Америка и социализмът

Валентин Хаджийски

47% от американците вече одобряват „социализма“!

 

Статията е публикувана най-напред в сайта Glasove.com

9/11/2015

***

 

Почти не пускаме телевизора, но в една октомврийска събота вечер гледах с удоволствие Бърни Сандърс при комика Бил Мар (Maher). Бърни има реален шанс да стигне финала срещу Тръмп – или някой от другите двама републикански клоуни – и да го спечели. Бърни е самопровъзгласил се социалист, единственият сред сенаторите, и е партийно независим. „Да декриминализираме социализма!“ е лозунгът му. Дълго, още от зората на прогресивната ера в началото на XX в., и особено след Втората световна война, социализмът и комунизмът (които са общо взето синоними в популярната реч) в Америка бяха таксувани като престъпление. Всеки попълващ американски визов формуляр бивш член на БКП например трябва да излъже, че не е членувал в „Комунистическата партия“. А сега „да го декриминализираме“ – като марихуаната.

 

47% от американците всъщност вече одобряват „социализма“. Но що е социализъм? Всеки американец, каза Бърни в студиото при Мар, иска добро и достъпно за всеки здравеопазване, безплатни държавни (щатски) университети, поне минимален платен отпуск по майчинство и по болест. Америка, единствена от развитите страни, няма тези „социалистически“ придобивки. Повече от половината банкрути на американски домакинства са заради неплатени болнични сметки. Студентският дълг е над един трилион долара и надминава дълга по кредитни карти. 

 

Това са добре известни неща, и аз съм ги писал тук безброй пъти, и американците все повече се съгласяват: социализъм – това не е ГУЛаг и не са свръхвисоките данъци, а e „Социална сигурност“, „Медикеър“, „Медикейд“ – вече и „Обамакеър“ – и помощите за безработица, отпуските по майчинство и болест, добрите публични училища, в които се учи, евтините или безплатни щатски колежи и университети... За Бърни „социалистическа“ институция са и военните – най-големият работодател в бедните южни и западни щати. 

 

Това, което Обама обеща, но не изпълни докрай, Бърни се заканва да изпълни. И има шанс – бял мъж, праволинеен либерал от Нова Англия, със старомодно-порядъчен вид на университетски професор, пък говори простичко. Не му се е налагало да мимикрира в живота, да бъде хлъзгав като Барак, няма как да го набедят и за мюсюлманин или разгневена черна пантера. Лесно се пали, като говори, не е хладно-отчужден, не звучи фалшиво. Възможно е той да повтори успеха на Бил де Блазио на кметските избори в Ню Йорк преди две години – разбира се, ако цяла Америка узрее поне отчасти до предпочитанията на нюйоркчани. 

 

Както вече знаем, растящото социално неравенство, намаляващата вертикална мобилност, разрушаването на средната класа и растящият процент малцинствено население със силата на гравитацията изместват талвега на американската политика вляво. Ако не сега, то до следващия или по-следващия изборен цикъл 

 

победата на „социализма“ в Америка ще стане реалност. 

 

„Обамакеър“ е само етап от бавното, но неотклонно „социалдемократизиране“ на Америка, призна във „Форин Афеърс“ политологът Лейн Кенуърти. Идва времето, когато никой няма да оспорва необходимостта от държавна намеса не само за регулиране и компенсиране недъзите на пазарите, но и за създаването им. 

 

В няколко предишни коментара, цитирани най-долу, вече описах няколко конкретни сценария за социалистическото бъдеще на САЩ; по-долу наблягам на историята на американския социализъм, абсолютно неизвестна на българския читател, и на сложното и парадоксално отношение между социализма като домашен американски феномен и външната политика на САЩ. 

 

В България американската еволюция към социализъм засега не се разбира по няколко причини. Една от тях е американската външна политика в нашия регион и в света, коренно несъответстваща на вътрешните тенденции в самите САЩ. Друга причина е идейната неосъзнатост и провинциализмът на българската левица, сега сплескана на пихтия от многотонния тоталитарен корпоративизъм на новата всенародна партия-държава. 

 

Безпардонно груби и ганьовски масови фалшификации на изборите – и никакъв осезателен протест отдолу. Не съвсем неочакван синдикален протест на полицаите срещу следизборното затягане на бюджетни гайки – „народът“ осъжда протеста, интелигенцията търси зад него византийски заговор и умува дали американците са „слили“ (предали) „Баце“. 75 хиляди варненци, доколкото изобщо може да се вярва на герберски изборни резултати, гласуват за асфалтофашизма – повече от на последните парламентарни избори. 

 

Малък офтопик за лявото, хоровете и философията в училище

 

А да не говорим за по-субтилните леви теми, които българската левица така и не подема, поне не масово. Лявото все пак не е само поминък, отпуски и лечение. Само преди седмици, сякаш нарочно, писах тук за магнетичното въздействие на хоровото пеене върху възпитанието на детската душа, няколко пъти хвалих специално и ролята на музикалния театър в училище за приобщаването и на децата иначе с нулев интерес към учението. И сега ГЕРБ готви орязване на преподаването на изкуствата в доброто средно училище, на практика премахва хоровете и всяка мисъл за музикален театър. ГЕРБ следва логиката на асфалтофашистката клептокрация – възпитанието на душата е опасно за властващите. 

 

Проф. Вихрен Бузов от ВТУ, мой колега от СУ, пусна онзи ден във Фейсбук нещо много хубаво от Ясен Захариев за ролята на ученето на философия в гимназията. ГЕРБ иска да ореже значително и тези часове и 400 колеги учители са заплашени от съкращение. Заменят ги с „гражданско обучение“, които ми звучи като кратък курс по брюкселски „научен комунизъм“ – ненужно, ще е прахосване на часовете. 

