РАЗДЕЛЕНАТА НАЦИЯ И ОБЕДИНЕНАТА ПЛУТОКРАЦИЯ / Проф. Кръстьо Петков/

"Опит за реконструиране на социопатичната стратификационна структура на посттоталитарното българско общество"

(Академично слово на проф. Кръстьо Петков, произнесено пред студенти и преподаватели от Европейски колеж по икономика и управление, Пловдив – 4 декември, 2013 г.)
***

Защо избрах тази тема за моето академично слово?

Единият отговор е тривиален: защото тя е с растяща социално-политическа и гражданска актуалност; при това не само за България, но и за цяла група страни от т.нар. постсъветско пространство.
Другата причина за избора е научна и е свързана с дисциплинарната област, в която протече моята академична кариера: социология и политическа икономия.
През последните три десетилетия не стихват споровете относно еволюцията на наследената социално-стратификационна структура от ерата на държавния социализъм. В каква посока се развива социално-класовата трансформация: към конвергенция със западния либерално-демократичен модел ( както се смяташе в началото на прехода), или към дивергенция? Моята теза е: посттоталитарната стратификационна структура у нас се формира в среда и се движи по траектория, които в социологическото познание се определят като девиантни.
Затова тук ползвам концептуалния апарат на социологията на отклоняващото се развитие и поведение. Имам предвид отклоненията от зададената в началото на реформите и приета за нормална конфигурация на социално- статусови позиции и групи.
Ще се позова и на още една причина за моя избор: нарастващото противостоене в българското общество, което вече излезе от латентната фазда и изби на повърхността във всекидневния живот. Свидетели сме на полярни състояния и нагласи в публичното поведение– от предусещане за нова нежна революция, до опасения от катастрофични сценарии.
Факт е, че българската нация и нейният граждански конструкт днес са дълбоко разделени! Едва ли има нещо по-предизвикателно и интересно за научен дебат от тази ситуация!?

***
Изходни позиции на теоретичния анализ

Най-напред, какво е различното в концептуалната схема на девиантния подход в сравнение с т.нар социологически мейнстрийм?
На първо място, моят фокус е върху външните прояви/индикациите на социалното отклонение и подтиците за неговото задълбочаване. Приемам, че преобразуването на наследената социално-стратификационна структура е органичен, самовъзбуждащ се процес, а не линейно/възходящо развитие по предварително зададена траектория. Тази особеност обяснява защо йерархичната пирамида от времето на държавния социализъм, включваща три основни квази-класи (номенклатура, трудещи се и чиновническо-интелигентска прослойка ), не беше автоматично и безболезнено заменена с разслоение, присъщо на постиндустриалния капитализъм (висша, средна и нисша класи).

На второ място, разглеждам социалните отклонения като системни пулсации и доминиращи състояния, а не като случайни модулации. Замяната на тоталитарната стратификационна система с нова се осъществи чрез срив и дори разпад. Проф. Петър- Емил Митев още в края на 90-те години определи този феномен като деформация, дисфункционалност и маргинализация. А проф. Николай Тилкиджиев предупреди още преди едно десетилетие, че средната класа е номинална формация, без релевантен икономически и социален пълнеж.

На трето място - идентификацията на носителите на отклоненията. Оформянето на новата средна класа и индустриално-земеделския пролетариат се натъкна на непреодолими бариери. За сметка на това висшата соцкласа: номенклатурната, се оказа удивитално адаптивна! Тя най-бързо се приспособи към зададения неолиберален модел на реформи и сама стана двигател на социално-политическото инженерство. Свидетели сме на онази форма на преобръщане, която описва Пиер Бурдийо: една властваща общност, изправена пред историческите обстоятелства, създава свой обществен микрокосмос (социално поле); в полето се разполагат индивидуалните и родови хабитуси; разклоняват се в мрежи и дикуват темпа, ритъма и дори посоката на социалната промяна.

