КРИЗАТА И НОВИЯТ РАСТЕЖ: ЗАЕТОСТ, ДОХОДИ И ДАНЪЦИ /Проф. Кръстьо Петков/

Българската ситуация в европейския контекст
---------------------------------------------------------------

Доклад, подготвен за конференция на тема: ”Кризата и новият растеж: заетост, доходи и данъци”, организирана от Съюза на икономистите в България
/13 март, 2012 г., София/

Р а з ш и р е н о р е з ю м е

Настоящият доклад е посветен на темата за новия растеж, която за съжаление рядко се дискутира в България. Доминиращият интерес на политиците и гравитиращите около правителството експерти е към поддържането на финансова стабилност-стратегия, на която се разчита да гарантира по-бързо и безболезнено излизане от икономическата криза. Този безалтернативен избор се корени в многогодишното придържане на българските десижън мейкъри към неолибералната парадигма която гласи, че при наближаваща криза, по време на рецесия и при търсене на изход от нея абсолютно задължителни са рестриктивните фискални правила: поддържане на нисък бюджетен дефицит-под 1%; безопасно равнище на външен дълг-под 60%; при паралелно драстично редуциране на преразпределителните функции на държавата под 40%. България безусловно се придържа и към трите изисквания.

Моят подход към взаимовръзката „криза-нов растеж” е принципно различен. В доклада аргументирам необходимостта от:
- категорично отхвърляне на неолибералната парадигма /на първо място за абсолютната дерегулация на пазарите/;
- разширяване и ребалансиране на пакета от антикризисни мерки, с ясен приоритет върху стимулите за здравословния бизнес, домакинските бюджети и вътрешното потребление.

Очевидно не съм първият икономист, който се обявява за смяна на курса. От 2008 г. досега многократно различни специалисти в областта на макроикономическата теория и финансите са обосновавали потребността от дългосрочна антикризисна стратегия. Съюзът на икономистите в България на свой ред предоставяше трибуна за сблъсък на конструктивни идеи и практически препоръки. Поредица от дискусии около кръглата маса на тази тематика организира и експертното сдружение „ГЛАС”.

Но инициативите на т.нар. достоверни икономисти, позоваващи се на здравия разум и историческия опит, съзнателно и последователно се пренебрегват. Тяхното влияние върху кризисния мениджмънт у нас е по-скоро символично. България беше и си остава неолиберална страна-каквато се формира още през 90-те години, следвайки програмите и инструкциите на МФИ при провеждането на пазарните реформи.

Това е причината, поради която в моето изложение на редица места се позовавам на доказателства, изводи и препоръки, взети от практиките на други страни от Европа, Азия и Латинска Америка, показали напредък в преодоляването на кризата и туширане на нейните негативни последици. В тези региони, за разлика от Източна Европа, все още вирее търсещата/алтернативна икономическа мисъл. Съзнателно не влизам в спор относно корените и причините за избухването на глобалната криза. Този въпрос не е изгубил своята актуалност и значение, но фокусът днес е върху намирането на най-добрите стратегии за изход. Концепцията за новия растеж е един от фундаментите на такава стратегия, подходяща и за българската ситуация.

Поради разбираемите ограничения относно обема на един встъпителен доклад, по-долу не засягам в подробности новите форми на корпоративно управление, секторното преструктуриране /напр. зелената икономика/, както и дискусията за явния и сенчестия финансово-икономически сектор. Тези тематични фокуси на макроикономическия дискурс неизбежно ще привлекат нашето внимание по-нататък.

* * *

Защо нов растеж?
--------------------
Логичният отговор би трябвало да бъде: защото старият, пред-кризисен модел на растежа, вече не върши работа. Неговите двигатели: кредитна експанзия и агресивна финансиализация на икономиката, са между основните причинители на незапомнения срив на пазарите и бума на дълговете; в българския случай към тях следва да добавим натрупаните през втората фаза на прехода макроикономически дисбаланси; както и факта, че сравнително високите темпове на растеж на БВП от 5-6%, постигнати през първата половина на миналото десетилетие, се дължаха в голяма степен на ирационално строителство, агресивни сделки с недвижими имоти /повечето спекулативни/ и краткотраен прилив на ПЧИ.

