ГРАЖДАНСТВЕНОСТ, КЛАСОВА БОРБА ИЛИ РИТАНЕ НА АТОВЕ – ВСЕ ЕДНО, СТРАДАТ МАГАРЕТАТА /Проф. Духомир Минев/

Представите за протестите

Предполагам, че високите изисквания на интелигентните протестиращи ще бъдат по-удовлетворени от заглавие звучащо примерно така: „Социалните структури на прехода и логиката на тяхното политическо действие”. Но горното заглавие по-добре отговаря на целите на материала - предизборно обсъждане на българската полит-икономическа джунгла, като се представят някои нелишени от основания хипотези относно протестите, които разтърсват ако не страната, то поне телевизорите.
Очевидно в протестите има нещо особено, иначе едва ли щяха посланици да тичат да пият кафета с политици, да ни уведомяват писмено, че доброто управление е полезно за всички (което накара един остроумник да добави, че и редовното изгряване на слънцето също е полезно за всички). Случва се нещо много по-значимо от обикновен протест, но почти месец се оказа недостатъчно време за смислен анализ на ставащото. Особено интригуващия въпрос за „социалния портрет” на протестиращите си остава без отговор.

Доброжелателните медии не ни казват нещо повече от това, че протестират млади, красиви и заможни хора, и че разбуденото гражданско общество, ставайки от сън, подхваща олигарсите и техните политически представители. Други доброжелатели съветват протестиращите да разнообразят арсенала от яйца и домати с други зеленчуци, (за предпочитане - национално производство); вместо кафе да сърбат шкембе чорба с повече чесън и вместо скандирания да играят кючек. Неяснотата на протестите позволява и съвсем волни интерпертации – например, как обострение классовой борбы.

Един интересен опит наскоро направи Г. Ганев от Центъра за либерални стратегии. Анализът му е посветен главно на „социалният портрет” на протестиращите. Според него, протестира „буржоазията”, която възникна през прехода (Ганев счита за евфемизъм понятието „средна класа” и го отхвърля). Според него, точно тази буржоазия – ефект от досегашния преход, сега вече се изправя срещу олигархията и свързаните с нея партии и тяхното правителство, искайки не олигархично, а нормално, буржоазно - демократично управление. В тези свои стремления буржоазията обаче, се натъква на съпротива не само от олигархията, но и от беднотията, която е влязла в някакъв необявен, неформулиран и дори неосъзнаван, но много порочен съюз с олигарсите.

Раждането на нов компонент на социалната структура

Въпреки че е стъпка напред в осмислянето на събитията, анализът на Ганев съдържа един основен дефект – разграничава се „буржоазията” от „олигарсите” (въпреки че те са си най-обикновена буржоазия, макар и малко по-едричка) и след това представя буржоазията („цялата в бяло”) като борец срещу лошите олигарси и партиите, свързани с тях.

Така се пропуска важен въпрос – какви са „механизмите” (социално-икономически и политически), чрез които беше създадена тази „буржоазия” и по какво се различават те от механизмите създали олигархията?. Не е нужна кой знае каква аргументация, за да се каже, че: първо, през прехода нашенската буржоазия се раждаше от механизми, различни от онези, които са раждали буржоазита в други времена и народи; второ, че това са същите „механизми”, които създадоха и олигархията, срещу която „буржоазията” сега протестира. Механизмите са едни и същи просто защото те бяха основните, доминиращи фактори, които формираха „върховете” на социалните структури. С други думи, ако са прави всички онези (включително ГЕРБ), които твърдят, че преходът има криминален характер и „капитализмът” е заченат порочно, няма как „буржоазията” да е била зачената „непорочно”, т.е. по нормалният начин, по който се е раждала буржоазията в нормалните страни, а пък „олигарсите” да са някакъв „страничен” и дефектен продукт на същите промени..

