Гръцката драма и европейската перспектива: две допълващи се становища

Проф. Боян Дуранкев
Роберто Савио

Гръцката криза и поуките за бъдещето на ЕС

Демокрацията изглежда по-крехка от пазарите, а сегашните механизми на приемане на решения напомнят режими, дефинирани като недемократични или тоталитарни

в. Дума, 24. Юли 2015 , брой: 168 

Проф. Боян Дуранкев

Финансовата криза в Гърция върви към своя край. "Краят" всъщност е начало на последващи три кризи - демографска, социална и политическа. Така или иначе, трупаните десетилетия дългове от корумпирани и некомпетентни правителства, трябва да се плащат. Споразумението, шеговито наричано "Спасителен план", е подписано от управляващата партия СИРИЗА, която засега не може за се обвини за корумпираност, но може за некомпетентност и непочтеност към избирателите й. Илюстрация на този факт е обстоятелството че Ципрас искаше да се съкрати дълга, като същевременно се запази еврото.
"Рецептата", строго предписана на Гърция от Тройката, е в духа на рейгъномиката и отлежалата теория за

"златната усмирителна риза" -

тя трябва разпродаде активите си (в условията на криза - на безценица), да приватизира наличните държавни предприятия, да поддържа ниска инфлация, да намали размера на държавната бюрокрация, да балансира бюджета, да либерализира търговията, да дерегулира още повече чуждите инвестиции, да намали корупцията и да ореже пенсиите и заплатите, като същевременно повиши пенсионната възраст. "Толкова ще харчи, колкото може да си позволи!"

И понеже на всички, включително и на Големите ръководители на Тройката, е ясно че тази "усмирителна риза" няма да върне огромните дългове на страната. Обещанието, което все още витае в облаците, е част от дълговете да се разсрочат (така или иначе те не могат сега да се заплащат в пълен размер) или намалят (базиращи се на хищнически лихвени проценти).

Не е нужно по-нататък да се описва пъстрата картина, която предстои в съседна Гърция, но е препоръчително да се направят съществени изводи както за развитието на Европейския съюз, така и за позициите на България в него.

След 2008 г. Европейският съюз навлезе в дълбока хронична системна криза, изразявана в няколко направления:

1. Системно намаляване на относителния дял на европейците в световното население. На 1.01.2015 г. в ЕС пребивават малко над 508 млн. граждани на 28 страни. В благоприятна светлина на положителен демографски растеж през предходната година се проявяват страни като Люксембург, Швеция, Малта, Австрия, Дания, и т.н., но общият прираст на населението е едва 2,2 на сто на 1000 души. "Гравитиращите" към ЕС страни като Исландия, Лихтенщайн, Норвегия и Швейцария притежават много по-висок прираст. Вечната кандидат-членка на ЕС - Турция, се отличава с най-висок прираст от 13,3 на 1000 души. Налага се безкомпромисният извод, че населението на ЕС, въпреки че нараства незначително, бележи системна тенденция на стопяване като дял от световното население. "Малък град" в големия свят, обитаващ красив полуостров на великия континент Евразия.

2. На фона на бледото нарастване на населението, още по-тревожни са данните от растежа на реалния БВП на един европейски гражданин: от 23,800 евро през 2007 г. на 23,200 евро през 2013 (последни данни). Европейският съюз не е достигнал предкризисните си нива на производство на човек от населението, което означава едно: днес "средният" европейски гражданин живее в по-тежки условия, отколкото преди началото на кризата. На икономически език това се нарича депресия, преминала в хронична криза. Очертава се десетилетие, белязано от постбрежневски застой в икономиката.

3. Но понеже "среден" гражданин на Европейския съюз не съществува, спадът на производството на човек от населението се съпътства от задълбочаващо се неравенство между (образно казано, но точно изглеждащо) както между богатия "един процент" и обедняващите "деветдесет и девет" процента, така и между по-богатия Север срещу по-бедния Юг.

