ГОДИНИ НА КРИЗА, ГОДИНА НА РЕВОЛЮЦИИ /Проф. Кръстьо Петков/

/Международен обзор/

Времето за следновогодишни прогнози не е свършило. Още повече, че 2012-та е посочена в календара на маите като година последна за сегашния свят. А за бъдещия?

Тук очакванията на професионалните футуролози варират драстично: от инерционен оптимизъм до разтърсващ апокалипсизъм. Но контекстът, в който се тълкуват прииждащите събития, е доста сходен. Почти всички пророци виждат Новия свят през призмата на три глобални явления: КРИЗАТА, ПРОТЕСТИТЕ И ГЕОПОЛИТИКАТА.

КРИЗАТА

„Затегнете коланите, годината ще бъде доста неравна!”.
(Цитат по: Нориел Рубини, „Несигурна и нестабилна 2012 г.”
Гласове, 22.12.2011)

Оптимистите вече са опровергани. Кризата не приключи нито на първата, нито през втората година. Опасенията за реализиране на сценария с двойното дъно /начертан още преди две години от икономисти в САЩ, Европа и дори в България/ се оправдават. Дни преди Нова година белгийският министър на финансите обяви втора, техническа рецесия на националната икономика. Прогнозите на МВФ и ОИСР за растежа през 2012 г. бяха коригирани в тесния интервал 1:0%- на годишна база. За сравнение с темповете на икономически растеж от 5-6%, характерни за пред-кризисния период, не може и дума да става.
Сайтът „Дневник.бг” съобщава: „ Мнозинството от водещи икономисти, които "Би Би Си" потърси за прогнози за следващата година, смятат, че рецесията ще се върне в Европа през 2012 г... Една пета от тях дори твърдят, че еврозоната няма да съществува в сегашната й форма, докато повечето от тях смятат, че възможността за разпадане на пространство с единна валута се равнява на 30-40%” (30/11/2011).

Какво се случва? Най-мощното икономическо обединение в света навлиза още по-дълбоко в кризата на петата година от нейното избухване. Този факт възкреси дебата за т.нар. изгубено десетилетие, придобил актуалност през 90-те години /след финансовото цунами в Япония/. Изгубено не означава неизживяно. Обратно, то е и ще бъде препълнено със събития, едно от друго по-неприятни - нисък, почти символичен растеж; замразени доходи; спад в потреблението, девалвация на валутите, нарастване на дълговете и др. Като прибавим и високата безработица, става ясно защо специалистите по кризисна икономика му лепнаха етикета “Lost Decade”; днес повечето от тях мислят с категориите на миналия век, регистрирал три разрушителни финансови земетресения /през 30-те, 70-те и 90-те години/. У нас тезата за изгубеното десетилетие се поддържа само от неколцина алтернативни икономисти /доц. Димитър Стефанов, проф. Иван Ангелов и др./

Обединена Европа е на път да копира Япония - с тази разлика, че третата по сила икономика в света има единно национално правителство. На Стария континент цари разновластие, което е по-лошия вариант от безвластието. Тези дни един западен анализатор сравни ситуацията в ЕС с раздорите, довели до 30-годишната война през втората половина на 17 век!

Мерките, които набелязаха лидерите на евросъюза през лятото на 2011 г. имаха почти нулев резултат /според скептиците, предизвикаха дори про-цикличен ефект/.Тандемът „Меркози” взе инициативата в свои ръце и, с алармиращо писмо до президента Ван Ромпой, свика Съвета на Европа на кризисен форум. Така навечерието на 2012 г. остана в историята като време, в което нейните водачи правят последен, отчаян опит да спрат кризата: чрез федерализация на фиска и конституционализация на бюджетно-финансовите ограничения (Henning Meyer, Social Europe Journal, 21/12/2011)

Ако опитът да се създаде ускорено Европейски фискален съюз /ЕФС/ излезе успешен, ще бъдем свидетели на исторически процес на формиране на Европейски Съединени Щати /ЕСЩ/. Такава е оценката на американския професор Стивън Хил, която по оптимизъм надминава всички предновогодишни пророчества. За него брюкселската срещата на върха /8.12.2011/ е „почти чудо”. Остава страните от еврозоната и присъединилите се към тях да се извървят „само” няколко стъпки, за да се случи „чудото” на Хил:

