РЕВОЛЮЦИЯ СЕГА! НО КАКВА? /Проф. Кръстьо Петков/

Статията е публикувана във в-к "Преса", 15.12.2014

***

„Светът ще бъде спасен, ако това е възможно, от непокорните”, Andre Gide

Възможна ли е революция в България сега? На думи- да! Наскоро двама авторитетни българи - режисьорът Александър Морфов и синдикалният лидер д-р Константин Тренчев - отправиха апел, който стресна публиката. Първият заяви : ” Само с кървава революция ще се оправим, но няма демократичен път, по който можем да променим тази ситуация»; вторият е не по-малко категоричен: »Няма смисъл от протест в тая държава. Трябва всенароден бунт!»

Звучи стряскащо, нали! Доколко обаче ситуацията в страната е бунтовна, революционна? И колко българи биха излезли на площадите, за да прогонят подтисниците, окопали се във властта? ( „врагът” беше конкретно посочен и от двамата лидери на мнения: политиците, олицетворяващи Статуквото). Ако съдим за революционния потенциал от миналогодишните зимни протести, максимумът на участие е около 150 000, а продължителността на протеста– не повече от месец. В маршовете на „Протестна мрежа” се вляха три до пет пъти по-малко българи; „Ранобудните студенти” избраха друга тактика - окупация с малобройна охрана.

Следователно призивът „ На всеоружие, братя българи!” няма как да проработи. В това ни убеждава и националната история: в Априлското въстание се включват 1-2 от революционните окръзи; септемврийското въстание от 1923 г. е силно ограничено по териториален обхват; деветосептемврийският преврат през 1944 г. е спектакъл, изигран на столична сцена. И в трите случая „всенародният бунт” остава мираж!

И все пак темата за българската постоталитарна революция е актуална.Особено, ако се интерпретира в глобален контекст. Какъвто е и замисълът в настоящата статия. Въпросът, който се поражда от изявленията на Морфов и Тренчев е:

какъв тип революция очакват – политическа, социална или гражданска?

Първият вариант е безмислен. От вековен опит се знае, че политическите метежи завършват с отстраняването на едни тирани, но не и на тиранията. Като правило на власт идват други политици, чиито нрав е по-лош и опасен за народа от този на предшествениците. Справка – възцаряването на Сталин, Хитлер, Наполеон, Франко, Салазар, Пиночет и много други от категорията „кървави диктатори”. България помни такива мракобесни периоди и не е застрахована от тяхното повторение...

Социалната революция е на дневен ред: от Тунис до Чили; от Египет и Турция до Бразилия и Перу; от Украйна и Киргистан до Испания и Португалия. Проблемът е, че всички протестни движения стигат до първата точка от новия социален ред: формулиране на искания за промяна на Системата. Което значи - на неолибералната държава и икономика, които работят единствено в полза на свръхбогатите (1%) за сметка на обедняващото население (99%). И дотук!

Кой и как ще се победи идеологията-хегемон, която превзе глобалното пространство през последните три десетилетия остава неясно; с какви инструменти и ресурси ще бъдат прогонени войнстващите мисионери на неолиберализма от ключовите позиции в националната власт и международните финансови институции, е също загадка. Това вероятно е поводът за продължаващата дискусия между идеолозите на постмодерната социална революция; част от коментаторите заявяват, че неолиберализмът си отива, а други твърдят, че той е още тук! И така ще е задълго - особено в страни като България, в която „научният либерализъм” за рекордно кратки срокове измести „научния комунизъм”. Промяната стана по познатата схема - на сателитното мислене и поведение, която се предава по наследство от едни местни управници на други.

Най-реалистичен и разпространен, но и най-труден изглежда третият вариант: гражданска революция. Нейните идеолози и водачи винаги се разграничават от традиционните политически движения, защото нямат капка доверие нито на неговите лидери- изпечени демагози, нито на корумпираните партии, които узурпираха правомощията на суверена и продадоха властта на олигархията. Затова днес на мода са радикалните и нестандартни концепции за: „революция без лидери”; „пряка демокрация”, в която представителните органи са заменени от местни асамблеи на гражданите; „ненасилствени протести”, вкл. ритуални самоубийства пред портите на властимащите; „хоризонтални мрежи” - на самоорганизиращите се чрез интернет бунтари от младото поколение и т.н.

В тази нова ниша на публично изразяваното недоволство България се вписа изненадващо добре.

Признаха ни дори за водещи в глобалния граждански активизъм!
За броени месеци обаче пропиляхме шанса да останем в първата редица на борците за граждански права и индивидуални свободи. Хронологията е следната: в края на пролетта на 2013 г. България зае почетно място в класацията на страните с най-масови и атрактивни протести (наред с Турция, Египет и Бразилия). В края на същата година влиятелният „Икономист” прогнозира, че и през 2014 г. българите отново ще са на картата на най-активните нации. Годината изтича, а в календара на обществените промени е записана само едно „постижение”: страната с най-честа смяна на правителствата в ЕС (три за една година и пет за последните три години) .

Регистрирахме и друг уникат: гражданската ( по етикет ) формация „Протестна мрежа” се партизира скорострелно и успешно влезе във властта, преди да е постигнала каквито и да е промени в Системата (респективно в Модела: „Кой?” ). Предколедният протест, организиран по традиционните правила на европейския синдикалиъм от КНСБ, остана изолирано явление. Дори и братската „Подкрепа” се разграничи от инициативата! За сметка на това акцията на КНСБ се оказа успешна и споразумението с правителството за начина на подготовка на пенсионната реформа е вече факт!