4. Икономическата депресия, придружена с нарастването на социалното неравенство, се съпътстват от трайно намаляване на дела на заетите лице в трудоспособна възраст. Безработицата е достигнала нива, далече над "добрите" 3 и "приемливите" 5 на сто, като вече над 22 млн. души са без работа и трудови доходи. Всъщност съседът на ЕС - Исландия, която успешно реши проблемите си с кризата, е с по-ниска безработица даже от евролидера Германия - 4,3 на сто срещу 4,7 на сто.

Гърция, Испания, Кипър, Португалия, Италия, Словакия, Франция, България и т.н. (страните са подредени в низходящ ред) остават лидери по безработица в съюза.

И понеже безработицата е висока, цената на работната сила (не на труда!) е ниска, което се знае от всеки прохождащ икономист.

Няма безплатни олигарси,

но има силно обогатяващи се за сметка на икономическите условия в тази ситуация. И колкото по-силна е олигархията, толкова по-мизерна е минималната (и средната) работна заплата. Естествено, при силна олигархична аристокрация най-ниска е минималната работна заплата (сравнението в Евроостат е от 1.01.2015 г.) в България - 184 евро, следвана от Румъния с 217 евро, Литва - 300 евро, и т.н. Гърция с 684 евро е далече под нивото в страните-лидери като Германия - 1473 евро, Холандия и Белгия - 1502 евро, Люксембург - 1923 евро.

Никое зло не идва обаче само. Високата безработица в някои страни, придружена с намаляването на реалните доходи на трудещите се в тях, предизвикват "отлив" на работна сила от тях и прилив към по-развитите страни. Страните-приемници всъщност получават безплатни подаръци от по-бедните страни-дарители. България и Гърция, например, "спонсорират" Германия, това справедливо ли е?

5. Държавният дълг на страните членки на Европейския съюз расте прекомерно, без това да омекоти кризата. "Лидер" по задлъжнялост спрямо БВП в края на 2014 г. е Гърция със 177 на сто, следвана от Италия - 132 на сто, Португалия - 130 на сто, Ирландия - 110 на сто, Кипър - 108 на сто, Белгия - 107 на сто, Испания - 98 на сто, Франция - 96 на сто, Великобритания - 89 на сто, Хърватия и Австрия с - 85 на сто, Словения - 80 на сто, и т.н. Всички тези страни са с икономики, вписани в книгата на застрашените видове! Една част от тях ще стигнат до гръцкия сценарий, друга - ще бъдат "спасени".

Впрочем "отличничката" Германия въобще не е отличничка - 75 на сто дълг при "европейски" предписания от до 60 на сто!

Една от страните, спазващи правилото на "усмирителната риза", е България (до 2015 година!), имаща дълг "само" от 28 на сто.

И ако на някой тези данни се струват ненормални, не е лошо да се припомни, че по принцип всяка капиталистическа икономика е циклична. Когато е налице дългосрочен растеж, резервите се попълват. Когато дойде "неочаквано" очакваната рецесия, депресия или криза, резервите се харчат, включително се стига до описаните дефицити. Барак Обама повиши държавния дълг до над "зашеметяващите" 100 на сто, но намали безработицата и повиши доходите на трудещите се. И все пак сегашната Велика европейска криза няма нищо общо с "нормалната" цикличност.

6. Основен икономически проблем на ЕС остава фактът, че всяка от страните членки и всички фирми в съюза процедират

в условията на конкуренция

а не на сътрудничество. Колкото повече нараства икономическият растеж в Германия и расте благосъстоянието на нейните граждани (не само абсолютно, но и относително - спрямо това в Гърция и България например), толкова повече гражданите на Германия ще оценяват положително своето правителство, а не правителството на ЕС. Колкото повече нараства оборотът на компанията "Х" спрямо общото ниво на стокооборота в ЕС, толкова по-положително ще се оценяват действията на нейния мениджмънт от страна на акционери и заети лица.

