Проф. Ричард Темпест: България е костенурка на посткомунизма!

Бургас-плюс,

20 Август 2012

С американския историк и културолог разговаря Светла Русева

Проф. Ричард Темпест е преподавател в Илинойския университет в САЩ по славянски езици, теория на културата и политология. Директор е на Руския, източноевропейски и евразийски център на университета. Роден е през 1956 г. в Лондон, учил е в Москва, завършил е университета в Оксфорд. Майка му е българската журналистка Бригита Йосифова, а баща му – английският журналист Питър Темпест.

* * *

1. Проф. Темпест, в едно Ваше скорошно интервю, казвате, че „онези 45 г. са изчезнали като дим, издухан от мелницата на историята.” Кое Ви дава основание да мислите така? Защото отпръски – личности, от онези времена присъстват твърде осезателно в днешния ни ден. Те са активен фактор при формиране на икономическата политика на България.

Димът може да е рядък или гъст. Ако става дума за поколението 40-годишни и по-млади, смятам, че за много от тях периодът от Димитров до Живков е от същата категория като царуването на Борис III или управлението на Стамболов. С други думи, древна история. В това отношение между младите българите и тяхните връстници в Европа или Америка има прилика: през XXI век поколенческата памет е къса. За по-възрастните българи положението е друго. Те често намират позитивни аспекти в периода на «народната демокрация», било по политически мотиви, било защото по един много човешки начин свързват младостта си с реалиите на не-реалния социализъм. Голяма роля играе и митологизираното възприемане на съвременната действителност. Ще приведа мисълта на големия румънски учен Мирча Елиади (цитирам го по памет): «В неисторическата част животът на човека носи, като медал, изгравирания образ на едно по-богато, по-пълно и почти райско съществуване». Нека добавя, че деиндустриализацията на страната и относително малкия брой монументални сгради също допринасят за по-слабото усещанена комунистическото минало като емпирически факт. Имам предвид бившия Партиен дом и ЦУМ, които не са чак толкова монументални, ако ги сравним с вавилонските градски структури в Русия.

2. Според Вас, дали наистина преходът е приключил?

България е костенурката на пост-комунизма. Преходът не само че не е приключил, но е в най-начален, дори ембрионален етап. Светът се познава чрез сравнение. Естония и Словения вече са навлезли в нов, европеизиран стадий. В голяма степен същото важи за Полша. Задължителните условия за успешен преход са силни институции, борба с корупцията, прозрачни икономически отношения, гражданско общество, при това тези фактори трябва да са комплементарни. В България такива фактори или липсват, или са недоразвити. Вместо тях действат лични и фамилни връзки, при това на всички нива. В живота на хората няма сигурност, няма предсказуемост, било икономическа или битова. Поради това България е царството на приблизителното.

3. Още през 2006 година казвате, че „България трябва да намери своя глас пред света”. Преди месец отново подчертавате изключителните възможности на малката ни държава, които й дават правото да „изисква отстъпки и разбиране от по-големите и по-силните държави.” Защо обаче това не се случва? Големите и силните не дават или пък малката не знае как?

България винаги си е търсила спонсори и меценати между великите сили. Може да съставим хронологичен ред на нейните ангажименти (понякога насилствени) с Русия, Германия, Италия, Германия, Съветския Съюз, САЩ. През 1877 година Руската империя праща войската си на Балканите, за да възстанови статута си, силно повреден след Кримската война, на велика държава. Вярно е, че в този случай голяма роля изиграва и натиска на руското общественото мнение, възмутено от османските зверства по време на Априлското въстание. Майка ми живее на улица «Аксаков» в София. Впрочем, в международната политика алтруизмът много рядко става определящ фактор, макар че могъщите държави постоянно използват този тип риторика. Ръководителите им често се самоубеждават, че мотивацията им е напълно идеалистична, което е характерна черта не само на политиците.
Ще дам примери с американските президенти Удроу Уилсън (1913-1921) с неговия принцип за национално самоопределяне и Джими Картер (1977-1981) с кампанията му за правата на човека. Обаче макар прочувствена, риториката им е служила на политическите и военните интереси на САЩ. В случая с България е имало ситуации, както през 1944 година, когато страната не е имала възможност да лавира между големите играчи на дипломатическата сцена. При други случаи е притежавала няколко опции, но е избирала погрешната, както е станало през 1915 година. Въпросът, който винаги трябва да ръководи българските държавници, е какви са националните интереси на страната. Един студен анализ, без сантименти, основан върхудългосрочна визия за бъдещето. Ако България по-често би казвала «не» на своите съюзници и партньори, те по-често биха отговаряли «да».

