ПРИЗРАК БРОДИ ИЗ ЕВРОПА: ПРИЗРАКЪТ НА АВТОРИТАРИЗМА /Проф. Кръстьо Петков/

Неотдавна румънски депутат в Европарламента от фракцията на социалистите заяви публично, че в Унгария, България и Румъния властвали авторитарни режими. Проправителствените медии у нас подминаха това сензационно изявление. А то не е изолиран акт. От месеци международната общност следи с нарастваща тревога безпрецедентния антидемократичен обрат, който осъществи правителството на Виктор Орбан в Унгария. Вниманието се прехвърли и към Румъния, където президентът Траян Бъсеску орязваше методично социални и граждански права / в резултат на което в Букурещ се разразиха масови протести, придружени с насилие/.

ОБЩАТА ТЕНДЕНЦИЯ И БЪЛГАРСКАТА СИТУАЦИЯ

Има ли право споменатият евродепутат да причислява България към държавите с нео-авторитарни режими? Въпросът не е чисто реторичен; той провокира по-внимателен политологически поглед върху българската ситуация в сравнителен източноевропейски контекст.

На пръв поглед България не принадлежи към неоавторитарната полоса, въпреки спорадично появяващите се в Европа и САЩ критики към едноличното управление на Бойко Борисов. Но тенденциите са сходни, което личи от савнителната таблица , прикачена към статията, в която съм изброил общите/съвпадащите промени в конституционните уредби, институциите и практическите политики, предприети в двете източноевропейски държави: Унгария /като прототип/ и България. По-нататък коментирам и румънската ситуация. В случите с Унгария и Румъния съм ползвал информация и оценки главно от чуждестранни автори и кореспонденцията ми с колеги-аналитици, които следят отблизо събитията в двете страни; за България разчитам главно на собствени наблюдения и анализи, както и на оскъдните опити да се погледне на режима „Борисов” от позициите на сравнителната политология.

Както се вижда, само конституционните промени са сегмента, в който режимът „Борисов” изостава от режима „Орбан”. Засега! И и тук дистанцията скоро може да се скъси, ако мнозинството от ГЕРБ, с помощта на купени парламентаристи и присъдружни партийки, успее да прокара пакета от конституционни поправки, известни като „Фискални правила”/на еврозоната/.

Във всички останали области на държавното управление България следва / и дори изпреварва/ унгарския модел. Подобно е и положението в Румъния, където правителството предприе безпрецедентни мерки за затягане на коланите /за втори път през последните пет години/; оряза правата на синдикатите за колективно договаряне; засили на натиска върху медиите и политическите опоненти.

Посочените факти са достатъчни, за да направим извода, че в зоната на страните нови членове на ЕС се очертава обезпокояваща тенденция към авторитарно управление; тя влиза в директно противоречие с базисните ценности, демократичните традиции и институционалното устройство на т.нар. Стара Европа.
Защо се стигна до този групов завой: 5-7 години след разширяването на евросъюза на изток и 22 години след верижните/нежни революции, сринали тоталитарните режими в целокупния съветски блок?

Ще започна с констатацията за общия белег / политическата принадлежност/ на триото Орбан-Борисов-Бъсеску: и тримата са известни като десни политици; техните партии са активни членове на ЕНП; нещо повече, ръководените от тях правителства действат като фронтмени на неоконсервативната вълна, заляла Източна Европа в годините на икономическата криза; политиките им за изтласкване на синдикатите от полето на националния и секторния социален диалог също се вписват във философията на европейския неолиберализъм...

Официалните западни коментатори не споменават тези прилики и упорито бягат от въпроса: как така се случи, че десни лидери и партии в източноевропейската зона на ЕС прегърнаха идеята за авторитарно управление / с харизматични лидери, управляващи в стил „желязна ръка”; еднопартийни режими; популистки лозунги и националистически забежки/!

