В България триумфира олигархията! /Интервю на проф. Кръстьо Петков/

Интервюто е публикувано в сайта "Гласове", 2014-05-07
Автор: Елена Дюлгерова

„Пред мен Иван Костов е заявявал, когато съм се застъпвал за един или друг директор, че негова първа задача е да завоюва „командните висоти” в икономиката, че икономическата власт за СДС е по-важна от политическата.“ Това казва в аналитично интервю за ГЛАСОВЕ проф. Кръстьо Петков и допълва: „Именно в това кадрово прочистване се роди посттоталитарната олигархия, която днес е удивително пъстра смесица от леви и десни, етнолиберали и монархисти, националисти и откровено криминални типове. Погубен беше стопанският елит, чиито качества се доказваха не на трибуните, а в производствената, технологичната и търговската конкуренция.“

***

# Според всеприетите „правила“ на журналистиката днес и у нас първият ми въпрос би трябвало да е за евроизборите. Но ми се струва, че това е тема, доста свързана с едно минало, за което не се е говорило в годините от 1989-а насам. Затова ви предлагам да започнем разговора си от по-предишни времена. Кажете, г-н Петков, каква бе ролята на синдикатите – КНСБ и „Подкрепа“, в началото на прехода?

- В самото начало ролята беше двояка. От една страна – публично противоборство. Тук въпросът беше кой от двата синдиката ще надделее в конкурентната борба за спечелване на членска маса: новата организация „Подкрепа”, създадена в навечерието на промяната, или КНСБ – наследник на старите профсъюзи, дал заявка да се върне към автентичната социалнозащитна функция.

От друга страна, синдикатите се оказаха въвлечени и в политическата конфронтация, което им повлия зле – особено на КТ „Подкрепа”. Т.нар. „син синдикат“ беше употребен от СДС като инструмент за разправа с комунистическата номенклатура и за печелене на електорална подкрепа. Това го отдалечи от социалната база и след 1992 г. новият профсъюз започна да губи влияние сред наемните работници.

Кризата в „Подкрепа” в крайна сметка се оказа полезна за възродения синдикализъм, защото след 1993 г. двете конфедерации като правило действаха заедно при преговорите и организираните протести. Това ги направи реална обществена сила; КНСБ и КТ „Подкрепа” имаха такова влияние до втората половина на 90-те години, че политиците се почувстваха застрашени, а Иван Костов ги обвини, че създават втори (нелегитимен!) център на властта. Той, както и за съжаление част от лидерите на БСП, видяха в синдикатите съперник, който трябвало да се елиминира.

Измислиха и аргумент: със силни синдикати не можело да се прави радикална реформа. Така през следващото десетилетие се стигна до срив в синдикалното членство – днес то е под 15% от заетите! Протестите и стачките – едно изконно синдикално оръжие – се ползват от дъжд на вятър; солидарността между различните групи наемни работници се загуби. Остана един показен, нискоефективен механизъм за социален диалог – т.нар. тристранка.

# Защо бяха изгонени опитни ръководители на предприятия, охулени, че са комунисти, и на тяхно място назначени посредствени хора, които съсипаха държавата ни?

- Общоизвестният отговор е: защото трябвало да се демонтират комунистическата идеология и комунистическата машина за управление. Зад този лозунг се криеха всички походи на антикомунистите в страните от бившия съветски блок. Само че в някои от тях (напр. Словения, Чехия, Полша, Словакия) навреме разбраха, че това е път заникъде и се насочиха към правене на разумни/неразрушителни икономически реформи. Затова и днес, в условия на криза, са неколкократно по-добре от България като икономически показатели и жизнено равнище.

У нас се проведе чистка – в прекия смисъл на думата. Направиха я двукратно: при правителството на Филип Димитров и при Иван Костов. Но забележете – чистката беше масова сред стопанските ръководства, но избирателна сред бившата партийна номенклатура. Погледнете какво става днес: където и да се обърнеш, на висши постове в партиите, банките, корпорациите и пр. доминират синове и дъщери на бивши видни номенклатурчици.

Пострадаха опитни, висококласни директори и професионалисти, които през 90-те години можеха да помогнат за по-безболезнени реформи и за съхраняване на конкурентния потенциал на българската икономика. Част от директорите на предприятия оцеляха, като приватизираха своите предприятия. Но това са изключения.

