РЕИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯ МАРКА „БГ“: ЩЕ Я БЪДЕ ЛИ? /Проф. Кръстьо Петков/

Статията е публикувана във в. "Преса" , 18.02.2014

***

Ако се съди ото реакциите по повод на тематичната серия от информации и анализи, които пусна „ Преса“, идеята за реиндустриализация се посреща с интерес от деловите среди. Правителството на свой ред обяви намерението си да разработи концепция и средносрочна програма, съобразена с европейската визия от 2012 г. По инициатива на премиера се състояи национална среща с бизнеса, на която се чуха трезви оценки и конструктивни предложения. Предстоят още публични и специализирани дискусии. Иначе казано, колелото се завъртя!

Дотук добре! Само че в най-новата ни икономическа история са пропадали още на старта не едни и две хубави инициативи. Дали същата съдба няма да сполети и тази за реиндустриализацията! И ще намери ли сили кабинетът „Орешарски“ да се предпази от политическите демагози, които прегръщат подобни намерения до поредните избори, а после ги изоставят, разчитайки на късата памет на електората!

Българският индустриален парадокс

Той се състои в следното: след две десетилетия на безкритично налагана стратегия за деиндустриализация (от МФИ и правителствата ,послушноо приемана от националния бизнес) днес по дял на промишленото производство в БВП България се намира в челото на ЕС . В края на 90-те години по данни на НСИ делът на промишлената продукция в БВП е бил 27,1%, а броят на заетите в отрасъла –също над 27%. Тези равнища са малко по-ниски в края на 2013 г.(24,6% промищлен дял в БВП).

Ситуацията е наистина парадоксална! Във Визията на ЕК се предвижда делът на индустриалния сектор в европейската икономика да се увеличи от 16% през 2012 г. на 20% до 2020 г. Така че, формално погледнато, към настоящия момент България е реализирала индикативната цел на ЕС ( дори я е надминала с 4,6%). Само че в макроикономическите анализи формалните/единични индикатори често са подвеждащи. Високият относителен дял на индустриалното производство в БВП автоматично не осигурява конкурентни предимства - поради няколко съществени причини:

Първо, сравнително високото индустриално равнище не е продукт на прогресивно развитие, а е остатъчен резултат от продължителен срив, на т.нар. креативно разрушаване (creative destruction - по Шумпетер) на заварения потенциал в началото на реформите. Данните за динамиката на заетостта и обемите на произведената промишлена продукция през последния четвърт век категорично показват негативните ефекти от разрушителната стратегия.. Което поставя въпроса доколко днешната кондиция на един отрасъл в отстъпление, изживял многогодишна криза, с ниски нива на създаваната добавена стойност, може да подпомогне един индустриален ренесанс.

Освен това, в структурно отношение експортният потенциал на държавната индустрия, достигнала над 60% от БВП преди 1989 г,. е бил подчинен на т.нар. международно социалистическо разделение на труда в рамките на СИВ. Този мегаконгломерат, изграден планово между източноевропейските държави, днес не съществува, въпреки че информационните връзки и бизнес-контактите в някои подотрасли са съхранени. Българската икономика в началото на второто десетилетие на 21 век се доминира от сектора на услугите – при това, нискокачествени и зле заплатени услуги, които не създават висока добавена принадена стойност. Проблемът е дали е възможно да се оформи отново един високо конкурентен национален промишлен комплекс, да се намерят и завладеят нови пазари в и извън ЕС.

Второ, успоредно с деиндустриализацията протече процес на деквалификация и деградация на работната сила, заета преди време в промишлените дейности. Такава е картината на „преструктурираните” регионални зони на „пълна” заетост в крупните индустриални агломерации в Северна и Южна България. Особено разрушителни са последиците за Видин, Враца, Плевен, Ловеч, Габрово, Ямбол, Сливен, Родопския минен басейн, Кремиковци, Перник и др. Краткото определение за
засегнатите географски зони днес е :”изоставащи и перманентно кризисни”.

Връщането на деквалифицираната работна сила, попълнила редиците на армията от безработни, или намерили случайна работа в индустриалния бранш е изключително трудно, дори невъзможно - поради генерационни , демографски и социално-психологически бариери . Селяните преди време принудително бяха превърнати в промишлени работници, следвайки социалистическите гигантомански проекти за индустриален скок; възстановяването на крехките традиции на работническата класа след години на професионални сътресения и усвоени оцеляващи стратегии, очевидно ще е още по-трудна задача.

Трето, в индивидуалните стратегии за образователна и професионална кариера на младите поколения все по-рядко се вписва ориентацията към промишления инженерно-технически, изпълнителски труд. Показателни за тази тенденция са незаетите места в специализираните университети, както и растящото търсене на кадри в посочените професионални направления, изпреварващо в пъти предлагането на работна сила.