Съзнавам, че темата е неудобна за институционалния елит в ЕС и Америка, защото например един Орбан беше символ на младата демокрация в ранните години на прехода; Борисов и Бъсеску бяха толерирани като посредници на едрия национален и чуждестран капитал. Няма как обаче да не се сложи пръст в раната, която е нанесена на крехкия демократичен процес в Източна Европа. И да се отправят редица питания, които напират в източноевропейския политически дебат:

 адекватна ли беше демократичната конструкция –политическа и икономическа- която Западът лансира в бившите комунистически страни? Не живяхме ли ние, източноевропейците цели две десетилетия в условията на изкуствено построена, фасадна демокрация и модел на капитализъм, реанимиран по външен проект /т.нар. социално инженерство/ , който не се среща в развитите страни!
 защо авторитарните обрати се случват тъкмо в Унгария, България и Румъния? /темата за авторитаризма в съветската зона на изток от Букурещи София изисква отделен анализ, особено на фона на протестните движения в Москва срещу Владимир Путин и „Единна Русия”/.
 защо фигури като Орбан, Борисов и Бъсеску получиха толкова спонтанна подкрепа от гласоподавателите, за да провокират непосредствено след електоралния триумф спонтанно недоволство и протести срещу своите действия /в интерес на истината, в България засега те са по-приглушени/. Дали тримата лидери просто са „лоши момчета” /неподходящи лидери/ или нациите/гражданските общества са също съпричастни към реанимацията на едноличното и еднопартийно управление, което имахме до 1989 г.

МЕЖДУНАРОДНИТЕ РЕАКЦИИ

Най-значимите коментари за корените на нео-авторитаризма в източната зона на ЕС днес са дело на независими наблюдатели. Техните становища може да бъдат обобщени в няколко групи:

1. Икономическите причини

Пол Кругман прави пряка връзка между депресията и антидемократичните тенденции. Не е нужен нов Хитлер, нито Сталин, за да се появят обществени тежнения към авторитарно управление, заявява нобелистът. Кругман е прав: когато бомбардираш една нация с шокови реформи и остерити мерки, рано или късно ще се създадат колективни нагласи за алтернативно управление. Национал-популисти на изток от Виена има колкото щеш и то в различни разцветки-леви и десни, нео-монархисти, анти-глобалисти и др. Лидери-кандидати да се наложат политически, чрез избори винаги има. Както се случи с Орбан и партия „Фидеш” в Унгария през 2010 г; и в България - с Борисов и ГЕРБ през 2009 и 2011 г.

Само че след изборната еуфория идва отрезвяването. Като правило то се генерира от икономическата ситуация. Унгария и България си приличат в едно: и двете страни изживяха периоди на инвестиционен подем, привличайки външни капитали в периода преди членството в ЕС . Унгарският бум беше през 90-те години, когато по преки чуждестранни инвестиции на глава от населението стана рекордьор на Източна Европа; българският подем беше изживян през периода 2001-2007 г., когато благодарение на чужди инвестиции /главно в сегмента на недвижимите имоти/ се поддържаше един от най-високите темпове на растеж на БВП / над 5%/.

Кризата постави на колене икономиките на двете страни. Правителствата реагираха с разнопосочни стратегии, но последиците бяха сходни: масиран външен заем в Унгария, употребен недалновидно и... ново затъване, съпроводено с рязък спад в доходите; отказ от външен заем в България, тригодишно затягане на коланите, довело до парализа на бизнеса в реалния сектор и масово обедняване на населението.

Затова Кругман има основания да ни припомни историческата истина за закономерната, почти автоматична поява на диктаторски режими в периоди на икономически сътресения и финансови кризи. Нео-авторитаризмът в България и Унгария, както и в Румъния, е поредно потвърждене на тази истина. С уточнението, че едно впечатляващо мнозинство от народите на три страни сами повикаха авторитарните лидери. Сториха го в началото на 21 век, когато се смяташе, че триумфът на демокрацията е необратим!

2. Народопсихологическите особености

Познавачи на унгарската история подчертават обстоятелството, че не за първи път в тази страна на върха на властта застава авторитарен лидер /в случая визирам Виктор Орбан, който напоследък се сдоби с емблематичното прозвище „ВИКТАТОР”/. Новото в наши дни е в това, че унгарците се чувстват изоставени, без перспективна международна подкрепа /както подчертават нътрешни анализатори-дори и без необходимата доза разбиране от традиционните партньори в Европа и САЩ/. В такава ситуация обединението около силната фигура на националния водач е логична реакция / какъвто и да е неговият личностен профил и политическа биография/.