4. Защо все си оставаме най-бедната държава в Европа? Като че ли политиците ни – леви и десни, искат точно това!

България следва икономическите и бюджетните макро-приоритети на Брюксел, които не винаги съвпадат с нейните интереси. Институционният и географският й статут като периферийна членка на Европейския съюз дава на страната възможност да маневрира между великите сили, които са САЩ, Русия, Китай. От 15 години и повече българските правителства следват една и съща икономическа политика, която е неолиберална, и една и съща външна политика, ориентирайки се винаги към САЩ и Евросъюза. Що се касае до водещите партии, те не предлагат алтернативи на гласоподавателите, които всеки 4 години избират нови лица със стари идеи.

5. В България думата „лобист” е мръсна дума? В САЩ не е така. Къде сбъркахме отново?

Ще си позволя да не се съглася. В САЩ думата «лобист» се възприема като политическо оскърбление, защото се свърза с начина, по който големите корпорации и влиятелните политически групи стават автори на законите. Предлагат се текстове на законопроекти и те се одобряват от Конгреса. Има едно изказване на Хари Труман - американският държавен глава през 1945-1953 г.: «Президентът представя цялата нация и затова е единственият лобист, който принадлежи на всичките 160 милиона хора в страната». В САЩ имената на Чарлз Китинг и Джек Абрамов, осъдени на затвор поради машинациите си във Вашингтон и опитите да корумпират членовете на Конгреса, са пословични. Разбира се, това не значи, че всеки лобист гради корупционни схеми или раздава рушвети под купола на Капитолия. Ще дам примера на организацията MADD (майки срещу пияно шофиране), основана през 1980 година от Кандис Лайтнер. Нейната 13-годишна дъщеричка бе прегазена от пиян шофьор. Благодарение на интензивно лобиране МАДД осигури въвеждането на национално ограничение върху употребата на алкохол от лица под 21 години. По този начин броят на жертвите по американските пътища бе намален. Ако се върна към вашия въпрос, грешката на България в този случай е, че следва примера на Абрамов, а не на Лайтнер.

6. Добър знак ли е, че сегашното управление декларира готовност да превърне България в туристическа дестинация, различна от досегашното понятие – море, плаж, евтин алкохол. Наливат се немалко средства в археологията, във възстановяването на странни храмове и отколешни места за поклонение.

Идеята за културен туризъм е абсолютна правилна. България трябва да разказва на света за своите исторически паметници, и да го прави по един целенасочен и интересен начин, както го вършат турците. Кой извън страната знае, че един от малкото оцеляли римски театри е в Пловдив или е чувал за църквата-ротонда«Св. Георги» в София, построена през IV век, или за Перперикон и тракийски гробници в Казанлък и Александрово? Бях два пъти на Слънчев бряг. Туристическо гето с паноптикум на европейски лумпени. Надявам се, че съдбата й ще е същата, както на еквивалентните места по испанското крайбрежие.

7. Притеснителни ли са сензационните открития на мощи и вампири? Не опошляват ли една сериозна наука като историята?

«Вулгарната личност е винаги най-бележитата, защото самото желанието да си бележит е вулгарно», — казва Честертон. Историята с тъй наречените мощи на Йоан Кръстител е като сюжет на сатиричен антирелигиозен роман. Все едно, че има заговор на хитри атеисти, които търсят начин да направят Църквата за посмешище. Археолозите и йерарсите, които направиха реклама за откритите в Созопол останки, бяха забравили за бръснача на Окам. Имам предвид методологическия принцип, формулиран от английския францискански монах Уилям Окам (края на XIII — началото на XIV век): «Не умножавай същностите повече от необходимото». Според този принцип, който е централен в съвременната наука, от множеството хипотези се избира тази, която предполага най-малкия брой причини, фактори или променливи величини. Спомням си израза на лицето на Владимир Путин, когато новооткритата святиня му бе демонстрирана в храма «Св. Александър Невски». Путин е сдържан човек и се държа учтиво, но тогавашният руски премиер без да иска се ококори. Що се касае до вампира, изровен в Созопол, историята е холивудска, и то от класацията Б-филм.

