ПРИРОДНИТЕ БЕДСТВИЯ НЕ СА БОЖИЕ НАКАЗАНИЕ! /Проф. Кръстьо Петков/

Статияа е публикувана във в-к "Преса" /7.2.2015/

***

Вече не минава седмица, без да ни сполети поредното бедствие: наводнение, ураган, климатични аномалии. Така - в страх от природни катаклизми и хуманитарна катастрофа - свикнахме да живеем в България години наред. Хората се питат: на какво се дължи това наказание? Навлизаме ли в нов апокалипсис? Едни обвиняват природата; други виждат в надвисналата опасност пръст Божи; трети хулят държавата. Малцина са специалистите, които гледат на катастрофичните промени комплексно и търсят първопричината в човешките постъпки. Те обаче са изолирано малцинство. Никой не ги слуша. Изключени от процеса на вземане на решения, монополизиран от политиците,

експертите по превенция на екологичните рискове са превърнати в медийни коментатори.

За съжаление, пост-фактум - когато бедата е настъпила и пораженията са непоправими.
Именно на експертните оценки, които успях да получа, се позовавам в следващите редове. В тях търся отговор на въпроса: настъпил ли е фаталният сблъсък на човека с природата, или все още имаме пространство за маневриране?

Разбира се, моята тревога е за съдбата на България, която през настоящото десетилетие се оказа в епицентъра на природно-климатичните обрати на в Югоизточна Европа. През последните пет години десетки селища се оказаха под вода: от трагедията в Бисер до ужасите в Аспарухово и Мизия. Жителите на цели области останаха без ток и отопление, заради прекъснати преносни мрежи. Питейната вода повсеместно е замърсена, а отпадните води се изливат директно в деретата и реките. Пътищата в Северна и Южна България периодично са непроходими. Местности, известни със своето биологично разнообразие, губят уникалност. Плодородният слой на почвата се отнася от пороите. Девствени гори се превръщат в пустиня. България, оприличавана на райски кът, се прощава със своя образ на обетована земя.

Може ли да се изчисли размерът на щетите? Нито един от интервюираните екоикономисти не се ангажира с точна преценка. Разбираемо е, защото има последици, които не подлежат на количествено измерване. Не разполагаме с методология, по която да се оценят в пълнота разрушителните въздействия върху околната среда. Но всички експерти, до които се допитах бяха единодушни, че

България е на ръба на екокатастрофата.

Кои са причините? Подредбата им е следната:
 Систематично разрушаване на инфраструктурата и унищожаване на първичната документация: от напоителните системи до язовирите;
 Варварско изсичане на горските масиви;
 Безразборно/ незаконно застрояване, вкл. на рискови зони;
 Морално остаряла и технически опасна водопреносна и електропреносна мрежа;
 Отсъствие на интегрирана информационна система - основа за перманентен мониторинг върху речните басейни и състоянието на язовирите;
 Пренебрегване на приетите програми за управление при бедствия и превенция на екологични рискове.

В тази експертно аранжирана скала не виждаме влияние на езотерични фактори, нашествие на извънземни същества или намеса на заклети външни врагове. За ролята на Всевишния, който (според някои Божи служители) е решил да накаже българското племе заради непростими грехове, може само да гадаем. Следователно, всичко опира до обитателите на българската земя –обречени да живеят съвместно, но не намерили разбирателство помежду си.

Вината е обща, но „приносът” за екоразрушението е диференциран.
Управляващите от всички цветове носят отговорност за това, че съсипаха териториалната инфраструктура и написаха закони, които отвориха вратички за похода срещу природните дадености.

Един потресаващ пример: още през 2008-2010 г. са разработени планове за управление на речните басейни (ПУРБ). По същото време излиза разпоредба, която забранява почистването на реките (!), изграждане на микровец-ове и кариерни работи в речните басейни. Няколко години по-късно абсурдната забрана доведе до повсеместни наводнения и многобройни човешки жертви. Опитът да се прехвърли отговорността за това на общините е несъстоятелен, защото централната власт е тази, която генерира риска и произведе бедствието. Срещу забранителната разпоредба е водено дело от собственици на ВЕИ-та и на речни кариери, което е потънало в съдебното тресавище. Същевременно преди и след влизането в сила на новата регулация, приближени да властта фирми са получавали разрешителни за добив на пясък и строеж на микроцентрали в реките.

