ПРЕЗИДЕНТСКОТО ОБРЪЩЕНИЕ: КАКВАТО ДЪРЖАВАТА, ТАКЪВ И ДЪРЖАВНИЯТ ГЛАВА /Проф. Кръстьо Петков/

Словото на президента Росен Плевнелиев, излъчено на 5 юли 2013 г. по националните медии, е драстично доказателство за хаоса и липсата на визия в управлението на държавата.

Речта беше адмирирана от протестиращите , събрали се на площада пред президентството; заклеймена без уговорки от управляващите партии (БСП, ДПС и Атака); остро критикувана от внушителна група коментатори-политолози и социолози ; посрещната противоречиво в социалните мрежи.Публичната изява на президента в сегашния драматичен момент на дълбоко политическо разделение на нацията и наближаващ финансов колапс потвърждава най-мрачните прогнози, които бяха дадени още преди година-две:

управленският хаос неминуемо води до разпад на държавността.

България вече се намира в тази опасна/крайна фаза на социалния регрес, от която не успя да я предпази дори формално демократичната бариера: извънредни избори.

За разлика от повечето коментатори аз не смятам, че вината на г-н Плевнелиев се свежда до отделни неприемливи фрази и оценки в неговото неубедително , неаргументирано и логически объркано официално обръщение.

Вярно е, че той си противорчи, като едновременно приканва към стабилност и за незабавни избори; открито лицемерничи, като словесно се дистанцира от довчерашните си събратя от т.нар. политическа класа; дамогогства, апелирайки за завръщане към европейските ценности, докато собственият му изказ е издържан в провинциален балкански дух.

Президентът не отрони дума за своя принос в опитите на властимащите (парт-елит и олигархия) да се отнеме енергията от февруарския бунт и да се пресекат радикалните/демократични искания за смяна на системата. Какво направи господин президентът? Назначи първото открито про-олигархическо служебно правителство за целия период на прехода; насрочи скорострелни предсрочни избори, за които нито една зараждащите се нови граждански и политически сили не беше готова (така де-факто услужи на партиите от Статуквото); не успя да убеди изпечените политикани да коригират Избирателния кодекс още през март, като отразят най-важните предложения на гражданските организации и т.н. Днес постфактум и в разрез с фактите президентът обявява, че винаги е бил на страната на протестиращите . Доста куртоазна претенция...

Но големият проблем е другаде: довчерашният политик Плевнелиев не намери кураж да предложи

президентската институция да стане посредник

в едни честни преговори между протестиращите , от една страна, и парламента и изпълнителната власт, от друга страна.

А именно в подобни кризисни моменти следва да се прояви предимството на разделението на властите и да се приложат специфичните правомощия на държавния глава, уредени от конституцията. Има и прецеденти/прототипи, сътворени от неговите предшественици : ходът на Д-р Желев с т.нар. „Боянски ливади”; ангажираността на Петър Стоянов в седмиците преди февруари, 1997 г. Макар и спорни в някои конституционни аспекти, тогавашните президентски интервенции предотвратиха ескалацията на политическото напрежение и спасиха гражданския мир.

Защо четвъртият, демократично избран президент от началото на прехода, не посмя да се нагърби с такава отговорна мисия?
Вероятно е въпрос на характер:

не от всяко дърво става свирка; и от всеки аматьор в политиката – държавен глава!

Може би и предпазливият му съветнически екип го дърпа назад – в безопасната зона на словесните апели . Или като бивш министър и фаворит на ГЕРБ за президентското кресло, продължава да е зависим от Единоначалника Борисов! Не е изключено един от враждуващите по върховете олигархични кръгове да дирижира ходовете на Дондуков-2! Това са все въпроси, на които самият президент би трябвало да даде ясен и публично огласен отговор. Колкото по-скоро, толкова по-добре – за самия него и за държавата. Не го ли стори, ще загуби дори номиналния респект към един държавен глава ( ще се подсилват подозренията и обвиненията, че не е глава, а врат/шия на държавата, която се върти в посоки, нямащи връзка с мозъчния/институционален център).

Връщам се към съдържанието на президентското обръщение. В него е зейнала огромна празнина, която дотук остава незабелязана от склонните към повърхностни оценки политически коментатори. Става дума за икономическото състояние на държавата. Което, казано с прости думи, се свежда до следното:

ликвидна криза и предстоящ финансов колапс.

Такава оценка беше дадена от премиера Пламен Орешарски пред парламента – часове, преди да чуем словото на президента. Вярно е, че премиерският отчет е закъснял – Орешарски трябваше още през юни да заговори на езика на числата, като алармира за опасността от финансова катастрофа парламента, призидента и протестиращите. Вместо това в обръщение се пусна фразата „ Никога не сме били по-зле!”, която накара народонаселението и експертите да изпаднат в догадки и предизвика растящо недоверие към потенциала на изпълнителната власт. Изявлението „Няма да ремонтираме бюджет 2013”, последвано седмици по-късно от решение за актуализация, разклати допълнително авторитета на политико-програмния кабинет.

Президентът има право и работещи инструменти да поиска пълен финансово-икономически отчет , за да се произнесе по темата – главно от гледна точка на рисковете за националната сигурност. Ако три поредни правителства (на ГЕРБ, служебното и на новата тройна коалиция) с действия или бездействие са допринесли за финансовия колапс, кой друг , ако не държавният глава е длъжен да предприеме извънредни мерки за да спаси нацията от поредното бедствие! Вместо да стори това, г-н Плевнелиев събра в КСНС свадливите политически лидери по казуса „Пеевски” на среща с предизвестен край и изтърпя публично унижение от агресивния водач на на ултра-националистическата „Атака”.

„Икономиката глупако!”

– тази култова фраза, изречена от един умен американски президент, можеше да бъде заимствана от Плевнелиев и да свърши далеч по-добра работа за изпадналата в дълбока икономическа депресия българска държава, отколкото изпълненото с патетични слова обръщение.

Поради тези и други държавнически/управленски липси и недомислия в обръщението на президента Росен Плевнелиев, аз не съм оптимист за крайния- консолидиращ и конструктивен - ефект от него. Видно е от първите реакции на тесногръдите партийни говорители, че срещу президентската институция се отваря фронт – с квалификации за непълноценности и незрялост, с намерения за импийчмънт и пр. Още един източник на дестабилизация –наред с парламента и правителството – влиза в действие от вчера: 5 юли, 2013 г. (на 22-ия ден от началото на летните граждански бунтове).

Политическият часовник безстрастно отброява

последните дни на времето, отредено за диалог.

Щом държавните мъже не го инициират, крайно време е да се избере другата алтернатива: протестиращите сами да посочат кой, в какъв формат и от кога ще ги представлява в преговорите за Нов Оществен Договорр. За такава политическа иновативна технология се обявявам от месеци. Днес виждам, че последният шанс да има Главен Граждански Преговарящ е, ако подобно доверие получи националният Омбудсман. Може би той, при подкрепата, която получава от гражданите, ще съумее да изиграе ролята на българския Барадей ( алюзията е с египетския вариант за гражданско представителство, към който се ориентираха преди дни протестиращите на плащад „Тахрир” в Кайро).