Така че зад димната идеологическа завеса, спусната по оста комунизъм–антикомунизъм, се проведе операция за прогонване на заварените стопански ръководители, за да се освободят в икономиката позиции за т.нар нови демократи. Пред мен Иван Костов е заявявал, когато съм се застъпвал за един или друг директор, че негова първа задача е да завоюва „командните висоти” в икономиката, че икономическата власт за СДС е по-важна от политическата. Именно в това кадрово прочистване се роди посттоталитарната олигархия, която днес е удивително пъстра смесица от леви и десни, етнолиберали и монархисти, националисти и откровено криминални типове. Погубен беше стопанският елит, чиито качества се доказваха не на трибуните, а в производствената, технологичната и търговската конкуренция. Олигархията триумфира в България!

Необходим е нов прочит на тази над 20 годишна история, изпълнена с преследване, лустрации, личен и фамилен тормоз. Нито една от сегашните партии не е готова да се върне към този период. Някои твърдят, че било безсмислено. Не съм съгласен! Поне една полза ще има ( извън възмездието и покаянието): да се извади поука от миналото и да се сложи край на новия партиен клиентелизъм, който се вихри в България през последните 10–15 години.

# Моите лични впечатления са свързани със Стара Загора, завод „Берое“, който направи България номер 1 в производството на ГАПС (Гъвкави запаметяващи устройства – бел. ред) и заедно с Русия имаше стратегическо значение за икономическите резултати на страната ни. ДЗУ – чийто бивш директор странно почина от инфаркт. Цялата съсипия в този изключителен промишлен център на България. Убедена съм, че има още много такива примери. Защо се случи това? Кой го направи?

- Това е втората, съпътстваща страна на идеологическата акция за съсипване на българската икономика, доминирана по това време от тежката индустрия, машиностроенето, оръжейното производство, миннодобива и др. отрасли. Десни и центристки правителства, дори и доминирани от левите, напътствани от скорострелно изградените мрежи от неолиберални „експерти”, надзиравани от мисионери на американските консервативни институции, закриляни от Световната банка и МВФ, проведоха с успех няколко операции за разрушаване на производствения потенциал на България: първата беше срещу оръжейната промишленост (загинаха гиганти като „Хан Крум” и „Бета”); втората – срещу миннодобивната промишленост (унищожиха „Горубсо” и целия уранов добив); третата – срещу високотехнологичните предприятия в машиностроенето (типичен случай е този със старозагорския „Берое”).

# Поправими ли са нещата и как? Как виновниците за този апокалипсис биха могли да получат своето заслужено наказание. Все пак в България, колкото и „преклонена главица сабя да не я сече“, все някога някой трябва да бъде наказан за „изтребването“ на държавата. Така мисля аз.

- Поправими са, но частично. Има опити и проекти да се започне ново, високотехнологично производство на промишлените площадки в „Химко” и „Кремиковци”. Но нарязаните на скрап съоръжения няма как да ги възстановиш. Ще се върви към нова индустриализация, базирана на технологични иновации, каквито образци има тук-там в днешната българска икономика.

В реалността на персоналните наказания на виновниците за икономическия „апокалипсис” не вярвам. Те отдавна се покриха в чужбина или се спотаиха в тихи академични или консултантски местенца. Просто няма кандидати – организирани – за подобна наказателна акция. Тя трябва да се проведе от политическия елит и висшите магистрати. Виждате ли жертвоготовност сред тези среди в името на правдата и закона? Аз не я виждам! Виждате ли покаяние? С изключение на почтени хора като Йордан Йотов, Кольо Добрев и още неколцина, никой не си призна грешките и измамите.

Що се отнася до изтребването на държавата, както се изразихте, времето за разплата наближава. Държава и имало и ще има. Нашата, българската държава ще бъде отвоювана от узурпаторите – олигархично-корпоративните кръгове и мрежи. Отминалата 2013 г. беше само предвестие на социална буря, на мощен изблик на гнева на гражданите, на осъдените да бъдат вечни лузъри от криминалния преход. Впрочем нататък вървят събитията в цяла Европа, САЩ, в държави от Латинска Америка, Азия и Близкия изток, в които се зароди безпрецедентното гражданско движение „Окупирай”. От окупациите на площадите ще се стигне към завземане на коридорите на властта – директно, от „тълпите” недоволни хора. Този глобален обрат е въпрос на време. Няма как политическата класа в България да се отърве от възмездието.

# Друга важна тема, която заслужава вашата компетентност. Новият Кодекс на труда, който непрекъснато се отлага. Сегашният е от 1986 година. Работодателите роптаят, че що се отнася до тях, в него има само графа „задължения“, синдикатите искат различни социални придобивки и права за наемниците – включително 20% увеличение на заплатите. Правителството като че ли не знае накъде да гледа. Как бихте подредили прегледно този пъзел от интереси?