Именно по тази причина страни и компании, които са в "по-слаби" позиции спрямо останалите, започват да измислят и предлагат на инвеститори и клиенти "особени" захаросани оферти, които да служат като магнит.

България, като пример за най-слаба страна в съюза, въведе правила, характерни за "данъчен оазис": "плосък данък" за физически лица, нисък корпоративен данък, висок "сив" сектор. Въпреки това Депардийо предпочете Русия, притежаваща още по-изгодни оферти.

Основният икономически проблем на ЕС, следователно, е отсъствието на предварителна координация на производствените мощности в рамките на целия съюз за бъдещи периоди. Предприятия и страни не се вписват в общ план за развитие и действат по принципа "Всеки срещу всички!". Обратно казано: пазарът в ЕС не се подчинява на общи цели, на общи идеи и на общ план.

7. Основният финансов проблем на ЕС е функционирането на еврото като обща валута при пълното отсъствие на обща икономическа и социална координация.

Еврото всъщност е идея, родена от американеца и нобелиста Робърт Мъндел. Самият той е привърженик на рейгъномиката и теорията за "усмирителната риза". За него еврото и принципите на "свободния пазар" са неделими, като "монетарната дисциплина ще налага фискална дисциплина и върху политиците", както твърди той. На свой ред всяка еврова страна трябва да се придържа към строги граници върху заемите (до 60 на сто от БВП) и върху дефицитите (до 3 на сто от бюджетите). Тази негова идея, както се отбеляза в много критики още преди създаването на еврото, не помага на страни и икономики, навлезли в нетипична криза, каквато е сегашната в ЕС.

При приемането на еврото

всяка страна се подлага на доброволна кастрация на демократичните принципи и правила. Никоя страна, която е в дългосрочна криза, не може да влияе върху икономическия цикъл, освен ако не се придържа към "узаконените рамки" на антикризисното поведение. Фискалните правила са над антикризисните принципи и демократичните институции.

8. Ако народите и икономиките са в основата на поставянето на рамки на финансовите механизми, демократичното оформяне на предложенията и решенията за бъдещето се превръща във фактор от изключително значение.

Не е възможно да съществува легитимна конституция за всички страни и народи в Европейския съюз, без тя да е преминала през всенародно гласуване. Не е възможно страна да приеме членство във или напускане на ЕС, членство в еврозоната или напускането на еврото, без предварително приети и одобрени правила и принципи, приети на национален референдум.

В Европейския съюз демокрацията изглежда по-крехка от пазарите, а сегашните механизми на приемане на решенията напомнят практиките на режими, дефинирани като "недемократични" или "тоталитарни". Наличието на Европейския парламент и на множество "комисари" тихо е подменило мнението на над 500 граждани. Ако Китай или Индия могат да си позволят референдуми, какво пречи това да се организира в рамките на ЕС? Нищо.

И понеже в ЕС корпоратокрацията е изместила функциите на демокрацията, то естественото решение е: на "корпоративните граждани" да се забрани всякаква политическа дейност! По този начин, например, в България ще бъде избегнат огромният натиск от страна на собственици и управители на фирми върху наетите работници и служители да се "подкрепи" определена партия или лице при гласуване.

И така, може да се изведат под линия    

основните изводи за ЕС:

1. Финансовата консолидация е недостатъчна или вредна без демографска, икономическа, социална и политическа консолидация.

2. За развитието на Европейския съюз като цяло е необходимо разработването и приемането на дългосрочни (15-20 годишни) комплексни целеви програми: за опазването и развитието на природната среда, за демографско развитие и интеграция, за икономическо развитие и интеграция, за социално развитие и интеграция и т.н.

