ДЕФЛАЦИЯТА: ЗАЩО НИ СПОЛЕТЯ? КАК ДА Я ПРЕОДОЛЕЕМ? /Проф. Кръстьо Петков/

***

България е сред страните, в които не само експертите, но и населението разбират от инфлация. Политиците същоси научиха урока! След като лявото правителство допусна през 1997 г. хиперинфлационна криза, управляващите разбраха как да ни пазят от това бедствие. Леви и десни се кълнат в преданост към Спасителя: Валутен борд. И сляпо прилагат неговите правила.

Днес националната икономика е изправена пред ново изпитание: дефлацията. Според популярните обяснения тя се повявава тогава, когато е налице продължителен спад на цените – състояние, в което България се намира от 15 месеца. Сред 8-те европейски страни, засегнати от тази опасна зараза, ние сме двоен рекордьор: най-дълго боледуваме и най-много пасуваме. От лятото на 2013 г., когато се появиха първите симптоми на болестта, се смениха три правителства, но нито едно не постави сред своите приоритети овладяването на дефлационната спирала. Така ни въвлякоха в ситуация, която специалистите определят така: „Ако има нещо, което да е по-лошо от високата инфлрация, това е дефлацията!”.
Предстои да се приемат макрорамката за 2015 г. и програмата за управление за четиригодишния мандат.

Моментът е критичен за коалиционното правителство!

Ако се пребори с надвисналата опасност, шареният отбор на премиера Борисов ще се запише в историята като правителство на спасението-ще, снижи безработицата, повиши реалните доходи, раздвижи потреблението, съживи инвестициите; подцени ли предизвикателството, влизаме в нова фаза на кризата, в която дефлацията и депресията се комбинират в разрушително съжителство.

Върху риска от подобен развой на събитията и неотложните предпазни мерки обръщам внимание в следващите редове – с надеждата, че предупредителният сигнал ще бъде чут. Откровено казано, не храня големи надежди , като имам предвид вкоренения навик сред българските политици да се смятат за самодостатъчни и да не търсят акъл назаем. И все пак опитът си заслужава, защото държавата ни е обща грижа и споделена съдба...

1. Що е то дефлация? Налага се да започнем с кратко уточнение, защото дори сред специалистите по макроикономика няма единно разбиране по въпроса. Обяснението на което са позовах по-горе, се базира на един външен белег: щом констатираме устойчиво намаляване на цените на стоките и услугите, имаме основания да говорим за т.нар. отрицателна инфлация. Но дефлацията не е чисто и просто низходящо движение на цените; според известния експерт-анализатор Robert R. Prechter , тя е продукт на продължително свиване в предлагането на пари и кредити . Тази тенденция води началото си в България още след 2008 г. – първата година на кризата.

2. Защо дефлацията намери почва у нас? Възможните отговори са няколко:

> неадекватни антикризисни мерки. През 2009-2013 г. България неотклонно следваше указанията на ЕК за прилагане на неолибералната доктрина „Остерити” (Суров режим на икономии,затягане на коланите). Шест години по-късно стана ясно, че консервативното лечение, наложено от тандема Меркел-Саркози, не донесе очакваните резултати.
Еврозоната анблок навлиза в т.нар. трета финансово-икономическа криза.

Дори сочената за еталон германска икономика забуксува през последните месеци;

> некомпетентност на управляващите. Българските политици на прехода не са се отличавали с оригиналност и кураж, когато се е налагало в кризисни ситуации да се търсят смели национални решения. За сметка на това са добри имитатори и послушни изпълнители. Което означава, че щом Меркел е сбъркала, и ние с нея сме автоматично в кюпа на пострадалите. Защо един Доналд Туск не допусна да го приобщят в губещия отбор? Или Вацлав Клаус! Защото са държавници от нов тип-икономически националисти; изработиха и наложиха антикризисни стратегиии, които не бяха в синхрон с тези на ЕК, но свършиха чудесна работа на Полша и Чехия. Днес дефлация в тези страни няма; безработицата е поносимо ниска; инвестициите растат; инфлацията е под контрол.

> висока задлъжнялост. Според цитирания по-горе Robert R. Prechter, в началото на всеки дефлационен цикъл стои прекомерният дълг. А българската икономика не от вчера страда от свръхвисока задлъжнялост.Най-напред междуфирмената, която надмина астрономическата сума от 160 милиарда лева; после – растящите дългове на домакинствата-кредитополучатели, 25% от които изпаднаха в несъстоятелност; през последните две години отпуснахме края и на външния дълг, с чието ниско равнище се гордеехме (за една година дългът се удвои и надмина 28% от БВП). Няма как растящите частни и държавни дългове да не се отразят на финансовата стабилност у нас?

Контролът върху публичните финанси е изпуснат.

Чакат ни тежки години – вероятно по-тежки от тези след 1997 г.

