ЧЕТВЪРТАТА ЗИМА НА БЪЛГАРСКИТЕ НЕДОВОЛСТВА! /Проф. Кръстьо Петков/

Статията е публикувана в седмичника "Ретро" /14-21.8.2012/

* * *

Първа беше лукановата зима /българите негодуваха заради прекъсванията в електрозахранването и липсата на стоки от първа необходимост/; втората е виденовата /протестирахамасово заради хиперинфлацията/; третата беше при Станишев, когато еколозите и студентите окупираха пространството пред парламента, искайки възмездие заради убийства и корупция.

Припомням тези прояви на спонтанно недоволство, които се случват през 7-10 години, за да премина към въпроса: чака ли ни четвърта зима на национално недоволство? Този път породена от управлението на Бойко Борисов! По всичко личи, че именно тук е концентрирано вниманието на недоволните от неговия режим. Както и очакването на мнозина българи, че след евентуални масови протести следват изборни поражения.

Въпросът е колкото сложен, толкова и подвеждащ. Сложен е, защото научната прогностика не е ясновидство; икономистите и социолозите се въздържат от точни предсказания, ако не виждат индикации, че взривната смес от социално недоволство, обществен гняв и мотивация за протести е достигнала критична маса. Но дори и емпиричните доказателства може да се окажат недостатъчни, когато става дума за бурна гражданска активност - социална и синдикална – на българите. Защото нашата нация обикновено се надига на протест със закъснение, което може да трае година-две, че и повече. Както сполучливо се изразяваше преди време известен наш писател „Надигаме се, когато ножът не само е опрял до кокала, ами го е пробил”.

Такава ли е ситуацията сега, когато лятото си отива и на хоризонта се задава дълъг есенно-зимен сезон, с предизвестени ценови шокове, объркана и изнервена, но репресивна власт? Логически погледнато, би трябвало да очакваме четвърта зима на българското социално недоволство. Всички факти говорят в подкрепа на такова развитие на социално-политическата ситуация:

- спадащите реални доходи. Три поредни години пенсиите са замразени; правителсвеният счетоводител Дянков едностранно и срещу разпоредбите на закона реши, че няма да компенсира пенсиите дори с официалната инфлация. Заплати се дават със закъснение и в орязан вид /заради бизнес фалити, спрени междуфирмени плащания или просто от инат на работодатели/; неизплатените възнаграждения стават обичайно явление;
- неудържимо растящата безработица. По официални данни тя достигна 12,4 %, а сред младежите е 30% /реалните показатели са значително по-високи: гонят респективно 20% и 40%/; броят на безработните /без трайно обезкуражените и емигриралите/ надмина 400 000 души, което на се е случвало от 12 години;
- верижните фалити, ударили най-чувствителния, но и най-перспективния сегмент част на икономиката и услугите: малкия /фамилен и средния бизнес. По данни на БСК за две години са фалирали над 30 000 фирми от този сектор;
- непосилната издръжка на живота, като резултат от скокообразното повишаване на цените на стоки и услуги от първа необходимост. По данни на КНСБ на едно четиричленно семейство / с две деца/ са необходими 2188 лева месечни доходи, за да поддържа своя жизнен стандарт;което предполага поне трима да работят със заплати, по-високи от средната за страната /такъв модел на семеен бюджет в България просто няма/;
- бедността, която отново се масовизира и по показатели се доближава до тази в регионите, известни като ”периферни, гладуващи, бедствени”. По последни данни делът на живеещите под линията на бедност българи отново надхвърли 26% /след като преди пет години беше свален на 15%/;

Икономиката и социалната сфера, дори когато са в остра криза, не пораждат автоматично национални протести. Така е било в историята, така е и днес по света. Управляващите и техните пропагандни машини винаги разполагат с време и място за първоначално маневриране. Намира се и ресурс за заглушаване на гласа на недоволните / тези дни синдикален лидер сподели с мен, че тандемът „Борисов-Дянков” е скътал около 500 милиона лева от бюджетните пари, за да ги похарчи преди изборите догодина. Изглежда е прав, защото популистът премиер и неговият личен финансист от няколко дни заговориха за повишаване на доходите. Само че няма как с половин мирлиард лева да заситиш задълго онези 718 000 семейства, които от години живеят под минималната граница на бедността /205 лева/.

„Криза е, трябва да се търпи”, е посланието на властимащите в България, който чуваме след 2008-2009 г. Вярно е, че живеем в криза. Тя не е само българска, както беше през 90-те години; този път повечето нации страдат от същото бедствие. Страдат, но по различен начин: първо, преструктурират икономиката и инвестират в нови работни места /Германия, Холандия, Франция/; второ, въвеждат по-високи данъци за богатите, за да пълнят държавната хазна /Франция, Чехия и целия скандинавски регион/; трето, дават под съд и дори пращат зад решетките корумпираните политици и престъпните мафиоти /Исландия, Англия, Румъния/; четвърто, не отслабват гражданския и синдикален натиск върху самозабравилия се властови и финансов елит; когато и това не помага – избирателите го помитат на извънредни или редовни избори /Гърция, Италия, Испания, Франция, Португалия/.

