Преоткриване на парадигмата за неравенството

проф. Кръстьо Петков

От икономическата социология към политическата икономия

Публична лекция, изнесена на 20/10/2015 в УНСС

ПРЕОТКРИВАНЕ НА ПАРАДИГМАТА ЗА НЕРАВЕНСТВОТО:

Уважаеми колеги и гости,

Нека най-напред да се поздравим с юбилейния повод, на който е посветена днешната академична изява: 40 години от създаването на катедра „Икономическа социология“ в УНСС!

Избрах да говоря по темата за неравенството, която през този период – явно или неявно - винаги е присъствала в нашите изследвания, научни дискусии и в преподаването. Интерпретациите са били различни, нерядко повлияни от политическата обстановка и идеологическото противостоене.

Но един факт е безспорен: след възраждането на социологията като наука, колегите от нашия университет и от по-широката професионална общност не са загърбвали едно от основните противоречия на държавния социализъм: опитът да се изгради общество, в което собствеността се деперсонализира, трудовите възнаграждения и личните доходи се изравняват по централно утвърдени стандарти, а престижът и статусът на социалните групи се дефинират през призмата на идеологически постулати.

Достатъчно е да си припомним разработките  за социалната стратификация, които се появиха още през 70-те години на миналия век, за отчуждението от труда и собствеността, професионалната мобилност,  различията в работните режими и условията на труд и отдих и т.н., за да се убедим , че академичната социология у нас  не е била механичен пропагандатор, а последователен критик на една изкуствено построена обществена система.

Система, която се срина за броени години, защото нейният фундамент – икономиката, беше превърнат в надстройка, а политико-идеологическите догми - в изходен пункт при управлението на обществото и доминиращ критерий за оценка на неговите постижения.

Убеден съм, че всеки от нас, посветил се на благородната кауза да изучава отвътре обществото, в което живее и да коментира от  критична дистанция социалните процеси, на определен етап от своята професионална кариера  е стигнал до убеждението:

ако не познаваме феномена „неравенство“, неговите форми на проявление и крайни ефекти,  не сме пълноценни и достоверни социални учени.

Ще посоча два примера в подкрепа на това твърдение, свързани с моето развитие като икономист и социолог.

* * *

Първият спомен е от времето на следването. Нашият преподавател по „Баланс на народното стопанство“, изключителният учен акад. Евгени Матеев започна една от своите лекции пред студенти от общоикономическия факултет така:

„Аз съм икономист и като такъв се интересувам от богатството на нациите. Смятах, че тази материя ми е позната и имах смелостта да се разхождам свободно из нейните предметни полета. Но днес, след завръщането от Индия, си давам сметка, че в моите познания като политикономист е имало съществена празнота. Аз не съм изследвал бедността на народите. Потресаващата мизерия, която видях в Индия, е повод да преразгледам моите представи за произхода и разпределението на богатството!“

Вторият спомен е свързан с незабравимия ни колега проф. Чавдар Кюранов. В края на 70-те години с него работихме върху темата за еволюцията на социално-класовата структура при социализма. Подготвихме доклад, който предадохме за ползване във висшите етажи на държавното и партийно управление. Изводите в доклада се разминаваха с господстващата по онова време идеологическа концепция за прехода към безкласово общество. Резултатът беше печален за прекия поръчител на доклада - след броени месеци го отстраниха от поста, който заема.

Но не това е най-важното. Работейки заедно месеци наред, с проф. Кюранов говорихме и за социологията. Веднъж го попитах кое според него е най-краткото и точно определение за социологията. „Тя е наука за неравенствата“, отвърна той. И добави: „ Както и за интересите на неравните социални групи“

* * *

Днес, десетилетия по-късно, се връщам към темата за еволюцията и инволюцията на парадигмите в социалните науки. По-конкретно, към концептуалния обрат, на който сме свидетели през последното десетилетие и половина:

- политическата икономия, развита от Карл Маркс, лансира тезата за класовото неравенство. То се обуславя от достъпа до средствата за производство, от доходите и материалния статус на хората. Лишените от притежание на средства за производство формират общността/класата на отчуждените от труда и собствеността, което е екстремна и разрушителна форма на икономическо неравенство;

- в икономическата социология, от времето на Макс Вебер  до края на 80-те години на миналия век, доминираше теорията за социално-професионалната стратификация. Според нея икономическият детерминизъм на Маркс игнорира ролята на ключови  индикатори, каквито са статус/престиж и власт.