„ Първо, трябва да се достигне такава степен на стабилност на съюза, при която важни решения за равнищатао на дълга, пенсиите, данъчните ставки и други подобни ще бъдат хармонизирани във всяка страна; второ, трябва да се създаде съюз с трансфери, при който по-богатите щати ще помагат на по-бедните...; трето, необходима е централна банка или друг финансов орган...за да действа като финансова спирачка от последна инстанция и да бъде гарант за дълговете на държавите членки; четвърто, нужен е политически съюз, достатъчно влиятелен, за да улеснява и легитимира икономическите решения”
( Steven Hill, Social Europe Journal, 21/12/2011 )

Както се вижда, касае се за модел „копи-пейст” на Съединените Американски Щати, наложен върху европейския континент.Фактът, че новата фискално-федерална креация се появява под немско-френски диктат, изглежда не смущава американския професор с пан-европейски възгледи / и безкомпромисен критик на своя колега икономист Пол Кругман, заради неговия умерен евроскептицизъм/.

Само че реакциите на редица правителства на европейски страни, поканени на 9 декември м.г. в Брюксел, за да споделят колективната финансова отговорност за верижните фалити в Еврозоната, съвсем не са в унисон с утопичните / на този етап/ федералистки идеи. Очертават се няколко геоикономически групировки, които най-вероятно ще консолидират своите позиции до крайния срок за подписване на Договора за ЕФС /Март, 2012 г./:

 Англо-саксонската група. Англия, благодарение на своя премиер Дейвид Камерън, остава извън ЕФС, но ще участва в обсъжданията като...наблюдател. Нейните пари няма са се влеят в общия спасителен фонд; пазарите и ще останат извън европейските регулации; данъчната политика и социално-осигурителните системи също ще са автономни. Ирландия се готви за референдум за напускане на Еврозоната! Единствено Шотландия, вярна на традицията си да контрира Лондон, се закани да се присъедини едностранно/!/ към европейските партньори.

 Нордическата група- Дания, Швеция, Финландия. Тя гравитира от критично към враждебно отношение спрямо инициативата „Меркози”.Парламентарните дебати в тези страни, проведени навечерието на Нова година, сведдоха до минимум шансовете за подкрепа на историческия план „Меркози”;

 Групата ПИГС /без Ирландия/ засега гузно мълчи. И стиска палци да и се размине ново блокиране на заемите, които временно облекчиха плащанията по външния дълг и отложиха фалита...България /разбирай ГЕРБ и Борисов/ засега играят роля на загрижения съсед.

 Източноевропейската зона, както винаги, е на различни позиции те са обусловени от миналото /наследството от съветския блок/, но най-вече от национал-егоистични интереси. Затова новите членове на ЕС упорито не искат да се съберат на координираща среща помежду си; за сметка на това периодично се прилепват към някой старши партньор- Англия, Германия, Франция....България със своята вискална философия вече трайно се е привързала към англо-саксонската траектория /предимно САЩ/ и днес бодро подтичва в челния неолиберален отряд, воден от Германия.

-Остава зоната, граничеща с Германия и Франция /Холандия, Люксембург, Белия и може би-Австрия/. Дали няма да им писне на дисциплинираните нации и да сформират свой „Клуб на богатите”, както се говореше преди месеци!

Ниската ефективност на антикризисните меркив Еврозоната тревожи и глобалния стожер на фискалната стабилност- МВФ. Изненадващо неговият шеф , Кристиан Лагард изрази съмнение, че т.н. остерити политика /затягане на коланите/ сама по себе си ще бъде достатъчна за намиране на траен изход от дълговата /и не само дълговата/ криза. Още по-сюрпризираща бе оценката на главния икономист на МВФ Оливие Бланшар, който посочи поредица от пробойни в антикризисните стратегии и политики през 2011 г.
Според Бланшар:след началото на кризата световната икономика продължава да изживява един семовозпроизвеждащ се еквалибриум от песимизъм и оптимизъм; прилагат се незавършени или частични мерки, което влошава ситуацията; финансовите инвеститори са станали шизофренични по отношение на фиска и растежа; възприятията/представите формират реалността, вместо да е обратното”
( Olivier Blanchard, Social Europe Journal, 27/12/2011)

Проф. Пол Кругман на свой ред находчиво репликира Бланшар: „Ако съм разбрал правилно, Оливие казва, че суровите „остерити” програми са самоунищожителни, наранявайки икономиката толкова много, че влошават и фискалните перспективи.
Това на свой ред означава, че аналогията със средновековните доктори, които пускат кръв на своите пациенти и дори в по-големи дози, когато кръвопускането ги разболява още повече, е абсолютно точна: остирити редуцира перспективите за растеж, водейки до искане за повече остерити…”

Двама видни икономисти, със сходни мнения, но ползващи различни езици...

