Вечно благодарният електорален Андрешко /Рачо Петров/

Статията е публикувана най-напред в сайта Forumat-bg-com

Понеделник, 02 Юли 2012

Рачо Петров, зам.министър на промишлеността май 1992 - април 1995г

* * *

БЛАГОДАРНОСТ. КЪМ КОГО И ЗА КАКВО?
(Част І)

Убеден съм драги сънародници, че много от вас често си задават въпроса „Защо?"

Видимо нещата у нас не вървят както трябва и ако някой търси успокоение, че това което се случва в България не е от днес и не е резултат от международен заговор, ще побързам да го успокоя – да така е! Разбира се България е била и е част от международната общност, където освен нашите интереси съществуват и чужди. Болестта „Алцхаймер" е заболяване на мозъка, засега неизлечимо, при което болният си спомня с кого са си играли в детската градина преди 50 години, но не помни какво е закусвал вчера.
Изглежда, че някои нашенски политици са заболели от тази опасна болест, но тя започва да приема формата на епидемия, започна да се разпространява и между някои наши учени.

И отново възниква въпросът – ЗАЩО? Причината да си го задавам така настоятелно са някои обезпокоителни факти в последно време, като например:

– Първият човек на държавата гостува в Чикаго, за да разкаже на сънародниците ни, че през 60-те години /?!!/ на миналия век Т. Живков искал да направи Народна република България шестнайста република на СССР. Ама чакайте, те бяха и без нас до 1991г. 16 републики, но изглежда никой не е намерил за нужно да предупреди президента, или недалечното минало е вече забравено?
– Събират се учени и журналисти, за да обсъдят имало ли е такава идея, какво е имал предвид първият държавен ръководител преди петдесетина години, това национално предателство ли е и т.н. Не бих се учудил ако, вече към днешна дата, някой подхвърлеше идеята да станем поредният щат (55-ти) на САЩ - все пак издигнахме паметник на пилотите бомбардирали София в знак на нашата благодарност?!!

Не знам какво биха казали днес от отвъдното нашите пилоти, осмелили се да изпълнят войнския си дълг и да защитят столицата на своята държава. Може би същото, което биха казали и за паметниците на
съветската армия-освободителка, "освободила" и българската хазна от над 360 млрд. лв.
за периода след 1944г. - справка тритомника на БНБ „История на Държавният дълг на България от Освобождението до 1990 година".

Най-стряскащ обаче е увереният тон на ангажираните учени за "безкористната" помощ на големия брат, което неминуемо поражда следващия въпрос: "Така ли беше?" и ако не: „Кому помага тази дезинформация?"

Ще се опитам да анализирам част от фактите, обективно и професионално изложени в посочения по-горе тритомник на БНБ за периода до 1965г., и значително по-безличната и по-повърхностна информация за финансовите събития от тогава да наши до наши дни. А защо ли /?!!/ се е получило това претупване - явно е загадка. Преди да потърся логичния й отговор трябва да отбележа, че до днес винаги сме си плащали - през последните цели 130 години, удоволствието да възстановим държавата си. Факт, за който всичките ни съвременни управници са си мълчали. Така веднага след Освобождението през 1878г. е трябвало да плащаме данък на Султана - в т.ч. и за Румелия след Съединението, както и пряко поемане на Османския държавен дълг към Англия. Към тези разходи прибавете и издръжката на руските окупационни войски и администрация в размер на 2 млн. златни лв. годишно - сума достатъчно сериозна за тогавашното време и особено за възстановяващата се държава. Предполагам, че много от вас не са и чували за този факт, поради криворазбраната благодарност към спасителя "Дядо Иван".

