Фискалната политика: Възможности и въздействия /Проф. Гарабед Минасян/

Статията се препечатва от сайта:
http://republica.bg/posts/view/fiskalnata-politika-vyzmojnosti-i-vyzdejs...

Народните представители в режим на „перверзно следствие“

***

Ако в НС се демонстрират мускули и трибуната се възприема като боксов ринг за впечатляване на простолюдния електорат, ако законотворчеството е некачествено, то едно от непреднамерените последствия е парализирането на икономическия растеж. Подобен ефект в специализираната литература е прието да се нарича „перверзно следствие”.

Проф. Гарабед Минасян e бил два мандата член на управителния съвет на БНБ (от 1997 г. до 2006 г.), а през периода 1997 - 2000 г. и икономически съветник на президента Петър Стоянов. Сега работи в Икономическия институт на БАН, доктор е на икономическите науки. С него разговаряме за световната финансова криза и рисковете пред България, както и за политиката на правителството, свързана с бюджетния излишък.

***

Държавният бюджет е мощен инструмент на макроикономическо равнище за оказване на въздействие върху протичането на икономическите процеси в страната.
Приходната част осигурява финансови ресурси за изпълнение на основни функции на държавата, а главен източник за осигуряване на бюджетни постъпления са преките и косвени данъци. Въпросът с определянето на данъците и на данъчната система не е само икономически проблем. То е по-скоро баланс между различните властови групи и надхвърля чисто икономическата проблематика.
Изпълнението на държавните функции се осигурява чрез разходната част. Структурата на бюджетните разходи е подчинена на възприетите от правителството приоритети при социално-икономическото управление.

Комбинацията на приходната и разходна част на държавния бюджет е подчинена на управленската идеология на правителството. Тя се свързва и с предвиденото и планирано съотношение между двете части, което предопределя динамиката на държавния дълг.

1) Проектиране и реализация

Отклонението на реалните бюджетни показатели от планираните предоставя информация за начина, по който правителството преценява социално-икономическите реалности и проектира своята собствена дейност.

Фигура 1
Разминаването между планирани и реализирани пера на Консолидирания държавен бюджет (КДБ) у нас е обичайна практика, но в отделни години то е особено чувствително (Фигура 1).
За 2000-2014 г. се открояват два подпериода: преди кризата (до 2008 г.) и след кризата. В предкризисния период икономическата конюнктура е добра и се отбелязват относително високи темпове на икономически растеж – средногодишно по 5,7%. Включването на страната към ЕС (2007 г.) действа стимулиращо и България е предпочитана дестинация за чуждестанните инвеститори. Ръководителят на Министерството на финансите предпочита да бъде подчертано консервативен и да планира подценени приходи и разходи. По-доброто изпълнение на бюджетните параметри се консумира от съответното правителство.

Ситуацията се променя драстично след 2008 г. Икономическата конюнктура се влошава рязко и правителствата у нас не съумяват да се ориентират правилно при променената обстановка, която изисква и предполага много повече управленски знания и умения. Политически е неприемливо признаването на неумение за връщане към възходяща икономическа динамика и бюджетните параметри се проектират при изкуствено разкрасени очаквания. В резултат изпълнението трайно изостава от проектираните стойности.

Фигура 2
При дефицита в КДБ се забелязва определена закономерност – реализираният дефицит не е по-лош от планирания. Единствено изключение за разглежданият период е 2009 г. и то остава несанкционирано от НС. Аналогично е положението и при съпоставката на планирания и реализиран дефицит спрямо БВП (Фигура 3).

Традиционно, управлението на държавния бюджет се стреми да не влоши планирания бюджетен дефицит, като се допускат отклонения (дори съществени) от планирани приходи и разходи. Отклоненията на реализирани спрямо планирани стойности нараства при проследяване на изпълнението по отделни бюджетни позиции.

Акцентирането върху бюджетния дефицит и неглижирането на позиционните преливания се прокламира и от Закона за устройството на държавния бюджет. По-специално чл.36, ал.1 от Закона за устройството на държавния бюджет (ЗУДБ) гласи:
“Не се допуска извършването на разходи или поемането на задължения, които влошават баланса на бюджета, освен в случаите, когато по предложение на Министерския съвет Народното събрание е приело съответни промени в годишния закон за държавния бюджет.”