Въпросната „буржоазия” е продукт на същите тези механизми – политическата система, стратегиите на промяната, прилаганите политики, правната рамка и начинът по който се прилагаше (правосъдието), и т.н. - които родиха и олигархията. „Буржоазията” беше отгледана и растеше в същият инкубатор, в който се роди и израстна олигархията – високо спортно майсторство при конструиране на новите икономически субекти; беззаконие или лоши закони (справка – приватизацията, заменките, кредитното милионерство, бягство от данъци и теглене на ДДС и какво ли не още, та чак до трафик на хора, наркотици); пране на пари, корупция, контрабанда (респективно – фирми-извършители, митници, митничари), държавни поръчки и обръчи от фирми; умело „усвояване” на Европейските средства, което направи впечатление на ОЛАФ и Комисията; „зелена енергия”, която може да се окаже механизъм за пране на пари и всичко останало все от този род.

И точно този слой от икономически субекти с характерната за прехода икономическа логика и активност, се разрастна и придоби доста широки мащаби, превръщайки се в значим компонент на икономиката и социалната структура на разнебитеното българско общество.

Типична илюстрация на горното е фамозният случай, при който държавата сключва договор с чуждестранна фирма, а последната пък сключва договор с българска фирма и така част от средствата платени от българската държава по заобиколен маршрут изминават пътя от държавния бюджет до частната фирма. Малка подробност е, че за сключването на добрата „сделка” важна роля е играл близък на собственичката на българската фирма, който по това време е заемал висок държавен пост и е можел да влияе върху сключването на договора с чуждестранната фирма. Малка подробност е също, че целта на сделката няма никакъв социално полезен смисъл (смисълът е бил да се вземат едни пари), така че средствата изразходвани по сделката просто са били „усвоени” по модела на прехода. Когато случаят стана публично известен, собственичката на фирмата заяви, че фирми като нейната „са гръбнакът на българската икономика”. Дамата по принцип бе права - броят на фирмите, създадени от доверчиви ентусиасти в началото на промените, намаля многократно през прехода; останаха фирми като тази на дамата (успешният бизнес изисква тесни връзки с политическата власт) и фирми, които са навързани към крупни икономически субекти, също свързани с властта. Затова придобилият известност случай не е единствен, нито пък най-значимият - подобни сделки наистина гарантират „успеха” на немалка част от средния и дребен „бизнес”; фирми като въпросната наистина се превърнаха в гръбнак на българската икономика през прехода. Което пък обяснява състоянието на българската икономика.

Към този социално-икономически слой може да се добави и друг – той се проявява като армия от „калинки” в цялото държавно управление. Те може и да не са много квалифицирани (основното им качество е, че владеят чужди езици, та човек се чуди дали са експерти или преводачи), но получават доста хубави „бонуси” или други форми на допълнително заплащане (светлият опит на МТСП посочва 30 до 50 хиляди лева към заплатата), а отделно припечелват от комисионни за безброй обикновени далавери, които уреждат на местно и национално ниво. Всички те, по най-различни начини също успяват активно да участват в „деленето на баницата”.

Не бива да се пренебрегва още един важен компонент на „буржоазията” на прехода – „интелигенцията”, която е дислоцирана в разни консултантски фирми, медии, слоят от правилни НПО (включително и тинк-танковете, описани от Д. Лаверн и други), частни „социологически” агенции) които също са успешни участници в деленето на домашната баница, а отделно получават и сериозно захранване с вносни баници.

Тези компоненти на „буржоазията” далеч не включват всички „победители” от прехода, но тези са основните, които успяха да спечелят от начина, по който бе осъществена промяната, нареждайки се ако не между тези, които делят баницата, то между онези, които гарантирано получават парче от нея. Затова и посочените групи все пак дават известна представа за генезиса и мащаба на „буржоазията” – социално-структурният призрак, който изплува при разсейването на синьо-червената мъгла на прехода.