Изобщо, отвъд океана и в щабквартирата на МВФ напоследък гледат със смесени чувства на организирания хаос в Eврозоната. От една страна, той /хаосът/ отслабва конкурентната мощ на ЕС /което изглежда добре за САЩ/; от друга страна, трусовете на европейския пазар неизбежно се чувстват и отвъд Атлантика.

Нашата, българската отговорност за европейските неуредици би трябвало да е малка-реципрочно на големината на нацията. Но реалността е друга: правителството, водено от тандема „Борисов-Дянков”, зае позата на учител на европейските народи, пробутвайки им българския модел на фискална стабилност /”Стабилност чрез мизерия”-К.П./. Тази хвалебствена позиция породи критики не от друг, а от идейния наставник на проектата „ББ”- Иван Кръстев. В неотдавнашно интервю пред телевизия „Нова”, авторитетният политолог квалифицира изказванията на българските топ-политици като граничеща с истерия. И призова за повече скромност.

Но комплексираните хора и малките нации често имат навика да мерят ръст с големите. Как ще ни гледат грандовете в ЕС през 2012 г. и по-нататък? Както досега- с пренебрежение! В това смутно време България е и ще продължи да да бъде интересна за Големия Бял Брат - единствено заради геополитическото си местоположение и необходимостта в нашия размирен район винаги да има твърдо проамериканско правителство. Кабинетът „Борисов” отговаря по всички показатели на тази вашингтонска стратегия..

Т.нар. възникващи пазари в Югоизточна Азия и Латинска Америка също изпитват трудности заради еврокризата. Почти всички страни от посочените региони забавиха темповете на растеж през втората половина на 2011 г. и започнаха да подготвят алтернативни стратегии в случай на разпад на еврозоната. Изнервена от дестабилизацията в най-големия си /европейски/ пазар, Русия протегна ръка към Брюксел и Франкфурт с предложение за помощ: отначало с 20 милиарда евро; след като пресметна наличните пари в резервния си фонд и калкулира вероятността от спад в цените на петрола, Москва редуцира обещанието за финансова подкрепа до 10 милиарда евро.

Накратко, очертава се ново геополитическо преструктуриране вследствие на кризата; този път икономиката е тази, която движи политиката .

ПРОТЕСТИТЕ

„Има известна вероятност годината, която си отива, да бъде отбелязана като „година на хората, които са на ход...”
(Zygmunt Bauman, Social Europe Journal, 28/12/2011)

Прав ли е мъдрецът Зигмунд Бауман? Очевидно да! Не съм срещал стратегически анализ, който да не отбелязва 2011 г. като Година на революции / избухнали „внезапно” в Арабския изток, намерили отзвук в Европа, САЩ и Русия; довели до граждански войни в Либия, Сирия, Йемен../ . А флагманът „Тайм” обяви за личност на годината „Протестиращият човек”!

За следващата година обаче мненията се различават сериозно.
Институционалният елит и неговите поръчкови коментатори излизат с нюансирани прогнози, в зависимост от текущата си позиция във властта:

-консервативните-явни и конспиративни-кръгове се надяват, че „размириците” ще секнат от само себе си. Или-ще бъдат овладяни със сила и медийни манипулации . Анализи на свръхупотребата на полицейската/паравоенна машина срещу участниците в движението „Окупирай Уолстрийт” в американските градове, както и в Лондон, Москва и другаде показват, че постмодерните /фасадно-медийни/ демокрации не се колебаят да щурмуват протестиращите с методи, характерни за авторитарните/диктарторски режими от 20 век. Зад всичко това прозира страх от масовото недоволство, макар че на повечето места то се излива в ненасилствени форми на протест.

-либерално настроените политици и стратези в САЩ са разделени в оценките и реакциите. Ясно е едно: никой от върховете на властта не застана ктегорично на страната на „99-те процента” от народа /изключенията са достойната постъпка на нобелиста проф. Джоузеф Стиглиц и на екстравагантния Джордж Сорос/. Буквално след месеци ще узнаем как топлите връзки на президента Барак Обама с част от 1-процентното малцинство ще се отразят на неговия изборен резултат. Засега прогнозите са далеч от оптимизма през 2008 г.

