ЕЛЕКТОРАЛНА ИКОНОМИКА: ИМА ЛИ Я? / Проф. Кръстьо Петков/

Статията е публикъвана във в. "Преса", /5.03.2014/
***

Електоралната социология е добре позната в България: всеки месец група конкуриращи се парасоциолози облъчват политици и гласоподаватели с изборни прогнози. В един от десет случая предвижданията се оказват сравнително точни, но какво от това – важно е алъш-веришът да върви. Отряди от политически маркетолози и пиари също се подвизават на електоралното поле, напътствайки кандидатите за властови постове как да надвият съперниците. За електорални икономисти най-често броят ковчежниците, или както е модерно да ги наричат: фондрайзерите. Тяхната задача е да събират пари от спонсори и да следят как се харчат в изборната кампания (мнозина забогатяха от този занаят, а дузина партии, преминали 1-процентовата бариера, се прехранват извън парламента с парите на данъкоплатците)

Истинската електорална икономика има друго предназначение. Тя би трябвало да се практикува от самите кандидати да спечелят доверието на гласоподавателите. И тъй като шеста поредна година сме в криза, чиито край не се вижда, редно е всяка предизборна изява да започва и завършва с актуален дебат: между кандидат кметове, които да предлагат програми за съживяване на общинската икономика; между партиите, от които се очакват иновативни стратегии за отлепване на националната икономика от дъното; между мераклиите за евродепутати, които би трябвало да са шампиони в състезанието по осигуряване на конкурентни предимства за България.

Да забелязвате подобна надпревара в навечерието на поредните еврозибори! До решаващата дата остават по-малко от 85 дни, а нито една политическа формация не е оповестила своите приоритети, които ще предложи за дискусия в следващия европарламент. От края на ноември м.г., когато беше гласуван новият бюджет, в парламента не се е състоял дебат по нито една стратегическа социално-икономическа тема. Което показва, че партиите от мнозинството и в опозиция са изпаднали в тотална управленска резигнация (но пък са във върхова форма по дисциплината «публични скандали»). Всичко това вещае ниска електорална активност на 25 май т.г. и рутинна надпревара по партийна преданост между твърдите ядра от гласоподаватели.

Може ли да се промени тази безперспективна картина? Да, ако онези 6-7 партийни и коалиционни централи, които имат шанс да изпратят свои представители в Брюксел, обърнат на 180 градуса предизборните си стратегии. Дотук те са основани на черен пиар, поръчкови анкети и амбулантна търговия с гласове. В същото време икономически и социални теми, засягащи битието на българина, има колкото щеш. Всяка седмица ЕК и Евростат изстрелват доказателства колко критична е националната ни ситуация, на фона на започналото (крехко, колебливо) съживяване на европейската икономика. Подбрах три теми, които станаха дежурни поводи за негативни оценки:

1. Безработицата. Имам предвид не само общото равнище, по което България заема незавидното седмо място в сравнителните таблици на Евростат, а новата болест, сполетяла ни в резултат на кризата: структурната безработица. По дял на безработни младежи България пресича 30-процентната граница и упорито догонва Гърция и Испания (остават ни по-малко от 10% , за да се изравним с тях). По темпове на увеличаване на безработните в предпенсионна възраст също сме сред първенците в ЕС. Емигрантите – тази жива експортна стока и отдушник на масовата безработица, също се увеличиха през кризата. Етническата безработица традиционно ни мори от години.

2. Бедността. Тук винаги сме челници в надпреварата, само че в надбягването към дъното. Съизмерваме се с Румъния и Латвия, въпреки че по темпове на растеж северните ни съседи вече оглавяват европейските класации. Делът на крайно бедните у нас достига 25% от населението; почти 50% живеят в риск от изпадане в бедност (на това дередже са над 2/3 от пенсионерите); делът на енергийно бедните български домакинства надхвърли 65% .