Политическото влияние на „буржоазията”

Логично беше тази „буржоазия” да придобие право на глас, политическо влияние и участие във вземането на решения, които да съответстват на нейните позиции в социално-икономическите структури. „Олигарсите” си имаха своите механизми за пряко и силно политическо влияние – най-вече влияеха върху самите власти (законодателна, изпълнителна), което правеше институциите „публични” само по име (или в друг смисъл). Другият пласт – онзи, който Ганев определя като „буржоазия” нямаше такова пряко влияние върху политическия процес на вземане на решения (на макро ниво), но въпреки това постигаше нарастващо политическо влияние. Това се случи по няколко направления. „Буржоазията” например, окупира други важни центрове на власт – средни и високи нива на текущото управление и направи съществен принос за превръщането на „управление” в синоним на корупция. Същият слой окупира и монополизира публичният дебат като го превърна в собствено- публичен монолог. Политическото му влияние растеше и по други причини – например, измамените очаквания на „лузърите”, ги тласкаха към неучастие, а това увеличаваше „тежестта” на политическото участие на по-малобройната „буржоазия” (увеличаващия се дял на негласуващите, увеличаваше влиянието на гласуващите).

Политическият инженеринг забеляза тези процеси и реши, че е настъпил моментът за създаване на на политическа структура, която да осигури и по-значимо политическо влияние на нововъзникналата преходна „буржоазия”. Това осигуряваше „необратимост” на прехода, който едва ли някой е смятал да връща назад. Но на страха очите са големи и затова беше създадена партия ГЕРБ. Така политическото влияние и значимост на „буржоазията” на прехода достигнаха кулминация. Растящото й политическо влияние се превърна в политическа доминация.
Често се казва, че ГЕРБ е „партия на властта”, което е вярно, но не е всичко.

ГЕРБ има и няколко други важни характеристики, първата от които е, че неговата „социална база” (като изключим присъединилите се по погрешка) беше именно „буржоазията” на прехода.
Гръбнакът на партийната структура беше рекрутиран от репресивния сегмент на държавния апарат - сегмент, който играе важна социална и политическа роля, а пък и е нелошо заплатен (по официални и неофициални канали – според съвсем прясно изследване на „прозрачност без граници”, полицаи, магистрати и медици са шампиони по подкупност в България, което поражда въпроса дали не са подценили медиите?). Изключително важно за овладяване на държавата беше към партийния гръбнак да се присъедини и правосъдието. Вероятно това бе една от причините, поради които Главният конструктор на Партията, отдели специално внимание на правосъдието и особено – на съдийския апарат. Ако вземем предвид и това, че „буржоазният отряд” от света на медиите също е естествен компонент на социалната база на ГЕРБ, можем да разберем причините за неговия бърз политически успех. Щом като социалната база на една партия, може да й осигури контрол върху репресивния апарат, правосъдието и медиите, то партията получава почти пълен контрол върху държавата.

Освен това, около споменатия гръбнак на партийната структура се „налепиха” и значителни групи от бизнес отряда на преходната „буржоазия”.
Тази социална база породи определено различие между ГЕРБ и партиите, които осъществиха прехода – по-хлабави връзки с „олигархията”. ГЕРБ разбира се, не беше лишен от връзки с „олигархията”, но те бяха сравнително „хлабави” (както показват и няколко конфликта с „олигарси”). Причината е, че сред социалната база на ГЕРБ доминираше по-малкият брат на олигархията – преходната „буржоазия”, докато партиите, които конструираха прехода, бяха и си остават много по-тясно обвързани с „олигархията”.

