ПОДВИЖНИТЕ ПЯСЪЦИ В БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА /Проф. Кръстьо Петков/

Статията е публикувана във в. "Преса" /16.0102014/

***

Свидетели сме на рядко срещано явление: за броени месеци българското политическо пространство се преформатира, а главните агенти в него-партиите- се престроиха в нови редици. Най-напред синята десница се обяви за в нова/реформаторска сила и застана редом до популистката си посестрима ГЕРБ. После умерените националисти от НФСБ- ГОРД изпревариха по рейтинг АТАКА, която на свой ред се придвижи към екстремисткото крило на националистическите движения. Скорост набира и „България без цензура”, с растящи шансове да успее на следващи избори. Левият фланг, монополизиран от БСП, се разделя на две. Само ДПС, дълбоко вкоренено в етническата си основа, стои непокътнато (отлюспвайки периодично инакодействащите!)

От тази верижна реакция на партийно делене може да направим една предварителна констатация: на предстоящия вот за европарламент през май т.г. българските избиратели ще имат възможност за първи път от дълго време да избират между две десни, две леви и две националистически формации. Което не означава, че изборът им ще бъде улеснен, нито пък, че ще е сполучлив-в смисъл, че ще предзвика дългоочакваното прочистване сред бързо загнилата политическа класа в постоталитарна България. Причината е, че сегашното преструктуриране на политическото пространство, подобно на всички предишни опити, се гради на нездрава, флуидна основа. Сиреч-на подвижни пясъци! И се мисли и провежда като разцепление, а не като консолидация на електоралната основа. Защо мисля така?

Преобърнатата пирамида

Исторически погледнато, партиите възникват като еманация на някаква специфична социална база-класа, прослойка и пр.Оттук произтича и императивът за политическото представителство: всяка партия отстоява във и чрез властта парцелираните интереси на своята база. При конфликтни ситуации се търси компромис; или, което е още по-добре - консенсус, но винаги чрез допитване до редовите членове и поддръжници.

Нека да проследим до каква степен тези азбучни истини са валидни за новата конфигурация на „елитните” партии у нас. Коя е базата на обновените формации?

 За Реформаторския блок това би трябвало да бъде горната средна класа (заможните българи, които са под 10%) и висшата прослойка - на най-богатите(под 1%). Но у нас средната класа линее още от своето зараждане и така и не намери свой политически представител.А да се опреш на супер-богатите, означава да попаднеш в плен на олигархично-корпоративните мрежи. Когато в разгара на миналогодишните протести се обърнах към един от младите лидери на синята формация с думите: „Започнете реформите отдолу нагоре, като най-напред припознаете и развиете собствена база”, той ме погледна, сякаш му говореше пришълец от Марс. Затова и Блокът се роди ин-витро, без ясни наследствени белези; нещо повече, приюти перебежчици от типа на „България на гражданите” и отцепници от ДПС.
Вместо да укрепват социалния фундамент на една нова дясна партия, от каквато България днес има крещяща нужда, Реформаторите се опитаха да яхнат протестите на младите българи с надеждата, че от тях ще се роди силно движение. Неуспехът е очевиден, тактическите маневри се провалиха! Не е чудно, че мнозинството от активно участващите в политиката граждани с десни възгледи продължават да клонят към лидерската формация с агресивен популистки профил, каквато е ГЕРБ и загърбват Реформаторския блок.

 За АБВ, с неговите стартови намерения да бъдат автентичното ляво, подкрепата би трябвало да дойде от долната средна класа, работещите бедни, самозаетите и част от интелигенцията. Потенциалът е висок: над 30% от младите българи се самоопределят като хора с леви убеждения (общо за трудоспособното население този процент е почти 50 на сто!). Ще съумее ли тандемът Първанов-Калфин да привлече изоставените от станишевото БСП социални слоеве? Това е сакралният въпрос за новата формация, а не дали ще ги изключат от БСП като предатели и ренегати!
Успехът може да ги споходи още на евроизборите, ако дотогава се ангажират с няколко отдавна чакани алтернативи на неолибералната идеология, проникнала на „Позитано 20”: а/ замяна на англосаксонския плосък данък с европейския прогресивен; б/ подкрепа за европейските инициативи за безусловен базов доход (за всички граждани) и задължителен минимален доход (за работещите), намерили широк отзвук сред българите с леви и социаллиберални убеждения; в/ синхронизиране на българското банково законодателство (прокарано и от БСП, във вреда на потребителите) с европейските практики; в/активна защита българските имигранти, вкл. и ромите, срещу ширещата се ксенофобия в ЕС ( Калфин води с една дистанция в персоналната си кампания пред космополита Станишев).