Този критичен поглед повлия на поколения социолози, включително и у нас, които изследваха процесите на социално-икономическа диференциация в обществото, поставяйки доходите редом до другите индикатори на стратификационната пирамида.

От средата на миналото десетилетие сме свидетели на поредно преобръщане в господстващата парадигма:

на преден план отново застана проблемът за икономическото неравенство и в частност, за неравенството в доходите.

Именно на тази метаморфоза е посветена следващата, същинска част от моята лекция.

Доказателства за тезите, които отстоявам, са дадени в отделна аудиовизуална презентация; моите коментари следват хронологията, логиката и аргументите на научната дискусия, която се води през последните две десетилетия (и особено интензивно след 2010 г.) по темата за икономическото неравенство и разпределението на доходите.

***

Пренебрегнатата релация

Светът и обществата са неравни, което е неизбежно; неравенството  е генетично заложено; нещо повече-то е препоръчително, твърдят либертарианците!( слайд 2).

Неравенството в постмодерния свят е не само прекомерно, то е минало всякакви разумни –етични, социални и цивилизационни- граници, предупреждават от глобалната мрежа Оксфам (виж слайд 3,4)

Къде е истината? Предлагам да я потърсим, като се спрем най-напред на релацията „неравенство-растеж“  и нейните метаморфози. Именно тя, уважаеми колеги,  послужи като подтик и основен аргумент за преосмисляне на парадигмата за  неравенството, която поставих като титул на днешната лекция.

През 90-те години на миналия век и в навечерието на глобалната криза от 2008 г., в центъра на научния дебат застана въпросът: валидна ли е все още една от основополагащите постановки на класическия макроикономикс, а именно:

икономическото неравенство (в доходите) играе ролята на генератор и ускорител на растежа.

Допускането е, че изтласквайки с изпреварващи темпове ресурси към най-заможните слоеве в обществото, увеличавайки тяхното богатство и капитал, държавите умножават масата на инвестициите в производството и заетостта и по този начин връщат обратно на обществото част от преразпределените/подарените доходи.

Въпросната концепция (по-точно, идеологема), добила популярност като „Процеждане надолу“ (Trickle down) днес се поддържа само от фанатично предани пазарни фундаменталисти. За съжаление, именно те и техните „експертни“ и лобистки мрежи окупираха ключови позиции в политиката, медиите и институциите в България от началото на прехода до днес.

Процеждането надолу не се състоя - нито в развитите, нито в преходните икономики!  Вместо него, след втората половина на миналия век се разви противоположен процес:  галопиращо възходящо преразпределение на доходите и богатството, дори в периоди на циклични кризи.

Този обрат върна подоходната стратификация във водещите капиталистически страни 80-100  години назад. Егалитарната революция, както я определят някои автори, приключи до началото на 80-те години на миналия век. Настъпи ерата на неолибералната „контрареволюция“, ако ми е позволено да използвам този израз.

Обърнете внимание на параболата на неравенството , добила широка популярност сред  изследователите на историята на доходите. Тя беше емпирично доказана и начертана от  Ричард Уилкинсън и Кейт Пике в техния фундаментален труд „ Равнището на духа“ (слайдове 5,6,7,8) ; впоследствие многократно  възпроизведена с използването на модифицирани емпирични бази. Параболата на Уилкинсън и Пике показва, че икономиката на процеждането (надолу) претърпя пълно фиаско. И още, че по оста „равенство-неравенство“ богатите държави се разполагат в различни, дори противоположни  клъстери- в зависимост от разпространението и остротата на здравните и социалните проблеми в тях (слайд 9).