Фигура 3
Таванът на държавния дълг (преди регламентиран в Стратегия за управление на държавния дълг) следва изискванията на т.нар. Маастрихски критерии за членство в еврозоната (60% от БВП). Динамиката на държавния дълг се санкционира от Народното събрание при приемането на ежегодния Закон за държавния бюджет.
Откроената специфика определя планираните бюджетни параметри и структури до голяма степен като пожелателни. Не е допустимо априорното, несанкционирано от НС влошаване единствено на: (1) бюджетния дефицит и (2) лимита на държавен дълг.
Възможно е обаче (като изключение) неблагоприятно несанкционирано от НС отклонение от планирания дефицит при post factum изменение на свързани показатели (като например ex post промяна на оценката на БВП).

Допуска се (за съжаление) и отклонение при установено post factum неадекватно отчитане на приходно-разходни елементи (например през 2010 г.!).
НС не се притеснява от неспазване на собствените си Закони. През 2009 г. е планирано превишение на приходите над разходите в КДБ от 2,2 млрд.лв, в действителност се реализира дефицит от близо 130 млн.лв. Цитираният вече чл.36, ал.1 безнаказано (несанкционирано) се нарушава.
Законът за публичните финанси (в сила от 01.01.2014 г.) предписва (чл.27, ал.4): Годишният бюджетен дефицит по консолидираната фискална програма, изчислен на касова основа, не може да надвишава 2 на сто от БВП. В ЗУДБ също се изисква дефицитът по консолидираната фискална програма да не надвишава 2% (чл.20, ал. 4). КДБ за 2014 г., както и приетият КДБ за 2015 г. нарушава тези изисквания. Не се предвиждат никакви санкции!

Допускането на съществени отклонения между бюджетни прогнози, от една страна, и реализации, от друга, следва да заостри вниманието на макроикономическото и по-специално – на фискално управление върху поемането на бъдещи задължения при съобразяване основно с предварително формирани бюджетни проекции. Такава е ситуацията в началото на текущата 2015 г., когато правителството настоява да получи одобрението на НС за свободата да емитира финансови задължения за целия си мандат с преливане от година в година. Подобна практика не следва да се поощрява.

2) Финансиране на дефицита и рефинансиране на задълженията

През първата половина на разглеждания период (до 2008 г.) бюджетните структури изглеждат приемливи. Добрите темпове на икономически растеж позволяват поддържането на бюджетен излишък, който компенсира нарастващия дефицит по текущата сметка на платежния баланс. Излишъкът увеличава фискалния резерв на правителството, който акумулира всички свободни правителствени ресурси. В края на 2002 г. фискалният резерв се оценява на 3,3 млрд.лв., а през октомври 2008 г. достига екстремална стойност от 12 млрд.лв.

През този подпериод се подобрява чувствително позицията длъжник на правителството. През 2000 г. общият държавен дълг е близо 70% от БВП, докато през 2008 г. достига минимума си от 13,3%.
Картината се променя драстично след 2008 г. Реализираните дефицити трябва да бъдат финансирани. В началото се използват натрупаните резерви, но с времето става все по-необходимо емитиране на нови правителствени задължения. Това води до последователно нарастване на дълговото натоварване, като през 2014 г. държавният дълг вече е 27% от БВП.
Има редица показатели, които подсказват, че емитираните нови задължения не се използват рационално. Така например средномесечните номинални заплати в държавните и общински фирми и в бюджетната сфера растат с по-високи темпове в сравнение с тези в частния сектор (Фигура 4) – за 2012-2014 г. средногодишният прираст на заплатите в държавните и общински фирми и в бюджетната сфера е около 6%, докато този в частния сектор е под 2%! Наетите лица в обществения сектор почти не реагират на променената конюнктура за разлика от тези в частния сектор (Фигура 5). Резултатът рефлектира в неефективно използване на емитираните нови правителствени задължения.
Фигура 4