Лидери без лидерство

Тук е заложена другата мина, която може да взриви крехките устои на новите десни и леви проекти. Реформаторският блок разчита на колективно управление, което е рядко срещан формат сред консервативните течения (с тази добавка, че зад рамото на Р.Кънев наднича Стратега- Иван Костов). Георги Първанов след дълги колебания поема лидерския пост, но отрежда ключова роля на популярния евродепутат Ивайло Калфин. Подобно разделение на на социалдемократическия върх в Германия преди време имаше между Герхард Шрьодер и Оскар Лафонтен, предизвикал впоследствие дълбоко разделение. Дали същата съдба няма да сполети и българските им съйдейници!
Резултатът от евроизборите, на които Калфин ще бъде и форлайтер, и влекач, ще е ключов индикатор за бъдещето на АБВ.

Въпросът за лидерите не изчерпва темата за водачеството. Имам предвид истинското водачество, при което човекът на върха заема поста не толкова поради персоналната си харизма, а като признание за визионерски качества. Визионерството , от своя страна, е продукт на умението да се гради екип-разработващ , за стратегията и оперативен-за изпълнението. Именно тук, в лидершипа, се проваляха досега почти всички български кандидати за дълговечна политическа слава . Ето два примера:

 Иван Костов трансформира конгломерата СДС в силна, управляваща партия; после се вживя в ролята на Командира и разби своето творение, преди да се е вкоренило в българската среда като модерна дясна партия от европейски тип; днес е нещо като десния Лилов: минава за мъдрец и предпазва новородените от рискове!
 Георги Първанов започна, но не завърши реформата в БСП: първо, защото не намери сили и вътрешна подкрепа да я включи заедно с историческите и новите социалдемократи в една мощна лява конфедерация, тип ранен ПАСОК. За сметка на това единствено той изкара успешно два мандата като президент, което днес е неговият стартов личен капитал в инициативата АБВ. По ирония на съдбата, като основен противник на абевейците се изявява Станишев - човекът, когото Първанов ръкоположи за свой наследник на социалистическия трон.

Кога и по какъв начин ще заявят своите идейни платформи новите десни и леви водачи? Ако изчакат да минат евроизборите, със сигурност ще бъдат бити от станишевата БСП и бойковия ГЕРБ. Избягат ли още през следващите седмици от хлъзгавия и опасен терен на лидерските противоборства и обвинения в предателства, раздухвани от медиите и дирижирани от задкулисни режисьори, шансовете им да създадат своя електорална база ще нараснат многократно.Особено, ако предложат алтернативни стратегии за излизане от икономическата криза и предотвратяване на социално-демографската катастрофа в България.

Шансовете извън ляво-дясното противостоене

При ДПС те са традиционно сигурни: в опозиция или на власт, етническата партия превзема с лекота третото място, застрашавайки дори първенците. Днешната ситуация за тандема Доган-Местан е дори по-благоприятна: първо, защото държат ключовите постове в управлението, измествайки номинално старшия партньор – БСП ( ключови-значи ресурсни, т.е. онези министерства и агенции, в които има да се усвояват и разпределят пари; престижните, но проветриви институции са оставени на социалистите); второ, защото ДПС единствено влиза в предстоящата серия от избори ( европейски, местни и парламентарни) като монолитна формация. При това рокадата, която извърши Движението преди година - с фронтмен/оперативен лидер и скрит/реален Шеф, укрепи още повече неговото единство увеличи инструментите за натиск върху „Позитано-20”.

Новата фаза на депесарския възход обаче крие сериозен риск за неговото европейското бъдеще. Не съумее ли да се освободи от имиджа си на етническа партия от затворен тип, догановата дружина ще се натъква на растяща враждебност и дори изолация заради антиислямистките настроения в Европа.

Време е сериозно да се погледне и на проекта „Бареков”. Външно той прилича на два негови предшественика: НДСВ и ГЕРБ, защото е продукт на политическо и телевизионно инженерство. Но в момента това е най-динамичната формация от гледна точка на градеж на липсваща социална база-чрез десанти на конфликтни места, серия от дискусионни форуми, модерен ТВ-пиар. Така че изненади през май не са изключени. Както и от страна на умерените националисти от НФСБ-ГОРД, които напоследък стигнаха до извода, че само телевизионна анти-Волен канонада не помага.

***
ПП. Полезна информация за историка Първанов. Една година преди смъртта на Лилов взех от него обширно интервю, във връзка с моя нова историко-социологиеска книга. На въпроса: „Каква е съдбата на Втория в БСП?” , Стратега отговори: „Много проветриво, не завиждам на тези, които като мен са били на такава позиция. Исторически погледнато, моята партия е била несправедлива, дори жестока, към част от своите най-добри кадри”. Тези думи на Александър Лилов бяха казани за Втория. А какво се случва, когато си бил Първи в партията и държавата , а после си седнал на последната скамейка? Партията или каузата: това е изборът на днешния ден!