Изводът от този кратък преглед е по-скоро песимистичен: реиндустриализацията върху заварената материална база и похабеният трудов потенциал може да се окаже значително по-трудна, отколкото ако се започне на чисто поле, разчитайки на т.нар. Greenfield предприятия

Рестартът: откъде да се започне?

Едва ли има съмнение, че инициаторът на реиндустриализацията – като концепция, програма и средносрочен план за действие трябва да е държавата. Този подход е заложен в насоките на ЕС; подобен ангажимент вече е поет публично от българското правителство в края на 2013 г Думата „реиндустриализация” се превърна в нещо като мобилизиращ слоган за предприемаческата прослойка у нас.

Ако инициаторът е държавата, първичният подбудител и реализаторът на стратегията за реиндустриализация би трябвало да е бизнесът. Кой бизнес обаче?

На първо място поставям онези индустриалци –мениджъри и инвеститори – които съхраниха българската традиция – знания, контакти, информационни механизми, пиетет към промишленото производство и иновациите. Именно тази кохорта от провишлени ветерани представиха в своята тематична поредица журналистите от „Преса“. Днес ветераните се броят на пръсти. Но именно те доказаха, че в металургията (КЦМ- Пловдив), оръжейното производство (Аркус и Арсенал), металообработването (Силвамаш-Левски), минодобива(Елаците , Асарел-Медет, Горубсо -Мадан и Кърджали) и в други подотрасли българският бизнес може да поддържа конкурентоспособност по международни стандарти, да обновява технологиите и да поддържа устойчиви работни места, в т.ч. да прави първи стъпки към преодоляване на екологичните рискове.Това направление на реиндустриализацията се разви без особена подкрепа от страна на държавата, а в определени периоди- оцеляваше въпреки държавната/непазарна и бюрократична намеса.

На второ място е новата високотехнологична индустрия, т.е. истинските Greenfields, построени с чуждестранни и/ или български инвестиции, или пък модернизирани с чуждестранна помощ. Такива са редица предприятия в микроелектрониката, преработващата промишленост, производството на вино, хранително-вкусовата промишленост и др. Тук водеща роля на двигатели на индустриалното развитие имаха новосъздадените икономически зони край Пловдив, Варна, Бургас, София . Тяхната поява и експанзия отново стана без активното участие и подкрепа на държавата;

На трето място са новите, вече заявени инвеститорски интереси от бързоразвиващите се икономически региони. Имам предвид преди всичко азиатските страни (най-вече Китай), но също държави от Близкия изток, бившата съветска зона, Латинска Америка и Австралия ( и в по-малка степен – Западна Европа и САЩ). На фона на този нарастващ инвеститорски интерес към България като врата към еврозоната и с ключово геоикономическо местоположение, ролята на държавата в избора и насърчаването на партньори и проекти е от решаващо значение.

Специално подчертавам тази особеност, защото България не е длъжна сляпо да следва очертаните приоритети за реиндустриализация в европейската Визия (още повече, че приоритетните области са очертани доста общо ). Те са: а/ инвестиции в нови технологии; б/ подобряване на пазарната среда за нови продукти; в/ улесняване на достъпа на СМП до финансови ресурси; г/ повече инвестиции в човешки капитал.

На четвърто място идва реанимацията на части от старите промишлени гиганти- „Химко”, „Плама”, „Кремиковци”. Именно части, обновени участъци, а не пълно възстановяване на производствените площадки (което и на практика е невъзможно, поради тоталното разрушаване и разпродажба на материалните активи).

Свръхамбициозна ли е задачата за реиндустриализация на вече деиндустриализираната българска икономика?

Отговорът на въпроса зависи в голяма степен от активността на националния бизнес и политическа ситуация. По-точно: а/ кой ще надделее в спора между поддръжници и противници на реиндустриализацията (което ще е политическа битка!); б/ правилен ли ще е изборът на модел на диверсификация (би трябвало да се отчете най-напред в какво сме силни като нация-напр. интернет базираните технологии и производствата, изискващи високообразовани специалисти, са по силите на една малка нация като българската, с подчертан афинитет на младото поколение към професионална реализация в авангардните отрасли на икономиката на знанието).

Не на последно място стои проблемът за осигуряване на инвестиционен ресурс . Може да се разчита на финансиране от европейските фондове (при всички случаи то ще е недостатъчно дори за успешен старт на инициативата; нещо повече, самата Европа няма пряк интерес от възраждането на индустрията в България). Друг източник е анемичното (засега) банково и небанково инвестиционно кредитиране. Стратегически инструмент на инициативата обаче може да бъде стане нова една нова и смела политика за осигуряване на дългосрочен (външен и вътрешен) заем за преструктуриране на икономиката.

Това е тема, по която Съюзът на икономистите в България има готова разработка; тя е предоставена на правителството за разглеждане. Да се надяваме, че по нея ще се се проведе широк публичен дебат, който да се финализира в парламента. Времето не чака...