Специфичният предмет на моя анализ е споменатото уникално преобръщане на социално-класовата пирамида. Определям го като олигархична трансформация на тоталитарната стратификационна структура.

Промяна с такъв мащаб и дълбочина не може да се квалифицира като естествено и временно отклонение, нито като нормален/неизбежен и второстепенен обществен развой, както твърдят някои автори. Моето твърдение е, че сме изправени пред рядко срещано патологично състояние на обществото и неговата демократична система , което може да гопревърне в коренно различен социален конструкт. На мястото на общоприетия правов и социален ред, характерен за демократичнитеобщества, в България се настанява поръчковата, изгодна за доминиращото малцинство нормативна подредба на публичния живот.
Как се случи този поврат?

Трите фази на олигахичната трансформация

В началото винаги се конструира прототип. Особеното в българския случай е, че прото-олигархията беше зачената още в недрата на предишния строй, в неговата последна фаза, обозначена като „развит социализъм”. Тогава в икономическата база се извърши първия акт на дирижирано от центъра преразпределение: на финансови ресурси и материални активи.

Имам предвид т.нар. Указ 56, който насърчи раждането на „капиталистически форми на икономика в рамките на социалистическите производствени отношения”. За скрупульозно мислещите хора това политикономическо словосъчетание звучеше като семантична безмислица; на прагматиците беше ясно, че така идеологически се завоалираше задкулисната селекция на новите социални актьори, подготвящи се изпреварващо за легитимната трансформация.

Трансформацията протече бързо и от 1989 до 2000 г. премина през две краткотрайни фази:

А/ Социогенезис - започнал с рекрутиране на нови членове и микрогрупи в нововъзникващата олигархична прослойка; завършил с вкореняване на нейните организационни мрежи и оформяне на профила на съвкупната олигархия на българска почва;
Б/ Институционализация – времеви отрязък, през който олигархичните екземпляри излязоха от сенчестите и подземни убежища и преминаха в т.нар. светла част на обществения живот (Това е времето за „рязане на опашките на гущерите”- ако ползваме култовата фраза, изречена от един от най-видните представители на новата прослойка).

Тук се налага да направя няколко уточнения от фактологичен характер:

 Често слушаме твърдения, че политическата генеалогия на българската олигархия е изцяло свързана с бившата номенклатура; че тя, образно казано, е изцяло оцветена в червено. Тази констатация беше валидна до втората половина на 90-те години. Родилните петна отдавна изчезнаха и вече не се забелязват по цъфтящото тяло на властващия елит. В него се настаниха трайно представители от целия политико-икономически спектър. Именно липсата на партиен цвят днес е родов белег на тази, наглед разнолика, социална общност;
 Както всяка макросоциална страта и съвременната българска олигархия е вертикално подредена по няколко признака: произход, разполагаеми ресурси, достъп до властта. Доскоро най-влиятелна беше наследствената/партийна аристокрация. След време до нея застанаха новоизгряли политически звезди (част от тях олицетворявали в миналото идеалите за индивидуална свобода и социална справедливост). Днес високи позиции в йерархията заемат и преуспели представители на бившата тоталитарна клиентела и свита – охранители и шофьори, доверени емисари и лечители, бивши и настоящи агенти на политическата полиция и др.
 Както съзряването, така и институционилацията на българската олигархия не протече безконфликтно. Между първата и втората фаза бяха направени два безуспешни опита за организационна консолидация, паралелно на официалната власт (имам предвид „Г-13” и неговото второ издание). Но острото вътрешногрупово съперничество надделя над повика за обединение. От което първопроходците на олигархичното общество извадиха полезен урок за себе си: ускориха вграждането в институциите на властта, а впоследствие установиха контрол върху тях.

Как? Чрез добре познатия метод на узурпиране на държавната власт („State captured”). Настъпи последната фаза от социопатичната транформация – мутацията, която днес е в своя апогей!