Често съм подчертавал необходимостта от разделяне на благодарността към руския народ от имперската политика - била тя на императора на Русия, личния режим на Сталин, или диктатурата на пролетариата, разбирай КПСС. По същество възстановяването на Сърбия, Гърция и Румъния е също така следствие от безкрайните войни между Турция и Русия за овладяване на Проливите, но забележителното е, че народите на изброените страни са забравили да "благодарят". До тук ще спра с историята от 19-ти век и ще се прехвърля към 9.9.1944г., превратен момент от развитието на
България, подарена, без да питат народът й, от Великите сили на чичко Сталин, за да удовлетворят имперските му интереси по-далеч от собствените си граници – справка музея в Потсдам.

Да сте чули някакво извинение, но и защо след като новосъздаденото правителство на ОФ с преобладаващо присъствие на Комунистическата партия е готово да целуне задните части на завоевателите - „освободители"? Никой не желае от Обединените нации България да участвува във войната в последната й фаза, още по-малко да очаква снизхождение въпреки, че до този момент няма нито един български войник на някои от фронтовете. Двете катастрофи 1913 и 1918 година са направили достатъчно предпазливи цар Борис III и Народното събрание, но това не пречи на новите управляващи да оплюят предходните.

Да ви напомня нещо - при подписване на предварителното Съглашение в Москва ни вкарат като активен участник във последната фаза на Втората световна война. Това струва на България 139 млрд. лв, 10000 убити, 9500 безследно изчезнали, почти 30000 ранени и осакатени. И всичко това за 7-8 месеца при 450 000 армия. Въпреки направените разходи и безсмисленото участие България загубва Западните покрайнини, Беломорска Тракия и заплаща на СССР, Гърция и Югославия 372.5 млрд. лв. репарации - приблизително равни на около 27 млрд. златни франка.

Всички предприятия у нас с немско-унгарско или италианско участие стават съветска собственост. Но задълженията им, които имат частно-търговски характер, остават за сметка на българската държава!!! България не получава нито лев по клиринговата спогодба с Германия, където се е натрупало положително салдо от над 5 млрд. лв, нито някой е помислил за разрушената от бомбардировки София.

Съществуват още купища документирани безобразия на новата власт, граничещи с национално предателство. Всички забравят удобно, че това е единствената страна - малка България - спасила своите 60 хиляди.евреи. Но за общо учудване бяха осъдени от „народния" съд тези, които ги спасиха и направиха възможното за ограничаване на щетите за държавата в тази жестока война, а не тези, които я вкараха в непосилни и практически безсмислени разходи и загуби, което е още по-обидно и болезнено.

На този фон, при поемане на управлението от безимотните над имотните граждани (нали така беше по Ленин), или просто „Диктатура на пролетариата", се пръкна държавата Народна република България.

Защо нямаме Буржоазна република Австрия или Капиталистическа република Финландия - оставям да си отговорите сами.

Мисля, че вината е в нещо, което наричаме "интелект", но той е силно дефицитен и опасен за гражданите на републиката от Сталинов тип, която си е чиста диктатура. И до сега Комунистическата партия или нейните наследници не е дала отговор на "фундаменталния" въпрос - СРЕЩУ КОГО БЕШЕ ПАРТИЗАНСКОТО ДВИЖЕНИЕ? След като България не е обявявала война на Съветска Русия, но такава беше обявена от нея на нас на 04.09.1944 година.

Финансовите резултатите от окупацията на страната са посочени накратко от цитирания вече тритомник на БНБ. Към това за пълнота може да се добавят разходите за транспорт на окупационните съветски войски, които са за сметка на българския бюджет и са продължили години след приключване на войната. Никой не е дал отговор на българския народ за какви престъпления бяха разстреляни Никола Петков, Трайчо Костов, защо "загина" Станке Димитров-Марек, кои са виновниците. Но ние сме благодарни /?!!/ за братската подкрепа на великия Съветски съюз. За извършеното одържавяване (национализация) по модела на брата!

Днес научените учени се "опитват" да докарат от девет дерета вода, за да заобиколят истината! Можете ли да си представите мъките на един народ, чиито парични резерви са изгребани до последно от по-големия "брат", както някои го титулуват, за да се говори от неговите агенти за братска помощ?!