В България психологическите нагласи за приемане / и подчинение на/ еднолична власт са още по-дълготрайни. Бедността - тази негативна и унизителна стигма за България- не ражда порив към демокрация, а доброволно „бягство от свободата „ /справка-Ерих Фром/; или подхранва периодично месиански очаквания. Като прибавим и безпрецедентната 11 годишна медийна подкрепа за политическата кариера на Бойко Борисов, става ясно защо така еуфорично и безпрепятствено този харизматичен популист скочи „на върха” . От сегашната си зашеметяваща позиция той доброволно няма да слезе, а отстраняването чрез избори /подобно в случая с Орбан/ става почти непосилно след законовите промени, гарантиращи победата на собствената му партия.

3. Политическите механизми

Имам предвид най-напред механизма на вътрешната легитимация. След като гласоподавателите са дали такава безусловна подкрепа на един лидер и на една партия, той има правото /и непрекъснато се позовава на него/ да променя държавата отгоре надолу. Какво лоши има тук-нали таива са доминиращите в Европа и САЩ интерпретации за ролята на представителната демокрация, която функционира чрез състезаващи се партии За предпочитане е само между две партии!/. Привържениците на този класически модел в ЦИЕ и на Запад, както и българските лобистки либерални мрежи би трябвало да се замислят: какво се случва, когато избраните представители се строяват монолитно зад авторитарен лидер, а той на свой ред узурпира властта в държавата с помощта на партията-инструмент /апропо, избрана по всички правила/.

В същата посока работи и механизмът на външната легитимация, идваща главно от западни консервативни кръгове. Като опитни политици, на тях по начало им беше ясно, че фигурата на Бойко Борисов е най-малкото спорна, поради неговия бекграунд от първата половина на прехода. Компромисът обаче е направен съзнателно и не от вчера /доказателство за което намираме в амите на американски посланици, оповестени от Уикилийкс и нон-пейпъра на Министерството на външните работи на Германия от навечерието на катапултирането на Б.Б. на върха на политическата власт/.

Защо е направен компромис: „поради липса на друга алтернатива”/позиция на Германия/; или, защото „той- Б.Б. е удобен”/позиция на САЩ/? И двете обяснения се разминават с критериите и нормите на политическата етика и демократичните традиции в международните отношения. Във всеки случай безпардонните /но доста реалистични/ оценки за властовата върхушка в България, които оповести напоследък влиятелният екс-посланик на САЩ в София Джеймс Пардю идват с голямо закъснение...

По всичко изглежда, че пътят от тоталитаризма към демокрацията неизбежно минава през авторитаризма /не задължително през фашизма, както прогнозираше навремето българският философ-дисидент, по-късно президент д-р Желю Желев/. Отклонението встрани от демократичната траектория не е безобидно, нито става по Божия воля; то се случва благодарение на комбинираните усилия на агресивни корпоративно-лобистки мрежи, послушни/пасивни граждани и чуждестранни ментори.

Осъзнават ли заплахата външните покровители на десните национал-популистки и авторитарни лидери, които изгряха на политическата сцена в Унгария, България и Румъния след края на прехода? Формулирайки този реторичен въпрос, преминавам към реакциите в международната общност по повод появата на авторитарните режими в Будапеща и София.

А.Казусът „ Унгария”.
Нобеловият лауерат Пол Кругман определи събитията в Унгария като конституционна революция и „авторитарно подхлъзване/. Първото е вярно;второто е по-скоро евфемизъм, ако се вникне по-дълбоко в унгарските политически събития от края на 2011 г.; Пол Кругман предложи трибуна във влиятелния „Таймс” на известната специалистка по конституционно право Kim Lane Scheppele, за да коментира антидемократичните мерки, въведени залпово в Будапеща. Което на свой ред провокира полемика с унгарския посланик във Вашингтон и спешна визита на колежката на Кругман в унгарската столица.