Вододелът в тази регресивна еволюция е организираното от корпоративните кръгове завръщане на бившия монарх в България. Този уникален епизод в световната политическа история осигури на олигархичната върхушка значително по-широко поле за социално-класова трансформация:

 вътрешна, чрез оформяне на собствен привилигерован елит, който открито заяви намеренията си да контролира властовите позиции в държавата;

 външна, като наложи на институциите и управляваните (т.нар. лузъри) нови правила на икономически и социален живот, изковани в лобистките лаборатории.

За природата и нравите на плутокрацията

Според класическите определения в историята, политологията и социологията, плутокрацията е власт на най-богатите. Тоест, на онази част от по-широката олигархична прослойка, чиито социален статус се извисява и видимо отличава от нейната стратификационна среда. Как да идентифицираме кой кой е в затворения и грижливо охраняван свят на плутократичния „елит”? Как да разберем тайната на личното и фамилно притежание на активи, които излизат далеч извън нормалните представи за размера на богатството в християнския свят? Може ли да изчислим на какви социални и финансови дистанции се намират от стоящите по-ниско в обществената йерархия ? Иначе казано, в състояние ли са социалните науки да реконструират процеса на преразпределение на обществените блага, довел до сегашното, непознато в най-новата историята на България, социално неравенство?

Опасявам се, че точен, количествено измерим отговор на поставените въпроси не е в състояние да даде нито един задълбочен и самовзискателен изследовател на посттоталитарната стратификация. Формално погледнато, причината е статистическа: такива данни не се събират в преброяванията. Алтернатива са журналистическите и криминологичните разследвания, но те като правило достигат до индивида и родовите мрежи. Елитната подкласа „плутокрация” остава недостъпна за икономико-социологически прочит; в извадките на ЕСИ тази категория българи изобщо не попада!

Нека оставим временно встрани този проблем и да се вгледаме в публичното поведение на съвременната плутокрация, в т.ч. българската. Още повече, че тя е обладана от нестихващ ексхибиционизъм, демонстрирайки неуморно - на живо, в ефира и чрез модните издания - своите интимни чувства, страсти и преживявания. Казано директно, нейната частна сфера (т.нар. privacy) доброволно е извадена на показ.

Ще се позова на проф. Ноам Чомски, който в нашумялото издание на своята книга „Occupy” открехва завесата , за да видим що за житейска философия и корпоративна етика изповядват богоизбраните: 10-те процента най-богати, от онзи прословут 1%, който в САЩ контролира над 40% от националното богатство.

-----------------------------------------------------------
Годината е 2005, т.е. в навечерието на глобалната криза.Мега-корпоративната мрежа „ Сити-груп” издава брошура за своите инвеститори, с емблематичното заглавие „Плутономия: купуване на луксозното. Обяснение на глобалната липса на равновесие”. Мотото на брошурата е: „Светът е разделен на два блока: Плутономия и останалите”. Издателите съветват инвеститорите да вложат парите си в т.нар. индекс на плутономията!
------------------------------------------------------------

И така, що е плутономия? Според проф. Чомски това явление се отнася до супер-богатите, които купуват супермодни стоки и живеят в лукс. Иначе казано, това е постмодерният, препоръчителен и прогресивен лайфстайл. Защо прогресивен? За експертите от Сити-груп, изобретили модната buz-word, плутономията е двигател на икономически растеж, който се базира не на масовото потребление, а на елитната консумация.

Но от икономико-социологическа гледна точка плутономията е по-богато и нюансирано явление.

Бих добавил, че то олицетворява триумфа на индивидуалния успех, постигнат в общество,чиито дизайн е съобразен с вкусовете и навиците на родените да налагат волята си над останалите, т.е. на победителите. Приказното лично и фамилно богатство се постига чрез т.нар. процеждане нагоре („trickling up”) – точно обратното на баналната неолиберална мантра, че щом някой се замогне, той автоматично, по силата на вроден социален инстинкт ще прехвърля блага надолу по сълбата на доходите.