Да видим каква е действителната картина и защо някои заболяват от Алцхаймер, когато стане въпрос за икономиката и финансите на страната през последните 40 години до днес. Сталиновата доктрина - всяка държава да си произвежда сама всичко необходимо, може да подхожда на страна като Съветския съюз, но е невъзможно и ненужно за страни от формирания социалистически лагер т.е съветската зона. Започва периода на Студената война, на създаването на НАТО и Варшавския договор, за някои страни от Западна Европа планът „Маршал" за възстановяване на икономиката, а други от Изток – бригадирско движение.

България изнася предимно за СССР земеделски продукти, тютюн и някои суровини при значително по-нисък курс на лева спрямо рублата от действителната му стойност. Това допълнително усложнява стокообмена, тъй като страната получава тежко въоръжение - танкове, самолети, реактивни минохвъргачки и др. Оръжието е по силата на задълженията ни във Варшавския договор, срещу дългосрочен кредит от СССР.

Независимо от доктрините, зовящи за изграждането на тежка химия и металургия, животът показа, че страна като България, бедна на енергийни ресурси, може успешно да се намеси в стокообмена като усвои производства в областта на електрониката, изчислителната техника, фармацията, транспортно машиностроене и металорежещи машини.

Настъпилото разведряване в международните отношения в началото на седемдесетте години на миналия век способстваше закупуването на подходящи лицензии. Да, но блюдолизничеството на нашите доморасли правоверни партийни и държавни ръководители беше на такова ниво, че трябваше да се случи чудо, за да решат с бетоновите си глави да се закупи някакъв лиценз, да се усвои производство на изделия от капиталистическа страна. За щастие порасналите потребности на народите от т.н. социалистически страни, в т.ч. и в СССР, налагаше подобряване на инфраструктурата, комуникациите, повишаване на добива на нефт и газ, суровини, носещи и конвертируема валута.

Показателен пример за бездарното управление на страната е производството на леки коли. В момента, когато СССР купува завод за леки коли от „Фиат", когато Румъния купува завод за леки коли от „Рено", такъв завод „Рено" предложи и на България, при това България произвеждаше вече отделни полуфабрикати за заводите „Рено" във Франция. В продължение на две години доставяхме автомобили в "разсип" по 1600 долара на к-т, които събирахме у нас и продавахме на Югославия по 7-8000 долара бройката, дори започна строителството на завод за автомобили „Рено". Преговорите бяха прекъснати по вина на българското правителство, тъй като по дългосрочната спогодба със СССР е предвидена доставка на завод за „Москвич" в Ловеч - задължение, което самите руснаци поеха с неудоволствие - липсваше им капацитет.

Закупените лицензи за преносна и уплътнителна техника, комутационна техника от фирмата „Сименс", цифрови програмни управления за металорежещи машини на „Фанук" - Япония, позволиха на България да се включи в изграждането на новите трасета за нефт и газ в СССР и да получи достъп до суровини, които можеха да се реализират пряко или косвено на международните пазари срещу твърда валута, жизненонеобходима за разширяване производството на лицензните изделия.

Анализирайки изминалия период през цялото време се питах кой и за какво трябва да е благодарен? Във всеки случай не е българският народ – тогава кой? Ами разбира се – управляващата партия и особено нейният Централен комитет със своето Политбюро начело!!