Нашата България я няма в нито един от тези списъци. Въпреки, че сме винаги на челно място в негативните класации - за мизерен и несигурен живот, ограничения на социални права и граждански свободи, крадливост на властимащите и подкупност на правосъдието. В един от позитивните списъци е обаче сме сред отличниците: по фискална стабилност, измервана чрез бюджетен дефицит, равнище на външен дълг и инфлация. Така е според дянковата пропагандна статистика, която ни поставя наред със страни като Германия, Финландия, Швеция, Дания. Подобна е картината и според правителствената прислуга: комантаторите от казионните медии и номенклатурните икономисти.

Никой от опозиционните институции не съумя да обори правителствените манипулации и да убеди мнозинството българи, че прословутата фискална стабилност се поддържа с цената на невиждана и недопустима мизерия; че не толкова външният дълг, а вътрешната задлъжнялост /на държавата, бизнеса и домакинствата/ са предвестници на нова национална катастрофа. Тя вече се чувства в здравеопазването, социалното подпомагане, пенсионната сфера – където финансовата ситуация и достъпът до услуги и плащания е като след разрушителна война.

За съжаление, „лявата” опозиция в парламента, олицетворявана от БСП, бяга от дебат по тази тема, защото е с гузна съвест. Негативните тенденции в икономиката и социалната сфера започнаха при нейното управление /заради явно безхаберие и десни решения, напр. въвеждане на плоския данък/ и се задълбочиха след идването на ГЕРБ на власт /поради крещяща некомпетентност и партийно-лидерски егоизъм/. Дясната/синя опозиция е свръхзаета със собственото си оцеляване. ДПС никога не е водило социални битки в парламента, защото изповядвало... либерални пазарни възгледи!? Господи, какво странно кръвосмешение: социално подтиснат електорат с десни политически представители!

Остават синдикатите... Така поне мислят повечето недоволстващи българи. И веднага започват с обвиненията – защо си траят КНСБ и КТ „Подкрепа”, когато народът изнемогва. После естествено стигат до отговора: „Пасуват, защото и те са с управляващите”.

Осмелявам се да оспоря това широко разпространено мнение. Вярно е, че и двете синдикални конфедерации изглеждат пасивни на фона на неспиращите социални протести в Европа и света. Факт е, че синдикалните централи влизат в протяжни преговори с правителството, подписват пактове и колективни договори, които после не се изпълняват. Сега КНСБ готви есенно настъпление за повишаване на заплатите /отдавна трябваше да го направи/; възнамеряват да оспорят в съда спекулативното повишаване на цените в енергетиката/ веднаж вече са печелили такъв казус/. С КТ „Подкрепа позициите по тези намерения са сходни, а сътрудничеството – традиционно добро. И въпреки това се съмнявам, че именно синдикатите ще са катализатор и предводител на социалното недоволство. Първо, защото разчитат на потенциал за мобилизиране на протестиращите от 9-10 % от заетите /колкото е членската им маса/. Второ, защото отдавна мина времето, когато само синдикатите /или главно те/ тръгваха на национални битки и нерядко ги печелеха...

Дойде времето на гражданските и съсловните протестни движения. Вижте какво става по света: надигат се главно младите поколения /образовани, от средните слоеве/; интелектуалци и самозаети; средни и дребни предприемачи; измамени кредитополучатели; еколози и антиглобалисти. Новият, радикален синдикализъм е част от тази общосветска вълна. В това се убедих през последните две години, след поредица от срещи и форуми в Европа, Азия и Северна Африка, в които участвах като лектор и консултант.

Така че въпросите към моите приятели и съмишленици от КНСБ и КТ „Подкрепа” са: 1. Ще се включат ли в покълващите граждански и съсловни протестни мрежи /на студенти и младежи - еколози, държавни служители, земеделски производители, магистрати/, за да се мултиплицира ефекта от бавното, но реално пробуждане на българското гражданско общество? 2. Ще политизират ли своите искания, искайки смяна на управленския дневен ред и на неговите изпълнители? Защото социалният диалог, толкова почитан в България през последните две десетилетия, в условия на криза, на тотално разочарование от политическата класа, не върши работа.

Диалогичността означава да има насрещна страна, която е отзивчива към социалните искания на синдикатите и ги изпълнява, щом подпише споразуменията. Днешната власт не прави нито едното, нито другото: на конгреса на КНСБ премиерът Борисов заяви, че горе-долу приемал 50% от синдикалните предложения /така превърна партньорството в елементарно счетоводство/. Финансовият министър Дянков на свой ред не се церемони –той демонтира един след друг елементите на социалния диалог, започвайки с фундамента: престана да изпълнява договореностите, под които стои собственият му подпис.

Ако представителните синдикати реагират без забавяне и положително на острите /и неудобни за тях/ въпроси на социално-икономическия и политическия дневен ред, чака ни четвърта зима на българските недоволства. В първите три те играха главните роли: при Луканов, Виденов и Станишев /учителската стачка/. Забавят ли се, снишат ли глави, протестен синдикализъм /граждански, съсловен/ пак ще има, но други ще поведат колоните на недоволните. За приближаването на такъв, парадоксален на пръв поглед феномен: „Синдикализъм без синдикати”, предупредих преди няколко години. Неговото време дойде!