"Малка" или "голяма" държава? /Проф. Боян Дуранкев/

Статията е публикувана в "Дума"Юли 2013, брой 152 и във Фактор.бг
***

Демокрацията застава срещу "естествения" икономически принцип "който има повече, е повече човек", което отличава зрялото общество от първобитния човек

Въпросът за "малка" или "голяма" държава, поставен в началото на ХХI век, има както рационално, така и силно романтично звучене. Рационалността се свежда до търсенето на "философския камък" - кои функции на държавата днес са обективно необходими и следователно - задължителни (социологически и икономически). Емоционалността обаче може да се припише на онези, които забелязват в държавата или Спасител, или нощен пазач, или пък гигантски Big Brother. Накрая, самият въпрос има силно идеологически контекст - че кой не би бил против "голямата" държава, която "харчи" парите на хората (Айн Ранд)? Образно казано, интересите на 1% Vs. интересите на 99%.
1. Дали, ако се осигури пълна свобода на всички по света, държавата ще стане не само "минимална", а "нулева" - ще отмре?
Такава постановка на въпроса ни изправя

пред поредица от проблеми

които обикновеният гражданин не може да реши. При това става дума не само за следене на "невидимата ръка" на пазара, а за много по-съществени неща. Впрочем "нулева държава" е имало през 1000 г. в Европа. Тогава "политиката на силата" е била твърде ограничена.
В началото на ХХI век се сблъскваме с: (1) бум на световното народонаселение, което вече е над 7 млрд. души и продължава да расте; (2) глобално затопляне, причинено от антропогенни фактори - силно развитие на бизнеса и високо потребление у домакинствата; (3) глобално опустиняване на опазарената природа, която се тълкува като ресурс за днешния бизнес, а не като среда за обитаване; (4) глобално замърсяване на околната среда, причинено от "косвените ефекти" на бизнеса, функциониращ на база печалба; (5) глобални войни за ресурси - сега за петрола, после за водата и храната; (6) глобална дисхармония в растежа и развитието, глобални различия в доходите и потреблението, които не могат да се обяснят с "един работил повече, друг по-малко" и т.н.
Всичките горни прояви на човешката дейност, в частност - на бизнеса, ориентиран към печалба, показват едно продължаващо и усилващо се "натискане върху пружината" на живота, която заплашва да се скъса още преди средата на този век.
Погледнато от тази гледна точка, съвременната национална държава се оказва недостатъчна, за да се справи с глобалните проблеми. Всъщност глобалните проблеми налагат една много по-висока степен на координация - глобална, далече надхвърляща сегашните некоординирани усилия на ООН или другите наднационални организации. При това става дума за остра потребност на днешния ден, а не само на утрешния. Ако такава глобална координация се постигне, ако се приеме един глобален "План за спешното оцеляване", то регионалните наддържавни обединения (като Европейския съюз, БРИКС и т.н.) ще трябва да го претворят в национални планове и действия, които ще се реализират от съвременния държавен апарат на всички страни.
От тази гледна точка обхватът на функциите на държавата не само не се свива, но се разширява съществено като проводник на наднационални (глобални) интереси и цели. Именно те ще определят полето на "свободните решения и действия" на гражданите и бизнеса, което ще се окаже по-свито както по линия на експлоатацията на природната среда, така и във връзка с разпределението и преразпределението на доходите и благата. Но и по-разширено, що се отнася до търсенията на световната наука и внедряването на иновативни техники и технологии, ориентирани към устойчивото развитие.
Икономическата романтика на неолибералите и либертарианците в търсенето на "пълна свобода" на пазарната икономика в този смисъл не само изглежда като строго архаична, но и е определено вредна за развитието.
Обществото, така или иначе, отдавна е ограничило полето на свободните решения и действия на бизнеса, но от това

има полза самото общество

свивайки евентуалните индивидуални печалби. Никой не съжалява днес, освен последни вехти икономически романтици, за това, че не може да си купи роб или робиня (полето на свободните действия на "пазара" от преди два века се е свило); да си напазарува атомни или водородни бомби (остават в рамките на "държавата"), както и да си приватизира връх Мусала (върхът остава в рамките на обществената собственост, а го стопанисва държавата). В едни случаи днес държавата е оставила повече свобода на своите граждани (например, да носят законно оръжие - с риск някой психопат да застреля някого), в други - по-малко (да не носят законно оръжие, за да не стрелят психопатите). Обратно казано, държавата днес е нужна "повече", отколкото преди.
2. Дали все пак държавата днес не е "прекалена"?
Ако в едни отношения (като горните) международното сътрудничество е още по-необходимо и предизвиква "по-голяма държава", то не трябва да се подценява и международната конкуренция.
Едва ли гражданинът на САЩ, респективно държавата на САЩ, не би желал светът да стане по-уютно място за живеене. Той (и тя) биха подкрепили всички страни, които полагат усилия в тази посока. Същевременно и гражданинът на САЩ, а и неговата държава, не биха желали това да се отрази на собствения икономически и социален растеж. Същото се отнася и за гражданите например на Германия или Франция, България, Беларус или Белиз.
Макар и призвани към международно сътрудничество, съвременните граждани на националните държави остават в остри конкурентни отношения, което изисква всяка държава да вземе мерки, за да осигури конкурентен растеж както на вътрешния бизнес, така и на своите граждани. Сътрудничеството си е сътрудничество, но пък и растежът си е растеж! Това е нова функция, която обикновената национална държава през ХIХ или началото на ХХ век не е упражнявала.
Пресен пример от последната година. Специалните служби на най-малко 7 страни членки на Европейския съюз (Великобритания, Германия, Франция, Италия, Испания, Холандия и Дания имат споразумение със САЩ) предават на американската Агенция за национална сигурност информация за лични данни, телефонни разговори и интернет активността на свои граждани, съобщава сайтът Privacy Surgeon. Тези 7 страни съставляват почти 70% от населението на ЕС. Малко по-рано бившият консултант на ЦРУ Едуард Сноудън разпространи данни за секретната програма на PRISM, която позволява да се следят електронните съобщения в най-големите сайтове. След това американското разузнаване частично разсекрети програмата и заяви, че тя се реализира законно и под контрола на властите в САЩ. Шпионирани са и общите европейски институции и дипломати, и политици, и обикновени граждани. Естествено е, при много от тази информация е налице и нещо, което се нарича данни от "индустриален шпионаж". За страните членки на Европейския съюз американската държава е станала "прекомерна", ако се спестят други неучтиви изрази. За САЩ обаче тази "прекомерност" със сигурност е "нормална". Зависи кой откъде гледа.
"Прекомерността" е полезна, макар и незаконна, следователно си заслужава! Късните романтици-политици, стремящи се да създават "минимална" и "законова" държава, създават по-лоши условия за своя бизнес и своите граждани, отколкото "напредничавите" страни.