Фигура 5
За 2009-2014 г. държавният дълг нараства средногодишно с 18,5%, докато същият показател за БВП е само 1,3%. За този пет-годишен период всеки процент прираст на БВП изисква близо 15% прираст на държавния дълг. Проектирането на подобна динамика дори и в средносрочен хоризонт води до много неприятни съотношения. Правителството предвижда емитирането на нови правителствени задължения в средносрочен план със ускоряваща се динамика. Мотивите не звучат убедително.
При цялата си условност си струва да се направи препратка към кредитната активност у нас преди 2008 г. За 5-6 години непосредствено преди кризата от края на 2008 г. съотношението между темп на прираст на БВП, от една страна, и темп на прираст на раздадените кредити, от друга, се поддържаше на равнище от около 1:10, т.е. всеки процент реален прираст на БВП се свързваше с десетина процента прираст на раздадените кредити. Така „изведнаж” осъмнахме през 2009 г. с грамадна маса несъбираеми кредити. Пътят към кризата също бе осеян с добри намерения – активно кредитиране с идеята да се ускори икономическата динамика. Недобре направените проекции изиграха своята лоша шега.
Ситуацията има и друго измерение. Към края на 2012 г. общият държавен дълг се оценява на 13,7 млрд.лв, а две години по-късно – на 22,1 млрд.лв., т.е. за две години (2012-2014 г.) държавният дълг нараства с 8,4 млрд.лв. Същевременно по най-нови данни на БНБ за платежния баланс на страната за същите две години страната са напуснали 4,4 млрд.евро (8,6 млрд.лв.) местен капитал. Държавата емитира дълг, който изцяло се трансформира в частен резидентен капитал и напуска страната. Реализира се своеобразна нерегламентирана приватизация на крайния резултат. Причина за този неблагоприятен факт е и действието на плоския данък, който облагодетелства относително богатата прослойка от обществото. Натрупваните финансови ресурси там не се използват производително, а се изнасят извън страната.
Най-лесно и най-приятно се харчат готови незаработени пари. Нашата собствена история показва, че политиците ни винаги съумяват да намерят „сериозни” основания, които да оправдаят новите дългови емисии. Традиционно обаче резултатите от интензивни задлъжнявания на държавата у нас почти никога не са били добри. Пътят към ада е постлан с рози.
В най-новата ни история, през втората половина на 80-те години на миналия век тогавашното комунистическо правителство увеличи външнодълговото натоварване повече от три пъти с идея да повиши чувствително икономическата мощ на страната. Резултатът се материализира в дългов воденичен камък на шията на българския народ, от чието освобождаване народът изживя не малко унизителни събития. През 2002 г. правителството на С.Сакскобурготски и неговия финансов министър М.Велчев смело предприеха недостатъчно добре обмислена мащабна дългова операция, която донесе щети на страната, оценявани на близо един милиард долара.

Като едно от най-сериозните основания (примерно за три четвърти от средносрочното нарастване на дълговото натоварване) се посочва необходимостта от рефинансиране на вече емитирани задължения в непосредственото минало. Проблемът е до кога ще продължава „търкалящото се” рефинансиране на стари дългове. Задълженията се емитират и има смисъл да се емитират тогава, когато се очаква да стимулират икономическата динамика, така че икономиката да бъде в състояние да ги изплати в резултат на постигнати по-високи икономически резултати. Ако новите дългове не могат да се усвоят производително и да осигурят изпреварваща икономическа динамика, тогава новото задлъжняване води до финансово заробване.

3) Възможности на фискалните въздействия

Държавният бюджет губи своята сила при определени предпоставки.

На първо място, трябва да съществува доверие на населението и икономическите агенти към официалните държавни институции. Ако липсва такова доверие макроикономическите инструменти за управление престават да функционират и държавният бюджет се принизява до елементарното вземане и даване на пари (с полагащия се дисконт за разпределителите). Ярък пример е ситуацията през 1996-97 г., когато лихвените проценти растяха главоломно, но населението предпочиташе да замрази спестяванията си в своя собствен „буркан банк” с чуждестранна валута. В текущата ситуация се предлагат на инвеститорите разнообразни фискални облекчения, но те се въздържат от инвестиционна активност. Поголовно е недоверието в официалните държавни институции, което хвърля сянка върху истинските финансово-икономически възможности на държавния бюджет. Независимо от широко рекламирани формални мерки за преодоляване на финансово-икономическата криза резултатите остават прекалено скромни.

Второ, посланията в държавния бюджет следва да бъдат съгласувани с властовите институции в държавата, т.е. институциите следва да действат еднопосочно за достигане на поставените цели. Съществува своеобразна аналогия с действието на парна турбина. Принципът е прост – парната струя задвижва колело, на което има монтирани лопатки. Но достигането на висока ефективност изисква изключително прецизна центровка – парната струя трябва да е точно дозирана и насочена, всяка една лопатка трябва да бъде педантично настроена на конкретна и единствено ефективна позиция. В противен случай енергията се разпилява и недоизползва.