Няколко години по-късно станахме съпричастни на  мощното интелекуално шествие на  най-влиятелната книга в  стопанската история и икономическата социология през последните десетилетия:  „Капиталът на 21 век“ на френския учен проф. Тома Пикети, наричан „новият Маркс!“ (слайдове  10,11,12).  В нея статистически се доказва, че моделът на формиране на богатството и разпределение на доходите в икономически най-развитите държави се връща векове назад, чак до викторианската епоха. И още:  риверсията се случва –съзнателно и преднамерено- в явно  нарушение на един от основните постулати на макроикономикса: растежът на богатството/разпределените доходи, не бива да изпреварва този на БВП!

Към най-впечатляващите приноси в разбулването на изкривената релация „неравенство-растеж“ би трябвало да причислим тези на класика-изследовател на икономическото неравенство проф. Антъни Аткинсън, най-новият нобелист проф. Ангъс Дийтън и сдобилият се с неофициалната титла на духовен лидер на планетата папа Франциск (слайдове 13,14).

Какви са най-значимите последици от регресивния и необратим засега  тренд, който Антъни Аткинсън в най-новата си книга “Неравенството: какво може да се направи?”,  нарича „Завой към неравенството“? (слайд 12)

На първо място, ражда се нов поведенчески/класов феномен, който Бранко Миланович и Рой ван дер Верде определят като социален сепаратизъм. Двамата автори обясняват явлението по следния начин: когато неравенството нараства и доходите на богатите превъзхождат значително тези на средната класа, те предпочитат да не инвестират в публичните блага като образование, здравеопазване, инфраструктура, а да ги потребяват частно. Констатацията се отнася до САЩ, Бразилия и други страни, но тя е напълно валидна и за потребителското поведение на най-богатите слоеве в България.

Отказът от такива инвестиции  допълнително влошава дълбоката материална депривация, в която са изпаднали ниско-доходните групи. Социалният сепаратизъм прехвърля данъчните и инвестиционните тежести, налагани от държавата,  върху средната класа, която и без това е блокирана или частично парализирана в своята предприемаческа дейност през годините на кризата.

Така класическата стратификационна пирамида  придобива странна форма: широко дъно от бедни и обедняващи граждани и остър връх от свръх-богати, със стопяваща се среда.  Ако се съсредоточим само върху процеждането, тя – пирамидата- вече е обърната надолу с главата (виж слайд 15). Средната класа-гръбнакът на проспериращия капитализъм и на обществата на всеобщото благоденствие, е обречена на изчезване - ако не се промени моделът на разпределението, известен като 1%:99%! Междувременно, в него се наблюдава една промяна – богатството се концентрира на върха на единия процент, в супер богатите 0,1%!

На второ място, поради драстичното намаляване на частните инвестиции в публичната сфера и оттеглянето на държавата от нея, се променя и моделът на растежа. Той се забавя, рецесиите зачестяват, деловата активност на средния и малкия бизнес е изложена постоянно на рискове.

Тази тенденция се подхранва и от финансиализацията - процес, който пренареди не само приоритетите, но и причинно-следствените връзки в икономическия оборот: вместо банките и небанковите финансови институции да обслужват реалния сектор, той се превърна в техен придатък и инструмент ( нерядко-в изкушение, предлагащо илюзорни и бързи спекулативни печалби. Справка- последната афера с автомобилния гигант Форсваген) .

Трябваше да минат почти три десетилетия, за да се осъзнаят пагубните последици за социално-икономическите реалности от посоченото преобръщане. Не друг, а МВФ беше принуден да признае и посочи опасностите, които крие растящото икономическо неравенство за растежа, за неговото качество и темпове. Тук е уместно да цитирам откъс от придобилото широка известност слово на управляващия директор на МВФ Кристин Лагард, произнесено в Лондон през февруари 2014 г.:

„Позволете ми да бъда откровена: в миналото, икономистите подценяваха значението на неравенството. Те се бяха фокусирали върху икономическия растеж, върху размера на баницата, вместо върху разпределението. Днес ние много по-ясно си даваме сметка за пораженията от неравенството. Да го кажем направо, силно изкривеното разпределение на доходите  вреди на скоростта и устойчивостта на растежа в дългосрочен план. То води до икономическо изключване и опустошаване на потенциала“

Ясно е какво най-вече тревожи г-жа Лагард: опасността от повторение на трите десетилетия нестабилност и хаос в капиталистическата система, които светът е изживял през първата половина на миналия век; повторение на Глобалната депресия; революционна ситуация, която може да доведе до смяна на системата. Затова нейното предупреждение предизвика широк отзвук, както в политическите и корпоративните, така и в академичните среди.