3. Основният социален проблем на ЕС е хроничната безработица и ниските минимални доходи. Съюзът трябва да създаде програма, която до 2020 г. да реши проблема с пълната трудова заетост. Може да се мисли още от сега въвеждането на обща минимална ставка на работната заплата за всички страни членки, придружена с "данък" върху приеманите чуждестранни граждани, които работят повече от 6 месеца в дадена страна членка. Приходите от "данъка" върху чуждата работна сила могат да се насочват пропорционално към страните-дарителки, за да покриват разходите им по развитието на заместваща работна сила. Въвеждане на общоевропейски "Безусловен базов доход" под нивото на 50 на сто от минималната работна заплата.

4. Без създаването на система за предварителна координация на страни, народи и икономики, без предварително планиране на крайните целеви резултати и ефекти ЕС ще загуби глобалното икономическо състезание и ще върви към диференциация или към разпадане. Съвременните технологии позволяват създаването на гигантска координационна система, ориентирана към крайните резултати. Посочените крайни резултати обаче надхвърлят рамките на отделната страна или на отделното предприятие, а това означава целите да се приемат на демократична основа в ЕС като цяло и да служат като жалони за развитието на съюза. Към това трябва да се прибави и задължителната хармонизация на данъчните законодателства.

5. Ако икономиката на определена страна навлезе в "болестно състояние" от нетипична форма (като свръхдългосрочна криза), ЕС като съюз трябва да разреши временно "отклонение"от фискалната дисциплина до постигането на пълно "оздравяване". Фискалната стабилност е важна, но стабилността на гражданите, на семействата и на предприятията не са по-малко важни.

6. За стабилизирането на Европейския съюз като система на свободни нации и граждани е необходимо силно развитие на демократичните институции и технологии. Организирането на общоевропейски и национални референдуми по най-важните въпроси на развитието трябва да намери своето институционално развитие. Така например, най-съдържателно изглежда организирането на общоевропейски референдум за членството в ТТИП. Същевременно криминализирането на политическа активност на "корпоративните" граждани е вън от съмнение.

Става дума за правила, принципи и институции, които да позволят Европейският съюз да извърши преход от съвкупност към една бъдеща система.

***

THE HIDDEN TRUTHS BEHIND THE GREEK DRAMA

By Roberto Savio*

Other News,  22.67. 2015

Greece was the civilization where drama and farce were established as forms of theatre. The negotiations with the Eurozone were a drama for the Greek people, and a farce for the European leaders. In fact, it is a dramatic for all, that this brings to an end of the most radical dream after the Second World War. Let us see why. It will be a little long, but without examining a little history it is impossible to understand how we came to this situation.

The Media have been presenting the German-led diktat to Greece, as a cultural difference, between the hard working ant and the irresponsible grasshopper, from the Aesop’s tales, plus the work ethics of the Protestant north versus the Catholic south (Greeks are orthodox Catholics). Those are realities, but this leaves out important truths.

First of all, let’s recall that the euro was a political design, not an economic project. It came out of an agreement hashed out between Mitterrand and Kohl. Those afraid of the power from a reunified Germany (I like Germany so much that I prefer to have two; quipped the French President), asked the German chancellor to abandon the very strong German Mark, and accept a European common currency, so that Germany’s destiny would be forever integrated with other European economies.

Kohl, who like all leaders of the time (Thatcher excepted) was genuinely committed to European integration, accepted the idea, and even agreed that the first Governor of the European Central Bank would not be a German, as his electorate would have preferred. For Germans to abandon the Deutschmark was a strong psychological sacrifice, after their painful experiences of financial instability.  Kohl acted as a European statesman, at great personal cost with his electorate: something today is simply unimaginable.

The design of the euro was clearly incomplete, without fiscal unity and further financial integration. But at the time, everybody thought that the euro would automatically accelerate European integration. Just a year before, in 1989, the Berlin Wall came down, and nobody could foresee how the end of the communist threat would change politics within the capitalist world.

