Национална бедност и управленско безсилие

проф. Кръстьо Петков

Темата за бедността продължава да привлича вниманието на експертите и специализираните институции-у нас и по света. Евростат редовно публикува резултати от своите сравнителни анализи за бедността в ЕС. Световната банка продължава кампанията си (доста едностранчива и манипулативна) за намаляване на крайната бедност, хвърляйки много усилия и ресурси, за да инжектира малко оптимизъм в обхванатото от апатия и социална резигнация човечество. Европейската комисия се тревожи, че целите й за рязко намаляване на бедността до 2020 г. са пред провал. Български специалисти и НПО периодично излизат с коментари и предупредителни сигнали, че бедността у нас вече се е превърнала в национална стигма.

Само управляващата върхушка в България мълчи! На какво се дължи нейното мълчание? Отговор на този въпрос и  варианти за изход от парадокса: "бедна нация-пасивна власт" предлагат двама експерти: Проф. Духомир Минев и Иван Нейков.

Помествам в блога техните мнения, публикувани преди това от БГНЕС.

 

***


Проф. Духомир Минев: Бедността у нас е като бомба с часовников механизъм

 

  33% от българите изпитват тежки материални лишения, което означава дълбока бедност, в част от случаите-екстремна бедност, която разрушава здравето на човека, а 21% от съгражданите ни живеят просто в бедност. Такива са цифрите от изследването на НСИ „Статистика на доходите и условията на живот", което е публикувано на сайта на института.

Какво означава това? Екстремната бедност, която в момента е ключова за страната ни, означава, че българинът в тази категория не се храни добре, не получава необходимата грижа за здравето си и живее в зле отоплено жилище и стрес. И сега ще кажа нещо, което може да ви шокира, но не отстъпвам от думите си.

Животът в мизерия не е нищо друго, освен бавно действаща газова камера.

Така мисля аз едно към едно, няма какво да шикалкавим и да замазваме проблема. Данните на НСИ са чудовищни. Ако тази информация се появи изненадващо, за първи път, в една страна от ЕС със загрижени управници, то те веднага биха казали: STOP! Трябва да направим радикална промяна на законовата рамка, на начина, по който действат институциите, радикална промяна и за начина, по който вземаме решения. А у нас това е не просто ситуацията 12 без 5, тя е пагубна за нацията ни.

И не трябва да реагираме по модела, по който решихме съдбата на енергийния сектор. Не това имам предвид. Нещата са още по-трагични, защото такива данни не се огласяват за първи път публично. От години е така. Но никой не казва от върховете на властовата пирамида, че се нуждаем от радикална промяна. Все пак, за да сме честни, трябва да признаем, че се правят някакви опити за подобряване на средата за живот у нас, за борба с многоглавата ламя на корупцията и контрабандата, за кражбите на ДДС и източването на държавния бюджет… Но всичко това бледнее и е

палиатив пред грозната картина на мизерията в България.

Защото мерките са като тънък слой мехлем върху дълбока рана, той я прикрива, но тя си кърви и разраства.

Все още сме на последно место по равнище на благоденствие в ЕС и скоро няма да мръднем от него. Все още сме и два пъти под средното ниво на бедност в ЕС. Но всичко това, странно, за управляващите изобщо не е повод за сериозна тревога, което е най-изумителното в такава драматична ситуация. Никой не бие тревога, не виждам изявления на значими политически фигури, които не само да призоват, но и да направят нещо за коренна промяна на стандарта на живот у нас. А задачите са в много посоки. Но съм доста песимистично настроен, защото целият модел у нас е направен така, че богатите да стават по-богати с времето, а бедните – още по-бедни.

Този механизъм трябва да се пресече, незабавно. Нека богатите да стават, ако искат, безкрайно богати, нека да имаме повече милиардери, отколкото в САЩ на глава от населението, но не чрез източване отдолу нагоре на доходи и на живот от бедните към богатите, а чрез растеж и принос за развитие.

Финансовата система също помпа бедността – лесно се отпускат кредити за замазване на недоимъка и това на повърхността смекчава остротата на проблема. Отлага го, но го зарежда с експлозива на бомба с часовников механизъм. Вместо с бунт българите реагираха на мизерията досега с емиграция, а тези, които не го направиха, особено в по-напреднала възраст, тихо и кротко си отиват от земните „радости”. В един по-добър свят – той сигурно е по-добър, защото не вярвам да е по-лош от този, който живеем ние, обикновените българи. /БГНЕС

***

Иван Нейков:Тенденцията за обедняване няма изгледи да се промени


Всъщност ако направим сравнение с предишни изследвания виждаме, че се движим в едни и същи рамки – между 22 и 25% бедни хора в България. Много от тях разчитат на държавата, за да се изправят и да излязат от този омагьосан кръг на обедняване. Така че не може да се говори за състояние, което се е получило тази или миналата година. Данните на статистиката показват, че действията, които сме предприемали досега по-скоро задържат бедността, отколкото да я намаляват.

