„ЛЕВИЯТ„ СОРОС И БЪЛГАРСКИТЕ ФУНДАМЕНТАЛИСТИ /Проф. Кръстьо Петков/

За кого олевя Сорос?

След една телевизионна дискусия млад изгряващ пазарен фундаменталист ми каза да не го свързвам повече с Джордж Сорос. Поинтересувах се за причината. Чух отговора: „Сорос зави наляво!” Ние /разбирай екпертите от мрежите на „Отворено общество”/ вече нямаме нищо общо с него...

Тази случка ме накара да се замисля върху странната еволюция на българските следовници на световно известния финансов стратег. Докато Джордж Сорос спонсорираше неолибералните лобистки структури в България и Източна Европа, привържениците се кълняха във вярност към своя благодетел. Неговата кауза се превърна в тяхна лична кариерна опция. Изникваха като гъби множество локални „отворени общества”, чиито врати обаче бяха затворени за инакомислещите. Армията от млади пазарни фундаменталисти, свръхамбициозни и безпределно предани на своя патрон, беше използвана като ударна сила от десните правителства през периода на прехода. Дерегулираните пазари замениха държавно-плановите икономики и се превърнаха в неолиберален /англосаксонски/ антипод на европейския социално-пазарен модел.

После дойде кризата и всичко се обърка. Поне в представите на пазарните фундаменталисти от мрежите на Сорос.

Според тях той станал ляв /!/, защото системно критикувал ултра-неолибералната стратегия за преодоляване на дълговата криза, наложена през 2010-2012 г. от тандема „Меркози” и европейската топ-бюрокрация. Дразни ги още категоричната позиция на бившия идол за задълбочаване на евроинтеграцията и създаване на наднационални пазарни и политически институции. Подозират го в измяна на автентичната идеология на свободния пазар, защитен от вякакъв род социално инженерство.

Кой е прав в случая: А)Учителят, с чиито пари и благословия бяха създадени инкубаторите, излюпващи млади пазарни фундаменталисти?; Б) Или- учениците /т.нар. малки соросчета - по сполучливото определение на университетски колега/?

По този въпрос практически не се води дискусия у нас - въпреки шумните , често сензационни дебати, провокирани на световни форуми от „татко” Сорос. Мълчанието е разбираемо при положение, че в казионните медии, банковите и финансовите кръгове и дори в университетите, господството на неолибералния фундаментализъм е практически безгранично. Доскоро!

Защото кризата, която срина идеализираната представа за финансовия капитализъм , налага да се преоценят трезво и наследството, и днешния принос на стратези като Джордж Сорос. Не може да се отрече, че с публичните си позиции той и цяла плеяда алтернативни икономисти /в т.ч. влиятелни нобелисти/ се стремят да предпазят света от най-лошото: тотален хаос в глобалната икономика и повсеместна паника в пазарно ориентираните общества.

Ултиматумът на Сорос

Така може да се нарече предупреждението, изречено през първите дни на юни т.г.: „Германия има само три месеца, за да спаси еврото и ЕС”. Тези сакрални думи бяха произнесени на авторитетен икономически форум в Тренто, Италия; повторени три седмици по-късно, по повод на срещата „на върха” в Брюксел /27-28 юни/.
Защо Джордж Сорос винаги се обръща към Германия и Бундесбанк, когато отправя своите радикални послания? Нещо повече, допуска Германия да се превърне в империя, към която ще са прикрепени периферни европейски територии, номинално имащи статут на държави!

Заради собствената си житейска история и етнонационален произход Сорос би трябвало да недолюбва европейската супердържава. Но като всеки прагматичен ум, той е имунизиран срещу емоции; отлично съзнава, че евростратегите се коват най-напред в Берлин и Франкфурт, после са задават като политическа рамка на брюкселската топ-администрация и накрая се предлагат за гласуване от официалните представители на страните членове на общността. Изключенията са Англия и Чехия - поне що се отнася до опитите да се създаде свръхцентрализирана фискална федерация.

Нетърпението на Сорос идва от неговата уникална интуиция и богат личен опит като мега-играч на капиталовите пазари. Той не си губи времето да гастролира в перфектни, обетовани локации, родили се във въображението на бащите основатели на пазарния фундаментализъм /Фридрих Хайек, Лудвиг Фон Мизес и цяла плеяда икономисти от австрийската школа/; Интересуват го реалните тържища на ценни книжа и валути, където чрез ловки спекулативни сделки се печелят милиарди. Който се съмнява, да си припомни неговия стратегически удар срещу английската лира; както и земетръсните му десанти в в Малайзия, Русия, България /1996-97 г./.

За разлика от лешоядите на Уолстрийт, Сорос настоява за държавна и институционална намеса. На такива като него са потребни нови правила, които да сложат ред в организирания финансов хаос, сполетял света след 2008 г. Правилата са му нужни, не за да играе срещу тях, а да демонстрира неповторимото си умение да намира пролуки в регулаторните модели и да сразява конкурентите в спекулативната надпревара.

Но тази игра свърши. Дълговите балони започнаха да се пукат: най-напред в Гърция; после в Ирландия и Португалия; наред са Испания и Италия. И всичко това се случи за две непълни години. Планът „Меркози” наложи нови правила на строги финансови икономии /т.нар. остерити/, което изплаши инвеститорите и рязко охлади капиталовите пазари.