Нека да погледнем фактите от първия час на поемане на властта:

– Вкарваш страната в една непопулярна война, губиш територии, плащаш над 500 млрд. лв., убити и ранени над 50 000 души, славиш завоевателя като освободител, вероятно поради факта, че е освободил държавата ти от всичкото възможно имущество и възможната конкуренция във властта.
– Въвеждаш в страната диктатура, вкарваш в лагери и изселваш евентуалните си политически противници, а да слугуваш необезпокояван на завоевателя срещу задължението му да те държи на чело на управлението:
– Нямаш представа от държавно управление, изобщо от управление - да не говорим за социалистическа държава (какво е това?), но такава не познава и самият Сталин.
– Прибираш цялото национално имущество, одържавяваш го. Но нямаш представа от икономика и управление, правиш две парични обмени на гърба на собствения си народ, искаш завоевателят да те спасява – такъв е договорът, получаваш трохи от изнесеното имущество и си благодарен - вече си имащ и си управляващ!
– Безобразия, недоволство в ГДР - 1953г., Унгария - 1956г, Чехословакия - 1968г, Полша - 1981г. Като за запазване на реда и статуквото в немирните държави се вкарва ограничен контингент „братски", разбирай съветски войски, но у нас не се налага – нас ни управлява любимата ни партия и нейният боен отряд - политическата полиция от типа "Сталин-Вишински".

* * *

(Част ІІ)

"Четиресет и пет години стигат!" През 1989г. и аз си мислех, че ще ни стигат, че комунизамЪт "верно" си отива. Събитията в държавата ни от тогава насам, показват, че съм сгрешил. Защото, както мнозина други, съм подценил скритото послание на Елин Пелин, закодирано в образа на култовия му герой Андрешко. Питам се колко от днешните ни около 40-годишни сънародници, биха могли да помогнат на децата си, готвещи се за матура, ако им се падне въпрос дали тоя Андрешко е представител на зараждащо се гражданско общество, какво е искал да каже авторът с неговото създаване и в крайна сметка готин "пич" ли е селянинът от софийското село Байлово, известно в БКП-историята с партизаните си от вездесъщия отряд "Чавдар"?

По-важното обаче е дали родителите на тези тинейджъри, а и родителите на техните родители, изобщо искат да си спомнят, че:
Беше станало традиция конгресите на любимата партия да се превръщат в общонародни празници, отчитащи успехите и премълчаващи неуспехите, проблемите. И се появяваше поредният нов "икономически механизъм". Нормално всеки член, или кандидат-член на Политбюро, издигаше паметник в родното си село или близкия окръжен град. Под формата на завод, нова гара или просто централен площад с нов Партиен дом. Така Пенчо Кубадински направи нова автогара в село Кубадин, Васил Цанов ЖП гара в с.Горна Малина, Тодор Живков в Правец заводи за компютри и печатни платки, в Ботевград за полупроводници (за "цели" вече имахме в Севлиево).

Тези правила бяха норма - за да получите разрешение за кредит, независимо какъв и от къде. Въпросът с връщането не е интересен.

Началото на края

Демонстративно наложеното в началото на 80-те години на миналия век от правителството на Рейгън ново, по-високо стъпало в надпреварата с въоръжаването, завари СССР и страните от Варшавския договор неподготвени, с недостатъчен икономически потенциал. Понятията "локални конфликти", "обеднен уран", "защитен противоракетен щит", "космически отбранителни системи" придобиха практическо изражение и значение. За да се преодолее изоставането бяха необходими средства, ноу-хау и време, но всеки от тези елементи практически липсваше или беше недостатъчен.

Наложеното преди всичко икономическо състезание постави пред сериозни изпитания правителствата, оглавявани от комунистически партии. Започналото обновяване на партийните ръководства от синовете и внуците беше насочено основно към запазване на създадените и наложени привилегии и властови позиции. Практически беше създадена партийна управленческа олигархия, готова на всякакви компромиси при условие, че се запазят личните й интереси и контролът върху властта.

Нуждата от западни капитали даде възможност на цяла поредица от частни банкери и спекуланти в съдружие с партийната олигархия от т.нар. "социалистически страни", да повдигнат дълга на България до 12 млрд. долара. Около 20-25% от тези пари никога не са се влели в икономиката на страната, а са поделени между даващите и взимащите кредита. Над 10 милиарда са към Лондонския клуб-частен дълг, държавно гарантиран, и 2.2 милиарда към Парижкия клуб–пряк държавен дълг.