-социалдемократите в Европа, претърпяли верижни изборни поражения, виждат в новите движения шанс за... прераждане !? Дори са на път да се преименуват /все по-често се самоопределят като „прогресивни сили”/. Така подчертават отликата си от „регресивните”/консервативните формации и родовата „прилика” с новите социални движения. Само че те /протестните движения/ - бидейки автентично граждански и неприкрито извънпартийни- не ги искат. Това е и стратегическият проблем на „модерната” /блеъристко-шрьодерска/ социалдемокрация в навечерието на решаващи национални избори и референдуми, които ще се състоят през 2012-2013 г. . Изглежда идва времето, когато европейската институционализирана левица ще плати цената за маневрата, която направи преди повече от десетилетие, поемайки по нов, „трети път” и загърбвайки изконните леви ценности. И все повече ще отваря ниши за новата левица, възродените зелени и левоцентристките граждански движения.

Революциите и бунтовете в миналото са били катализатори на множество левичарски, екстремистки, анархистки и националистически идеи. От тях в наши дни избуяха /и влязоха във властта/ единствено националистическите движения. Сбъдна се предсказанието на швейцарския историк Улт Алтермат, направено още през 90-те години на 20 век, че в Европа ще шества „ Призракът на етнонационализма”! Доказателство: прогресиращият национал-популизъм в Холандия, Швеция, Финландия, Белгия, Франция, Унгария . Друго доказателство: религиозно-базираният етнонационализъм, който покълна в Тунис и Египат; триумфира в Турция и т.н. В Майка България национализмът премина апогея си. Докога-не се знае? Но популизмът не си отива...

Какво ни съобщават независимите наблюдатели? Верни на професионалната традиция, те „задълбават” в недрата/окопите на новите, непознати феномени: арабски революции, „Окупирай Уолстрийт”, руските анти-путиновски митинги, индийските ненасилствени протестни акции , китайските дисидентски изяви...Логиката на мислене изглежда здрава: както в природата, така и в обществото трусовете идват внезапно и бавно затихват. Иначе казано, революциите ще продължават с различна сила - през 2012 г., и по-нататък...

Какви са основанията за подобни радикални очаквания?

На първо място: верижните импулси. Вън от съмнение е, че арабските въстания имаха, макар и косвено, въздействие върху гражданските протести, прераснали в спонтанни движения, в останалата част на света. И обратно, надигането на недоволните в САЩ и Европа даде допълнителен кураж на окупиращите площад „Тахрир” в Кайро и на младите в Тунис. / Личните си впечатления от обмена на революционни настроения в Тунис и Илинойс–САЩ съм описал в блога: www. кpetkov.eu .Имах уникалната възможност да наблюдавам отблизо протестни митинги и гражданско неподчинение в Грузия, Белгия и други страни. Затова съм убеден в трансграничното психологическо и информационно мотивиращо въздействие на локалните протести/.

На второ място са интернет- базираните технологии и информационни източници- Фейсбук, Туитър, Уикилийкс; други социални мрежи и хакерски акции. Разбира се, те не са Първоизточникът, а средството за възбуждане и масовизация на гражданското недоволство.Но, поради своята автономност, персонализация на връзките и скорост на посланията, IT се превърнаха в неотразимо оръжие за масово поразяване на властовите и финансовите елити в глобализирания до крайност свят.

На трето място е спонтанният, не-дирижираният, не-лидерски характер на масовите вълнения.Спонтанността носи изненада /властите и институционалните политици не обичат това/; недирижираните акции затрудняват преследването на подбудителите /ако има такива/; пренебрегването на авторитета на конвенционалните лидери не е случайно /според Бауман това е целенасочено действие; хората обръщат гръб на импотентните, медийно зависими политици/.

Няма как тези особености на революционо-бунтарските движения по света да се размият или изчезнат през 2012 и следващите години. Обратно, кризата и крещящото неравенство, растящата информационна мощ на разкрепостените граждани и местните общности, новото самочувствие на младите поколения са онези фактори, които ще генерират нови и нови социални сблъсъци и катаклизми. Ерата на „междуцарствие”, /прокламирана през миналия век от Антонио Грамши, припомнена в навечерието на Новата 2012 г. от Бауман/, ще продължи да разваля сънищата и да заплашва банковите сметки на олигархичните кръгове в богати и бедни държави; ще възбужда гнева и ще мобилизира енергията за публични акции сред изхвърлените изван борда социални общности.

Разбира се, продължението на веригата от революции и бунтове в най-голяма степен ще зависи от това, дали ще се изтръгне коренът на злото, който е врастнал дълбоко в моралните устои на съвременните общества. Бауман го вижда като прекъсване на сервизната роля на институциите спрямо хората и зареждане на социалната фабрика за хуманно сътрудничество с тотална дерегулация, фрагментация и приватизация. Така съжителството протича вместо в условията на „заедност”, във враждебна обстановка на „разделимост”. Към тази перифраза следва да добавя категоричната позиция на Рубини , според който растящото неравенство разпалва масовите граждански протести по целия свят.