Христоматийна истина на макроикономиката е, че за постигането на позитивен икономически резултат е задължително хармоничното действие на съществуващите управленски лостове и политики.
България е с действащ паричен съвет, който не допуска провеждането на целенасочена парична политика от страна на БНБ. В действителност оттегляне на БНБ от нейна основна функция е невъзможно. БНБ няма право да рефинансира ТБ, няма право да провежда каквито и да са репо или обратни репо операции с ТБ, но притежава възможности и инструменти, чрез които може да въздейства върху паричното предлагане. БНБ е длъжна да упражнява надзорни функции върху дейността на ТБ, а подобен вид регулации се отразяват и върху паричното предлагане. Презумпцията е, че регулирането на паричното обращение не е и не трябва да бъде цел на БНБ, но определени действия на БНБ променят паричното предлагане най-вече като страничен ефект.

Провеждане на определена парична политика се предвижда в действащия от 1997 г. насам Закон за Българската народна банка. Чл.2 на Закона определя основната цел на БНБ – „... да поддържа ценовата стабилност чрез осигуряване стабилността на националната парична единица и провеждане на парична политика в съответствие с изискванията на този закон”.

Фискалната политика следва да се провежда в хармония и с законодателната политика, осъществявана от НС.
Паралелно с това позитивното въздействие от провежданата фискална политика предполага наличието на качествени институции в контекста на съвременните изисквания за нормално, успешно и ефективно действие на една пазарна икономика.
Обяснението на икономическите процеси на определен етап изисква извисяване в надикономическите системи – политическа, съдебна, демографска, образователна и най-общо културна. Състоянието и спецификата на надикономическите системи предопределя възможностите за икономическия просперитет.

4) Къде е разковничето?

България чувства много осезателно действието на финансово-икономическата криза от края на 2008 г. Шест години икономиката на страната тъпче на едно и също място. Не съществува официално задоволително обяснение на изживявания феномен. Най-често се използва клишето: ”Навсякъде е така, и при нас е така”. То не звучи отговорно и сериозно. У нас не се наблюдават атрибутите, които доведоха до кризата в развитите страни. Оправдания се търсят в свитата икономика на търговските ни партньори, което също не издържа критика. Показателно е, че още през 2010 г. българският износ на стоки превиши предкризисното си равнище от 2008 г., докато вносът успя да го направи две години по-късно.
Най-важното за българската икономика е да постигне дългосрочен и траен икономически растеж от порядък на поне 4-5% годишно.

Макроикономическата политика, част от която е фискалната политика, трябва да бъде подчинена на тази цел. При символични темпове на икономически растеж социалното напрежение ще нараства и неговото формално подтискане ще влошава още повече съществени макроикономически показатели, като например дългово натоварване.
Илюзорно е да се мисли, че икономиката е някаква самостоятелно обособена област от човешки отношения, която съществува вън и независимо от формирания обществен климат в страната.

Инвестиционната и икономическа активност на хората се влияе от сфери на действие, които са извън икономиката. Още Смит доказва, че най-малкото поради особеностите на човешката природа пазарната икономика не би могла да функционира успешно без перфектно действащи правораздавателни и правоприлагащи органи. Той последователно изгражда това, което може да се нарече трояка парадигма на обществото – етична, икономическа и институционална. Кейнс достига до извода, че икономическият просперитет е прекомерно зависим от политическата и социална атмосфера. Развитието на икономиката без съответното развитие на държавно-политическата организация е също толкова малко възможно, колкото и обратното. Политическата система може да съдейства, а може и да спъва икономическия прогрес. Обществото се развива чрез функциониране на отделните му структури, в органично холистично единство.

Икономиката е елемент и се вмества в по-общата социална система, която формира контурите и рамките на нейното развитие. Социално-политическата система е по-обща координатна система, която обхваща икономическата подсистема, реагира на явленията в нея (като например на различни видове технологични и идейни иновации), но е далеч от каквато и да е съподчиненост. Утвръждаването на пазарните икономически взаимодействия поставя императивни качествени изисквания пред институциите, за да се постигне и поддържа социална хармония.

При управлението на социално-икономическите взаимодействия могат да се разграничат, първо, параметрично (инстументално) управление и второ, институционално (рамково) управление.
Параметричното (инструментално) управление предполага управление (регулиране, контролиране) на отделни параметри, които предопределят характера и качеството на отделни взаимодействия. Такива са например бюджетните параметри, различни по характер административни ограничения и регулации и др.под.