Днес специалистите говорят за нов тип растеж, който предполага отвореност на националните икономики към международните пазари, технологично и продуктово преструктуриране на отраслите и дейностите, инклузивна система на заетост. В Заключението, прието от Съвета на Европа на форума в Брюксел от 1 март 2012 г. /1/ изрично се посочва, че антикризисните стратегии на общността и на отделните държави трябва да залагат на фактори като иновативност (което предполага нарастващи инвестиции в науката и образованието); конкурентнопособност; гъвкава /инклузивна заетост (осигуряваща достойна работа и подобаващо заплащане).

Нека се запитаме доколко реалистични и приложими в българските условия са тези препоръки, при положение, че кризата достига второ дъно!
Според мен, аргументираният и категоричен отговор би трябвало да бъде: препоръките са не само теоретично смислени, но и управленски апробирани и практически доказани! Имам предвид опита на страните, прилагащи Нордическия модел за развитие, което им позволява и в условия на повсеместна рецесия да поддържат относително високи темпове на растеж и да заемат първите места н международните класации на икономическия пърформънс.

На тази алтернатива е посветен предговорът на проф.Джоузеф Стиглиц към книгата «Изходът от кризата..» /2/, както и част от подробните анализи в нея, направени от специалисти по сравнителна макроикономика. /Постановките и изводите в тази публикация, предложени от един влиятелен експертен екип- своеобразен интелектуален task force, ползвам широко в доклада по-нататък/.

Друга успешна алтернатива се демонстрира от динамичните икономики на Китай, Бразилия, Индия, чиито темпове на растеж в кризисния период се запазиха на достатъчно високо равнище, за да се наложат като глобални конкурентни играчи.

За страна като България изоставянето на процикличния англосаксонски модел и ориентацията към развитийния и доказано успешен северноевропейски модел е едно назряващо предизвикателство. Но за неговата реализация са необходими: първо, политически консенсус; второ, технологично време. Що се отнася до евентуално заимстване от развитийните стратегии на новите глобални лидери от Азия и Латинска Америка, техните географски мащаби и десетилетни национални традиции- като експортно ориентирани ареали- са несъпоставими с малка страна като България. Днес тя се намира под многопосочен натиск: от Запад /ЕС/ - да следва общата институционална и фискална рамка; от Изток -неотслабваща енергийна и инвестиционна зависимост от Русия ; от Юг-опасност от пренасяне на гръцката зараза и експанзията на икономически динамичната Турция.

Моята задача тук е ограничена до проследяване на връзката «България-ЕС» в областта на кризисния мениджмънт, особено в периода след 2007 г., който съвпадна с началото на членството в общността. За зла участ, година по-късно трябваше да се адаптираме към ново изпитание-да се реагира на пристъпите на кризисния цикъл, който за четири години претърпя сериозни метаморфози: дестабилизация на банковия сектор, съпроводен от полупарализа на кредитната дейност; верижна дългова криза; първа и втора / Голяма/ рецесия; политическа несигурност.

Шансовете на новия растеж

Реалистично погледнато, в обединена Европа на този етап те не са толкова високи. Ограниченията идват главно от кризата в еврозоната, която продължава втора година и ангажира почти изцяло вниманието на политическите лидери и финансовите институции на континента. Само че посоката, в която завива европейския кораб, за да избегне крушението на еврото, както и маневрите на флагманите /Германия и Франция/ засега не носят желаната сигурност. Резкият обрат към т.нар. курс „Austerity”, осъществен след 2009 г под диктовката на Германия и Франция, не спря потъването на националните икономики от групата PIGS; нито пресече дълговата зараза, която се движи от периферията към центъра на Еврозоната.

На този мрачен фон опитът на Съвета на Европа да внесе корекции в антикризисната стратегия, намерили отражение в приетия Заключителен документ на 1 Март 2012 г., изглежда доста закъснял и не много ефективен. И все пак, ако трябва да се позовем на някакви доказателства, че апелите за нов растеж в Европа вече не са атрибут само на обичайната /често предизборна/ политическа реторика, а влизат в практически оборот, то именно споменатият документ дава основания за известен оптимизъм. Както утвърдените на срещата на върха приоритети за 2012 г. , така и целите на развитието на ЕС до 2020 г. в значително по-голяма степен са обвързани с концепцията за новия растеж.
Така например, в „Заключението” изрично се потвърждават петте приоритета, определени от ЕК в годишния обзор за растежа, които трябва да се прилагат на европейско и национално равнище /следователно, те са задължителни и за България/:

-провеждане на диференцирана фискална консолидация, благоприятстваща растежа;
-възстановяване на нормалното кредитиране на икономиката;
-стимулиране на икономическия растеж и конкурентноспособността;
-борба с безработицата и социалните последици от кризата;
-модернизиране на публичната администрация;

Уместна ли е оценката за умерен, предпазлив оптимизъм и какви са основанията за нея? Първо, това са поуките от първите четири години, когато прибързаните очаквания и прогнози за скорошно излизане от кризата не се потвърдиха. След крехкото оживление от края на 2009 г. до началото на 2011 г. последва нов спад, който засегна и България /вместо заявеният темп на растеж от 3,6 на сто, приключихме 2011 г. с 1,7 на сто/; Второ, фактът, че цяла група държави привидно се придържа към общите европейски команди, но на практика всяка от тях реализира свои национални стратегии за излизане от кризата. В едни случаи- напр. скандинавският регион и някои балтийски държави, Исландия и Полша, национално специфичните траектории произвеждат трайни положителни резултати; в други /Германия, Австрия, Холандия, Франция / фокусът е върху фискалната стабилност и заетостта; в трети затъването продължава /напр. в Румъния и Унгария/. В тази типология не включвам Англия и Чехия, които открито следват опортюнистичен курс по отношение на инициативите на оста Берлин-Париж.

На този пъстър фон България демонстрира един макроикономически парадокс: впечатляващо силен фискален пърформънс и затихваща, периферизираща се икономика. Към това трябва да добавим приближаващата ликвидна криза, предизвикана от неразумното харчене на фискалния резерв, и то при значително намалена санитарна граница; неотложните плащания по външния дълг от над 1,6 милиарда лева, дължими в началото на 2013 г.; изискванията за ко-финансиране на европейските проекти. Става дума за симптоми и сигнали за приближаваща се нова буря, подавани не от вчера от независими макроикономически и финансови анализатори.

Давам си сметка, че тази оценка ще предизвика възражения и опровержения от средите на управляващото мнозинство, пазарните фундаменталисти и новата икономическа номенклатура. За вътрешна употреба и пред Европа те са изработили друга диагноза: България е сред „топ-четири” на фискално стабилните държави. Като заема челно място сред последователите на т.нар. Austerity политики /безкомпромисно затягане на коланите/, като редуцира държавната интервенция в пазарните отношения, българската държава е в състояние да избегне втора, Голяма рецесия; нещо повече, след броени месеци тя ще даде доказателства за траен и необратим изход от кризата . Как практически щяло да се случи това? Чрез задействането на магическия механизъм - т.нар. „невидима ръка” на пазара.

Прогнози в този дух се правят буквално всеки ден; техни продуценти са специализирани, поръчкови агенции и институти за пазарни стратегии /част от изключително влиятелната у нас неолиберална лобистка мрежа/. Но не бяха ли същите тези експерти, които през 2008 г. дружно пригласяха на тогавашното правителство в уверенията, че благодарение на Валутния борд и буферите в националния бюджет /натрупаните излишъци и солидният фискален резерв/ България е и ще остане защитена територия от връхлитащата глобална криза.

Затова настоящата конференция, инициирана от Съюза на икономистите в България, може да оправдае замисъла, ако предложи корекции на официалната макроикономическа диагноза, верифицира средносрочната прогноза и конкретизира / в съответствие със спецификата на националната ситуация/ концепцията за новия растеж.

Изходната база на новия растеж
/българската ситуация/

Теоретично погледнато, такава стартова база може да бъде пред-кризисното равнище. Само че механично/инерционно връщане към него не може да има - не само като разполагаеми ресурси и привлечени инвестиции, но и като секторна конфигурация и фактори на икономическата динамика. Няма как да възродим строителния бум; не виждам начин да спечелим отново интересите и доверието на стратегически и преходни/мобилни инвеститори, ползващи се от геополитическите предимства, ниската цена на труда и дерегулирания трудов пазар, който им предлагаше България от края на 90-те до 2008 г. Днес инвеститорите са перманентно нащрек, те бързо се приближават до ръба на паниката, особено след поредните колебания в политическите решения на върха на Евросъюза или ранните предупредителни сигнали за ново затъване на национални икономики.