In the years after the introduction of the euro (2002), a larger and stronger Germany did increase its strength, thanks also to market reforms done under Schroeder, bringing with them some difficulties to the poorest Germans. This left the country with the conviction that they had made their share of sacrifices, that austerity did work, and that it was the recipe for crisis. German became a net exporter inside the European Union, it used its surplus to further expand internally. Germans sees this surplus as a result of their sacrifices and fruit of their labour, and so do not look kindly on countries in deficit. The common street comment is: why should my money go to people who were not able to run their own country?

It is here that you can see the difference between statesmen and politicians. Merkel (who by the way emerged from Kohl’s political influence, who was her mentor, and was central in his expulsion from politics) never tried to educate her electorate to a European vision. So few Germans understand that their wealth is coming in great part from European consumers (who are also European citizens). Their attitude with the bailout of miniscule Cyprus was one of complete intransigence. And there was never any effort from the German authorities to explain their citizens that they too were in the same boat.

It is fair to stress that Merkel is by no means alone in riding on the popularity of nationalist sentiment. The same thing is happening all across Europe. The period marked by De Gasperi, Adenauer and Schuman is over. In the EU we have gone from Delors to Juncker. Vision and idealism have given space to national interest and the EU is now seen more as a cow to milk. The unspoken drive for the enlargement of the European Union to 28 countries has been driven by one thing; money.

The euro has therefore become a straitjacket for countries in deficit, and a power tool for those in surplus as the Nobel Prizewinner Paul Krugman wrote in the New York Times, describing the euro as a Roach Motel, a trap once entered, one can never escape. Greece is 2% of the European GNP. But it  is the  same mechanism , the lack of union and solidarity,  where it has until now proven impossible for a region of 450 million people to agree on how to receive 40,000 refugees, many from countries like Syria and Libya, in whose destruction Europe has direct responsibility. This mechanism  has been playing havoc with Greece.

The creditor countries insist that Greece has already received two bailouts: one in 2010 for 110 billion euro, on the condition that it would eliminate is deficit, and another in 2012, for 220 billion. What has been largely unreported is that those loans were disbursed under a strict control of the BCE, the IMF and the EU, who made sure that 80% would go directly to the European banks who had previously invested in Greek bonds, because they were the most profitable euro area bonds.

German and French banks were the most exposed. Only 20% went to the Greek economy. The austerity which come with the loans, has brought a social and economic devastation. The other countries which also received a bailout with the austerity program attached (Spain, Portugal and Ireland) have lost 7% of their GDP in the crisis. Greece has lost 26% of the GDP. Salaries have been depressed by 14%. Greece is the only country of the EU were the minimum wage has decreased. Unemployment is at 26% (youth unemployment at 50%). Over 75% of the unemployed has been so for over a year. According to OECD, one person in five cannot afford a meal. Homelessness has tripled in the last two years. 40.5% of minors are now in poverty.

There is no need to be a Nobel Price like Krugman and Stiglitz to observe that a progressive and complex adjustment is required in a country with little industrialization, a bloated bureaucracy and poor productivity, where years of mismanagement and corruption have to be corrected, where tax evasion is rife and welfare inflated,. The austerity recipe was that in two years from 2010 to 2012, the budget should be in parity. In the last five years, Greece has cut cost and increased taxes for 30% of the GNP.

No other European country has been able to do this. But as you study in the first year at university at economic studies, the GNP is made by four items: public investments, which have disappeared; trade surplus, which was never a Greek condition; investments in the research, education and health sectors which have regressed several decades, and finally, by local spending, which has come to a halt.

How can a budget be balanced by just cutting expenses and salaries? How you can solve fiscal evasion in a few months? It is not a coincidence that in five years six parties have been in government and the country has been led by four prime ministers (five, if you include an elected caretaker).How Syriza was supposed to solve everything in a few months? 