Институционалното (рамково) управление предполага задаване на контурите, в рамките на които се допуска упражняването на някаква определена дейност. В икономическата теория е възприет термина „институционална икономика”, като израз на управление чрез институциите.

Нерядко в практиката се акцентира повече на параметричното, отколкото на институционалното управление. Въпросът опира до подходящо определен баланс на управленски въздействия, както и до приемането на съответна отговорност от страна на макроуправленския елит. Опитът показва, че компенсаторният подход не дава добри резултати. Лошото качество на институционалното управление не може да бъде компенсирано от мерки в областта на параметричното управление. Точно към това се насочват усилията на политическия елит, когато се търсят промени без да се наруши удобното политико-икономическото статукво.

Формалните правила могат да допълнят и повишат ефективността на неформалните ограничения, а в обратния случай – да ги капсулират и втвърдят. Институциите са призвани да намаляват неопределеността, да създават и гарантират сигурност и да увеличават предвидимостта на социално-икономическите процеси. В чисто икономически план те трябва да съдействат за намаляване на рисковете и така да стимулират инвестиционната активност, респективано икономическия растеж.

Като наивен емпиризъм може да се определи подходът, основан на разбирането, че икономически растеж може да се постигне само чрез промяна на числови параметри, а не чрез промяна на поведение, на стил на управление. Не е реално инвеститорите да се принизяват единствено до примитивното разбиране на абстрактен homo oeconomicus. Човекът е преди всичко социално същество, което действа съобразно афективни, емоционални, а не рефлексни мотивации. Мотивацията на икономическо действие (или бездействие) е много по-сложна от опростения модел на очаквана и оценявана полза във вид на конкретен финансов измерител. Такова разбиране обяснява наглед странното обстоятелство, че България предлага най-нисък корпоративен данък сред страните от ЕС и въпреки това инвеститорите не проявяват желание да инвестират у нас. Те предпочитат страни с двойно или дори тройно по-високо данъчно облагане (Западна Европа и Северна Америка), но с много по-голяма сигурност и предвидимост.

Действащите политически правила водят до създаването на икономически правила, независимо от това, че връзката е двупосочна. Хайек достига до извода, че социалните феномени са в голямата си част непреднамерени последици от преднамерени действия. Ако в НС се демонстрират мускули и трибуната се възприема като боксов ринг за впечатляване на простолюдния електорат, ако законотворчеството е некачествено, то едно от непреднамерените последствия е парализирането на икономическия растеж. Подобен ефект в специализираната литература е прието да се нарича „перверзно следствие”.

Лошо и неефективно функциониращите институции изкривяват икономическите взаимоотношения и взаимодействия. Във финансово-икономически план те увеличават трансакционните разходи и оскъпяват непредвидено и непредсказуемо фирменото производство. Величината на трансакционните разходи предопределя степента на инвестиционна активност. Човешките представи и оценки за степента на институционалното осигуряване на честност и справедливост при социално-икономическите взаимоотношения намаляват разходите при упражняването на стопанска дейност, както и (особено!) обратното.
Нараства триенето в икономическите взаимодействия, което отнема и унищожава част от икономическата енергия. Тя се консумира от злоупотребяващата с властта си политическа класа в интерес на собственото си съществувание и в ущърб на икономическия прогрес. Факт е, че с установяването във властта стартира процес на почти всеобща подмяна на управленския персонал на върховите равнища на управленската йерархия – това е възнаграждението на тези, които са съдействали за партийно-фирмения успех. Задръжки не съществуват, включително и поправки на закони за подмяна на мандатни длъжности. В такива случаи назначените нови ръководители са от антуража на съответния председател на управляващата партия, което би следвало да се тълкува в смисъл, че подходящите хора с необходимите знания, умения и опит са единствено в управляващата партия (коалиция).

След подмяната на властта процедурата се повтаря, т.е. единствено можещите и знаещи кадри са вече от новата управляваща гилдия. Това е чисто копие на практиката от времето 1944-1989 г., когато най-важният (предопределящ!) критерий при заемането на управленски пост беше членството в управляващата БКП. Наред с всичко друго такава практика изпраща изкривени сигнали към подрастващото поколение, при което служебният просперитет се свързва неизменно със задължителното възприемане на подходяща партийна лоялност.