Какъв ще е съвкупният исторически резултат? Като казвам исторически, имам предвид комбинацията от политико-икономически, демографски и културни трансформации, които ще настъпят през второто и следващите десетилетия на 21 век?

Ще спестя на читателите прегледа на невероятните утопични, чисто фантазьорски или идеологически престрастни пророчества, които задръстиха медиите през последните седмици. Нека отново да се доверим на на авторитетния и човеколюбив Учен: Зигмунд Бауман.

В цитираната по-горе статия почетният професор от най-престижния лондонски университет /LSEPS/ надниква предпазливо в близкото и по-далечно бъдеще, оставайки както винаги социално ангажиран и философски разсъдлив Учен. Ето и неговото прозорливо виждане:

„Колкото по-изявен и дълготраен бъде ефектът от „годината на хората на ход”, толкова по-вероятно е идната година да влезе в историята като година на подновена публичност на социалните конфликти и на преначертаване на техните фронтови граници и интерфайси...Веднаж /и ако/ директните цели на протеста, които привличат „хората на ход” бъдат достигнати, допустимо крехките белези на единство ще бъдат разкъсани, разголвайки и показвайки реалността на разделимост... вкарвайки актьорите в събития, които не са подготвени и са бедни откъм идеи относно тяхната собствена идентичност и интереси „

Както се казва: „ No comment!”

ГЕОПОЛИТИКАТА

Ще бъда лаконичен, защото това е най-трудната и нееднозначна тема, често изплъзваща се от погледа на непосветените наблюдатели.
Ще да припомня едно предсказание, което проф. Макс Оте, преподавател в университета в Принстън, направи преди 6 години / виж неговата книга с емблематично заглавие „Кризата идва”, публикувана у нас от издателство „Еастра”/. Анализирайки симптомите на приближаващата криза, Оте първи разви тезата си за бягащия център. Кой е той? През 20-ти век и настоящото десетилетие на 21 век световен финансово-икономически център бяха САЩ. В наши дни Центърът се премества /бяга в Китай, твърди професорът.

Ако някой иска да оспори неговото предвиждане, нека сравни темповете на растеж, дълговите индикатори, банковата и инвестиционната експанзия, износът и прочее ключови параметри, за да се убеди, че в глобалното икономическо съревнование шансовете са на страната на Пекин, а не на Вашингтон. Разбира се, че социалните и демократичните стандарти в Китай не са съпоставими с тези в западните страни; освен това през 2011 г. глобалната кризата се отрази на Китай, на другите страни от групата БРКИС, на Югоизточна Азия кто цяло. Спадът в темповете на растеж през втората половина на годината е достатъчно доказателство за рисковете и негативите, които поемат партньорите на заразените икономики от Европа и Северна Америка. И все пак едно е очакваният годишен растеж да е 5-7% /както е в т.нар. възникващи пазари/; съвсем друго е да те класират на опашката, с резултати около единица / както е в ЕС/.

Така че през 2011 г. и до края на десетилетието ще наблюдаваме геополитическо преструктуриране, което започва с преместването на центъра на свотевните пазари и ще продължи с глобални трансформации в ареали, които доскоро се смятаха за периферни. Непосредствената причина е отново икономическата криза. Тя избухна в сърцето на свободната пазарна икономика, порази двукратно либерализирираща се Европа: през 2008 и 2009-2011 г.г.; през 2012 г. се очаква да се придвижи от т.нар. периферия към ядрото на Еврозоната..

За новите интеграционни процеси в Югоизточна Азия и Караибския басейн вече споменах. С интерес трябва да следим и подобни стратегически ходове в бившата съветска зона. В никакъв случай не бива да забравяме Турция-новият евроазиатски тигър, овладяващ обширна територия на югоизток от България.И не само там!
По тези стратегически теми не се срещат сериозни прогнозни разработки в българската геополитическа книжнина. Мълчат и българските държавници.
Вероятно ще се окаже прав политологът Иван Кръстев, който в неотдавнашно интервю пред чуждестранна медия заяви в отговор на въпроса: къде е България: „Lost in the space”/Изгубена в пространството/!

Кое пространство обаче? Ако става дума за глобалното икономическо и геополотическо пространство, в началото на 21 век то се преразпределя отново.
Забележете - без нова Световна война! Засега!

--------
Брюксел-София
21.12.2011-3.01.2012