Тази тенденция няма изгледи да се промени по няколко причини.

Първо защото много често ние се стремим да помогнем на бедните да се справят със зимата, с труден момент в живота си, с някоя болест или нещо от този род. Но много по-малко са усилията ни да предотвратим бедността. Досега политиката и действията ни са насочени към това да му помогнем да престане да бъде заплашен от глада. Въпросът е защо стигаме до това положение. След като борбата с последиците не променя нещата,

не е ли време да започнем да се борим с причините.

А най-интересното е, че на всички са ни ясни причините. Значи или сме влезли в някакво русло и отчитаме успеха на политиката ни с размера на парите, които даваме. Ако погледнете отчетите, ще видите, че на всеки избор и или при изготвянето на всеки републикански бюджет ние твърдим, че догодина ще е по-добре, защото ще отделим повече пари за социални помощи. Оказва се обаче, че такива действия не постигат резултат. Това е видно и от последните данни на НСИ. Големият проблем е, че познаваме причините, но не правим нищо, за да преодолеем проблема – защо като знаем какво трябва да се прави, не го правим. Безспорно всички държави, които са минавали през кризисни периоди като България, стигат до един и същ извод. А именно – бедността се бори не със социални помощи, а се бори чрез квалификация, изграждане на по-голям капацитет на отделния човек, с даване на по-широки възможности сам да е отговорен за себе си, за живота си, за семейството си. Т.е. класикът е прав като казва, че „спасяването на давещия се е преди всичко в ръцете на самия давещ се”. Това означава много сериозна, радикална, вероятно затова и толкова трудна, промяна в живота ни, а и в политиката.

Ние носим в себе си наследството на последните 70 години – а то гласи „аз искам колкото може повече държава”. Голяма част от обществото искаме, чакаме, настояваме държавата да ни реши проблема. Последният принос в тази народопсихологична черта имат работодателите. Във всяка развита пазарна икономика работодателите са тези, които казват на държавата „не се бъркайте, където не ви е работа”, „оправяйте държавата и не пречете на бизнеса и на пазара на труда”. Докато, погледнете у нас – самите работодатели настояват държавата да се намесва. Погледнете уредбите в сферата на труда – всяка година се увеличават регулациите, което означава, че се увеличава присъствието на държавата. Виждаме, че няма ефект и резултат. Всички знаем, че царят е гол, всички знаем, че огромната част от българските предприятия, които са микропредприятия /с по-малко от 10 работници/, не могат да спазват тази тежка и тромава нормативна уредба. И не я спазват. На всички ни е ясно, че е така, но нищо не правим – един и същ Кодекс на труда и за „Лукойл” и за баничарницата в квартала. В крайна сметка статистиката казва – въпреки многобройните уредби, въпреки свръхдържавата, бедността не се променя.

Това означава, че този път, по който сме поели, в добрия вариант ще поддържа бедността на тези нива, които ги имаме. Ако това ни устройва като общество, ако това ни е целта, значи сме напипали пътя. Ако искаме обаче да сведем бедността до нивата в онези страни, които взимаме за пример – а там бедността се движи между 5 и 8%, ще видим, че пътят ни не е верният. Не може в България в момента да има над 800 центрове за професионално обучение, които имат капацитета да обучат половин Европа, а българските работодатели да заявяват, че не могат да намерят подходящи работници за новите дейности, които въвеждат. Започваме да говорим за внос на чужденци. При условие, че имаме официално около 10% безработица, през лятото на морето имаше хотели, където обслужващият персонал бяха молдовци.

Всичко това показва защо сме стигнали до тези статистически данни. Вероятно през следващите години управляващите ще отчитат по-добри резултати, просто защото вероятно ще имаме малко по-големи бюджети. След като отчитаме успеха на една политика по размера на парите, които сме дали за нея, ще отчитаме и по-добра политика. Това, за съжаление, е илюзия и заблуда. Затова всъщност не се виждат крайните резултати. Просто само с формално увеличаване на парите за една политика, няма как политиката да стане успешна.

Следващият много сериозен проблем, който се очертава в социалната политика в България, това ще бъде

проблемът с растящия дял на възрастните хора.

Това е процес, който е обективен и може да се изчисли за следващите 25 – 30 години как нараства този дял на възрастните хора. Това означава, че обществото ни трябва да се готви за нов кръстопът. Трябва да изберем дали ще виждаме растящ брой болни възрастни хора и растящ брой възрастни хора, които не могат сами да се справят, ще виждаме случаи, в които ще се скъса естествената връзка между стари и нови работници… Ако искаме да видим това, можем да продължим по пътя, по който се движим. Ако, обаче, искаме да видим как възрастните хора се превръщат в изключителна ценност на българското общество, как те предават опита си на младите си колеги, да видим как здравеопазването започва да се променя с оглед на потребностите на възрастните болни, това означава да променим политиката в социалната сфера, в здравеопазването, пазара на труда. /БГНЕС