- Кодексът на труда има за прототип този от 1986 г., но той е основно ремонтиран и пригоден към международните стандарти в средата на 90-те години; впоследствие е коригиран многократно. Така че който иска да елиминира сегашната уредба и да прави нов кодекс, би трябвало да се запита: в синхрон с нормите на МОТ и препоръките на ЕК ли ще работи, или му се иска да имплантира в България някаква друга правна рамка, заимствана от англосаксонската зона или неолибералните държави от типа на Чили, Грузия и др.

Затова моят съвет към социалните партньори е да не бързат с промените. Тази препоръка се отнася най-вече до правителството. Истината е, че по степен на дерегулация на трудовите отношения България заема едно от първите места в света. Нека управляващите да насочат вниманието си към другите недъзи – на първо място политическата корупция и контрабандата.Там има огромни резерви за оздравяване на бизнес средата!

# И социалният министър Хасан Адемов, и експерти като Иван Нейков заявиха, че трябва да има промени в пенсионната реформа. И двамата се обединиха около мнението, че при ниски заплати и ранно пенсиониране не може да се очакват прилични пенсии. Вие как виждате решаването на този въпрос?

- Не частични промени, а основен ремонт е необходим на пенсионната система. Вече 14 години тя произвежда финансови дефицити и социопрофесионална дискриминация, провокира съсловни недоволства и унижава пенсионерите. Истината е, че в този сектор реформата се провали; по-зле е само в здравеопазването. Така че трябва да почнем отначало, като ремонтът обхване най-напред сегмента на частните пенсионни фондове, които са всичко друго, но не и осигурителни дружества.

НОИ да се трансформира от момента, в който работните места и заплатите започнат да растат, т.е. при солидни сигнали за излизане от кризата. И при солидни правни гаранции за пенсионните права, защото сегашните ги заобикалят кой когато поиска. Все още е пресен случаят с антиконституционното решение на Симеон Дянков за повишаване на възрастта за пенсиониране!

# Съзнавам, че темата за трудовото законодателство е твърде обширна. Затова бих ви помолила да посочите вашите акценти, свързани с нея.

- Вече казах за Кодекса на труда и Кодекса за социално осигуряване. Що се отнася до другите нормативни актове, от спешни мерки се нуждае уредбата, засягаща заетостта и особено – неформалната работа и самозаетостта. Тук виждам големи резерви за насърчаване на растежа, основан на трайни работни места.

В ход са дебати по тази тема в ЕС, както и в МОТ, където през юни предстои специална сесия (под председателството на български представител – лидера на КНСБ Пламен Димитров). Другото направление е нормативна уредба за въвеждане на системата на почасово заплащане и насърчаване на преговори, базирани на връзката „заплати–производителност на труда”. От години говорим за това, но никой от държавните институции не се захваща да свърши нещо.

# Евроизборите. И преди сме имали евроизбори, но никога толкова шумни, с такава настъпателност и напрежение. Социолозите казват: „Това е тест за сегашното управление и лакмус дали и кога ще има предсрочни парламентарни избори“. Тази ли е единствената причина за голямото надприказване в медиите и сред „масите“? Впрочем направи ми впечатление, че наричате предстоящите евроизбори „съдбоносни“. Защо, какво толкова трябва да очакваме да се промени?

- За мен евроизборите са съдбоносни не заради нашенските партийни сметки, т.е. дали резултатите на 25 май ще послужат като основание за предсрочни парламентарни избори в България. Такива разговори се водят от тесногръди политици, които се интересуват единствено от властта и нейните облаги. Както и от социолозите, защото всяка изборна кампания им носи тлъсти приходи. На това се дължи и медийната говорилня – защото и четвъртата власт ще се пооблажи около едни извънредни избори у нас.

Евроизборите на 25 май са съдбоносни по две причини: първата е дали ще се стигне до очакваното разместване на пластовете в ЕП, така че да се сформира широка коалиция (със или без участието на евроскептиците); Новата конфигурация в Брюксел ще реши съдбата на ЕС, който неудържимо отива към периферизация и разпад, дължащ се на национален егоизъм; второ, ще изберат ли българските гласоподаватели хомогенен екип от евродепутати, които най-после да защитят националните икономически интереси, системно орязвани и дори пренебрегвани от брюкселската администрация. Имам предвид цяла верига от болезнени/нерешени въпроси: от колапса на енергетиката през неравноправните земеделски субсидии до системно нарушаваните права на българските имигранти.