И накрая, плутономията е еманация на предприемаческия дух, но не на облагородения, а на другия, животинския, за което предупреждава още великия Джон Мейнард Кейнс.

Така вместо с духовно издигната аристокрация, национално отговорен и саможертвен елит, родолюбци и човеколюбци от ранга на братята Христо и Евлоги Георгиеви,Димитър Ценов и много други, общността на българските граждани в началото на 21 век. се сдоби с водачи-социални мутанти. За да им се състави точен портрет са потребни безпристрастни културни антрополози, психоаналитици и профайлъри. Просто няма как анормалното, патологичното да бъде обяснено със стандартните емпирични методи и процедури на социологията.

По повод на всяко от горните твърдения възниква въпрос: а какво се случва с останалите, с лузърите? С онези, които би трябвало да формират средната класа, или да окупират по-ниските, но социално приемливи позиции в постоталитарната стратификация.

Те, според проф. Чомски, влизат в широката категория на прекариата, т.е. обречените да живеят в несигурност – на работата, доходите, жизнените шансове и кариерните планове. Несигурността пронизва и често обезмисля целокупния им начин на живот. В България такъв е социалният статус на над 60% от населението. Авторът на бестселъра „Прекариатът-тази опасна нова класа” проф. Гай Стендинг (наскоро удостоен от Академичния съвет на ЕКИУ с почетното звание „Доктор хонорис кауза”) смята визираното преобръщане на класическата стратификационна пирамида за едно от най-уродливите явления на постмодерния капитализъм.

И тъй като България се движи по сходна историческа траектория, макар и на солидна дистанция от развитите западни държави, няма как същата дихотомия: „уинъри-лузъри” да не се появи и у нас. Подчертавам това, за да предпазя аудиторията от прибързания и доста повърхностен извод, че родната плутокрация и нейните превъплъщения са продукт на провинциално-ориенталския български/балкански манталитет. Или, което е още по нелогично, да се довери на традиционния скептицизъм, който е обсебил част от интелигенцията: какъвто е народът, такава е и неговата плутокрация!

Не, уважаеми колеги! Нашата нация – със своето растящо разделение и българската плутокрация – с нейните перверзни съвокупления, са органична част от един глобален трансформационен феномен, наречен ултра-неолиберализъм. Различията са в детайлите, в емоциите, в културата на мутиращите индивиди и общности.

Малцина са авторите, които търсят корена на злото в модела, по който беше осъществен т.нар. постоталитарен преход в България. Ако някъде се срещнат писания по темата, те са на конспиративна основа : планът „Ран-Ът” ни е виновен; или американците и евреите ни мислят злото; или пък руснаците ни отмъщават за загърбеното братство и т.н.

Нека да се обърнем към по-задълбочените анализи. Нашият ерудиран сънародник Цветан Тодоров описва по следния начин подмяната на западната демократична и хуманна цивилизация ("Интимните неприятели на демокрацията”, Изток-Запад, 2013): научният либерализъм зае мястото на научния комунизъм; а от началото на 21 век светът премина към нова фаза- на т.нар. ултралиберализъм.
Идеологията на комунизма проповядва, че правилно е онова, което говори партията-държава; философията на неолиберализма насажда култ към необуздания предприемаческия дух - притежание на малцинството.

Този неолиберален култ е неразривно свързан с последователно, фанатично прилагане на принципа на индивидуализма; което, преведено на достъпен език, означава: всеки да се оправя както може в социалната джунгла. И понеже „моженето” е различно, неуспелите започват да търсят виновника за собствените си беди в другите до себе си: българите-в циганите и турците и обратно; мюсюлманите-в неверниците; младите-в старите; интелигентните- в непросветените и т.н.

Давам си сметка, че проблемът за връзката между пазарния либерализъм, намерил благодатна почва в България и социопатичната стратификация се нуждае от продължение. Смятам в най-скоро време да се върна към нея!

