изненадата

Кой е предполагал, че железничарите ще вдигнат ефективна стачка, която продължава 20 дни, без изгледи за бързо споразумение? Допускал ли е някой, че месец след внушителната изборна победа на ГЕРБ, над 40 000 протестиращи пред парламента ще издигат искания за оставка на правителството? Или че зърнопроизводители ще направят десант в центъра на София със 170 от общо 3000 селскостопански машини, блокиращи кръстовища и гранични пунктове!

Логичният отговор е: малцина са предвиждали подобен обрат на събитията. България доскоро беше сочена с пръст като страна, чието народонаселение понася овчедушно всякакви издевателства: от крупни/организирани престъпници и самоорганизиращи се мутри; царе и олигарси; некомпетентни властници и продажен съд...
Но ето, че сред същата нация, смятана за социално импотентна и политически недозряла, се намериха хора, които влязоха в открит конфликт с управляващите. Вярно, мащабите и остротата на сблъсъците в България не са като в Гърция или Англия, но се превърнаха в явление, което привлече общественото внимание - тук и в Европа.

Така от социален, конфликтът се превърна в политически. На преден план излезе въпросът: още колко ще издържи на публичното недоволство правителството на Бойко Борисов?
Моят отговор към днешна дата е: ще издържи толкова дълго, колкото реши! Разбира се, има ограничения, като например установената със закон продължителност на мандата. Което не е непреодолима пречка за овладялата до съвършенство занаята на изборните манипулации ПП ГЕРБ!

Основанията да мисля така са две: първо, за пореден път социалните протести, макар че са ударни и мащабни, останаха без широка гражданска подкрепа; второ, „ястребите” в ГЕРБ, консолидирани около премиера в сянка Симеон Дянков, желаеха тази социална битка. И я предизвикаха по план, разработен далеч преди изборите.
Като убеден последовател на Шумпетер Мисионерът знае, че разрушението е път към съзиданието. Затова не се поколеба да разруши отношенията в тристранката, градени от 20 години, за да напише на бял лист историята на новия ултра-нео-либерален модел на управление. В него място за социален диалог и разни други европейски глезотии няма!
На свой ред премиерът Борисов направо обяви, че протестите го правят по-силен-в смисъл, че така успехите му изпъквали по-ярко! Известно е, че Б.Б. обича и търси битката. В такава среда се чувства като риба във вода: през младежките години; в периода на първоначалното/сенчесто натрупване на капитала; и сега-когато е върховен повелител във властта.

Така че ако има някой изненадан, това не е правителството, нито неговият титуляр Борисов. Обратно, управляващите спечелиха тактическо предимство, като се отърваха временно от досадните преговори, които водиха в НСТС цели две години-за антикризисни мерки, минимални заплати, пенсионни реформи, допълнения към КТ/за надомната работа/, социални избори и прочее рутинни и форсмажорни партньорски теми.

ГЕРБ вече навлиза в нова фаза на упражняване на властта: демонстрация на твърдост, сила и задкулисни маневри /дисциплина, в която имат добре подготвени треньори и състезатели/.

Изненадани бяха синдикатите - в смисъл, че се довериха предизборно на своя водещ партньор и председател на тристранката: Дянков; приеха за чиста монета неговите думи, че проекто-бюджетът за 2012 г. ще остане такъв, какъвто беше към датата на внасянето в парламента; не предвидиха готвения от месеци коварен ход: шоково вдигане на пенсионната възраст /още през януари 2012 г., предложено пост-фактум, в нарушение на закона и парламентарната процедура/. И други сюрпризи трябваше да преглътнат лидерите на КНСБ и КТ „Подкрепа”, като например отказа на Борисов да изиграе ролята на Бащица в етюда: ”Те се карат, аз ги помирявам”. За първи път премиерът взе страна в един спор на мига; с което показа, че той е поръчал музиката...

В интерес на истината, ефектът от неприятните изненади не трая дълго. Буквално за дни двете синдикани централи се мобилизираха и вкараха в употреба целия класически арсенал при остри индустриални акции: напускане на тристранката; вътрешен референдум; ефективна стачка; национален митинг. Постигнаха и резултати, макар и минимални: преговори за КТД в БДЖ; вместо с цяла година, пенсионната възраст ще се вдига поетапно с 4 месеца.
Но пукнатината в социалното партньорство остана, заплашвайки да се превърне в пропаст. Ситуацията днес силно напомня баталиите между синдикати и правителство по времето на Жан Виденов...

Странният танц

При класическите танци са нужни двама партньори. За дансуването в социалното партньорство трябват трима, а в гражданския диалог-четирима. След развода в тристранката, синдикатите трябваше да търсят нови партньори и нов дансинг. Оказа се, че възможности за избор и желаещи да се включат в играта има. Само че не са тренирани и мотивирани да се включат в едно протяжно и тежко противоборство.