3. Номинални и реални доходи. И по тези ключови индикатори сме твърдо на последно или предпоследно място в ЕС. Нещо повече - съседите от Западните Балкани от години са по-добре от нас, когато съпоставяме равнището на заплатите и пенсиите. Изоставането от Словения и Хърватия е в пъти; те още преди кризата се изкачиха до средата на европейската пирамида на доходите.

Трите измерителя на качеството на живота рефлектират в четвърти: неравенството. Проблемът става все по-актуален в европейски и глобален план. След Папа Франциск и Барак Обама своята загриженост за екстремното неравенство изрази преди дни и МВФ. Предупреждение за опасните последици, които поражда несправедливото разпределение на богатството не е отправил досега само Господ (може и да го е сторил, но с него нямаме връзка!) Тревогата на световните лидери и институции обаче не засегна нито на йота българските политици, въпреки че страната ни се превърна в емблематичен пример за икономическо изоставане и социална мизерия. Защо е така?

Възможните обяснения са няколко:

Първо, ситият на гладният не вярва. От дълго време не познавам издигнал се политик или евродепутат, който да изпитва материални затруднения. Обратно, народните избраници по всички стратификационни критерии попадат в прослойката на заможните ; част от тях са сред 1-процентното малцинство на супер-богатите. Как при житейския лукс, който си е осигурил «елитът», ще бъде мотивиран да се грижи за ближните си: безработни, бедни и маргинализирани българи. Още Дядо Маркс постулира, че битието определя съзнанието. Днес се вижда колко е бил прав…

Второ, простият не е съмишленик с интелигентния. Няма как тоталното опростачване сред партийните върхушки (като идеен багаж, култура на поведение и публичен изказ) да роди пиетет към оригинални икономически концепции. Затова сме свидетели на странно разделение на труда: на българските учени се възлагат поръчки да проучват срива на трудовите пазари, демографската криза, подоходното неравенство, субективната бедност и прочее социаелни язва, както и да предлагат рецепти за лечение.; за себе си политиците са оставили ролята на оценители-критици (дори не на ползватели!); или на папагали, повтарящи брюкселските препоръки. Стигна се дотам, че в европейски публични кампании от българска страна участват експерти от БАН, университети и НПО, а не - избрани представители във властта (напр. в инициативата «Антибедност»; в правозащитни форуми за правата на децата, имигрантите и други уязвими групи)

Трето, клиентелизмът измести профессионализма. По проблемите на структурната безработица, масовата бедност, преразпределението и подоходното неравенство по света днес работят мощни мозъчни центрове, подкрепяни персонално от настоящи и бивши държавници, ползващи солидни субсидии от богати фондации. В българските ведомства, натоварени да следят социално-икономическите процеси, са останали шепа ветерани-професионалисти; останалите са силно подмладени пратеници от квотите на управляващите партии, чиито водещ мотив е да направят бърза служебна кариера. Само че високата безработица се сваля бавно, масовата бедност се изкоренява трудно, а неравенството е хронично заболяване, чието лечение ще продължи десетилетия.

Съвкупният резултат от цялата тази аномалия е политическото безхаберие. Под неговия знак засега протича де факто започналата кампания за евроизборите. Няма гаранция, че картината ще се измени коренно до месец май. Дано състезаващите се партии, техните стратези и говорители, , отрано окупирали медийното пространство, ме опровергаят!

***
П.П. Заключителна препоръка. На 5 март 2014 г. в Брюксел ще се проведе международна конференция по неравенството. Ключови говорители са нобелистът проф. Джоузеф Стиглиц и Кейт Пике, съавтор на нашумялата книга «Равнището на духа»( в нея на базата на огромен статистически материал се доказа, че прекомерното неравенство не само прави хората нещастни, но и нациите – неконкурентноспособни).
Добре е всички български кандидати за евродепутати да отидат на брюкселския форум. Входът е свободен - проверих тази подробност и насърчих група студенти и млади изследователи да участват. Апропо: дали ще се сети и някой от родните държавници да проследи на живо дебата. Не е добре да говори, срамота ще е от хората!