ГЛОБАЛНА КРИЗА - ЛОКАЛНИ СТРАТЕГИИ: ПОУКИТЕ ЗА БЪЛГАРИЯ! /Проф. Кръстьо Петков/

Бележки върху дискусията на Консултативния съвет на Социалистическия интернационал (Лисабон, 3-5 февруари, 2013 г.)

Би трябвало да е обратното: щом кризата е обща и поразява целия свят, стратегическите отговори следва да са еднопосочни и международно координирани. Но на практика не е така. Ако изключим форумите на Г-20 през 2009-2010 г., очертали препоръчителната рамка за противодействие на кризата, повечето региони и страни възприеха императива „Спасявайте се поединично!”:

1. САЩ се постараха да не допуснат нова катастрофа на собствените си финансови пазари ( изглежда успяват, но за сметка на данъкоплатците и с нови печалби и бонуси за банкстърите от Уолстрийт); посветиха няколко години, за да избегнат фискалната пропаст (засега маневрират на ръба на пропастта); решиха чрез избори спора: да облагат ли богатите с по-високи данъци, или да продължат да товарят средната класа.

Според проф. Ричард Паркър, гост-лектор на форума на Социнтерна в Лисабон, в „Ерата на Обама” американците ще трябва да преживеят най-много удари и реформи в своята история. Харвардският професор обаче е оптимист, че вторият мандат на Обама ще бъде успешен и дори предрече раждането на социалдемократически субект в Америка.

2. Европа попадна в капана на кризисния цикъл с „двойно дъно”. След временната стабилизация през 2009-2010 г. страните от еврозоната влязоха в спиралата на растящите външни дългове. Мерките за противодействие се оказаха закъснели, солидарността на страните от общия валутен съюз е под въпрос, жертвите на дълговата криза (главно Гърция) бяха обвинени като носители на вкоренени пороци: икономически мързел, свръх-потребление, данъчни измами, бюджетни фалшификации и т.н. За да дисциплинира „безотговорните” страни от Средиземноморието, по настояване на тандема „Меркел-Саркози”, т.нар. Тройка (ЕК, ЕЦБ и МВФ) наложи на заплашените от фалит държави жестоки мерки за орязване на публичните разходи, вкл. пенсиите и заплатите . Тази политика, придобила известност като остерианска, се оказа безплодна, дори контрапродуктивна в макроикономически план - увеличи агрегатния дълг; породи нова вълна от безработни и бедни; стана причина за масови социални и граждански протести; генерира перманентна политическа нестабилност .

„Ако ЕК и ЕЦБ бяха реагирали бързо, подкрепяйки отговорно моето правителство , изпращайки позитивни сигнали към пазарите, щяхме да предотвратим болките и днес финансовата ситуация в Гърция щеше да е значително по-добра”, заяви в своята реч Андреас Папандреу, президент на Социалистичекия интернационал и бивш министър- председател на Гърция. Неговият колега Сахинидис, финансов министър през миналия мандат, представи пред участниците в дискусията „Уроци от гръцката анти-кризисна стратегия”, наблягайки на факта, че дори диагнозата да е правилна , ако се сбърка лечението, скорошно оздравяване на която и да е от болните икономики не може да се очаква.

Лекарството, марка „ Остерити,” се оказа противопоказано както за периферията на еврозоната, така и за страните с икономики в преход (сред които е и самообявилата се за отличник по фискална дисциплина България). До такова заключение стигнаха представителите на Португалия и Испания, Унгария и Австрия. „Повече остерити означава повече дългове”, беше категоричен бившият премиер на Австрия Алфред Гусенбауер.

3. Страните с нововъзникващи и развиващи се пазари попаднаха в сложна ситуация. От една страна, за динамичните икономики като тези в Китай, Бразилия, Южна Африка, Турция и др. кризата предостави и шанс да тестват надеждността на своите политико-икономически модели за развитие. Повечето от тях издържаха успешно изпита през периода 2008-2011 г., поддържайки завидно високи темпове на икономически растеж на БВП от порядъка на 5-7-9% на годишна база. От друга страна обаче, рецесията в европейския регион и свиващото се потребление в САЩ повлияха негативно върху растежа и след 2011 г. страните от групата БРИКС изживяват икономически спад. Засега е минимален, но рисковете за разпространение на рецесията в регионите на Латинска Америка, Югоизточна Азия, Африка и Близкия изток остават реални.

„Поддържаме растеж, но той се дължи главно на финансовите операции и бума на услугите , а не на индустрията, на реалния сектор” – такава беше оценката на макроикономическата ситуация в Турция, дадена от представителя на Републиканската народна партия. Следователно финансиализацията измества индустриалната модернизация и в динамично развиващите се икономики. Известно е до каква тежка рецесия доведе този процес в САЩ – епицентъра на глобалната криза.

„Индия поддържа високи темпове на растеж, но това не бива да ви заблуждава” сподели пред мен представителят на партия Индийски национален конгрес. После философски заключи:” Развитите страни бяха на върха, а от там пътят е един и води надолу; ние бяхме на дъното и се качваме нагоре, но дистанцията до върховете на световната икономика е още много голяма. Имаме и сериозен демографски проблем: икономиката на Индия може да се развива оптимално при 800 милиона души население, а ние сме вече 1,2 милиарда. Търсенето е огромно, но доходите и предлагането изостават”.

Как да се сближат и съгласуват анти-кризисните стратегии при това разминаване на конкретните регионални и национални финансово-икономически и социално-демографски ситуации?

