Профсъюзът бутна самолета в баира?

Валери НайденовСензация! Само в “24 часа”! Един български юрист разкри истинския убиец на 149 човека – пътниците в злополучния самолет на авиокомпанията “Джърмънуингс”.

Не, убиецът не е вторият пилот Андреас Лубиц, както смятат невежите. Не е виновно и ръководството на компанията, че е допуснало луд човек да пилотира.

Според проф. Иван Т. Тодоров това са профсъюзите на авиокомпанията “Луфтханза”, които понякога си позволяват да

стачкуват за по-високи заплати

Елементарно, Уотсън. Няма нужда изобщо да се прави оглед на мястото на катастрофата.

“Няма държава, която да е просперирала от силна профсъюзна дейност”, твърди в заключение проф. Тодоров... Както работниците се конкурират, за да отидат при по-добър работодател, така и работодателите се конкурират за по-добри работници. А няма по-голяма сила, която да тласка прогреса, освен конкуренцията. Англия дръпна бързо напред, след като Маргарет Тачър ограничи профсъюзната дейност и безконтролното изнудване със стачки. Дано германците по-бързо се замислят над тези неща...”

Професорът се аргументира с това, че пилотите в “Луфтханза” имат с 40 на сто по-високи заплати от средното за индустрията. Така не оставали пари за психически прегледи. Има ли логика? Но има и обратната логика - тъкмо в дъщерната компания “Джърмънуингс” заплатите са с 40 на сто по-ниски. Затова е и създадена тя – за да мине метър с евтини пилоти, без да дразни профсъюза. Още по-елементарно, Уотсън! Истината е, че

и двете съждения са кухи като кратуни на плет

Просто няма връзка, няма логика. Какво да се прави обаче, един ревностен неолиберал не може да отмине сериозна човешка трагедия, без да я стовари върху профсъюза. И комета да падне, пак профсъюзът ще е виновен.

Да забраним профсъюзите? Но пък фактите говорят тъкмо обратното – където има просперитет, там има и мощни профсъюзи. И обратното – където неолибералите са на власт, народът обеднява.

Фигура 1

Ето например една графика (1) от знаменитата книга на Томас Пикети: “Капиталът в двайсет и първи век”. Както личи, периодът на най-бърз растеж на брутния вътрешен продукт (БВП) в Европа и САЩ е между 1950 и 1970 година – именно когато профсъюзите са най-многочислени и най-влиятелни. Преди Тачър и Рейгън да ги подгонят. За Европа точно тогава средният ръст надхвърля 4 процента, а за САЩ – 2,4 процента годишно. Повтарям, на глава от населението.

Вижте и как стръмно падат линиите на растежа с появата на тачъризма и рейгъномиката. След 2008 г. вече се въртят около нулата и малко отгоре, и то благодарение на печатането на пари. Това е епохата на войната срещу профсъюзите. Тя се увенчава с тежката системна криза от 2008 г.

Мижавият растеж на БВП след 2000 г. щеше да е трайно отрицателен, ако не бе натрупването на безпрецедентни дългове на всички равнища – от битовото до държавното. Това обаче е бомба със закъснител. Кризата е още тук, тя тиктака и тепърва отново ще гръмне.

Но растеж на БВП е едно, а просперитет – съвсем друго. Въпросът е – кой просперира след войната с профсъюзите? Няма спор, просперитетът на милиардерите не буди тревога. Според “Форбс” през 1987 г. в света е имало 140 милиардери, а през 2013 г. са били 1400. Богатството им е нараснало от 300 милиарда на 5 трилиона и 400 милиарда. Затова пък лишените от своите профсъюзи широки народни маси

все по-трудно свързват двата края

Ето например една графика (2) от сайта на най-голямата американска профсъюзна организация, AFL-CIO. Синята линия отразява дела на средната класа в съвкупния доход на САЩ. Червената – членството в профсъюзите като дял от работната сила. Периодът е между 1967 и 2009 година, когато профсъюзното членство започва да намалява – от около 28 на сто до близо 11%. В частния сектор рухна до 7 на сто.