В случай визирам политическата опозиция. Знае се, че нито Костов, нито Станишев някога са владеели философията и техниката на играта, наречена „Европейски социален диалог”. Когато бяха на власт, очакваха от профсъюзите да са кротки и партийно лоялни; минеха ли в опозиция, бяха готови на страстна прегръдка с довчерашните си опоненти. Затова срещите на обединените делегации на КНСБ и КТ „Подкрепа” с ДСБ/СДС и БСП произведоха главно краткотраен медиен ефект; опции за ефективно парламентарно противодействие, блокиращо правните приумици на екипа на Дянков, не се очертаха. Другите парламентарно представени партии не ги броим, поради очевадната конюнктурщина в тяхното поведение, определяно от един фактор: доколко властово благоразположен е ГЕРБ към техните лидери в дадения момент. ДПС по традиция са дружелюбно настроени към синдикатите; но-дотук!

Работодателите се извъртяха и за пореден път доказаха своята зависимост от държавата /която иначе системно ругаят като пречка за свободния пазар/. Заплашени и от предстоящите социални избори, водещите структури в корпоративния бизнес дадоха открита политическа подкрепа на Дянков-за т.нар. пенсионна реформа; и заклеймиха неговия институционален опонент-президента Първанов,заради готвеното вето. Своите дертове: верижни фалити; междуфирмени дългове; неплатени поръчки; липса на кредити, бизнес-лидерите оставиха за по-добро бъдеще.

Най-проблематичен се оказа съюзът със съсловните организации и гражданските структури. За синдикатите перспективата да се впуснат в бурни съвместни акции със зърнопроизводителите се оказа твърде рискована: „Няма как ние, бедните железничари да застанем до земеделците-милионери”, сподели с мен един от водачите на стачката. Полицейските синдикати са такива само по име; иначе са „Ни риба-ни рак!” Законът и уставът им позволяват да разиграват театрални сцени от рода на „Мълчаливо пушене”, или да напуснат службата. Повечето хора под пагон избират третото-налягат си парцалите, разчитайки на милостта на началниците. И въпреки че персоналните симпатии към протестиращите синдикалисти и граждани са факт, полицаите и военните не стават за открити съюзници в публични акции.

Остават пенсионерите-вечно недоволни и вечно гладни. Но и вечно разделени, отдаващи енергията си на вътрешни раздори, вместо на битки с антисоциалната държава и нейните узурпатори. А какъв потенциал има в тези 2 350 000 българи от третата възраст. Цяла държава може да разтърсят-при това без да и пречат. Справка-Хърватска!

Поради всичко това може да определим танца на синдикатите като моноспектакъл. В продължение на седмици те останаха сами в протестната епопея, на границата на изолацията.Този път няма как да ги винят, че не са били активни. Проблемът е в липсата на мотивирано и жизнено гражданско общество. Няма как да събудиш, викайки под прозорците, цяла една /задрямала и апатична/ нация. Освен ако тя не се надигне сама. Но за това са потребни не само синдикални, а граждански рефлекси и водачи.

Антисинсикализъм в действие

Цяло десетилетие и половина бях забравил какво значи войнстващ антисиндикализъм /изключвам 45-дневната война, която правителството на тройната коалиция спретна на стачкуващите учители през есента на 2007г./. Днес порочните навици от времето на късния тоталитаризъм и ранната/фасадна демокрация се завръщат. Откакто започнаха синдикалните изяви, кой ли не ги обруга:

-пазарните фундаменталисти: както тези от люпилнята/мрежата на Джордж Сорос, така и по-новите легионерски формирования, платени от ултра-неолиберални центрове с глобално влияние;
-политици - въртиопашки, чието мнение буквално за месеци се обръща на 360 градуса, потупат ли ги по рамото силните на деня;
-поръчкови коментатори от корпоративно или правителствено зависими медии;
-социолози и политолози, прислужващи на всички властимащи;
-държавни чиновници, назначени по признака „партийна лоялност” /напр. от топ-администрацията на БДЖ/ и др.

Наглед разнородни по произход и текуща институционална принадлежност, анти-синдикалните пропагандисти удивително си приличат в „аргументите”, с които атакуват КНСБ и КТ „Подкрепа”. Какви са те?

-Властови апетити: синдикатите се превърнали във втори център на властта, с нескрити мераци да станат първи /дори искали да диктуват решенията на НС!/;
-Нерегламентиран лобизъм: синдикатите били представители на групи със специални интереси /разбирай: сенчести, нерегламентирани/; така се разрушавала легинимната система за артикулация на икономическите и политическите интереси-чрез избраните партии и назначените държавни служители;
-Мафиотски похвати: синдикатите използвали вътрешни/затворени мрежи за рекетирани на държавата и работодателите /дори и ЕС!/ с цел незаконно обогатяване на босовете и техните помощници;
Непрозрачност: синдикатите не примали независим одит на източниците на финансиране и ползване на парите, в т.ч. на членския внос.

Има и други внушения, които смайват със своята злонамереност и безнаказаност. Синдикалните ръководства според мен първоначално подцениха заплахата. Сега щели да съдят клеветниците, което може и да стресне някои от тях; но няма да озапти инициаторите и поръчителите на атаките.