Следователно реалната изходна позиция ще е по-неблагоприятна. Тя вече е принудително оформена вследствие на четиригодишните удари на кризата и систематичните грешки на две поредни правителства. Националното ни стопанство е навлязло в период на множествена дисфункция, което блокира жизнено важни възли на системата.

Когато говоря за дисфункции, имам предвид по-конкретно:

-колониалният характер на банковия сектор, който практически парализира кредитната дейност в момент, когато нормално работещи и перспективни фирми /главно СМП/ бяха масово лишени от достъп до инвестиционен ресурс. Днес банките-кредитори пряко зависят от своите центрове в чужбина и демонстративно отказват стратегическо сътрудничество с българската държава и подкрепа за нейната икономика;
-контрапродуктивната фискално-бюджетна реформа, която след въвеждането на т.нар. плосък данък през 2008 г. освободи богатите прослойки и корпорациите от задължителното изискване при всяка кризисна ситуация: който печели повече, да поеме значително по-голяма част от тежестите, свързани с поддържане на стабилността на бюджета;
-замразените доходи /заплати и пенсии/, които от три години не са индексирани с инфлацията, както повеляват законите и каквато е постигнатата договореност между социалните партньори;
-задлъжнелите домакинства и фирми, което води до множество индивидуални и до верижни фалити /независимо дали са обявени или не/;
-дефектиралата система на заетост, която произвежда огромно количество брак под формата на трайно обезкуражени безработни /около 7% над официалното равнище на безработицата/ и принудителни емигранти, чиито дял надхвърли 16% от българското население;

Възниква елементарният въпрос: възможно ли е без нормално работещи и национално базирани банки, рекордно ниски равнища на данъците за корпорациите и физическите лица, трайно замразени заплати и пенсии, масово фалиращи домакинства и фирми и разпад на трудовия пазар, българската стопанска система да се измъкне /и то сама/ от тресавището на рецесията? Естествено: не!

Истината е, че моторът на националната икономика е спрял. Задоволим ли се с тази констатация обаче, останем ли пасивни, депресията е неизбежна. Което значи, че след първите четири години на криза ще последват още толкова – със символичен растеж, висока безработица и стагниращи доходи /при това - на най-ниското равнище в ЕС/. Иначе казано, ще ни сполети синдрома на изгубеното десетилетие, който нанесе сериозни поражения върху динамиката и просперитета на доста развити страни през последните 15-20 години.

За да заработи икономическата машина отново, не е достатъчно да се направи текущ ремонт, а още по-малко, чрез външен тласък да се приведе в движение. Дефектиралите възли като правило се изтеглят и заменят с нови. И в кризисната икономика е така: необходим е нестандартен подход, трябват ни решения, които отговарят на националната специфика и да гарантират, че преходът към нов растеж ще се случи и в България.
.
Триадата „Заетост-доходи-данъци”:
пакетният подход и структурните трансформации

Повечето експерти, посветили се на изработване на антикризисни стратегии посочват, че пакетният метод, т.е. прилагането на микс от алтернативни политики е ключът към постигане на позитивен/динамичен обрат в низходящото движение на цикъла/1 /.

Разбира се, не във всяка държава е възможно изцяло и изведнъж да се реализира адекватен и успешен policy mix. Специално в българските условия работещият вариант би бил, ако се започне с корекции в трите подсистеми: заетост, доходи, данъци. Ще се спра последователно на всяка от тях, лансирайки мнения, които са подчертано дискусионни в Европа и у нас.

1. Заетостта и новият растеж.
За четири години безработицата в България нарасна двойно. По данни на Евростат през януари 2012 г. тя е 11,4 на сто, което ни отрежда челно място в класацията на страни с най-висока безработица в ЕС. По показателя младежка безработица сме също сред челниците с 28,9 на сто, делът на трайно безработните вече е 55 на сто;

Какви са контрамерките на държавата - извън чисто институционалните, каквато например е приетата по задължение Национална стратегия за заетост?
Насърчава се /главно чрез европейски фондове/ преквалификацията, но с минимален успех, заради ниска мотивация и тромава ваучерна система. Липсата на ориентири за новите потребности от работна сила засилва хаоса в преструктурирането на пазара на труда. Сблъскването на противоречащи си политики на входа и изхода на пазара на труда допълнително забавят преструктурирането /например, форсираното повишаване на пенсионната възраст няма как да не затормозява включването на младите поколения; което е една от причините за високата младежка безработица у нас/.