Протестът като хепънинг и бунт

Посочените различия между ГЕРБ и партиите на прехода са важни предпоставки за конфликти. Появиха се и причини за конфликт - падането на правителството на ГЕРБ например, нямаше как да не подпали сърцата. Загубата на изпълнителната власт мобилизира Партията и „буржоазното” ядро на нейната социална база. Поводът за протестите също беше важен – опитаха се да извадят важен прешлен от гръбнака на Партията. Освен това се опитаха да му сложат за началник известен олигарх, което безспорно си беше пълно безобразие. Затова Партията оспори изборите, а буржоазната социална база излезе на улиците. Очерталата се опасност да се загуби политическата доминация е силен мобилизиращ фактор и затова протестът-хепънинг не се подчинява на обичайните правила за смяна на властта – такива като традиицията на 100-те дни или просто изчакване на следващите избори за да бъдат спечелени. Интересно е също, че протеста не излъчва преговарящи (лидери) и не търси медиатори за преговори с властта. Просто целта е незабавна оставка на правителството и възстановяване на политическата доминация (нейният инструмент – ГЕРБ).

Въпреки че в протеста се включиха хора от най-различни социални групи (със своите си основания), ударният отряд на протестиращите е „златната младеж” произлизаща от преходната „буржоазия”).
Умилителното отношение на медиите към тези протестиращи сигурно не се дължи само на вродената склонност на журналистите към демокрация и гражданственост. Много е възможно медийната любов да се дължи и на принадлежност на част от журналистите към златната младеж на преходната буржоазия.

Социалният портрет на ядрото на протестиращите обяснява и особената „логика на протеста”. Последният например, атакува общоизвестни негативи на българския преход, за които ЕС отдавна ни е уведомил. Атакува се и олигархията, но ред други аспекти на прехода не се обсъждат и не заемат централно място в критиките по ясен, категоричен начин. Тази особена логика ясно се забелязва в Хартата, която протестът създаде и която не поставя под въпрос нито самата технология, по която бе извършен прехода, нито най-отвратителните му последствия. Но когато се пропуска голям кръг проблеми, неизбежно се пропускат и необходими решения на проблемите.

Тази голяма снизходителност към прехода и редуцирането на кръга на неговите негативни страни и последствия са логични – немалко от протестиращите са продукт на същия преход. Можем да разберем и „инструменталността” на протеста - отхвърляните ефекти на прехода се „пришиват” към сегашното управление, което е само кратък епизод от цялата драма на прехода.

И нещо друго прави впечатление – невероятната упоритост на протеста и твърдото намерение да бъде доведен до край т.е. до нови избори (очевидно с надеждата за връщане на изпълнителната им власт). Тази особеност е характерна не толкова за граждански и артистичен хепънинг, колкото за бунт. Скорозрейната „буржоазия” на прехода и нейната златна младеж наистина се разбунтуваха.
Но защо?

Причини за бунта – драмата на преходната буржоазия

Оставяме настрана външната подкрепа и се обръщаме само към вътрешните причини. А такива има и то много по-сериозни от правителството на „Олигарски”.
Преди повече от 10 години на една международна конференция се дискутираше зараждането на „средната класа” в България т.е. все същата „буржоазия” според Г. Ганев. Тогава беше изказано мнението, че неадекватно осъществявания преход, генерира сурогат на средна класа (буржоазия), която паразитира именно върху неадекватността на прехода, а още по-точно – участва в разпределение на доходите, като получава част от тях, която съответства на близостта на тези групи до политически и икономически центрове на вземане на решения, но несъответства на техния принос за растежа. Икономическото поведение създало тази „буржоазия” е участие в делене на баницата (или както казват някои – рентиерство), но не и автентичен буржоазен модел на креативна икономическа активност. Затова на конференцията бе изказано и предположението, че в дългосрочна перспектива (при опити за нормализиране на обществото и икономиката) тази прослойка-паразит ще попадне в крайно затруднено положение и ще трябва или радикално да се трансформира или ще се възпротиви на опитите за нормализация на анормалния преход.

Сегашният бунт на „буржоазията” поне донякъде потвърждава това предположение.
Наистина ли е възникнала някаква тяга към нормализация и от какво може да възникне тя? За нормализация е рано да се говори, но има нещо друго.