Същото се случва и с дела на средната класа в преразпределението на благата. Според редица знаменити американски икономисти, сред които и поне 3 (трима) нобелови лауреати, реалните доходи на американското население днес са по-ниски, отколкото през 1970 година.

Икономиката расте, но народът обеднява.

В по-широк исторически план бързият растеж на икономиката в света напълно съвпада с развитието на профсъюзите. По време на феодализма и до 1700 г. растежът на БВП на глава от населението е точно 0. От 1700 до 1820 е 0,1 годишно. Това е началото на индустриалната революция. И едва когато се появяват първите профсъюзи, между 1820 и 1913 г., растежът скача до 0,9. Но истинското разпространение на профсъюзите е след 1913 г., когато световният ръст на БВП достига 1,6 процента годишно (за Европа 1,9).

В този последен период имаме 2 тежки системни кризи и две световни войни, които със сигурност не са по вина на работническите организации. Както преди 1929 г., така и преди 2008 г. работодателите в съюз с политиците почти ликвидират профсъюзите. Чак след тежките депресии те започват да се мобилизират и да надигат глава.

Фактите са железни - и растежът на икономиката, и благосъстоянието на народите съвпадат със силните периоди на профсъюзите. И причината е много проста. Какво поражда кризите? Неравенството в доходите. Ако потреблението изостане от производството, производството спира. Затова борбите на профсъюзите за по-високи заплати лекуват кризите, ускоряват растежа и подобряват благосъстоянието на хората.

Без профсъюзи няма средна класа и а това е медицински факт. Разбира се, икономиката зависи и от редица други фактори. Проблемът е, че неолибералите по принцип лъжат за всеки един от тях. Понякога обаче са прави – макар и много рядко, случва се профсъюзите да прекалят със своите претенции. Това говори за много лоши комуникации между работодател и работници.

И точно тук Германия е световен отличник. Немците трябва да са луди, за да последват съвета на уважаемия професор Тодоров и “да се замислят”. Техните профсъюзи са най-конструктивните в света, тъй като те по право участват в бордовете и надзорните съвети на компаниите. Тази система се нарича Mitbestimmung , което би трябвало да се преведе като “Участие”. В надзорните съвети трудовите колективи обикновено получават около 1/3 от местата, но в някои случаи и повече.

Резултатът е очевиден. От една страна, между работодатели и работници рядко се появява антагонизъм, интересът им е общ. От друга, възнагражденията на германските топ мениджъри са доста по-умерени в сравнение с астрономическите суми в САЩ. Германия е доста по-егалитарна държава от днешна България.

Благодарение на това участие на профсъюзи в управлението

германските компании не закриват заводи,

за да изнесат производството в чужбина, където робите се потят без пари. Именно поради това Германия успя да запази своята индустриална мощ в епохата на неолиберализма. Заради профсъюзите. Нека сравним днешния Щутгарт с Детройт. Разликата е потресаваща. Щутгарт цъфти от благоденствие и бълва мерцедеси. Детройт е развалина, а заводите му се спасяват в Мексико.

Според уважаемия професор Тодоров работниците трябва да се конкурират помежду си, за да отидат при по-добър работодател. Сами и поединично. Но защо тогава българските работодатели се обединяват и като един притискат правителството за по-ниски плоски данъци и пенсия на 80?

Някои олигарси си купуват цели парламентарни групи. Други си пазаруват ръководствата на партиите. Трети създават частни партии и карат работниците си да гласуват за тях. Значи олигарсите могат да правят и профсъюзи, и партии, а

работниците – да се борят сами, като Конан Варварина?

Тъкмо на България в момента са нужни мощни профсъюзи. Нещата са прости – според Евростат у нас производителността е около 40 на сто от средното за Европейския съюз, а заплатите са около 20 на сто от средното. Значи заплатите могат и трябва да бъдат поне 2 пъти по-високи. Иначе – обратно във феодализма. Но това няма как да се случи без много по-мощни профсъюзи. Както и без партии, които да работят за профсъюзите.

По принцип всички лейбъристки и социалдемократични партии в Европа са рожба на профсъюзите и техните битки. Българинът никога няма да получи нищо, докато не си го извоюва от долу на горе, настойчиво и организирано.

Публикация на 24 часа, 14.04.2015