# Беше ми интересно да прочета ваша статия, в която цитирате прогнозата на влиятелния „Икономист“, че при избора на ЕП десните националистически партии може да удвоят своя резултат от 2009 година, и развивате своята теза за „настъплението на национал-популизма“. Какви са плюсовете и минусите на подобен развой на събитията?

- Прогнозите станаха още по-категорични. Във Франция партията на Марин льо Пен вече има подкрепа от над 20% от гласовете, а тези дни и топ националистът Найджъл Фарадж надмина 20- процентовата граница в Англия. Електоралните нагласи се люшкат по посока на лагера на евроскептиците и европопулистите. Някои казват, че това са опасни завои в общественото мнение, защото щели да доведат до разпада на ЕС.

Не са обаче националистите онези, които доведоха Евросъюза до границата на разпад, а евролевите и евродесните, както и евролибералите. Така че като социолог виждам една позитивна последица от настъплението на етнонационализма в Европа: да стресне старите партии и да си застанат на мястото като представители на европейските граждани и съсловни групи. А те стават все по-недоволни, все по отчуждени, все по-гневни от политиката, която се кове в Брюксел.

Що се отнася до негативите, те имат за център ксенофобията. Цивилизована Европа се прощава със своята толерантност към чужденците и се приобщава към примитивния национален егоизъм. За съжаление челниците в този срамен и ретрограден ксенофобски поход са страни с вековна демокрация и плурализъм като Франция, Англия, Холандия, Австрия, Белгия...

# Според социолозите БСП и ГЕРБ са „на кантар“, а в зависимост от електоралната активност освен тях и ДПС може да има и други представители – най-вероятно на „България на гражданите“. Вие развивате тезата за „социалната апатия“. Какви са вашите разсъждения за резултата от изборите за Европейски парламент?

- Апатия има, дори нещо повече – отчуждение от всичко, що е свързано с партии и политика. Така че новите формирования, които ще участват в евроизборите, са единствените, които може да повишат активността на 25 май. А не интригата: кой ще спечели повече депутатски места – ГЕРБ или БСП. Това е измислен, удобен казус, при който се разчита главно на дисциплината на твърдите ядра от избиратели, на купуването на гласове и на контрола върху медиите.

Като казвам, че малките партии са интересни, нямам предвид, че виждам у тях радикалната, стратегическа алтернатива, нужна на България. Просто у тях намирам зародиши на свежи идеи, част от които са съобразени с текущата ситуация на масово социално и политическо разочарование. Може да се възрази, че така се подхранва популизмът, но по-добре е да вирее т.нар. бял популизъм, отколкото монолитния „нашизъм” (позовавам се на сполучливото определение на Петко Симеонов за партийния клиентелизъм у нас).

# АБВ и БСП. Има ли завера, защо се случи това разцепление?

- Разцеплението не е от вчера. То просто се прикриваше, докато се стигна до онзи момент, в който стана ясно, че лява политика с десни партийни водачи не може да се прави.

За мен тук е драмата на БСП и нейния електорат – в изгубената идентичност! И вместо да спорят за това кой е предател – идеен, партиен и прочее – двата лагера би трябвало да проведат безкомпромисен предизборен дебат: кой как разбира социалистическата идея и как ще я приложи първо в ЕП, а впоследствие и у нас, при едни нови избори. Да виждате подобен дебат! Аз – не! Виждам страх и бягство от диалог, в т.ч. по архиважни теми, каквито са санкциите срещу Русия – наш основен икономически и енергиен партньор. Дори и примерът, който даде Мартин Шулц, като се срещна с Ивайло Калфин и му пожела победа, не стресна господа другарите от „Позитано“ 20.

# Как ще се отрази това на изборите?

- Ръководството на БСП твърди, че АБВ му краде електорат и отслабва прилива на гласове от колебаещи се и партийно неутрални избиратели към лявата кауза. Само че засега тя не е обща, защото Станишев и Първанов не са в диалогов режим. Освен това очаквам със спечелените места АБВ да подсили групата на ПЕС, а общият резултат с БСП да надхвърли този на прекия им конкурент: ГЕРБ.

Накратко, гледам позитивно на конкуренцията в пространството вляво от центъра и виждам перспектива в състезанието по две писти. Все пак, още преди 15 години съм защитавал такава стратегия. За съжаление проектът „Нова левица” беше целенасочено обезкостен и въпросната надпревара не се състоя.

# На 27 март в Брюксел ЕК прие група от мерки, които трябва да стимулират нови начини за дългосрочно финансиране и подкрепа за завръщането на Европа към устойчив икономически растеж. Не чухме много за това. Какви са същността и смисълът на тези мерки и доколко те биха се отразили върху България?

