Никога не оставяй мозъка да почива! /Спомени на проф. Кръстьо Петков, публикувани в "Преса"/

- Тази година вашата рожба КНСБ става на 25 години, минаха и 25 години от началото на прехода, а вие, проф. Петков, имате пребогата професионална биография в обществената дейност. Какво ви донесе това - повече радост и удовлетворение или тъга и разочарование?

- И двете. По силата на професията ми като социолог свикнах да наблюдавам живота, но и себе си в него. Правя изводи както за работата си, така и за това кой съм аз, накъде съм тръгнал, вървя ли по правилната пътека, или бъркам.

Този самоанализ ме е съпътствал винаги. Понякога ми е изигравал лоши шеги заради неминуемото раздвоение. Примерно хем съм председател на КНСБ, хем в същото време съм социолог, който дава оценки от дистанция и в перспектива, ползвайки по-различни критерии от тези, които са приети в синдикализма. Сега, когато започнах седмото десетилетие, бих казал, че имам интересен, в по-голямата си част напрегнат живот. Живял съм на високи обороти и не съжалявам за това.

- Каква е антистресовата ви рецепта?

- Никога не оставяй мозъка да почива!

- Като чете биографията ви, човек разбира, че сте, както казват американците, „самонаправил се човек“ - роден сте в семейство на земеделци, учили сте хидромелиорации, защо после избрахте да се посветите на социологията и политиката?

- Хидромелиорациите беше временно решение. По принуда. Отидох в училище, което бе безплатен пансион. Работехме и учехме, изкарвахме продукция и поглъщахме знания. После разбрах, че ме интересува по-скоро онова, което засяга не отношението на човека към машината и природата, а взаимовръзките между хората. Пренасочих се и завърших политическа икономия. Социологията по онова време все още бе в зоната на забранените науки. Но пък имах късмета, завършвайки университета, да бъда поканен да работя в секция по социология на труда в Института по труда от проф. Захари Стайков. И така от икономиката навлязох в социологията - чрез специализации в Швейцария, в Англия, в Съветския съюз. През 1968 година по време на Пражката пролет бях в Чехословакия. Опознавах алтернативни светове, прогледнах и след това вече започна периодът на натрупване.

- Някой друг преди вас в семейството ви проявявал ли е любопитство към знанието, към познанието и занимавал ли се е с политика, с обществена дейност?

- В цялата ни фамилия никой не е работил нищо друго освен тежък земеделски труд. Баща ми беше природно интелигентен и доста начетен за времето, незави-симо че беше завършил само 7-и клас. Той четеше непрекъснато. Така и си отиде от тоя свят, беше заспал вечния си сън с книга, която беше паднала на гърдите му...

Подобно на доста колеги от моето поколение, и за мен екзистенциалният и професионалният избор беше направен още през нашата младост. Максимата, от която се ръководим, е: потапяй се без отдих в безкрайното познание и никога не казвай „аз зная всичко“ Имал съм невероятни учители. Те ни поднасяха не просто набор от знания, а и светоглед, метод, чрез който да интерпретираме света.

- Какво ви подтикна да основете КНСБ?

- През декември 1989 г. Петър Дюлгеров подаде оставката си като профсъюзен председател и изрази подкрепа на пленум в моя полза. Тогава се видя, че „Подкре-па“ тръгва мощно напред, и беше важно по онова време да се създаде организация, която да не воюва с тях, а двете да се конкурират взаимно.

В началото малцина вярваха, че ще успеем да се наложим на синдикалното поле. Проектът „КНСБ“ е моя идея, която консултирах предварително с група колеги от България, Англия и Белгия. Имах голяма свобода, тъй като учредителният конгрес ми гласува невероятно доверие да предложа устав, програма, а и отгоре на това да подбера и ръководния екип.

- По-късно обаче кой и защо започна да дискредитира синдикатите?

- Още Иван Костов смяташе, че нашите организации са заплаха за властта - като втори властови център. В БСП пък ни възневидяха след стачката срещу Андрей Луканов в края на ноември 1990 г. и започнаха една инициатива да създадат свой синдикат, който бяха нарекли „Единство“. Той умря, нямаше никакви шансове.

- Вие сте познавали лично Луканов, какви са впечатленията ви от него?

- Първият ни сериозен разговор с него стана през декември 1989 г. Той беше един от малцината комунистически лидери, които разбираха какво значи да се прави синдикализъм в България. Луканов имаше по-прагматични, да ги наречем, корпоратистки възгледи. Той знаеше каква е ролята на синдикатите в другите европейски страни, в САЩ, имаше поддръжници в чужбина. През 1990 година си спомням, че когато бях на първото си посещение в САЩ, в Северна Каролина, не друг, а сенатор от Републиканската партия ме попита какво прави Луканов. Аз го попитах: „Защо републиканец се интересува от един комунист?“ А той отговори: „Та вие нямате друг подготвен професионален политик освен този.“

- Имали сте идея за обща партия?

- Няколко месеца преди да бъде разстрелян, му занесох десетина страници за това как виждам създаването на автентична социалдемократическа формация в България, която няма да изпитва носталгия и ще стои на ясни левоцентристки позиции. При това ще бъде и лоялен партньор на синдикатите. Три дни преди покушението той ми се обади с молба да разговаряме. Тогава ми каза, че заминава за САЩ на специализация, но изпусна едно изречение, което ме постави нащрек: „Аз не мога повече да остана тук, защото се страхувам за живота си.“ Съдбата на Андрей Луканов е драматична, а в края на живота му - трагична.

- Сред левите политици през последните години има ли някой, когото да наречете добър държавник?

