Административните съкращения: мисия невъзможна!

проф. Кръстьо Петков

Статията е публикувана във в-к "Преса", 23.7.2015

***

Кабинетът „Борисов-2“ е поредният, който се опитва да ореже административния апарат и по този начин да спести публични разходи. Дотук усилията са напразни. Как иначе да обясним нареждането на премиера: министрите, които искат увеличение на бюджета и не намаляват персонала, да си подават оставките! След такава команда следва само един, последен ход: преформатиране на правителството и еднопартийно управление. Това би дало ефект, защото министрите от ГЕРБ са свикнали да изпълняват разпорежданията на своя лидер, докато коалиционните партньори се усукват и бавят топката. Очевидно е, че още не са задоволили властовия глад, който ги мори след дългото отсъствие от управлението.

И все пак, замяната на коалиционната формула с еднопартийна (при подкрепата на партньора в сянка, който е безспорен шампион по осребряването на властта – ДПС) едва ли ще реши трайно проблема с

пренаселената държавна администрация.

Корените на това явление са заровени по-дълбоко, така че след всяко прочистване гъсталакът от синекурни длъжности и безделни обитатели на ведомствата израства отново.Същото се получи и сега: въпреки заложеното в програмната декларация на коалицията намерение  за административна реформа, която да стартира с обичайното 10-процентно намаление на персонала в државните институции, техният брой стои на завареното равнище –над  140000 души, а в някои ведомства дори расте. Кои са моторите на разширеното чиновническо възпроизводство, чиито измерения са раздутите щатове, гарантираните заплати  и корупционните опции?

На първо място е клиентелизмът! Имам предвид партийния клиентелизъм, въпреки че при олигархичната структура на властта у нас назначенията и уволненията усилено вървят и по линия на корпоративните връзки. Следват роднинските, клановите и неформалните контакти, които при всяка смяна на властта изпращат на топли местенца в държавната йерархия хиляди нови „калинки“(наскоро чух нова словесна емблема: „визажки”; с нея сигнализират за нашествието в едно силово ведомство на служителки  с неотразими телесни качества и нулева кометентност в секретните операции ).

Експерти по публична администрация са изчислили, че от средно 40 000 персонални  промени в административния апарат, които се извършват за пълен мандат, най-малко половината са наложени по партийна линия. Останалите се извършват под натиска на корпоративните мрежи и чрез обичайния за нашия регион шуробаджанашки „кариерен“ модел.

На второ място е бюрократизмът. Има такъв закон-за самонарастване на бюрократичните структури. Появи ли нова институция, бъдете сигурни, че за броени месеци  ще се превърне в мрежа от хоризонтални и вертикални звена. Апропо, тук се крие тайната на дългия живот на всяка свръхцентрализирана система за управление.  Който твърди, че за либералдемократична България това е отречена практика, значи е напълно неосведомен или идеологически обременен. Подобен  твърд, йерархичен, размножаващ бюрокрацията управленски модел не е имало от времето на ранния социализъм. Разликата  е , че в миналото партията и нейният „Първи“бяха несменяеми, докато

днес представителната демокрация ни радва на всеки две-три години с нова партида властимащи.

Което значи- с нови кохорти от кандидати за работа в държавния апарат.

На трето място е еврократизмът. При „ранния“ и „развития“ социализъм Големият брат от Москва работеше директно чрез свои хора в централните български ведомства. Администрацията на СИВ, оперираща на национално равнище,  беше скромна. Еврокрацията направо ни разказа играта:

първо, чрез т.нар. institution building (изграждане на институции). Тази иновация задоволи властовия нагон на партийните централи  у нас -чрез никнещите като гъби десетки нови агенции, комитети, комисии, посреднически звена др., подходящи за назначения на верни активисти и съмишленици. Всяка евроадминистративна структура  се сдоби с национално поделение или партньорска организация. Бидейки държава първенец по послушание на Брюксел,  показахме, че сме  силни  и в дисциплината „евроринституционално размножение”. Така стигнахме до абсурда- във всяко министерство  има по няколко  разработващи и контролиращи звена,  в които работят десетки служители с пряк достъп до институциите в Брюксел, Страсбург, Люксембург ;

второ, чрез системата на еврофондовете. Всички държави бенефициенти са задължени да изградят национални  мрежи за управление на средствата, отпуснати от Брюксел. За непълни осем години в българските министерства най-престижната и най-добре платената длъжност е в  съответната европейска дирекция. Симеон Дянков се опита да поправи тази несправедливост-донякъде. Един министър от сегашното правителство нарече завареното от него еврозвено „държава в държавата“. И добави, че ще му трябват месеци, за да се ориентира в тази капсулирана подсистема.