Наред с всичко друго практиката показва и научните изследвания обобщават, че хората проявяват загриженост за справедливостта и равнопоставеността при разпределението на ресурсите дори и тогава, когато то не е свързано пряко с повишаването на общото благосъстояние. Привидното отсъствие на пряко въздействие на даден пристрастен управленски акт върху икономическите ефекти оставя лъжовното чувство в политиците, че той няма да се отрази негативно на социално-икономическото поведение на населението. В действителност обаче се наблюдава ефект на натрупване на негативно оценявани действия, които в крайна сметка деформират рационалното поведение на икономическите агенти. Последствията рефлектират върху свиването на инвестиционната и икономическа активност.

Проблемът не е нов за световната практика. Преди близо век Вебер анализира състоянието на политическата система в САЩ към средата на ХIX в. и достига до извода, че истински ловен трофей под формата на доходоносни служби била наградата за победата в президентските избори. Резултатът от този факт била издигнатата вече систематично в принцип от А.Джаксън spoil system . Вебер изказва съждения, които сякаш се отнасят дословно за нашата собствена практика: „Една срещу друга стоят напълно безидейни партии, чисто службогонски организации, които нагаждат своите непостоянни програми според шанса да съберат повече гласове в дадена изборна битка и ги променят така лесно”. Що се касае до английските парламентаристи, то (според Вебер) „ ... те, с изключение на неколцина членове на кабинета (и няколко особняци) по правило са едно добре дисциплинирано стадо. ... Членът на парламента трябва само да гласува и да не извършва партийно предателство ...”. А лидерът се проявява като „... плебисцитен диктатор, който увлича масите след себе си с помощта на „машината” и за когото парламентаристите са само притежатели на доходни политически служби и част от неговата свита”.

5) Заключение

Анализът и професионалната оценка на стопанската конюнктура, на спецификата на социално-икономическото управление и на въздействията върху производствените взаимодействия изисква проследяване на действието на цял фронт от показатели. Нито един единствен показател не е в състояние да даде пълна и изчерпателна представа за състоянието на процесите, за особеностите на социално-икономическата динамика, за ограниченията и стимулите за икономически растеж.

Държавният бюджет е мощен инструмент за провеждане на набелязаната макроикономическа политика. Той обаче не е всесилен. При дисонанс на действието на инструментите на социално-икономическо управление държавният бюджет може да се превърне в обикновена разпределителна схема с елементарни счетоводни функции.
Макроикономическото управление следва да обърне по-сериозно внимание на проектирането на бюджетните структури. Прогнозите не обслужват само и единствено Министерството на финансите и надделяването на различни ведомствени интереси вреди на инвестиционната и икономическа активност. Бюджетните прогнози са основа на планирането на икономическата дейност от страна на икономическите агенти и тяхното криво огледало подвежда производителите и инвеститорите.

Качественото изпълнение на функциите на държавния бюджет изисква и предполага изработването на строги правила за контрол на проектираните бюджетни структури, както и ограничаване на свободата на правителството да прелива средства между различните бюджетни позиции. Наличието на такава свобода насажда чувство на компенсаторност в управленския елит, при което се допуска формално отношение при изясняването на непосредствените социално-икономически проблеми и на стопанската конюнктура.

Емитирането на нови задължения не може да бъде основа на траен и стабилен икономически растеж. Правителството е длъжно да разкрие източниците и ограничителите на икономическата динамика, която в крайна сметка е гаранция както за финансовота стабилност, така и за социалния мир. Единствено тогава държавният бюджет ще бъде в състояние да изпълнява пълноценно своите функции.

Това, което се случва в НС, както и в изпълнителната и съдебната власт, има значение за ефективното функциониране на икономиката. Непремерените действия на институциите във висшето управленско равнище съдействат за парализа на инвестиционната и икономическа активност. Резултатът се материализира в страх и нежелание за емитиране на нови задължения на домакинствата и на фирмите, което спъва икономическия прогрес.

Инвестиционната и потребителска въздържаност на икономическите агенти не е просто реакция на съществуващите проблеми, а много повече преценка за перспективната конюнктура. Базисното равнище предполага възстановяване на икономическата динамика, толкова повече че има да се извървява дълъг път до средното европейско равнище. Въпреки това инвестиционната активност е вяла. Видимо има необходимост не просто от промяна на едни или други параметри на икономическо управление, а от възприемането на много по-различен стил на социално-икономическо управление. Задължително условие е осъзнаването на решаващата функция, която имат да изпълняват макроуправленските институции. Този процес на осъзнаване предполага много по-високо качество на образованието, както и израстване на целия народ.

---

Пълният текст на статията с графиките е даден в прикачен файл