Никой обаче не говори за валутните постъпления от продажбата на оръжие – около 1млрд. долара годишно, от продажбата на нефт и нефтопроукти /като се има предвид, че при потребност за страната от около 1,5 млн. т. годишно са преработвани около 7-8 и повече млн.т., т.е. далеч над националните потребности/. Къде са приходите от продажбата им?

Този списък може да бъде продължен с още позиции като
каптагон, амфетамини, аналгин, антибиотици, търговия със скъпоценни камъни от Ангола и СССР розово масло, сложни бартерни операции. Естественото развитие на всяка една икономика, натрупаният опит и специалисти, кръстосани с мегаломанските проекти на партийното ръководство, изправят икономиката на страната пред сериозни проблеми от най-разнообразен характер, с които правителството не може да се справи. Черната металургия и тежкото машиностроене (Радомир), при високата си енергоемкост, липса на суровина и неудачно местоположение бяха камък на шията на българската икономика.

Предприятията от областите изчислителна, съобщителна техника, универсални металорежещи машини, аеростроене и корабостроене бяха на средно световно ниво, в някои производства дори над средно. Съществуваха и сериозни потребности на основния тогава пазар – СССР, но на него разчитаха и останалите страни – членки на СИВ. А купувачът – СССР, изпитваше най-сериозния проблем – липса, недостиг на покупателни възможности, икономика, която не е в състояние да удовлетвори нарастващите потребности на населението. В търсенето на изход от ситуацията, но при познатите условия – запазване на властта, дори в условията на държавен банкрут. После ще търсим и намерим виновния!

Начело на СССР, след много опити, застана Горбачов с две основни задачи – запазване на властта за имащите я и възможното смекчаване на удара от падането, респективно от банкрута. Разбира се съответните действия не закъсняха. Монополният доставчик на енергийни суровини повиши едностранно цените от 1986г., което допълнително усложни и без това незавидното положение на страните-членки на СИВ. У тях, съобразно създалата се практика за дългосрочно планиране, съответно производство, беше започнало натрупване на полуфабрикати и възли за продукция, която следваше да бъде доставена за периода 1986-1990г. на Съветския съюз. При това в обикновения случай съответстващи на специфични техни изисквания - т.е. неподходящи за друг клиент, дори и да имаше такъв. И у нас, както и в останалите страни – членки на СИВ, се пристъпи към промени в управлението на държавата, така че да се запази властта, като не се загубят икономическите лостове.

Беше извършен обикновен вътрешнопартиен преврат, за да се създаде фон на мнимите демократични промени,играта на "лошото ченге" (тези преди нас ) и "доброто ченге" - ние!

Започнахме да си играем на демокрация - демократите сме ние и приватизацията, за която препоръчват всички знаещи от Запад, пак ние ще я направим. Защото знаем какво трябва да се приватизира и как. Но проблемите се задълбочават. Луканов не подписва новата петгодишна спогодба със СССР, тъй като СИВ е пред разваляне, кооперирането и интеграцията са под въпрос, голяма част от промишлеността е без договори. Големият брат, гарант на властта 45 години, е също така с проблеми.

Следователно: „Всеки да се спасява поединично„. Появява се идеята да се поканят, по стар навик, новите гаранти на властта - на „нашата" власт!!
Създава се програмата Ран-Ът. Поканата цели две неща:
– ако идеята за приватизацията, за тоталната приватизация, дойде от БКП много няма да я приемат и както бъдещето ще покаже, не без основание:
– тъй като очакванията от такава приватизация съвсем не са розови, то за това са виновни гнилите капиталисти, нали това желаехте - моля, ние сме само изпълнители.

Тези действия пораждат цяла поредица от въпроси, но за сега няма да ги поставям. Създадената с усилията и ограбването на целия народ икономика, с натрупания и с неясно предназначение външен дълг, изтича като пясък през пръстите на обществото с мотива, че тя трябва да се приватизира, защото е неефективна?!!