Нека да резюмирам: след 2009 г., когато беше публикувана книгата на Уилкинсън и Пике, сме свидетели на истински изследователски и книжен бум, посветен на неравенството. Уточнявам: на икономическото неравенство!

Именно върху  феномена „икономическо неравенство“, разбиран като неравенство в доходите, пренебрегван преди, се съсредоточи огромният изследователския потенциал на съвременните социални науки. Подценяването остана в миналото; табуто падна; стигна се до състояние на пренаселеност на забравеното  тематично поле, дори до превръщането му в  моден ареал за академични изяви.

Методическото разнообразие и интердисциплинарните подходи дадоха видим резултат: неравенството като устойчив феномен  вече се „разопакова“ (по думите на Миланович и Ван Дер Вейде) . Учените навлизат в неговите  демографски измерения, сравняват нациите и глобалните региони, съпоставят жизнения стандарт на поколенията, общностите и групите. И, което е особено важно: проучват  динамиката на потреблението в микроикономически план, като плетеница от форми и модели на индивидуално потребителско поведение. За отбелязване е, че новият нобелист по икономика за 2015 г. проф. Ангъс Дийтън получи този приз именно за подобен принос в изследване на неравенството и неговото отражение върху икономическото развитие.

***

Социологическият застой!

Казаното дотук ми дава възможност да констатирам: новата парадигма за икономическото неравенство се ражда благодарение на съвместните усилия –паралелни и в общи екипи- на представители на най-различни социални науки. Сред тях се открояват социалните медици Ричард Уилкинсън и Кейт Пике, историкът на доходите Тома Пикети, класикът Антъни Аткинсън, политикономистите Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман и Робърт Рейх, сравнителният икономист Бранко Миланович, експертите от МВФ Джонатан Остри, Андрю Берг и Хараламбос Цангаридес , макроикономистът Агнъс Дийтън (Списъкът не е изчерпателен). Съзнателно изброявам не само имената, но и предметната област, в която работят водещите изследователи, за да обърна внимание върху следния факт: сред най-влиятелните автори няма нито един представител на социологията.

Защо е така? Как се стигна до нелогичното и неловко състояние: социологията, която в продължение на един век поддържаше изследователския интерес към неравенството в различните типове общества, се оказа извън мейнстрийма на научните търсения, превърнали икономическото неравенство в проблемен център през 90-те години на миналия век и първите две десетилетия на настоящия?

Причините , според мен, са няколко:

Първо, прекалената ни ангажираност със социалната стратификация в нейната  пост-максвеберовска интерпретация. Нека да повторя: следвайки този теоретичен модел, социолозите приеха диференциацията в доходите като един от индикаторите на социалната стратификация; и омаловажиха неговото значение като детерминант на новото обществено деление, което се установи след 80-те години на миналия век;

Второ, третирането на икономиката и политиката като две отделни и отдалечени реалности. Политиката я оставихме на политологията; икономиката-на макроикоикономикса. Като резултат пропуснахме да проследим целенасочената инвазия на политиката в икономиката, както и на извън-политическите, корпоративните интереси и мрежи в сферата на държавното управление, където се изработват правилата за разпределението.

Трето, отдръпването на социологията от острите проблеми социалното развитие, безкритичното възприемане на възгледа, че съвременните общества се движат напред и нагоре, а икономическите преходи винаги завършват с хепи-енд. Този безпочвено позитивистки,  анти-развитиен дискурс, както посочва в серия от свои публикации проф. Духомир Минев, обрече социологията и в частност-икономическата социология, на застой.

Как да пренастроим фокуса на изследванията?

Най-напред, като се обърнем с лице към емпиричните факти и предложим адекватна икономико-социологическа теоретична интерпретация. Тоест, като се включим в интердисциплинарния консилиум, който е длъжен да постави точна диагноза както на явлението „неравенство“, така и на неговите исторически и географски флуктуации и причинитали.