8. Проф. Темпест, Вие сте свързан силно и с Русия. Ще коментирате ли нашумялото там съдебно дело, предизвикано от молитвата „Богородица, Путина прогони!” на пънкгрупата Pussy Riot?.

Очевидно е, че акцията на «Пуси Райът» в московския храм «Христос Спасител» бе оскърбителна за вярващите, но не виждам в нея кощунствена умисъл. По-скоро имаме работа с едно светско безразличие към христианската вяра и сакралното пространство на храма, където пънк-рокерките изтанцуваха канкан пред олтара и изиграха пантомимата «Богородице, изгони Путин». За тях главната руска катедрала не беше нещо по-свещенно от московското метро, където бяха изнесли един свой предишен блиц-концерт. Вярно е, че като архитектурен факт тантурестата църква със странните бронзови релефи на Зураб Церетели губи по сравнение с бароковите зали на метрото, но пуситата не бяха нахлули в събора, за да го изкоментират естетически. В последната си дума една от тях, Надя Толоконникова, сравни съдбата си с тази на Сократ, Достоевски и Солженицин, което, както казват французите, е de trop (чрезмерно). Обаче наказването на трите млади жени с 2 години затвор преценявам като позорно за руската съдебна система, някои от чиито прокурори и съдии напомнят за гротескните персонажи на Гогол и Салтиков-Щедрин.

9. Соложиницин е героят от последната Ви книга. Защо точно той?

Книгата за Солженицин, която в момента завършвам, е посветена на художествените му творби. Той е руски патриот и христиански полемист, но за мен най-важното е, че е писател с магическо въображение,създал образи,мнозина от коитосе възприемат като по-живи от реално съществуващи, лично известни на читателя хора — познати, съседи, приятели. За мен това е критерият на големия творец-реалист. Солженицин разбираше, че истината, колкото и да е епохална и трагична, сама по себе си не е достатъчна. Затова той я прецежда през измислените от него мъже и жени и измислените им съдби, сполуки и несполуки. Любимият ми герой е ницщеанецът Олег Костоглотов в романа «Раковото отделение». Като изследовател на солженициновото творчество, проучвам тайната, чрез която писателят успява да накара читателя да халюцинира по този вълшебен начин.

10. Ще напишете ли книга на български? На руски вече имате - "Золотая кость". Ако решите, кой ще е героят в нея – българският политик или обикновеният българин?

Романът «Златната кост» е историята на един американски културолог от руски произход, който се отправя за Русия в началото на нашия век и след безброй политически и любовни приключения решава да се коронясва за цар. Сатирично произведение за взаимното неразбиране между двете големи цивилизации: Русия и Америка. По този начин успях да осъществя мечтата на всеки хуманитарен професор — станах публикуван писател. В момента пиша кампусен роман за измислен американски университет, изпълнен с характерни типажи и интриги, свърх-образовани ексцентрици и особняци и за отношението на американските изследователи към страните, по които се специализират. Тук ще бъде представена и българската тема. Ако някога напиша книга c български главен герой, бих избрал български политик — тази категория хора притежава висока наративна стойност, както ние си го казваме на нашия филологичен жаргон.

11. Проф. Темпест, животът Ви е една интересна история. Поуката от нея каква е?

Благодаря за преценката. Не смея да вадя поука, но бих казал, че възможността да си причастен към няколко култури и езици и способността да представяш живота и начина на мислене на хора, които са много различни от теб, са за мен най-ценното в моята международна, ако не и глобална идентичност.

12. В крайна сметка какъв се чувствате Вие – българин, британец, американец, руснак? Къде бихте живели след време?

Ако си позволя една цветиста метафора, бих казал че имам четири национални сърца, които се бият в унисон. Обаче само в България се чувствам вкъщи. Майчина кръв!

13. Какво разказвате на студентите си за България? Въобще те интересуват ли се от това?

Тези аспиранти от славянската катедра или Центъра за руски и евроазиатски изследвания, които съм насърчавал да посетят България, се връщаха влюбени в нея. Студентското тяло в Илинойския университет показва силно българско присътствие, благодарение на близкото разстояние (по американските мащаби) между града Урбана-Шампейн, където се намира нашия кампус, и Чикаго с неговата многохилядна българска общност. Тази година ще преподавам български език на двама аспиранти от университетския Център на Европейския съюз, които вече са живяли в страната и добре са я опознали.