Принципният отговор изглежда ясен.Следя отблизо дискусията в тази област от пет години и виждам, че международното социалдемократическо движение е постигнало стратегически консенсус по генералната цел: да се пренастрои световната икономика по такъв начин, че да поддържа растеж, да генерира заетост и устойчиво развитие. Има принципно съгласие и по приоритетите на икономическата политика. В резолюцията, приета на конгреса на Социнтерна в Кейптаун (август, 2012 г.) водещите приоритети са очертани в такава последователност: прогресивна фискална политика; смяна на парадигмата (ревизия на фискалните политики „Остерити”); засилване на регулациите и прозрачността във финансовата система; изработване на нова глобална финансова архитектура.

Но на равнището на оперативната политика видим напредък и съгласие няма (изключвам решението на ЕС за затягане на банковия надзор и въвеждане на данък върху финансовите транзакции - мерки, на които се позоваваха повечето оратори на форума в Лисабон ). Особено тревожи продължаващата самоцелна политико-идеологическа реторика, свързана главно с националните избори в европейския ареал. Битката за властта оставя изработването на икономическия инструментариум за постигане на растеж и устойчива заетост на заден план. Стара и Нова Европа изостават в състезанието за намиране на по-бърз и безболезнен изход от глобалната криза.

От такава гледна точка и в контекста на приближаващите парламентарни избори в България, смятам за уместно да поставя на дискусия няколко въпроса:

Първо, за европоцентризма в българската икономическа стратегия. След 2007 г., когато нашата държава стана пълноправен член на ЕС, националните правителства (социаллиберални и десни) се съобразяват с водещата парадигма на брюкселките стратези: поддържане на фискална стабилност - на всяка цена и за сметка на данъкоплатците от средна ръка и нискодоходните групи. Така България се озова в парадоксална ситуация: да се равнява по фискални показатели (външен дълг, бюджетен дефицит) със страни от скандинавския регион, но да бъде на опашката на класациите по бедност, безработица , социално неравенство и социално изключване. Иначе казано, витрината ни е северно-европейска, но задният двор напомня за балканското социално минало.

Второ, за икономическото партньорство на България в многополюсния следкризисен свят. Щом цяла група страни извън Европа и извън САЩ се справят по-добре в международната конкуренция, какво пречи с тях да се партнира приоритетно при решаване на най-важния проблем: привличане на стратегически инвестиционен ресурс, необходим за преструктуриране и модернизация на българската икономика и завръщането и като конкурентен играч в перспективните сектори – информационните технологии, машиностроенето, екологичното земеделие, социалния туризъм и др. Имам предвид Бразилия и Китай, Индия и Русия, страните от Близкия изток – всички, с които сме поддържали активни търговски и промишлени връзки, от чието прекъсване България инкасира едностранно само загуби.

Трето, едно ново управление след изборите през юли, 2013 г. с участието на леви/прогресивни формации няма как да не се изправи пред дилемата: да продължи колаборацията с едрите корпоративни играчи (част от които здраво са се окопали в многоцветната олигархична прослойка), или да заложи на автентичната си социална база: средната класа, самозаетите и фамилния бизнес, интелигенцията и активистите от екологичните , младежки и женски движения.

Ако следваме препоръчителната рамка за алтернативна политика, съгласувана от Социалистическия интернационал, стратегическият избор на българските социалдемократи и социалисти би трябвало да е в полза на второто. Но това означава поемане на твърд предизборен ангажимент за промяна на данъчното законодателство ( въвеждане на прогресивна система); за европейски стандарти и активен надзор върху банковата кредитна и депозитна дейност (в подкрепа на бизнеса и домакинствата); за ревизия на криминалните приватизационни и концесионни сделки; за извънредно антикорупционно законодателство и т.н.

Малка част от инструментариума на тези антикризисни политики се прилага днес в Европа (изключението е Исландия). По-успешни прототипи на социално-справедлива и заедно с това - икономически ефективна политика, може да се намерят в регионите извън Европа и САЩ.

Не случайно на лисабонския форум на Социалистическия интернационал изказванията на представителите именно от тези региони и на гражданските/младежки движения предизвикаха най-голям интерес. Чувстваше се обаче отсъствието на силни и авторитетни оратори от Стара Европа. Което не е добър знак. Ако този регион се самоизолира от глобалната дискусия за стратегическия/общ изход от кризата, негативите ще са за негова сметка. Бъдещето е там, където има икономическа динамика, реална социална чувствителност и граждански активизъм.

ПП. След близо седемгодишно прекъсване отново присъствах на форум на Социалистическия интернационал - този път като експерт и член на икономическата комисия. Една геополитическа промяна дълбоко ме впечатли: към световното семейство на социалдемократите вече се приобщават Индийския национален конгрес, Китайската комунистическа партия и много нови лявоцентристки партии от Арабския регион, Азия и Латинска Америка. За втори път след конгреса в Кейптаун чухме говорители от САЩ, свързани с каузата на Демократическата партия на Барак Обама.
Дават ли си сметка социалдемократите и лейбъристите от Европа, че геополитическата карта се е променил ? Историческата левица на стария континент вече не е безспорен интелектуален и политически лидер! Длъжни сме да се запитаме: в коя ниша попадат българските леви партии, при положение, че в историята до 1944 г. винаги са били в челото на колоната!

София-Лисабон-София
--------

Статията е публикувана в "Дума", 8.02.2013