Друг пример: през 2006 г. водеща европейска фирма печели търг за заснимане на територията от въздуха и изграждане на интегрирана информационна система за речните басейни. Изпълнението на търга се забавя поради обжалване, а после тази поръчка е оставена за по-добри времена. Така България и до днес не е изпълнила европейската директива за мониторинг върху реките и заливните зони. Протестите на посланици, както и сигналите до правителството за процедурни нарушения и корупционни схеми, останаха без последици. Апропо, подобно престъпно безхаберие имаше и по повод на прословутите заменки на земеделски земи с атрактивни участъци в планините и край морето, придобити от нашенски олигарси и властимащи на безценица. Какво стана с последващата санкция , наложена от ЕК по този повод, не е известно и до днес!

Екоагресорите не се въдят само в столицата. В областите и общините, не без съдействието на местните власти, са изградени

мрежи от нашественици, които присвояват безнаказано зелените активи на нацията:

o Дървена мафия, чиято „предприемаческа” активност надхвърли 5 милиона кубически метра годишни продажби на материал, добит в забранени за сеч горски участъци;
o Речни конквистадори, които заграбиха безстопанствени или купени под масата язовири и водни площи, без да вложат нито лев инвестиции в предохранителни мерки;
o Строители спекуланти, за които националният кадастър стана инструмент за частна употреба, погазвайки градоустройствените планове и защитените зони;
o Застроители-номади, главно от ромската общност, превърнали крайградските зони в опасни за живеене и беззащитни срещу бедствия гета и т.н. и т.н.

При социализма страдахме от маниакална болест: че можем да победим и променим Природата. Днес сме обсебени от друг нагон: да разрушим околната среда.

Изобщо, отношението „човек-природа” в България през последните две десетилетия е в състояние на хаос. Но - организиран хаос! Парадоксален вариант , който се крепи на закони и се охранява от назначените да следят за реда в държавата. Това е най-предпочитаният вариант на обществена атмосфера за онези слоеве, за които индивидуалният келепир е единствен стимулатор на всекидневните помисли и бизнес начинания.

Професор Михаил Константинов е прав, когато нарече членовете на дървената мафия „изроди”. Те са плъзнали навсякъде – в горния район над Велинград, в Смолянско, Кърджалийско, в Странджа, Лудогорието, Стара планина, Пирин. Стотици автоколони , натоварени с зенна дървесина, пъплят всекидневно по пътищата на България. Какво излиза: превзети сме от нашественици, които безпроблемно и показно опустошават вековната българска гора. И щом диагнозата е „изроди”, утре като нищо съдът ще оправдае хванатите бракониери - поради „невменяемост”. Драги професоре, болестта не е само ментална!

Няма спор: напоследък има известна промяна в публичното отношение към нестихващите природни бедствия. Властта е в стрес-един от бившите премиери стигна дотам, че се помоли на Природата да се смили към нас, българите. Сегашното правителство за първи път се опитва да сложи ред в хаоса. В управленската му програма са заложени мерки за превенция на бедствията, в т.ч. за разработване на планове за управление при наводнения. Актуализира се прословутата ПУРБ, забранила почистването на реките. Експерти от БАН по своя инициатива разработиха методология за оценка на щетите, след терено проучване на ситуацията в община Мизия. Общински кметове създават отряди за бързо реагиране. Автентичните екодвижения се активизират отново. Както се казва, напредваме бавно!

Изброените приготовления ще дадат резултат най-рано след 2-3 години. Но природата не чака; тя ще продължи отмъщава за нанесените й вреди, без да се съобразява с времетраенето на управленския цикъл. Поредното доказателство е форсмажорното изпускане на водите в язовир „Ивайловград”. Екололози от провенцията ми позвъниха и изпратиха снимки, алармирайки за опустошенията, които огромните водни маси нанасят по пътя: до и след южната ни граница. Изглежда, че официалните съобщения от рода „Няма страшно, всичко е под контрол”, са за успокоение на публиката.

Потопът застрашава да се превърне в трансграничен проблем . Ако гръцките и турските общини и граждани, заляти от прииждащата вода от ядовир Ивайловград осъдят България, диагнозата за нас ще бъде „екотерористи”.