"Прекомерността" е печеливша!

3. Демокрацията, пазарната икономика и държавата. Силен и важен фактор, който засилва ролята на държавата, но ограничава свободата на пазара, е демокрацията. Този "парадокс" има ясни обективни основи.
Да приемем без възражения факта, че понятието "демокрация" е много трудно да се дефинира, особено по линия на неговия обхват и действие. Но самият факт, че формулата "един човек - един глас" е налице в системата на управлението, за разлика от "една тояга е повече от един глас" и особено съвременната "1 000 000 лева е повече от 1 лев", тласка съвременната държава към създаването на по-висока степен на равенство именно там, където е налице повече демокрация (Даниел Бел). Особено при асиметрични пазари и кризи.
Обратно, в страни със силни лобистки възможности на едрия капитал, с мощни корупционни възможности за "напазаруване" на политици, с голяма концентрация на медиите и средствата за въздействие в едрия бизнес, тенденцията е обратната - "приватизация на печалбите и обобществяване на загубите и разходите", а данъците за бизнеса и гражданите са "ниски" и даже "плоски". Нека не се пропуска всеобщото мнение, че "Желязната пета" не е за предпочитане пред "Желязната завеса"!
Демокрацията застава срещу "естествения" икономически принцип "който има повече, е повече човек", което отличава зрялото общество от първобитния човек. По този начин демокрацията става признак и на цивилизованост. Пазарната икономика генерира ежедневно неравенство, демокрацията морализира пазара, като се стреми да постигне по-висока степен на равенство в крайните резултати и в социума. Пазарът дава "справедливи резултати", ако се спазва буквата на закона, демокрацията действа високонравствено в полза на ближния (по Кант).
Погледнато от позициите на държавния бюджет, това означава: осигуряване на пълна трудова заетост; премахване на мизерията и страданието; нарастване на най-ниските доходи по-бързо, отколкото е средният темп на растеж; все по-висока степен на "обобществяване" на благата като вътрешна и външна сигурност, инфраструктура, здравеопазване, образование и култура; диференцирана данъчна система, а не "плоски" данъци. "Равенство на възможностите" - тази постановка превръща разработването и приемането на държавния бюджет не в "чисто" икономически, а в строго социологически процес!
Пример от образованието. Да има или не частни училища (въпросът го задава Умберто Еко)? Ако "парите решават", който има повече пари, ще изпрати детето си в скъпо частно училище; който няма, ще остави децата си полуграмотни. "Един учи в непрестижно училище и никога не го разбира (иначе не би бил културно изостанал), друг учи в отлично училище и става управляваща класа". Но това означава, че държавата не може да осигури на гражданите си еднакви възможности. Ако искаме да имаме страна, в която да няма разделение по етнически или религиозен признак, следващата крачка е да няма разделение и по имуществен признак, що се касае до възможностите на младежите. Демокрацията е и в това: да се понесе известна доза несправедливост, за да се избегне по-голяма доза несправедливост. И не само в образованието и здравеопазването, разбира се.
Държавата в това отношение "настъпва" постепенно напред, към "изравняване на възможностите", като засилва разпределителните и преразпределителните си функции. "Справедливостта на пазара" се измества от "справедливостта на демокрацията", това е индикаторът на цивилизацията. Повече и по-социална държава!

4. Една стара притча

Притчата е разказвана от известния икономист Шигето Цуру, като малко е разкрасена. Тя е илюстрация за преимуществата на "общото" над преимуществата на "силата" или "частното".
Имало в едно село трима братя - Силен, Богат и Сърдечен. Първо Силен управлявал семейството си с яките си мускули, с прекрасната си осанка на здрав самец и в обкръжението на журналистки - жадни самки. Властвало "правото на силата". Не след много години силата на самеца взела да повяхва, а глупавите му постъпки брой нямали. Затова семейството решило Богат да управлява. Сега властвало "правото на по-богатия". Богат постигнал икономически растеж и все повече богатство (за себе си), но принудил семейството си да се храни оскъдно с "тънка пица". И понеже бил циция, не инвестирал в нови технологии, в училища и болници (те били "нерентабилни"), а все чакал "външни инвеститори", докато си броял жълтиците. Селяните изгубили търпение, свалили го и него от власт и поканили за управник третия брат, който междувременно завършил няколко университета. Сърдечен събрал селяните, разучил какво им е необходимо, направил план, организирал сънародниците си и подобрил живота на всички хора. Историята твърди, че ако човек отиде в селището днес, ще намери статуя на Сърдечен в центъра. Умният и социалният гражданин триумфирал над силния и богатия.