Заплахата не е спорадична, нито пък идва от маргинални кръгове. Съмнява ли се някой, че публичната антисиндикална кампания, имаща за цел да създадетрайна враждебна среда, да изолира и демотивира протестиращите, се дирижира от един център? За мен случаят е ясен; изживявал съм го двукратно през първата половина на прехода. Този път обаче ситуацията е най-тежка и дори взривоопасна.Защото тонът се задава от върха на властта, от Единоначалника.

Разбира се, управляващите и сценаристите от ГЕРБ са достатъчно обиграни, за да обработят публиката с добре обмислени фрази, преди да пристъпят към генерално настъпление. В навечерието на конфликта в БДЖ премиерът леко иронизира синдикатите с репликата „Отивайте си /от НСТС/, стачката ви чака”; после стана по-строг и ги укори , че мълчали години наред, наблюдавайки провала на пенсионната реформа. Но до преки заплахи не стигна /извън онази знаменита фраза, че и той щял да протестира, ако застанат под неговите прозорци с викове за оставка!/.

Дянков на свой ред показа образци на демагогия, формално признавайки правото на синдикатите да стачкуват; което не му попречи на инат, без консултации, да вкара през задния вход на парламента предложението за незабавно повишаване на пенсионната възраст.

Днес тонът в общуването на премиера със синдикалните лидери вече е сменен. Няма ги дружелюбните приказки и приятелското потупване по рамото. Ето и най-новото изявление, направено с подчертано провокативен тон: „Но какво казват синдикатите, без да ни питаш, не можеш да уволниш нито един човек и не можеш да правиш каквато и да е реформа. Извинявайте, щом е така, направете си партия на изборите, спечелете властта и носете отговорност"/ Бойко Борисов, 12.12.2011 г./

Честолюбието на Единоначалника очевидно е засегнато: някой му клати стола; и този някой е единствената масова организирана сила, останала в постоталитарна България: синдикатите. Единствено тях Б.Б. не е побеждавал досега; партийните противници ги е бил по няколко пъти в любимото си политическо състезание:изборите. Вярно е, че синдикатите са със свита членска маса, а в частния сектор присъствието им е символично. Но числеността на КНСБ и КТ „Подкрепа” превъзхожда тази на всички партии и движения, взети заедно. В този си вид те очевидно пречат за установяване на пълна авторитарна хармония. Нужно е противодействие. С какво право? С правото на Силата!

Ролята на лошите- екзекуторите- е оставена на партийно назначения мениджмънт в БДЖ. Дотук не остана неизползван нито един инструмент за смазване на синдикални акции: ад-хок и класически локаут;обявяване /без съд и арбитраж/ на стачката за незаконна; индивидуално следене на стачкуващите –чрез списъци и декларации; наемане на стачкоизменници; отнемане на офиси от фирмените синдикати и т.н. Всички изброени контрамерки са противоконституционни и неевропейски.

Вярва ли някой, че без благословия свише специално назначеният мениджмънт на БДЖ-холдинга /единият от които екс-младежки лидер на БСП!/ ще тръгнат на открит бой срещу жепейците? Такива административни геройства не се случват в днешна България, в която единоначалието е издигнато в ранг на върховен управленски принцип.

Знае се, че при авторитарно-олигархичните режими синдикатите трудно виреят, освен ако не се снишат и се превърнат отново в трансмисия на една партия и нейния Първи лидер! Трудно е да се повярва, че след две десетилетия независимост КНСБ и КТ „Подкрепа” ще приемат такава аутсайдерска роля.

Моята прогноза е, че проблемите на синдикатите няма да свършат с отхвърлените социални искания-за КТД в железниците и спазване на споразумението за пенсионна реформа, подписано в края на 2010 г. Президентското вето и евентуално сезиране на КС / оспорване на парламентарната процедура за приемане на социално-осигурителния бюджет през 2012 г./ са наложителни, но преходни стъпки. След тях действителността ще стане още по-сурова...

Заключение

Отива в историята 20-годишният период, характеризиращ се със социален мир, чиито пазители бяха КНСБ и КТ „Подкрепа” / роля, за която бяха адмирирани в чужбина, но често –и не без основание- критикувани у нас/; настъпва нов, след-преходен период: на перманентни социални конфликти. Със синдикатите или без тях, конфликтите ще се случват. Причината е не само кризата, взета сама по себе си , като периодично повтарящо се икономическо зло.

Причината за глобалното социално недоволство, в контекста на което сме длъжни да видим българските синдикални изяви през късната есен и ранната зима на 2011-2012 г., е друга. Тя се корени във факта, че гражданите по света, особено в центровете на цивилизацията, най-сетне проумяха: цената за излизането от икономическата криза ще бъде платена отново от тях.

За гражданите от богатите държави такава цена е неприемлива, защото има какво да губят: създаденото през десетилетията лично и фамилно благоденствие. Затова те се бунтуват и окупират Мейнстрийт. За гражданите от страни със закъсали и криминализирани икономики като България, цената е непоносима; защото искат да им отнемат и онова, с което вече не разполагат: надеждата, че ще живеят по-добре след прехода.

Оставете им поне правото да протестират...
------------------
*Статията е написана за в-к «Преса», който започва да излиза от началото на януари, 2012 г. Заглавието е на редакцията.