Мирисът на властта /Дончо Дончев/

Преди време ми попадна удивителният разказ на Хари Търтълдав (Harry Turtledove ) Последният параграф (The Last Article). Втората световна война е завършила с победа на нацистка Германия, и перлата в британската корона Индия минава в ръцете на нацистите. Махатма Ганди започва ненасилствена акция срещу окупаторите. Но те не се впечатляват много и започват да разстрелват всеки ден по един на всеки двадесет стачкуващи. На десетия ден стачката е прекратена, а немците изправят до стената и самия Махатма Ганди.

Поантата на това фентъзи с алтернативна историчност е ясна – можем много да говорим за нравственото превъзходство на Ганди, но неговото „непротивене на злото” се оказва успешно само заради това, че той се бори с английски джентълмени. Всеки противник, не толкова прецизен в избора на средства, би оставил от индийския светец едно мокро петно.

Ние се възхищаваме от Мартин Лутър Кинг, който остави следа в световната история със своята съпротива на американските власти. Ако този човек беше протестирал някъде в Судан или Конго, едва ли бихме даже узнали за такава съпротива. Възхищаваме се от нежната революция и Вацлав Хавел. Но ако комунистическа Чехословакия беше истинска диктатура, Хавел не би имал никаква възможност да се бори и да победи. Желев също не би написал „Фашизмът” и не би станал знаме на противниците на режима, ако този режим беше някаква дива сатрапия. Както е добре известно, в Северна Корея няма ни Хавели, ни Желеви. И както изглежда, няма и да има.

Какво излиза? Мирната победа над властта е не толкова заслуга на победителя, колкото заслуга на победения. Триумфът, постигнат без насилие, означава, че вашият противник има съзнание за границите на позволеното и не е готов да се защитава с всякакви средства. Дали от благоразумие, дали от срамежливост или нерешителност – няма значение. Важното е, че той просто не е готов да рискува общественото здраве за себични политически цели.

Спомняте ли си февруари 1997? Стана много модно да се говори след тази дата за мъдростта на нашия народ, за зрелостта на нашето общество. Истината, обаче, е твърде прозаична. Тогава не последва кръвопролитие само защото БСП, разполагайки със силовите структури, не пожела да ги използва. Първанов и покойния Добрев предпочетоха да не търгуват своите гаранции за безопасност и тихо да се оттеглят встрани.

В ония времена нямаше по-ругателна дума от „комунисти”. Но на фона на днешните силоваци Добрев изглежда като пансионерка. Както и Бонев, Петканов, Петков и Миков. Имаха си кусури всичките, но на никого от тях не минаваше и през ум да прекрачи рамките, които осигуряваха общественото здраве.

Днешният режим не само не уважава демократичните процедури, той не уважава Конституцията. Днешният режим не владее никакви други техники за управление на обществените отношения, освен силовите. А перспективата да загубят властта става все по-реална. Перспективата да отговарят за произвола – още по-голяма.
В тази обстановка как мислите, дали този режим има в арсенала си средства, способни да осигурят ненасилствен триумф на народната воля? И дали ще има решимостта да ги приложи в неизгодни за себе си ситуации?

Не вярвам, тези хора непрекъснато дават доказателства за противното. Те са обладани от неистовата мисъл, че трябва да спечелят тези избори с цената на всичко. Защото иначе разплатата е неминуема. Обществото вече не може да чака. И не иска да чака.
Но тук пред г-н Борисов и кохортата му изникват предизвикателства, за които те даже и не се замислят. Добре, да предположим, че изнасилят историята и наложат силов изход на изборите.

Да предположим, че и обществото се смири с този факт. Ще настъпи ли отдих за изтерзаните им сърца? Ще се успокоят ли душите им?
Не, защото на следващия ден въпросът отново ще виси със силата на Дамоклев меч. В главите им ще се блъска само една мисъл – „А сега вече как ще се спасяваме”? Единственият отговор, който се мержелее пред тях, е дългосрочна диктатура. Всяко падане от власт ще означава директно търсене на отговорност за все повече силови и незаконни действия.

Обществото многократно отправяше предупреждения към режима да не работи чрез методите на немотивирана агресия. Не чуха. Сега вече да се апелира към разума на Борисов е безмислено, защото репресивната политика се превърна в жизнена необходимост. Това, което преди беше груба политическа грешка, днес се превръща в единствено им спасение. Но с всеки нов заграбен мандат загубата на властта ще носи все по-големи рискове, а всяко пролонгиране все по-трудно ще бъде осъществимо.

Да се оттеглят с добро, съхранявайки едновременно свободата си и семейните активи, вече едва ли ще е възможно. Възможности за изтъргуване на оттеглянето вече няма, тъй като самият Борисов разруши системата на политически гаранции. Дори ако в присъствие на европейски посредници му обещаят спокойни старини и съхранение на семейния бизнес, той няма да повярва. И ще бъде прав.

Тук сработва простата логика. А тя неминуемо тласка България към насилствен сценарий. Единственият вариант за действие на ГЕРБ е да не се церемони в избора на средства и да прави всичко, което е по силите му, за да не спечели опозицията. Да запази властта си во веки веков. Тази гледна точка с болезнена откровеност отстояваше и продължава да отстоява един математически рупор на режима.

ГЕРБ очевидно е готов на силов сценарий – с подслушванията, с многобройния състав на МВР, с цялата новоназначена армия от държавни администратори. Но ще осигури ли това консервация на сегашния режим?
Шансовете за безкрайно управление не изглеждат особено големи. Но пък шансовете да се смени сегашното управление с нещо по-достойно, избрано по демократични процедури, силно намаляват.
Всяка опозиция си мисли, че тя е пълен антипод на управляващите. Но на практика успешен е този борец с властта, който е рожба на режима. От действащата власт зависи кой и какъв ще е нейния победител.

Махатма Ганди беше рожба на либералната (в смисъл на свободна) Британска империя. Мартин Лутър Кинг на свободолюбивите нрави на САЩ. Валенса, Хавел и Желев – на достатъчно умерената и вменяема номенклатура на Източна Европа.

Силоваците обаче, подобно на Асад и Кадафи, раждат нещо друго като опоненти – нещо безмислено, безпощадно и лошо миришещо.