Преди всичко, БСП и ДПС видяха как властта им се изплъзва към политическия конструкт на псевдобуржоазията. Още повече, че ГЕРБ печелеше подкрепа и с вербални атаки срещу прехода и неговите политически организатори. Сигурно са почувствали също, че със създаването на ГЕРБ политическия инженеринг не само подхлъзна сините по пътя към сини далнини, но изигра и самите майстори на преходи. Това сигурно ги плаши, че ще последват траекторията на синьото лъвче от прехода И няма как да не се съпротивяват на бунта на псевдобуржоазията и нейното политическо представителство.

Има и нещо друго, наблюдения показват е признаци за натиск към нормализация. . Парадоксално, но факт – той не идва от „борбите” на тези, които загубиха през прехода, не идва от онеправданите, измамените и ограбените. Натискът идва от другаде – от „победителите”, от онези, които успяха да заемат най-добрите, най-високите позиции в новите социални структури или все едно – в новите икономически и социални йерархии. Точно те – най-крупният бизнес и свързаните с него политически структури (защото те го създадоха) все по-ясно разбират, че имат интерес от някаква – „умерена” – нормализация, поне в смисъл на малко повече ред и приличие. Това желание се дължи на различни причини. Например, псевдобуржоазията непрекъснато напъва да участва все по-лакомо в деленето на баницата, а баницата все повече намалява. Ако не бъде ударена по ръцете псевдобуржоазията ще продължи да поддържа механизмите на прехода, които я създадоха и да тласка към по-нататъшно кризисно развитие – главно социално, но и икономическо и политическо. Освен това, наистина е отвратително да си построиш разкошен палат в онзи квартал на Европа, в който улиците са кални, защото в тях се излива онова, което трябва да тече по липсваща канализация, заобиколен си от коптори, къщата ти е под постоянна заплаха от кражби, мърсотии, разнасящи се миязми и болести и т.н.

Другите заинтересовани от някаква „нормализация” са онези, които през прехода попаднаха (бяха изпратени) на най-ниските стъпала на социалната пирамида. И така наистина възниква онзи негласен, неформулиран „съюз” между олигарсите и беднотията – съюзът за който говори Г. Ганев, но неговото обяснение за този съюз е съмнително. За него такъв съюз е върхът на безобразието, без да си дава сметка, че съюзът между низини и върхове съществува във всяка държава, която не е терен на гражданска война.
Той не държи сметка и за факта, че постигането на известна нормализация е неизбежно, а за тази цел е неизбежно трансформиране на социално-структурният Франкенщайн на прехода – псевдобуржоазията.

Признаци за търсене на такава възможност се появиха отдавна – още когато кръгове, които не бяха врагове на олигархията и олигарсите, обявиха „краят на прехода”. Тогава псевдобуржоазията на прехода не реагира. Тя или не разбра за какво става дума или мозъчните центрове за политинженеринг решиха да действат по друг начин - скоро след това се появи политическата структура на ГЕРБ, който защити интересите на псевдобуржоазията и забави сблъсъка между нея, олигарсите и политическите партии на прехода.

Но падането на ГЕРБ възроди конфликта, който пламна защото псевдобуржоазната прослойка – социално структурен ефект от прехода - се сблъска с желанието (друг е въпросът, доколко то е значимо и намеренията - реални) на онези, които са позиционирани на самия връх и на онези, които са най-далеч от върха – желанието да се придаде малко по-цивилизован, нормален облик на „социалната среда” (продукта на прехода).

Основният извод, който може да се направи е, че евентуален успех на псевдобуржоазията и нейната политическа структура – ГЕРБ, едва ли ще донесе обездвижване на олигархията и добруване на беднотията. По-вероятно е да запази механизмите на прехода, които допринася за по-нататъшно потъване на страната. Парадокс е, че онези които нанесоха големи щети на българския народ – партиите на прехода и олигарсите, сега сякаш са по-склонни да правят опити за нормализиране.