When Greece did join the euro, everybody knew that their statistics were doubtful. The ECB governor, the Dutchman Duisenberg, even sounded an official alarm. But those the times of the fat cows.

Greece was the cradle of Europe, a small economy, so nobody cared. Then, in 2004, the center-right wing Karamanlis come to power, and found out that the budget deficit was not of 1.5% but 8.3%. He   decided to keep this a secret, as the Olympic Games were returning to Greece, where they were born, that August.

By that time the budget, of course, had become unsustainable, and in 2008 the country’s tax collection (which was already a disaster, as it left out the rich and only taxed those on a fixed salary) collapsed. The hole in the budget became too large to hide. In 2009 the country’s credit rating was downgraded, first by Fitch and then by Moody’s. The cost of borrowing spiked, and European banks found out that there Greek bonds were losing value from day to day.

So, in 2010 a first loan was given, under the absurd condition to bring about a swift balanced budget in two years.  Cuts in all sectors of the country brought huge demonstrations and, in 2011 alone three governments followed. In 2012 the socialist Georgios Papandreou accepted a second loan, with the same conditions of austerity. And of course, the situation became even more untenable, as the social disaster was aggravated.

Now it is interesting to read Tim Geithner memories, “Stress Test, Reflections on financial crisis”, which come out in 2014. Geithner was Secretary of Treasury in the first Obama government. United States recovery from the crisis is due to the fact that instead of taking the path of austerity took the path of growth, albeit partly.

The American government has been always trying to convince the Europeans to abandon their fixation with austerity. So Geithner, at the time of the second bailout, went to visit the minister of finance of Germany, Schaeuble, the champion of the austerity economic theory.

Schaueble is, by the way, a lawyer, not an economist, so he knows more about rules than he does about the economy. Geithner found Schaueble convinced that Greece had to go, as a message for the other debtor countries, especially France and Italy.

His point was that there was a need to redefine the European design, by making it more homogenous and under strict common rules. In other words, instead of a European Germany, as was the vision of Adenauer, Kohl and Schmidt , Schaueble wanted a German Europe. He was totally opposed to the second bailout, as he did not trust the Greeks as able to bring their budget in parity. He was overruled by Merkel with great difficulty.

In September 2014, then Prime Minister Samaras flew to Bonn to appeal to Merkel. He explained that the unpopular economic measures that Greece was required to enact, were feeding the rise of a radical left wing party, Syriza. Merkel totally ignored him, and advised him to go ahead with the reforms right away. In January Alexis Tsipras was elected by an exasperated electorate.

A lot has now been written on how Syriza Minister for Finance, Varoufakis, as a Marxist economist, confronted all his European colleagues. How the referendum called by Tsipras on the Euro was considered a mistake by Merkel and the other creditors.

How the referendum was held in a campaign of fear, with appeals to the Greek voters from the President of the European Commission, Juncker, to the President of the Eurogroup, Dijsselbloem, to the vice premier of Germany Gabriel, and so on: in other words, from conservatives and social democrats.

The ECB did shut down the flow of money to Greece, contrary to its rules, aggravating the climate of fear. What went unnoticed was a political analysis of the referendum and the arrival of Tsipras himself, which was more relevant than Greece itself.

The world’s spokesman in economic circles is, by general consensus, the Wall Street Journal. While  the New York Times wrote an editorial to criticize the austerity fixation of Europe and the selfish role of Germany,  the WSJ on the 6th of July wrote an editorial commenting on the referendum, recommending that it would be better to have a euro exit than to risk of anti-reform political contagion. The editorial said that unless the political contagion is stopped, parties of the left in Italy, Portugal and Spain will have a new argument to make against the reforms that have begun to show some progress […]

This could doom the center-right Spanish government of Mariano Rajoy as it goes to the polls later this year”. On the 7th another editorial indicated that a victory of Tsipras would strengthen Podemos in Spain, and that the left wing Irish party, Sinn Fein, has also started to use Tsipras for their internal campaign. On the 8th of July the authoritative Holman Jenkins J. said it openly: “Portugal, Italy and Spain, core European welfare states, have already made the same transition to dependence on external other people money “to uphold their welfare systems”.