Администрацията на президента Обама, в лицето на държавния секретар Хилари Клинтън, направи изявление с тон, по-остър от обичайния и призова Виктор Орбан да се поправи. ЕС реагира със закъснение: изчака да свърши председателствоо на Унгария в ЕС и после поиска лично обяснение от унгарския премиер за странния обрат в неговото поведение–особено в частта за отнетата независимост на националната банка и ограничаването на свободата на медиите и вероизповеданията. Виктор Орбан реагира: чрез писмо до Жозе Барозу и реч пред Европейкия парламент. Спорът зацикли-до момента, в който на сцената се появи МВФ /междувременно замразил преговорите за отпускане на спешен и масиран заеми за изправената пред фалит Унгария/.

Припомням тези факти от последните седмици, за да обърна внимание на интересуващите се : първо, върху съгласуваните действия на САЩ, ЕС и МВФ, в които се ползва целия арсенал за международен натиск / публично заклеймяване, институционални процедури и финансови санкции/; второ, върху отсъствието на каквито и да е сериозни официални реакции и контрамерки спрямо авторитарните порядки в България и Румъния.

Б. Казусът „България”
Ние сме под наблюдение. Добре е , че го има, защото периодичните мониторингови доклади на Европейската комисия и съпътстващите ги санкции са единствената опора на алтернативно мислещите българи с европейска ориентация – интелектуалци, НПО, професонални сдружения, независими експерти. И единственият аргумент в подкрепа на твърдението, че обещанието на ГЕРБ :„Възмездие, сигурност и ред”, беше съзнателно загърбено след парламентарните избори през 2009 г.

Тази неприятна истина лъсна още повече, след като в началото на февруари 2012 г.беше оповестен междинният мониторингов доклад на ЕК за България и Румъния. В него за първи път беше дадена диференцирана и доста различна оценка за двете страни-във вреда на България. Както подчертаха независими наблюдатели, след юли 2012 г. има опасност България да остане самотна на върха на негативната класация за състоянието на правосъдната система и корупцията в ЕС!

Разбира се, за разлика от правителството на Виктор Орбан, българското- на Бойко Борисов, не е санкционирано от Брюксел и Вашингтон заради антидемократичен конституционен преврат. Но поводи за негативни оценки има колкото щеш; само че те се дават на порции, последвани са от от компромиси и насърчително потупване по рамото. Ето няколко примера:

> ЕК спря, после пусна субсидиите за земеделските производители през 2011 г., въпреки многобройните нарушения при оценките на усвоените средства в предходния период;
> ЕК откри процедура за проверка на нарушения /т.нар. държавна помощ/ при замяната на нископлодородни земеделски земи с апетитни горски парцели, разположени в най-красивите части на планината и крайморската полоса; обещаната проверка и до днес не е приклчила;
> ЕК обещава скорошно приемане на България в шенгенската зона, независимо от ясната позиция на група страни, че не техническата осигуреност на границите, а корупцията във високите етажи на властта в България са причина за отказа;
>„Трансперънси интернешънъл” класира през 2011 г. България сред най-корумпираните държави /никой от Брюксел, Берлин и Вашингтон не оспори официално реакцията на премиера Борисов,че тези оценки били социологически, т.е.и ненадеждни !/;
> България от години е окупирала първото място по нарушаване на гражданските права /статистиката се води от Европейския съд за правата на човека/. Това непрестижно място се заема повече от половин век! След идването на власт на ГЕРБ /партията, в чиито редици има най-много бивши служители на органите за ред и сигурност-полиция, следователи, прокуратура/ лошият имидж на България се затвърди.

Отделно стои казусът /драстично антиконституционен/ с използването на силови и нерагламентирани методи за натиск, изнудване и елиминиране на гласовити опоненти, неудобни свидетели и дори вътрешни врагове-с партиен билет. Имам предвид скандалните истории с флашките /разкриващи грозната картина с подслушване по върховете на политиката , бизнеса и държавната администрация/; показните арести пред телевизионните камери за сплашване на публиката; бруталните намеси на полицията в частния живот на гражданите и пр. и пр.

Какво още е необходимо да се случи, за да бъде официално поставен политическият режим в София в категорията „авторитарен”? Защото разликата между спонтанното изказване на румънския евродепутат, с което започнах анализа и международната политическа присъда, е много значима. Най-вече за нас-българите!

AttachmentSize
Microsoft Office document icon Table- Document.doc31.5 KB