Тук не броим наднационалните структури  в Брюксел и на десетки други места в обширната територия на ЕС. Така че Европа, която ни критикува (не без основание) за бавни и неефективни съдебни и административни реформи, би трябвало да се запита: какъв е ефектът от наложените  от нея мерки за институционално копиране, задължително транспониране  на нейно законодателство и повишаване на админинстративния капацитет?  По тези  препоръки,  България и новоприсъединилите се държави  работят второ десетилетие. За съжаление, дотук доминиращият ефект е:

повече бюрокрация, повече клиентелизъм и корупция!

Да се върнем към българската ситуация.  Ако е вярно твърдението , че  хипертрофираната администрация е генетично  предопределена болест, какви  мерки биха довели до нейното лечение? Посредством бюджетни ограничения- едва ли! Чрез централни разпореждания –става, но ефектът е временен? Дори да се върне към обичайния си команден стил,  премиерът Борисов няма да успее да се пребори с административната инерция, превърната в житейски навик и служебен образец; с клиентелистките мрежи, чиито връзки са сенчести и невидими; с масовите  нагласи , че единственият път да успееш в живота е да си близо до властта или  вътре в нея. Не един или двама държавници, управляващи с твърда ръка,  са си отивали безславно, защото са подценявали скритата съпротива на чиновническия апарат,  окопал се в етажите на властта!

Изходът е в оптимизацията, децентрализацията и извънведомствения контрол.

Това са трите инструмента,  които се препоръчват в наръчниците по добро управление и успешни административни реформи. Не е толкова трудно в правителството да се научат да ги ползват, без да разчитат на заклинания, заплахи и словесни призиви. Ще си послужа с два примера, за да илюстрирам това твърдение.

1. Костеливият орех „МВР”. Бях при полицаите, разположили палатка насред пл. „Народно събрание”. Говорих с тях, подписах се в подкрепа на техните искания под номер 408! Най-важното, което научих е: исканията, свързани с пенсионните промени , не са централни.

 Интересно защо повечето медии и коментатори наблягат на тях и упрекват синдиката в съсловен егоизъм, когато той поставя на първо място проблема за оптимизация на уравлението във ведомството. Преведено на всекидневен език, това означава:  ограничаване на бюрокрацията, т.е. на онзи излишен товар от синекурни длъжности, които от години виреят и се размножават на средните и високите нива на МВР. Как да има  плътно оперативно присъствие в населените места и в кризисните предградия, като на един редови полицай се пада по още един чиновник! За каква норма на административно обслужване може да се говори в този слечай! Отделно стои проблемът с калпавата материална база- некачественото снаряжение, орязаните разходите за поддържане на добра стрелкова и физическа форма, опасните за живота транспортни средства и т.н. Същевременно само за подслушване преди година бяха заделени над 100 милиона лева.Общият бюджет на ведомството гони 1 милиард лева, като и през тази година се очертава недостиг от над 80 милиона лева.

Какво излиза? Полицейският синдикат е за реформа, която да прекрои пирамидата на длъжностите и бюджетните разходи в МВР, така че центърът на тежестта да пада върху полевата/оперативна дейност. На ход е правителството. Ако пропусне този удобен момент, да се сърди на себе си.

2.Управлението на еврофондовете. През първия програмен период то беше централизирано и същевременно –пръснато по ведомства. Така се получи най-неефективната конфигурация: бенефициентите са в общините и,бизнеса и неправителствения сектор, но решенията за отпускане на средства, за контрол и оценка на въздействието се взимат на министерско равнище и/или в агенциите.

Разбирам, че правителството е взело решение да промени механизма, като локализира управлението на европроектите в общините. Може да се възрази, че това няма да изкорени корупцията; че общините не разполагат с квалифициран персонал и т.н. Дори тези  твърдения да са отчасти верни, ориентацията към децентрализирано управление на еврофондовете е правилна и от нея трябва да се очаква по-висок краен резултат - във вид на усвоени средства, реализирани цели и приоритети, регионален растеж и т.н. И накрая: постига се естествено съкращаване на излишния персонал в централните ведомства. Което е крайната цел на всяка разумна и обоснована административна реформа.

.