- Ролята на държавника не зависи от това дали е ляв или десен, а доколко е посветен на националната кауза. За българската държава и история най-често съм разговарял с трима разнотипни политици: Първанов, Сакскобургготски, проф. Беров. Но ако днес трябва да попитам някой кое е най-добре за българската държава, бих се обърнал към акад. Георги Марков.

- Добре, а вдясно?

- Любен Беров в рамките на възможното е поставял винаги държавния интерес над партийния. Той вече беше премиер в оставка, когато ме покани у тях. Извади 20-ина страници, написани от него, даде ми ги и каза: „Имам едно поръчение за теб. България има нужда от партия, която да постави на първо място грижата за гражданите. Трябва ни народна партия и смятам, че ти би могъл да я направиш.“

Беров го смятаха за десен, но той не беше. Иван Костов имаше качества, не мога да отрека. Но той поведе една безумна политика на партийна чистка, на кадрови лустрации. Ние сме имали разговори с него на тази тема и неговата философия беше: „трябва да се овладеят командните висоти на икономиката, за да сме силни в политиката“. Постави си за цел и успя да направи доста активисти от СДС богати хора. Така до червената олигархична върхушка се роди синята. После всичко се смеси в една сплав!

- Кои са приятелите ви от политиците на прехода в годината на равносметка?

- Приятелството в политиката не е по партиен признак. То възниква между личности, които са изминали дълъг път заедно и въпреки различните си убеждения са съхранили уважението един към друг. Сред левите политици приятелски отношения съм запазил с Първанов. Защото съм спорил с него най-много и когато беше президент. Той е един от малкото, които проявяват търпимост към хора с различни мнения от своето. Не че винаги се е съгласявал с тях... Днес съм в отлични колегиални отношения с Жан Виденов, независимо че през 1996 г. стачкувахме срещу неговото правителство.

Искрени приятели ми бяха няколко души от социалдемократите и земеделците, както и хора от по-старото поколение в БСП. Сред първите бих посочил Петър Дертлиев, Атанас Москов, Атанас Железчев. Имах шанса да взема последното интервю от д-р Москов, преди да почине. Отидох в къщата му в Севлиево и тогава ми каза: „Трябва да на-кабинет в Института по социология, чийто директор все още бях, и ми каза: „Ние с вас, с КНСБ, сме длъжни да работим, но сега по разбираеми причини не може. Прояви малко търпение и това ще се случи.“ Така и стана. Станахме близки и със семейството му - съпругата, дъщерите. Дертлиев е един от моите учители по политика, демокрация и социалдемокрация.

- Последната ви среща с него?

- В болницата, беше на легло. Седнах до него, а той промълви: „Аз съм лекар, не съм предполагал, че в здравните заведения е такава мизерия. Нали промяната дойде в името на по-добър живот, но това не се случи! Помниш ли, като се връщахме от Казанлък и спряхме на пазара в село Труд край Пловдив. Хората наизлязоха, наобиколиха ме и един ме пита: „Г-н Дертлиев, за какво ни е тая демокрация, като изнемогваме и не можем да си изкараме прехраната?“ Знаеш, винаги ми е било неловко и така ще си отида. Ние всъщност подведохме хората.“

- А сред представителите на дясното?

- Най-неочаквано е внезапно избуялото приятелство с Иван Татарчев. Като главен прокурор той имаше отношение и към една от акциите за отнемане на апартаменти, придобити преди 1989 г. Аз бях един от тях. Като разбрах за тази работа, моментално освободих апартамента и се изнесох. Така че проблеми не съм имал, нито съм се разправял с прокуратурата.

Но с Татарчев сме водили изключителни разговори на тема комунизъм, антикомунизъм, македонизъм, царизъм. Накрая, преди да се спомине, дори идваше на наши пресконференции, посветени на мораториума върху т.нар. царски имоти. Беше достоен човек и истински българин...

- При цялата ви заетост остава ли време за личен живот, за семейството, а и съпругата ви не проявява ли ревност, че отсъствате, че преподавате на млади студентки?

- Имало е всичко - и ревност, и трудности, но моето семейство е моят тил. Никога не съм настоявал близките ми да работят за каузата, на която аз съм се отдал.

Съпругата ми Роска е дългогодишен научен работник и университетски преподавател. Имам син Ивайло и дъщеря Марина, те двамата имат по две деца. В Народното събрание бях рекордьор като дядо на четири внучета и даже се шегувах:

„Аз съм осигурил със семейството си простото възпроизводство - това е нашият принос за преодоляване на демографската криза.“

- Днес с кого бихте седнали на една кръгла маса?

- С водачите на протеста от януари 2013 г. и със студентите от зимния митинг през 2009 г. Но няма как да върнем времето. Днес имаме нужда от кръгла маса не по гражданското помирение, а заради националното обединение - около онова, което се случва или по-скоро не се случва в икономиката, в социалната политика, в междудържавните отношения, от които пряко зависи благополучието на българите.

Защото България по конституция е социална държава, но де факто е неолиберална, антихуманна. Не виждаме ли, че сме си сбъркали дестинацията?!

* * *

проф. Кръстьо Петков е роден в семейството на земеделци през 1943 г. в гр. Димово, Видинска област. Завършил е икономика, а през 1986 година защитава докторска дисертация по проблема за трудовите отношения и става професор по социология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Има много специализации у нас и в чужбина.

Основател и първи председател е на КНСБ от 1990 до 1997 г. Беше и депутат в 39- ото народно събрание. От 1997 г. е председател на Обединения блок на труда. Награден е от краля на Белгия с орден „Командир на короната“. Първи от българските социолози пише за отчуждението при социализма. Обича да готви традиционни български ястия и да си почива сред красотата на Родопите.

 


Интервю с проф. Кръстьо Петков
Аделина Делийска, в. Преса, 24.01.2015.