Тези и други сходни тенденции превръщат цикличната безработица в трудно решим структурен проблем. С него започват да се оправдават всички участници в икономическия оборот: бизнесът, че липсва предлагане на квалифицирана и мотивирана работна сила; правителството-че образованието и бизнеса не си сътрудничат; синдикатите - че държавата и работодателите не инвестират в човешкия ресурс и т.н.

Отделно стои въпросът с т.нар. случайна и временна работа, с непълната /и частично платена/ заетост, където България отново е сред челниците в редицата от европейски и извън-европейски дерегулирани пазари /3/.

Три достъпни и конструктивни решения са възможни, за да се овладее срива в заетостта и да се стимулират алтернативни, саморегулиращи се форми на икономическа активност:

Първото е насърчаването на паралелната заетост, която е резултат на собствена инициатива на трудоспособното население. Нямам предвид черната икономика, нито традиционните дейности, свързани с натурално производство и обмен на услуги между гражданите. Визирам самозаетите, които според статистическите данни са над 400 хиляди и в момента са най-големия сегмент в трудовата заетост. Първата стъпка вече е направена: България ратифицира Конвенция 177 на МОТ за надомната работа и прие поправки в трудовото и социалното законодателство, които ще насърчат работата в къщи и местните общности, но и ще засилят интереса към формите на самозаетост. Третирането на надомниците като нормални работници от страна на държавата и работодателите, както и системната подкрепа за този смятан за архаичен, но възроден труд, обаче е въпрос с неясно бъдеще;

Второто решение е насърчаване на социалното предприемачество - в публичните услуги, търговията, инфраструктурата и пр. България има дълголетни традиции в тази област. Необходимо е само социалните предприятия да получат специална законова уредба /т.е. да не бъдат приравнявани към търговските дружества/, за да се даде тласък на този перспективен сегмент на социалната икономика. Анти-кризисният ефект от експанзията на социалната икономика вече е доказан в редица държави.

Третото решение изглежда непазарно, но е също с доказана анти-кризисна ефективност. Става дума за създаване на инвестиционна алтернатива на замразеното банково кредитиране. Да се разчита, че контролираните от чужбина банки, опериращи в България, ще се върнат скоро към нормална кредитна дейност, е илюзия. От три-четири години те са свръх заети с активно /дори агресивно/ набиране на депозити при нелогично високи /т.е.непазарни/ лихви; Растящите спестявания, достигнали 50 милиарда лева, обаче не са предпоставка за кредитиране на българския бизнес, а за репатриране на значителни парични агрегати към банките майки. Само за седем месеца през 2011 г. износът на банков ресурс от България е достигнал астрономическото число 2 милиарда евро.

Държавата може и е длъжна да насърчи конкуренцията в кредитните операции, като създаде своя банкова инвестиционна институция. Такъв опит има в САЩ и в някои европейски страни. Неотдавна подобна идея беше лансирана и в Англия. Щом в развития пазарен свят е допустимо да има национална инвестиционна банка, защо в България да няма! Положителният ефект за бизнес проектите в нови, конкурентни сектори, ще е почти незабавен. Което значи- и върху заетостта, която е функция на новия растеж.

2. Доходите и новият растеж. Да се очаква траен и възходящ растеж, надхвърлящ пред-кризисните равнища, при паралелно многогодишно подтискане на доходите, е абсурд. Да се мисли, че подобен икономически скок ще се реализира при сегашното крайно ниско /рекордно за ЕС/равнище на заплатите, е нелепост. Няма държава с възникващ пазар, която да е постигнала икономически просперитет и да се е измъкнала от капана на масовата бедност, систематично орязвайки в същото време възнагражденията на наемния труд, пенсиите и социалните плащания.