Първо кой носи отговорността от създаването на неефективна държавна икономика и второ - от кога приватизаторите станаха мизантропи?! Ако някой смята, че т.нар. "структурна реформа", етап в която е приватизацията, е хаотичен процес - дълбоко се заблуждава.

Периодът 1990-1991г. беше необходим да се преобразуват предприятията и обединенията в нещо, с някакъв капитал. След като обаче бяха унищожени без много шум технитефондове РТУ и СБКМ, изчезна без много обяснения и на национално ниво фонд ТНТМ
Всичко това под многозначителната и едновременно с това нищо не означаваща формулировка „комунистически остатъци, недомислици". Демек - ако някой се интересува плаче за „отминалия" социализъм.

Дали е отминал времето ще покаже, но подходът е достатъчно „АНДРЕШКОВСКИ" и примитивен. През 1992г. на правителството от СДС беше натрапено без много обяснения /от "всезнаещите„ съветници, някои от тях сега пък с американски паспорти, самото правителство - без ясна и обоснована програма/ да взима решения, без да се замисли за тяхното доразвитие, което доведе до задълбочаване на кризата и пълна безизходица. В правителството бяха преобладаващо хора с нула практически опит, в т.ч. и министър-председателя, в областта на управление на икономиката. В противен случай щяха да знаят, че връщането на земята на собствениците без ясна визия за бъдещето, без адекватна форма на финансиране, обрича земеделието и животновъдството на унищожение!

Случайно ли беше това, след като се знаеше, че управлението на банките е в ръцете на „нашите„ хора? По подобна беше и операцията с реституиране на национализираната собственост, при това не малка част от нея превърната от времето и безобразното стопанисване в руини. Венец на глупостта, но в посока сваляне цената на приватизацията, беше разкъсването на технологичните връзки, безотговорната преоценка на материалните запаси, източването на дружествата зад граница и ликвидацията на външнотърговската мрежа, без каквато и да е алтернатива.

Сега вече можеше да се пристъпи към приватизацията, към тоталната приватизация, като тук не бива да забравяме фарса с масовата приватизация. Самата приватизация, нейната история може да бъде обект на обемист многотомник, най-добре в ръцете на прокуратурата. Но ще отбележа, че приватизацията протичаше и протича основно по пътя – приватизация, при която предприятията се изпразват от съдържание в полза на конкуренцията. Като оборудването минава през вторични суровини, през комините на завод „Стомана" или се купува на нищожна цена и се препродава десетократно по-скъпо (Телеком, Фармация и т.н.).

Някой трябва да положи огромни усилия, за да обясни наличието на кредитни милионери с милиони дългове, необезпечени кредити, неясни концесии, неплатени нищожни заплати на работници. Но
милионери "назем" с жилища на Лазурния бряг, а не в заведенията за лишаване от свобода.

Ще бъде безкрайно трудно да се обясни с думи прости нарастването на съвкупния държавен дълг от 5.5 млрд.долара (след договора от август 1994 г.) на над 50 млрд. долара към днешна дата.

Характерно за момента е липсата на оптимизъм – защо ли, на визия за бъдещето - това пък какво е?

Ще трябва да се съгласите с факта, че ефективността на дълга зависи пряко от финансово-икономическата реализация по предназначението му. Ще бъде вероятно безкрайно интересно обяснението на именитите специалисти, с нула практика, но подкрепяни от фондации, и на експерти, неносещи никаква отговорност, за резултатите от предложенията им, които обаче са на гърба на българския народ.

Опитах се да анализирам фактите, такива каквито са, а не такива каквито се опитват някои да ги представят. Търсих да намеря потвърждението на твърдението, че трябва да сме благодарни. Питах се на кого и за какво? Може би вие имате отговора. Но по-важното е, че трябва да се сложи край на този грозен театър, да намерим пътя за излизане от кризата, от блатото.