***

Емпирични доказателства и социологическа диагноза

Нека да се обърнем отново към емпиричните данни и сравнителната икономическа статистика. В случая сме улеснени от обстоятелството, че в продължение на години Евростат и НСИ систематично публикуват данни за динамиката на неравенството, неговите между-национални и вътрешно-национални колебания (слайдове 16-18)

От най-новите данни, с които разполагаме, може да се направят два извода:

Единият е, че ЕС, сочен доскоро като общност, която постъпателно преодолява прекомерното неравенство, е на път да се провали в своите дългосрочни намерения и цели, заложени и в Програмата „Европа 2020“:

Средното равнище на неравенството в доходите, измерено чрез коефициента Джини,  упорито се задържа на едно постоянно равнище в годините на кризата;
Равнището на бедност в ЕС-28 е 16,7%;  а делът на застрашените от изпадане в бедност и социално изключване- 24,5%-24,8% (което означава над 120 милиона граждани и е недопустимо високо за Европа) ; особено драстичен е сривът в южната средиземноморска дъга и в повечето източноевропейски държави;
Живеещите в условия на тежки материални лишения са почти 10%.

Другият извод е, че в най-новата стопанска и финансова история България се е превърнала в държава-уникат от гледна точка на подоходното неравенство. По посочените по-горе индикатори до 2010 г. тя беше окупирала първото място в негативните класации; там сме и през 2013 г. , като в надпреварата към дъното с бързи темпове се придвижват дори Гърция, Португалия и Италия.

Тази устойчива тенденция дава основание на колеги-социолози (в случай визирам доц. Мария Желязкова) да поставят въпроса: защо България е изключение? Защо попада друга, неевропейска сравнителна рамка ?

Ще се възползвам от няколко сравнителни диаграми и таблици, заимствани от доц. Желязкова, за да потърсим отговор на този основателен въпрос (слайдове 19-21). Най-малко три са факторите, възпроизвеждащи изключението „България“.

Първият фактор са лобистките промени в данъчния модел. Посоката на т.нар. реформи е една и адресатът, който консумира позитивните ефекти от т.нар. данъчни реформи, е един и същ. През последните две десетилетия привилигерованата група на богатите българи е получила системни облекчения-веднъж  чрез намаляване на данъчните и осигурителните ставки; втори път - чрез въведения плосък данък, който свали вноските на корпоративните данъци и тези върху личните доходи на безпрецедентните 10%.

Вторият фактор е отклоняващото се от европейския модел съотношение между преките и косвените данъци.

Противно на доминиращите практики в ЕС, у нас косвените данъци са водещ източник на бюджетни приходи; техният дял в общите приходи е с над 20% по-нисък от този в ЕС 28; докато делът на преките данъци е близо два пъти по-нисък от този в ЕС 28! Така българският данъчен модел удря още веднъж, чрез потреблението,  средната класа и ниско-доходните групи).

Третият фактор е дисбалансът между производителността на труда и равнището на заплатите.

Ако по единия индикатор България е на 40% от средното равнище в ЕС, по другия тя достига едва 25%. Затова заплатите в развитие европейски страни надвишават българските в пъти: от 3 до 16 пъти.

Нека да се запитаме: кой от изброените фактори има обективен характер, т.е. задейства се автоматично от пазарната ситуация и макроикономическата динамика? И данъците, и осигуровките,  и заплатите, както и социалните трансфери се задават от управлението, от политическите институции и агенти. А зад тях, както е известно, стоят корпоративните мрежи, които имплантираха успешно рейгъномиката и неолибералния разпределителен модел на българска земя.

Така че, ако трябва да се промени моделът, налага се да се започне от пред-разпределението, т.е. от политиката.

***

Поглед върху политиката: какво може да се направи?

По всеобщо признание на занимаващите се с икономика, социология и политология на неравенствата, това е най-сложният въпрос. Липсващата информационна база ще бъде доизградена; успешните модели може да се апробират; препоръки за обратния завой към допустимото неравенство, т.е. онова, което не пречи на растежа и не взривява социалното недоволство, вече се формулират.