Допускам, че ще се възрази на това твърдение, с позоваване на опита на Китай и други страни, практикуващи от години социален дъмпинг, който улеснява експортната експанзия. Но Китай не прибягна към многогодишно замразяване на доходите; напротив, тръгвайки от уникално ниско равнище, тази държава стъпка по стъпка, увеличаваше работните заплати. Днес тяхното средно равнище е по-високо от това в България /догонването се състоя преди броени месеци/. Отделно стоят рекордно високите инвестиции в образованието на младите, в информационните технологии, инфраструктурата, възобновяемите източници на енергия и други отрасли, създаващи висока принадена стойност и изискващи висококвалифицирана, мотивирана и дисциплинирана работна сила.

Българският случай е друг-също уникален, но напълно деструктивен, особено в условия на продължителна криза и заплаха от депресия. В България след 1998 г., съзнателно и систематично беше прокарана и отстояван а тезата, че нископлатеният труд е водещ и неотразим фактор за привличане на външни инвестиции. Тази неолиберална мантра устоя на всички критики и атаки - както експертни, така и синдикални . Едва наскоро сред организирания бизнес започна да се прокрадва признанието, че с ниски заплати и слабо квалифицирана работна ръка не се прави конкурентна икономика.

Давам си сметка, че шансовете за смяна на политиките за оценка и възнаграждение на труда, особено в индустрията, услугите и земеделието, на този етап са минимални. Традицията да се ползва евтина работна сила като източник на конкурентни цени и високи печалби /т.нар. мързелив бизнес, практикуван от наши и чуждестранни работодатели/ е доста силна и трудно изкоренима. Всеки опит на синдикатите да поискат по-високи минимални заплати се натъква на многоешалонна съпротива - от бизнеса, правителствените кръгове и пазарните фундаменталисти, при активна поддръжка на корпоративните медии. Не се подбират средствата за натиск върху периодичните прояви на недоволство от заплащането и условията на труда, демонстрирани публично от работници, специалисти и държавни чиновници. Спекулациите с аргумента /между впрочем, изсмукан от пръстите/ че номиналните възнаграждения в България растат непропорционално на производителността на труда, са показател доколко трудно ще е преориентацията към нов растеж да бъде подплатена с решение за повишаване на трудовите възнаграждения.

Не виждам друга алтернатива в близко бъдеще, освен смяна на модела на заплащане. Имам предвид прехода от годишните договаряния на месечни заплати към договаряне на почасови ставки.

Почасовото заплащане на е нова идея. Различни схеми са предлагани още преди кризата, но винаги са били отхвърляни. А и самите синдикати не бяха достатъчно настойчиви, защото преходът към „wage-productivity bargaining” е рисков и може да доведе до масови сътресения във взаимоотношенията „работник-работодател”.
Системният натиск на бизнеса върху заплатите, довел до безпрецедентно замразяване / и дори орязване/ на тяхната покупателна сила, е убедителен повод за преоценка на преговорните стратегии на синдикатите и на останалите социални партньори. В крайна сметка въпросът е политически. Отдавна се чака появата на политическа формация, която ще има воля и кураж да замени сегашната ригидна, низходящо еволюираща система на заплащане, с успешна европейска практика.

3. Данъците и новият растеж. Този проблем е най-често коментиран в периода на кризата. Според пазарните фундаменталисти, лобирали усърдно повече от 10 години за въвеждане на плоския данък върху доходите на физическите лица и корпорациите, това е като най-важното конкурентно предимство на България в битката за привличане на инвестиции: външни и вътрешни. По-агресивните неолиберални експерти дори смятат за свое уникално постижение свалянето на ставките и на двата вида данъци до 10%. Крилото на неолибералните ястреби смята, че и това е много и настоява за намаляване на осигурителните тежести за бизнеса и за данъчни ставки, клонящи към нулата.