Ако приемем на доверие пророчеството на д-р Тренчев, че не синдикални протести, а „корави действия”и „палежи” по улиците са нашето спасение, редно е да очакваме „чудото” да се случи скоро, още през тази зима. Защото ножът наистина е пробол кокала!

Народът вече не се надява на социални придобивки, гарантиращи минимален жизнен стандарт; последната надежда е, че някой ще го поведе в защита на първичните инстинкти: да си жив, да се движиш, да дишаш, да те броят за хуманна единица. Според съвременните теории за революцията, именно това състояние лежи в основата на спонтанните протестни движения и бунтове, прерастващи в революции.

При нациите, съхранили първичните си инстинкти за съпротива, когато животът им е застрашен,

достатъчна е една искра, едно натискане на спусъка, за да избухне масовият бунт.

Така се случи в Тунис, след самозапалването на Мохамед Буазизи. Бунт-въстание-революция; после- свободни избори. Такъв е алгоритъмът, който носи успех. Бях в тази страна двукратно и наблюдавах събитията отблизо, затова си позволявам да направя паралел с България. Ще ползвам и директни впечатления от Гърция, Испания ,Украйна и Латинска Америка, за да посоча предпоставките за възможен български вариант на гражданска революция.

Първата предпоставка е гражданската солидарност. Жертвеготовни българи винаги е имало; има ги и сега. Доказателството е ритуалното самозапалване (на публични места, с култови послания), което се превърна в национален белег на крайното отчаяние.

В Тунис Буазизи се самозапали инцидентно, на пазара - след унижение , на което го подложи жена-полицай. Една саможертва беше достатъчна, за да се стигне до 100 –хилядния протест на площад „Бутефлика” и тиранинът Бен Али да избяга позорно. У нас за две години се самозапалиха над 10 души, като в три от случаите беше отправено директно предизвикателство към властовите институции (кметът на Варна, общината в Раднево, президентството). Какво последва? Ден-два съчувствие, после – дълго мълчание дори в социалните мрежи; нещо повече, психотерапевти и духовници заклеймиха деянието като нечовешко и анти-морално!

Изводът е: революцията е колективно дело; до нея се стига тогава, когато тълпата от протестиращи възприеме болките и страданията на другите като свои, общи. И не се оттегля от барикадите, щом задоволи частните си съсловни, кастови и прочее претенции.

Втората предпоставка е гражданската идентичност. Ако изключим първите месеци на 1989-90 г., за 25 години съм наблюдавал само няколко случая на спонтанни , неподправени граждански протести: а) през януари 2009 г., когато студенти и еколози изпълниха площада пред Народно събрание и принудиха полицията и политиците да действат панически и силово, с репресии; б) през януари 2013 г., когато варненци, а след тях столичани и жители на около 30 градове се вдигнаха на бунт срещу високите сметки за тока (политическият ефект беше: оставка на правителството); в) спорадичните експлозии на недоволство сред местни или професионални общности (случаят в Катуница; сега в Дебелт; преди време-блокадата на таксиметровите шофьори при правителството на Иван Костов и др.)

Идентичността не зависи само от характера на инициативата и произхода на организаторите. Важно е да се отстоява автентичността на протеста. Точно тук е ахилесовата пета на българския граждански активизъм. В почти всички случаи властимащите (разбирай олигархията, подпомогната от зависимите медии) успяха да яхнат, претопят или обезсилят протестите. А с дирижирания едногодишен „протест” срещу кабинета „Орешарски” , декориран с всички атрибути на глобалните граждански движения, беше доказано, че и най-съкровените мечти и чистите помисли може да бъдат купени, пренасочени и удобно канализирани.

Така последното оръжие на суверена: правото да протестира, беше извадено от употреба. Търси се ново, неомърсено и по-ефикасно.
Засега го виждаме как се изковава в две европейски страни с богат исторически опит на борби срещу диктатурата: Гърция и Испания. В южната ни съседка трета година радикалната лява формация „Сириза” продължава да се движи възходящо. На следващите избори тя се очертава като най-вероятния победител. Същото се случва и с испанския феномен „Подемос” – партията, родена неотдавна от движението „Възмутете се”. И двете партии имат млади и харизматични лидери: Алексис Ципрас и Пабло Иглесиас; и двете държави изживяват незапомнен срив на икономиката и жизненото равнище; и на двете места в началото бяха спонтанните протести, които не бяха превзети отвън, нито продадени отвътре.

Не е ли това показен урок за България. Ако на слечващото се у нас и на стресиращите изявления на Александър Морфов и Константин Тренчев погледнем през призмата на теорията за „Дългата революция”, би трябвало да се заредим с повече търпение, надежда и оптимизъм. Вчерашните бунтове може да не са били успешни, днешните ги няма, но никой не знае в кой момент и как те ще избухнат с нова сила, преминавайки в следващата фаза: революционната. В това е и смисълът на лансираната от автора на теорията за дългата революция Реймънд Уилямс. Той ни съветва да анализираме процеса и да не вглеждаме само в изолираните актове.

Твърди се, че реалистичният период на съзряване, т.е. на превръщането на разпокъсаните, стихийни прояви на масово недоволство в революционна промяна, е двадесет години.
Дотук в България минаха шест от тях...