3. Коренът на злото? Икономиката, респ. финансовата система, е сложен и деликатен механизъм. Устойчиво развитие трудно се постига; дисбалансите се появяват внезапно и често изненадват икономическите играчи.
В специализираните публикации срещаме следната констатация: „ Дефлацията е коварна! Хората не я предвиждат и изпадат в тежко/глупаво поведение; тя се усеща, когато вече е започнала и е късно да реагират”.

Такъв е случаят с дефлацията, марка БГ! Вододелът между ниската/безопасна инфлация и дефлацията е втората половина на 2013 г., Тогава се появиха първите симптоми, че националната икономика влиза в дефлационен капан: покачване на външния дълг, верижни бизнес фалити и лавина от лоши кредити. Към това трябва да добавим трайния спад в реалните доходи и високата безработица, засегнала поминъка на най-уязвимите групи: младежите и хората в предпенсионна възраст. И накрая, но не по значение, идва значителното свиване на потреблението и рязкото нарастване на спестяванията. Влоговете на гражданите и фирмите в банките достигнаха незапомнено високо равнище- над 60 милиарда лева.

Описаната негативна еволюция идеално пасва на обясненията, които се дават в специализираната литература по психология на дефлацията, т.е. на мотивите и постъпките на засегнатите от този феномен икономически играчи. Порочният кръг на българската дефлационна криза за по-малко от шест години премина през следните фази:

Фаза 1: Замяна на икономическия оптимизъм с песимизъм (2008-2009 г., когато кризата парализира кредитната дейност и бизнесът превключи на по-ниски обороти)
Фаза 2: Преход от експанзия в инвестициите и потреблението към консервиране (2010-2012 г., когато преките чуждестранни инвестиции се свиха пет пъти; разходите за битово и производствено потребление също бяха сериозно ограничени)
Фаза 3: Край на ниската инфлация и начало на дефлацията (август 2013-2014).
Очаква се ни
зходящата спирала да продължи да се развива до края на тази и през зялата 2015 г., поради загубата на доверие между икономическите агенти, взривното нарастване на външния дълг и липсата на ефикасна анти-дефлационна политика на ЕС и българската държава.

Заключение: Как да се измъкнем от дефлационния капан?

Факт е, че сме закъсняли! Реакцията трябваше да дойде още през 2013 г., но тогава управляващите и опозицията бяха заети с традиционната си политическа игра: кога и как да проведат поредните извънредни избори , за да се стигне до преразпределение на властта и свързаните с нея ресурси (засега единственият източник са субсидиите от ЕС).
Късно е, но още не е фатално! Вече посочих, че всичко зависи от антикризисната стратегия, която ще бъде заложена в програмата за управление на коалицията „2 плюс 2”, а от там – и в макрорамката за Бюджет 2015. Как да познаем дали е сменена философията, върху която се гради управлението? Универсална рецепта за лечение на дефлационния синдром няма, но специалистите най-често препоръчват три вида мерки:
Първо, национална инвестиционна програма. Такава в момента няма, ако оставим встрани подобието на програма, което изфабрикуваха в началото на 2013 г. коалиционните партньори ДПС-БСП. Резултатът беше, че си разделиха по партийному инвестиционни квоти за над 350 милиона лева, без това да повлияе на кредитирането и качеството на регионалните проекти.
Проблемът сега е: има ли пари за инвестиции? Извън конкурентната битка за европейско финансиране, остава още една възмжност: външен заем. В решението за актуализация на бюджета за 2014 г.е дадено право да се достигне необичайно висок таван от 4,5 милиарда лева. За рефинансиране на дълга и компенсиране на щетите от фалита на КТБ ще отидат на първо време максимум 2,5 милиарда лева. Каква по-важна цел от пренасочване на останалите 2 милиарда лева-чрез търговските банки- към реалния сектор, главно този на СМП!
Второ, размразяване на политиката на доходите. Първата възможност-това да стане чрез отмяна на плоския/регресивен данък, е пропиляна. Но фактът , че пет от осем парламентарно представени партии гласуваха за внесения законопроект запазва надеждата, че промяната може да се случи до края на мандата.Другата опция е: нов политика на заплащането. Правителството е улеснено , защото КНСБ вече внесе свое обосновано предложение.
Трето, количествено облекчаване (Quantative easing). Тази предпазна мярка e най-често използваната в страните застрашени от крайно ниска инфлация или дефлация , вкл в САЩ и Япония. Осъществява се от централната банка, която закупева държавни ценни книжа с цел да намали лихвените проценти по кредитите и увеличи паричната маса в обръщение. Вратата към такава нестандартна монетарна политика отдавна е затворена в България, поради правилата на Валутния борд. А и провалът на БНБ в казуса „КТБ” вероято задълго ще ограничи подобна експанзия!