Крайната точка: разпадът на държавността

Нека да проследим накратко алгоритъма на преобръщането на пост-тоталитарната социално-стратификационна система- от проектирана/нормална, в девиантна, от социопатичен тип:

---------------------------------------------------------------
 Стъпка едно: номенклатурата от ерата на тоталитаризма роди олигархията и я сроди с новата политическа класа;
 Стъпка две: постоталитарното олигархично семейство ускорено достигна репродуктивна възраст и роди плутокрацията ;
 Стъпка три: плутокрацията замени класическата конструкция на властта с неформални мрежи и се настани в техните комфортни убежища;
 Стъпка четири: неформалните лобистки мрежи изковаха удобни за олигархията банкови, данъчни, приватизационни, концесионни и прочее закони;
 Стъпка пет: чрез законите олигархията легитимно измести държавните институции;днес цялата държава е под техен контрол!
 Стъпка шест: моралните норми също се преобръщат- анормалното се настанява на мястото на старата ценностно-нормативнална система; да си нормален означава да бъдеш третиран като девиантен индивид или група!
-------------------------------------------------------------

Тук свършва социално-класовото разделение и започва би-социалното!

Лишените от сигурна работа и достойно заплащане, от елементарни медицински грижи и добро образование за децата, от социални грижи за увредените, от заработени пенсии, от равни шансове за професионална кариера и пр. вече не гледат на себе си, на себеподобните и на „другите” като на социални/човешки същества.

Инстинктът за оцеляването измества нормите и навиците за социално общуване и взаимно подпомагане. В обществото се разпорежда не добрият, а злият дух на капитализма: животинският нагон. Наскоро тази опасност , възродена сякаш от страната на мъртвите, беше обрисувана от Джон Куигин в нашумялата книга „Зомби икономикс”.
Когато дълбоките неравенства в обществото възникват и се възпроизвеждат на социална основа – класова, професионална, статусова и пр., недоволните се държат в подчинение чрез властова принуда, култивираща страх.

Но в България е различно. В нея се изгради (по-точно: имплантира) зомби-капитализъм в съкратени исторически срокове; сдоби се с управляващ „елит”, тотално обсебен от вярата, че общественият и икономическият живот се поддържат по правилото на социалната джунгла: „силните оцеляват и преуспяват, слабите загиват”!
***

Заключение

Изводи за радикално мислещите социални изследователи, както и за гневните/протестиращи граждани&

-----------------------------------------------------------
1. Недоволните, чиито гняв преминава в яростна омраза и се излива в агресия - денем и нощем, по улиците и площадите- преследват себеподобните от други биосоциални разновидности. Само че не хуманоидите, а мутиралите либералоиди са техните идейни опоненти и социални неприятели;

2. Протестиращите –студенти и интелектуалци-искат безусловна оставка и незабавни избори. Ако се окаже успешна тази политическа миниреволюция, тя ще доведе до нова еволюция на олигархичния модел. В България ще се установи режим на плутархия- т.е. на паралелно съществуване на олигархията и плутокрацията. Втората, като по-обединена, ще бъде новият Хегемон.

3. Успехът на всеки протест, зависи не от нагнетяването на агресията, а от постоянството на ненасилието (перифраза на Ганди). С днешния депутатски сбироток, умело дирижиран от лицемерни плутократи, няма как да се води нормален диалог.

Следователно има нужда от:

- институцията на посредниците- както стана в Тунис; както се изработи споразумението от Монклоа в Испания след Франко; както са постъпили в Швеция през 30-те години на 20 в.;
- авторитетни и безпристрастни българи , които да договорят цената на остраняването на корумпираната корпоративна върхушка и овластяването на гражданите, предлагайки българската Магна Харта!.
-по-чести демонстрации на политически компромис, какъвто беше съвместният апел на държавния глава и премиера за етническа толерантност и гражданска солидарност.

Какво ще се случи с разделената българска нация, ако няма рационален диалог и не се постигне нов обществен договор? Само Господ знае какво ще е нейната съдба. Казват, че бил българин!
*******