Ако мислим неравенството не само като социален, а като политикономически феномен, би трябвало да се съгласим с мнението на проф. Робърт Рейх, защитено в най-новата му книга: „Спасяването на капитализма: не за малцината, а за мнозинството“ (цитирам):

„Отговорът на този проблем (за преодоляване на неравенството в доходите-К.П.) не се намира в икономиката. Той се намира в политиката…Най важната политическа конкуренция през следващите десетилетия няма да е между лявото и дясното…Тя ще е между мнозинството американци, които губят позиции и икономическите елити, които отказват да признаят или да реагират на растящото бедствие“

Проф. Робърт Рейх, както е известно, не е само авторитетен изследовател, но и успешен топ-експерт в три последователни президентски администрации. Него, както и цяла плеяда негови колеги от академичните среди, заемали висши длъжности в държавни и международни икономически и финансови институции, няма как да упрекнем в политически пристрастия. Те отстояват алтернативни тези и все по-често излизат с публични становища, които демаскират ролята на политическо-икономическите  елити в историческия завой към неравенството и демистифицират неолибералните  постулати за перфектния и справедлив пазар.

Методите за ограничаване на екстремното неравенство са очертани от експертите и известни на управляващите (слайд 22). Установени са и ефектите от тях при различните, национално специфични форми на намеса на държавата чрез фискални инструменти. (слайд 23). Проблемът, от една страна,  е в липсата на единно и приемливо виждане за практическите мерки, и , от друга страна – в отсъствието на субекта, на  политическия Десижън-мейкър, които ще ги прокара на законодателно и оперативно управленско равнище.

Предлагам на вниманието на уважаемата аудитория пакет от препоръки, които смятаният за класик в икономиката на неравенството проф. Антъни Аткинсън обоснова в най-новата си книга (слайд 24).  Интересни са и мненията на другите автори авторитетни автори (слайд 25) . Прави впечатление, че центърът на повечето препоръки и мерки е преразпределитeлната система. И по-конкретно, механизмите на фиска – област, към която икономическата социология прояви учудващо пренебрежение.

Всъщност, авторите, на които се позовах дотук, пряко или косвено, внушават следната идея:

спечелването на битката срещу неравенството преминава през промени в политическата надстройка.

Ако това твърдение е вярно,  следва да преминем от социологическия към политикономическия дискурс.

***

Към политикономическа трактовка на парадигмата за неравенството

Социологическото преоткриване на парадигмата за икономическото неравенство, което очаквам да се състои, включително и у нас, по всяка вероятност най-напред ще се разположи на полето на емпиричните доказателства и сондиране на рефлексиите на отделните социални групи към този феномен.

Политикономията на свой ред, в нейния класически и посткризисен, съвременен вариант, е длъжна да отиде по-нататък, като разсъждава и върху практическите опции за прекратяване на риверсивния процес, започнал на Запад през 80-те години, намерил почва и у нас в ерата на Вашингтонския консенсус - изминалия четвърт век на пазарни реформи.

Давам си сметка, че навлизам в област, която е не само остро дискусионна, но и задръстена от идеологически догми и предразсъдъци. Но крайната цел на моето изложение днес е друга: да поставя на академичен дебат няколко теми, които биха  улеснили прехода от икономическата социология към политикономията при обяснение на неравенството. И още, биха насърчили онези колеги, които с новаторска мисъл и остро перо смятат да убедят управляващите елити, че щом един социален процес в крайна сметка води до разрушителни последици за икономическия растеж, социалния просперитет и морала на едно общество, той следва да бъде овладян и прекратен.

Първата тема е за движещите сили на промяната.

Щом имащите (по звание и призвание) нехаят за нямащите, има ли социални групи, които да поведат битката за овладяване на властови позиции на равнището на държавното управление, където се коват законите. И респективно - за последваща промяна на политическия модел, осъществил завоя към икономическото неравенство – този на представителната либерална демокрация?

Средната класа е материално обезсилена и е обзета от траен интелектуален абсентизъм. Работническата класа слезе от авансцената на политическите противоборства, а нейните представители и предводители-леви партии и синдикати-или завиха надясно, или бяха изтласкани в мизансцена. Остават новите граждански и социални движения, но те, както справедливо отбеляза Зигмунд Бауман, са достатъчно хетерогенни и досега не успяват да излъчат успешни лидери. Какъв е изходът?