Точно в този момент Сорос, като доказан спец по кризисни операции усети, че дълговото бедствие в еврозоната заплашва да срине глобалната система на финансовия капитализъм. Затова така така упорито и безпардонно размахва пръст към брюкселската администрация да действа незабавно, атакувайки паралелно „четирите кризи”: дългова, фискална, банкова, политическа. В последното си публично изявление Сорос ултимативно постави и краен срок за решение: три дни! /до съдбоносната дата: четвъртък, 28 юни 2012 г./

Никой в България не се впечатли от този драматизъм. Мълчаха казионните медии и поръчковите коментатори, опозицията, социалните партньори. Не чухме нито едно поучително послание от иначе гласовитите български /бивши/ „соросчета”. Премиерът Борисов пак замина за среща ”на върха”, носейки в джоба дежурната /дадена в аванс/ българска политическа подкрепа за прогерманската позиция /каквато и да е тя!/.

Ако Джордж Сорос е сбъркал със своя ултиматум, българският премиер би трябвало да съобщи добри новини: как еврото ще се запази, а еврозоната скоро ще ни прегърне; как евробюрократите - неолиберали ни хвалят за отличните фискални постижения. А обучените в школото на Сорос млади фундаменталисти ще въздъхнат облекчено, че консервативна Европа не е послушала техния доскорошен гуру, обладан от еретични помисли ....

Във всяко „ако” има определена доза условност. Ако Сорос действително се е заблудил с краткосрочните времеви лимити, това в никакъв случай не означава, че неговата диагноза и предписанията, които дава, са напълно погрешни.

Ще се аргументирам защо мисля така, ползвайки и един от най-авторитетните анализи на концепциите на Джордж Сорос, публикуван наскоро в сайта „Open Demoсracy”: „Рефлексивност, Сорос и трите месеца за еврото” . Авторът Енрике Мора, теоретичен физик и професионален дипломат, разглежда под лупа не само финансовите, но и социално-политическите възгледи на Сорос за бъдещето на Евросъюза.

Социологът Сорос

За Джордж Сорос /и за мнозина други еврокритици, в т.ч. от средите на пазарните фундаменталисти/ еврозоната е изкуствена, при това изначално сгрешена, конструкция. Нещо повече, самите конструктори са си давали сметка за дефектите в своето творение; и въпреки това са инициирали Договора от Маастрихт - с надеждата, че ако след време се появят проблеми, ще ги решават в движение. Но всички варианти за текущ ремонт, предложени от оста Берлин-Париж след критичната 2010 г., се оказаха несполучливи.

Затова Сорос предлага връщане към началата и преосмисляне на самата философия на общия европазар. По-конкретно:

 Да се разбере истината, че такова нещо като ефективно работещ , саморегулиращ се пазар няма и не може да има „Икономическата теория, заявява Сорос, се провали”.Става дума не за някаква друга теория, а за тази на неолибералния пазарен фундементализъм /Апропо, подобно послание Сорос отправи към българските управленски и експертни кръгове още през 1998 г.; но нямаше кой да се вслуша/;
 Да се приеме обективната даденост, че икономическите агенти са тези , които правят пазарната игра. Не съществуват универсални модели, няма я и невидимата ръка. Ддействията на пазарните играчи се случват след оценка на финансово-икономическата ситуация /т.нар. рефлексивност/ и субективно решение за инвестиционно включване в даден епизод от играта. Щом е субективно, значи е податливо на грешки, причинени от неправилно подадена и интерпретирана информация /т.нар. погрешимост/;
 Дотук с философията. Идва ред на социално-политическата практика. Според Енрике Мора, именно в това поле е най-важния принос на Сорос / извлечен от собствения му опит и проверен на финансовите пазари в различна географска и културна среда/. Сорос предлага майсторска илюстрация на механиката за надуване на балони – така както се появяват в живота. Дълговите балони в периферните държави на еврозоната например са формирани не само вследствие на погрешни инвестиционни проекти, но и на още по-грешни регулаторни действия. Про това регулаторите /държави и наднационални институции/ са обречени винаги да изостават от рисковите и кризисни ситуации.

Предполагам, че пазарните фундаменталисти у нас и в чужбина тутакси ще оспорят първата и втората хипотеза на Сорос; може би отчасти ще приемат третата-за балоновия кръговрат. Но за тях истинска ерес е онова, което бившият им идол предлага като рецепта за стабилизиране и реконструкция на Еврозоната: политически и банков съюз; общ трезор; общ финансов министър; колективна отговорност за погасяване на дълговете /мютюализация/; еврооблигации.

Случи ли се всичко това, деликатното мълчание на най-правоверните /българските/ млади пазарни фундаменталисти, ще бъде прекъснато. Със сигурност именно те ще се изправят едни от първите срещу най-непоносимия вариант на социално инженерство: перманентна интервенция свише /от брюкселския бюрократичен Олимп/ в неприкосновените територии на съвършения пазар.

Такава е съдбата и такова е предназначението на всяка обслужваща мрежа. Трябва да признаем: неолибералният капитализъм, поел в източния регион на Европа щафетата от тоталитарния социализъм, създаде изключително ефикасна „икономическа номенклатура” /по определението на нобелиста проф. А. Сен/; новите номенклатурчици са отдадени на вярна служба, изпълнявайки накуп няколко роли: на високо платени експерти-талмудисти; на привилигеровани политически и банкови лобисти; на мисионери, полагащи в свободното си време доброволчески труд.

Ще се намери ли кой да им се противопостави в България?

------

Статията е публикувана във в. "Дума"