Припомням тези фрагменти от публичния дебат за „данъчната революция”, която се състоя в България след 2008 г, за да обърна внимание върху последиците за публичните финанси и реалния сектор /част от констатациите по-долу са правени и от други колеги икономисти/:

-плоският данък с рекордно ниски ставки не доведе до очаквания бум на инвестициите. Обратно, за периода 2008-2011 г. те намаляха повече от 10 пъти. Възражението, че спадът се дължи единствено на кризата, е повече от несъстоятелен;
-рекордно ниският плосък данък върху доходите на физическите лица промени данъчните стратегии на корпоративния мениджмънт. Сега те предпочитат да преоформят своите корпоративни постъпления като персонален доход, което им е по-изгодно от всяка гледна точка; на свой ред много чуждестранни компании ползват България като данъчно убежище, регистрирайки фирми-пощенски кутии у нас, но оставяйки производствената си дейност навън. България се превърна във втори Кипър на Европа-буквално за четири непълни години;
-данъчната основа не се разшири; бягството от плащането на данъци не секна; администрирането на данъчната дейност не се опрости; осветляването на доходите не се състоя. Приливът на пари към бюджета не е осезателен и е далеч от очакваното;
-драстично се промени съотношението между приходите от косвените и преките данъци. За 2011 г. то е 70,4 към 29, 6 % , докато за ЕС то е 53,8 към 46,2%.

За мен и доста колеги икономисти въвеждането на плоския данък беше капитулация на държавата пред олигархията и сенчестия едър бизнес; и същевременно - инструмент за възходящо преразпределение на доходите-в полза на богатите слоеве. Парадоксът е в това, че регресивният данък беше въведен от правителство, доминирано от социалисти и с премиер социалист. Още по-нелогично от политическа гледна точка и уязвимо от морална гледна точка е неотдавнашното решение на ръководството на БСП да поиска отмяна на плоския данък.

Този вид про-цикличен и социално несправедлив данък трябва да се отмени. Но това следва да стане под натиска на гражданите, данъкоплатците от средната класа, нискодоходните групи и синдикатите, а не по благоволението на политическата класа, подарила милиарди несъбрани /но законово оправдани/ данъчни вноски на финансово-олигархичния елит. Днес всички, които след 2008 г. доказвахме несъстоятелността на данъчните експерименти, лансирани от пазарните фундаменталисти, би трябвало да сме още по-настойчиви.

Промяната, обръщането към прогресивната система чука на вратата:

-тя се подготвя от намерението на ЕС да хармонизира данъчните политики /4/; което би представлявало следваща логична стъпка в процеса на федерализация на фиска /промяната ще се случи въпреки отказа на българското правителство да подпише четвърта глава от ЕФП, и въпреки яростната съпротива на неолибералната десница у нас/;
-промяната ще срещне и подкрепата на МВФ, който през последните години показва видимо несъгласие с масовото практикуване на плоския данък в страни, пострадали най-тежко от кризата: както такива с висок бюджетен дефицит, така и страни с отрицателен икономически растеж и висок дълг /1/;
-МОТ също е категорично за прогресивната система; такава препоръка чухме преди дни на международната конференция в София, организирана от българските синдикати;
-рано или късно ЕС ще въведе новият Тобин данък! Как ще реагира България, при положение, че нейната политическа класа е против него /може би защото нейни видни представители са свързани на лобистка и опосредствана- акционерна - основа с чуждестранните банки/.

Следва да се има предвид, че проблемът с данъците не се изчерпва само със социалната несправедливост, породена от допълнителните тежести върху по-бедните слоеве от населението. Данъчната политика е основен инструмент на анти-кризисната стратегия, ориентирана към нов растеж /1/.

Изводи и въпроси за дискусия

Нарочно избягвам конвенционалната схема за представяне на доклад, който завършва не само с изводи, но и с практически препоръки. Обикновено те са адресирани към институциите на управлението и политическата надстройка. Не виждам обаче особен смисъл от формулиране на рекомендации в настоящия момент. В разделеното българско общество няма чуваемост между авторите на алтернативни идеи и носителите на властта. Преминаването от самодостатъчната монологичност, характерна за днешното управление, към конструктивна диалогичност изисква време.

Но кризата не чака. Всеки, който се бави с реакциите, плаща висока цена. Колеги икономисти са изчислили например, че три месеца забавяне на антикризисните мерки в сферата на заетостта удължават дестабилизацията на трудовите пазари с шест месеца /1/.

Ще се огпанича с няколко извода, които ще преформулирам и като въпроси за дискусия:

1. България вече пета година следва политика на изолационизъм спрямо европейската общност, когато нещата опират да прилагане на антикризисни стратегии. В началото беше отричането на заплахата от криза, после се премина към полумерки, а от 2009 г. беше осъществен изпреварващ и рязък завой към Austerity политики. Това не стана без съпротива от синдикатите и независимите икономисти. Достатъчно алтернативни и разумни аргументи, извлечени от европейския и националния опит в кризисния мениджмънт, бяха сложени на масата през последните 4-5 години, но без видим резултат. Българската икономика продължава да се люшка, имитирайки оживление под въздействие на инерционни и конюнктурни фактори.