- Сегашната комисия, ръководена от Барозу, си отива. Тя ще остане в историята като инициатор и твърд защитник на политиката „Остерити”, т.е. строги бюджетни икономии, ниски дефицити и самоцелно свалян праг на външния дълг. Така че новите документи, които бяха обсъждани през март и април от ЕК , няма да изменят консервативните антикризисни стратегии. Впрочем, те се провалиха и е добре, че ерата „Барозу” отминава.

По-интересен е документът „Нов път за Европа” (от 19 март), поддържан от прогресивни НПО и икономисти, от зелените и други алтернативни партии. В него отчетливо се казва: не на остеритианството; да на финансовата подкрепа за икономически растеж, т.е. на инвестициите; да на новите регулации в банковия сектор, които да ограничат спекулативните сделки и непрозрачните транзакции. Само че у нас тези две стратегически линии – консервативната и прогресивната – не се дискутират в хода на кампанията за евроизбори. С едно изключение на Ивайло Калфин, който поначало е по-компетентен от своите конкуренти в сферата на европейската макрофинансова и антикризисна политика.

# Един важен въпрос, който много дълго не получава отговор. Какво се крие зад, извинете, бърборенето, около ЕРП-тата – на етапи и по една и съща схема: първо много силен и категоричен в „името на правата на гражданите“, после постепенно затихващ с пореден краен резултат от страна на ДКЕВР: „Даваме отсрочка на ЕРП-тата“?

- Зад публичните говорилни винаги се крият интереси – икономически, политически и тем подобни. В случая с ЕРП-тата и войната за отнемане на лицензи става дума за откровени напъни на група депутати от БСП и министъра на икономиката да прехвърлят цялата вина за финансовия колапс в енергетиката и непоносимите цени върху крайните снабдители. Така се надяват да успокоят избирателите и да ги мотивират да гласуват на 25 май.

Другата скрита картина е за онези съвсем конкретни и персонифицирани интереси, които клатят феса. Имам предвид преките и опосредствани участия на политици от управляващата върхушка през последните 15 години в приватизацията и управлението на ЕРП-тата; в изграждане на нови, зелени мощности, в договаряния с чуждестранни енергийни инвеститори и български търговци на ток – срещу тлъсти комисиони и дялово участие и т.н. Хората като че ли разбраха какъв спектакъл им спретват със заканите за отнемане на лицензи и загубиха интерес към публичното бърборене.

# След година управление на кабинета „Орешарски“ и нестихваща суматоха в държавата какъв е коментарът ви за стореното от правителството и пропуснатите важни неща?

- Този кабинет успокои обстановката в страната, главно в бизнес средите. Направи това още в първите месеци, след като се беше оплел като пате в кълчища под напора на нестихващите протести и парламентарните гафове. Изпълни актуализирания бюджет за 2013 г. и направи нов, реалистичен за 2014 г. Осмели се да подготви вземането на външен заем. И дотук. Само че спокойствието, което постигна, е измамно, дори вредно за икономическата ситуация и масово фалиращия български бизнес.

Нужна е смела стратегия за излизане от кризата, която да се базира на: масирани инвестиции (главно чрез нов стратегически заем за отраслово и технологично преструктуриране); по-твърди регулации в банковия сектор, водещи до премахване на банковите привилегии и защита на бизнес клиентите, както и на обикновените кредитополучатели; приемане на правила за фалита на физическите лица и пр.

Подобна решимост не виждам у този кабинет. Той просто е по-добър и по-малко корумпиран от предишния, на Борисов. За съжаление дори и стратегически важната идея за реиндустриализацията в момента е оставена за реализация от бизнеса и експертите; правителството и неговите парламентарни попечители се ограничават с общи пожелания по тази тема. А тя е и общоевропейска.

# Че евроизборите са лакмус дали ще има предсрочни парламентарни избори, едва ли някой смислен човек има съмнение. Нужни ли са ни предсрочни избори, г-н Петков? На кого биха били нужни такива избори?

- Аз съм за предсрочни избори заради нестабилната и откровено користна парламентарна подкрепа. Но такива избори ще дадат резултат при наличието на две условия: първо, промени в избирателните правила, които да открият път за пряко участие на граждански сдружения (наред с партиите и в конкуренция с тях); второ, обсъждане на национална доктрина за втория преход; първият се криминализира и се провали. И тъй като партиите на статуквото няма да посмеят да изработят подобен стратегически документ, гражданските движения са на ход. Вярвам в тях!