Втората тема е за критериите, дълбочината и целите на промяната.

 Дори между привържениците на идеята за ограничаване на неравенството няма съгласие по въпроса какви да са неговите количествени граници и структурни образци. Да се доверим ли на Робърт и Едуард Скидески, които в книгата си „Колко много е достатъчно?“, се връщат към прогнозата на Кейнс от 30-те години, че сто години по-късно развитите страни ще бъдат четири пъти по-богати, благодарение на което хората ще работят 15 часа на седмица. И ще пренасочат центъра на своята дейност към свободното време, индивидуалното творчество и социалното общуване, което е алтернатива на  възроденото  неравенство.

Щеше да бъде прекрасно, ако орязването на работното време вече второ десетилетие не вървеше успоредно с пропорционални рестрикция на трудовите възнаграждения. Затова би трябвало да се замислим върху изводите, до които са достигнали други автори (например Даяна Койл, автор на книгата „Икономика на достатъчното“), която смята, че образците на екстремното неравенство през 21 век са довели до трайна загуба на социална идентичност, до ерозия на доверието между различните социални групи. Следователно дори и да се постигне икономически растеж, той няма да е устойчив и няма да направи хората по-щастливи.

Как се лекуват моралната деградация и разпадът на социалните връзки в обществото? Във всеки случай, не чрез заклинания, апели за властови катарзис и спасение на саморазрушаващия се капитализъм. Малцина са онези, които предлагат изход – като напр. Гай Стендинг, посветил серия от публикации на новата/“опасна“ класа „Прекариатът“; предложил и Харта за политическо действие, водещо до смяна на Системата;

Третата тема е за съдбата на неолиберализма като икономическа теория и социетална конструкция.

На думи неолибералната ортодоксия не допуска вмешателство на държавата или на други външни/бюрократични структури в свободната игра на пазарните сили. На практика, научният либерализъм изработи и наложи най-перфидната система за намеси във функционирането на пазара, предоставяйки механизми и инструменти за алчно рентиерство и нелегитимно присвояване на богатство в ръцете на корпоративните мрежи и политическите елити.

Екстремното неравенство не е Божие наказание, нито природно бедствие. То е изкуствено конструирано и политически наложено; тоест, продукт е на социално инженерство. Приказките за невидимата ръка на пазара и за перфектните саморегулации на свободния пазар са за наивници. Днес неолиберализмът е в отстъпление, а наивните вярващи са малцинство.

Но нека бъдем реалисти и да се запитаме: каква е алтернативата? Цялостно виждане, стратегия и план за действие, още не са разработени. Затова би трябвало да следим внимателно пилотните модели в региони, държави и общества, ориентирани към социалната и партисипативната икономика, към включващия и споделения растеж, за да стигнем до верните решения.

Във всеки случай, налага се последователно да прилагаме в академичната си дейност принципа за плурализма на мненията, за подкрепа на експериментите и лансиране на конкурентни образци за правене на икономика. Вярно е, че този подход изправя икономисти срещу икономисти, както отбелязва проф. Дани Родрик; сблъсква една срещу други теоретични школи. Но именно конкурентните икономически теории може да изнамерят онези образци и модели, които преодоляват, а не уголемяват неравенството в доходите. И следователно, премахват неговите хронични социални болести.

 Към такова обновление на университетската наука ни призовават нашите студенти и наследници. Изкушавам се, вместо заключение, да цитирам откъс от манифеста на студентите икономисти от над 50 страни, който беше оповестен през миналата година:

 „Не само икономиката е в криза. Преподаването на икономиката е също в криза, и тази криза причинява последици, които се простират далече извън университетските стени. Това, което се преподава, формира мненията на следващото поколение управленци, поради което формира и обществата, в които живеем.

Реалният свят трябва да бъде върнат в класните стаи, както и дебатът за плурализма на теорията и методите“

Подписвам се под този призив! Подкрепете го и вие!

 

Благодаря за вниманието!