Как може да се постигне обрат на национално управленско равнище?

Позитивният момент тук е, че външната съпротива срещу прилагането на стимулиращи пакети за търсенето, потреблението и реалния сектор, демонстрирана в миналото от МФИ, вече не е така силна? Кои ще са измерителите на новия растеж, за да не се формират свръх очаквания за бързо излизане от кризата, последвани от нови сривове и непосредствена заплаха от депресия?

2. Логиката на Austerity е да се премахват бариерите пред ригидната и рестриктивна бюджетна политика. Синдикатите са нарочени за подобна бариера, според неолибералните ястреби в политиката и макроикономикса. Именно на това разбиране се дължи антисиндикалната кампания, която продължава месеци наред.

Но публичните и медийните нападки са по-малката беда. В България се прави пълзящ демонтаж на социалния диалог – за да се елиминират социалните искания на синдикатите и да се обезсили НСТС, уличен в претенции да стане втори властови център. Това са тенденции, които наблюдаваме и в други страни-напр. Унгария и Румъния, но още Чехия, Словакия и балтийския регион. От антисиндикализма, вдъхновен от идеите на Лудвиг фон Мизес, не са защитени и страните от еврозоната.

Каква е перспективата на социалния диалог от европейски тип, все още препоръчван на новите страни членове на общността? Ще ликвидира ли кризата това достижение на Социална Европа? Ще се премине ли принудително към бипартизъм -т.е.пряко договаряне между работодателите и организираните работници, без участието и посредничеството на държавата /каквито симптоми вече се забелязват у нас/.

3. Кои ще са агенциите и агентите на новия растеж? Имам предвид социалните и политическите актьори на промяната. Между сегашните политически сили не се виждат носители на принципно нови идеи за успешен кризисен мениджмънт. Възможно ли е те да се родят вследствие на растящото социално недоволство от безпрецедентното и досега безрезултатно затягане на коланите в цяла Европа? И как ще се случи промяната /новият растеж в страна като България, при положение, че пасивността и търпението надделяват над гнева и протестните акции!?

С този политически въпрос, предизвикан и от народо-психологическите особености на българите, приключвам моето изложение. За да се върнем към кризисната икономика, експертните становища и конкурентните варианти за траен изход от повтарящите се рецесии.

----------------------------------------------

Ползвана литература и информационни източници

1. Европейски съвет-Заключения, Брюксел, 1-2 Март, 2012 г; ДОГОВОР ЗА СТАБИЛНОСТ, КООРДИНАЦИЯ И УПРАВЛЕНИЕ В ИКОНОМИЧЕСКИЯ И ПАРИЧЕН СЪЮЗ, Брюксел, 1 Март, 2012;
2. Exiting from the crisis: towards a model of more equitable and sustainable growth, ETUI, 2011;
3. Guy Standing, The Precariat: The New Dangerous Clas, Bloombsbury, 2010;
4. Материали и становища на КНСБ и КТ „Подкрепа”, подготвени за международна конференция на тема :”Заетост и доходи-диалог за радтеж и по-добро бъдеще за България” /София, 8-9 март, 2012/
5. Димитър Нинов, „Място и роля на човешкия капитал в икономическото и социално развитие на България през последните 21 години и в бъдеще”, изказване на кръгла маса:” Дълговата криза на ЕС и САЩ и рисковете за националната сигурност на България „ София, 18/09/2011;
6.Иван Ангелов, Спешни мерки за смекчаване на рецесията, 2012
7. Andre Watt, Eurozone Economics are Simple. It’s the Politics Stupid! SEJ, 2011
8. The Challenges of Growth, Employment and Social Cohesion
Joint ILO-IMF conference, Oslo, 2010
9. Mitchell Orenstein, Flat-Lining The Flat Tax, Economy Watch, Nov., 2011;
10. Henning Meyer, Five Ways to solve the Eurozone Crisis, SEJ, 05,2011;