Therefore, the defense of Greece from a usually subjugated France, is obvious: is a welfare state defending the European welfare system against the reforms that the neoliberal system requires. Jochen Buttner, the political editor of Die Zeit, the weekly conservative, repeats the same arguments: Why Greece needs to go, in an opinion published by the New York Times.” Unemployment in Italy, Portugal and Spain remains high, and anti-European Union populists are on the rise in all three.

The conclusion that people there could draw from a third bailout for Greece would almost certainly be that voting for radical parties and obstructive behavior are eventually rewarded.”

There is therefore an open call for a change of government in Greece, and a punishment for its citizens, who have ignored  all the appeals from the European leaders, to avoid a political contagion. This is a far cry from the idea of European solidarity, and  “an ever closer union”, as the EU charter states. It is a precise definition of which Europe the system in power wants. And the system has no problem with double standard.

Let us look to Ukraine, who has just asked for a bailout, that IMF estimates this to be of the order of 60 billion dollars. While the Greek deficit is a result of mismanagement, the Ukraine’s one, as is widely known, is a result of embezzlement and corruption.

The government, with support from the IMF, is asking for a haircut (or a partial cancellation) of its debt. According to Andrew Kramer of the New York Times, negotiations have been opened on this point. Merkel has been very adamant: no haircut to Greece, even if the IMF has clearly stated that there is no possibility that Greece will pay its debt, which is now at 200% of its GNP (no wonder, considering that they have to repay 240 billion dollars of the two precedent bailouts).

The IMF has even threatened not to become involved in the implementation of the third bailout, if a reduction of the deficit is not taken. The third bailout is couched in the most humiliating terms, by even suggesting the liquidation of 50 billion euro of Greek national assets, into a fund administered under the creditor’s control. Germany wants to wash its hands from that implementation, and prefer IMF to do the dirty work.

The Greek saga is not over, and it will last for many years, as the austerity project is removed from reality, and as things are, will only make things worse.  National egotism will clearly come to light. But something is already now clear. The European project has radically changed. It is not based on solidarity and union, but on money and markets.

And the euro, which was supposed to be the point of departure for further integration, is now a mechanism which as Krugman says, will exasperate the gap between the strong and weak countries. Now Europe has to face the possibility of a Brexit, with the British referendum on its permanence in Europe. Merkel has already made positive noises on Cameron requests, including changing Europe’s constitution. The new Europe, led by Germany, will be based only on economics, with a reduction of the welfare state, little concern for social issues and growing social inequality.

A year after the first Greek bailout, in 2011, at the annual convention of its party, in Leipzig, Volker Kauder the leader of the CDU in the German parliament, noted to great applause: “all of a sudden, Europe speaks German. Not in the language but in the acceptance of the instruments for which Angela Merkel fought so long and so successfully”.

An assertive Germany has continued to grow since then, and in March a prominent Berlin political scientist, Herfried Munker, published a book “The power in the middle”,  which was a great success. Germany, he wrote, has the duty to lead Europe, because neither Brussels nor another EU country is strong enough to do so

Gone are the lessons of history. Germany was deeply humiliated by the Versailles treaty after the end of the First World War, and this brought Hitler to power. Greece, of course, is a small country, so its humiliation is no threat. But Greece did vote at the end of the Second World War, in favor of cutting the German debt by 40%.

The question is, therefore: If it is a good reading of history to think that to lead Europe imposing on everyone one’s internal model as the only reality or whether this leads to stresses and tensions? It is high time that Germans start to ponder this question.

 San Salvador, Bahamas, 22  july 2015

 *Founder and president emeritus of the Inter Press Service (IPS) news agency and publisher of Other News