 

Философията трябва да е място, дето наученото по другите предмети и в живота се осмисля и подрежда по рафтовете в що-горе цялостна картинка, дето съзнанието прераства в самосъзнание – човек се учи на обективност, критичност, търпимост, разубеждава се в някои железни дотогава предразсъдъци на всекидневния здрав разум. Тъкмо това, което е нужно на гражданина на демократичната полития – и анатема за асфалтофашистката клептокрация, на която са нужни стадни поданици. Гимназията е да образова душата; специфичната подготовка по брюкселски или каквито възникнат в бъдеще чиновнически „науки“ може да се получи в кратки курсове за квалификация или на самото работно място. Наистина, не съм съгласен и с проф. Витан Стефанов, че ученето на логика ни прави да мислим логично. Логичното мислене може да е присъщо и на неграмотните и единственото условие за него е доброто владеене на езика: в него е кодирана цялата ни логика и метафизика. 

 

Наистина, колегите философи сериозно се дискредитираха, като окупираха незаконно университета и протестираха поръчково за връщане мутрите на власт. Те не може да не са знаели, че мутрите не тачат философстването. Така че подготвяният герберски удар по философското съсловие е и заслужен от него. Въпреки това днес нямам никакви лоши чувства към колегите и се присъединявам към протеста им – дано стане масов, да се слее с протеста на учителите по изкуствата и да бъде подкрепен и от всички учителски съсловия, от специалистите педагози в МОН, от цялата интелигенция. Всички тези хора заради естеството на работата си в сферата на публичното благо, с всекидневния си допир с децата и с истинската култура – са глъбинно леви. Както са леви подобните им в развития свят, и в Америка. 

 

Американският народен социализъм 

 

Вярно е, че почти всеки американец, поне доскоро, се смяташе за потенциален бъдещ милионер или поне баща/майка на милионер, но също е истина, че в Америка поначало наемният работник бил добре платен, защото бил рядкост – до 20-те години на ХХ в. (в Аляска – и до 1980 г.) всеки здрав човек можел да получи практически безплатно от държавата земя, homestead. До 20-те години и консолидирането на психологическия расизъм, както видяхме, и приемът на имигранти в САЩ бил фактически свободен. 

 

Добре платен наемен работник с висок – направо невъобразим за европейските работническо-селски представи от началото на ХХ век – стандарт на живота: в това се изразявал американският народен социализъм. И ‌макар той отдавна да е станал химера с топящата се и затънала в дългове средна класа, за него още гласуват с краката си милиони хора, включително и европейци, чиито някогашни опашки за влизане на остров Елис в нюйоркското пристанище помним живо от началото на филма „Кръстникът“. Познавам няколко семейства италианци, ирландци, испанци, емигрирали с голям труд в последното десетилетие. Повечето – 62% в 2001 г. – млади шведи също доскоро искаха да си намерят работа в САЩ, и французите не бяха много по-различни, и холандците.

В американската революция, за разлика от Френската и Октомврийската, не стоял на дневен ред социалният въпрос – въпросът за земята, как да нахраним гладните. Всички (т.е. всички здрави бели мъже освен пияниците) имали достатъчно земя. Грижели се само за доброто управление, как да се предотврати корупцията на правителството, тиранията, как всеки гражданин да взима някакво участие във властта, та да не се отчужди от нея. Но екстензивните възможности за растеж бързо се изчерпаха; спря свободната имиграция, удари Голямата депресия, американците за пръв път масово познаха отчаяното безпаричие, опашките за супа, бездомността, живота в бидонвили (shantytowns) за бели хора и возенето на юг по спирачните будки на влаковете. 

 

Дойдоха обаче почти веднага и Ню Дийлът, и войната, и народният оптимизъм хвръкна в облаците, и тъкмо такава видяха и обикнаха Америка европейците след 1945 г. След 1980 г. „утрото“ на Рейгън очерта нови екстензивни хоризонти, в които уж всеки да можел да стане богат и които отначало взеха облика на технологична експанзия, но след 2000 г. се изродиха във финансиран с лоши кредити жилищен бум и това доведе до катастрофа. По време на жилищния бум милиони работещи американци за последен път се почувстваха милионери, туристи във виртуален свят на милионерски социализъм, и харчеха като милионери на вересия.

 

Но има и друга, жизнена американска социалистическа традиция – 

 

на борбата на наемните работници за икономически и социални права. Настъплението на пазарния фундаментализъм, наистина, брутално изтласка профсъюзите от сцената. Тия дни по повод полицейската стачка много сини колеги се възхищаваха из социалните медии от твърдостта на Рейгън към стачката авиодиспечерите навремето. Рейгънизмът, както почти всички сега признават, имаше опустошителен ефект върху средната класа. През последните десетилетия, и до наше време, хиляди работници са уволнявани за профсъюзна дейност – особено нашумяха през миналото десетилетие уволненията от „Уолмарт“ – и почти никой работодател не е наказан. 

 

Празното място, оставено от профсъюзите, бе заето от „политиката на идентичността“ – борбата на етническите малцинства, феминистките и ЛГБТ за равни права; те извоюваха някои несъмнени победи и си остават важен съюзник на прогреса. Истина е също, че някои от бойците на фронта на „идентичността“ бяха в същото време и социалисти – като Мартин Лутър Кинг; това се премълчава от официалната пропаганда. Но все пак без пълномащабно връщане на профсъюзите американската социалистическа еволюция няма да напредне много. Днес 

 

почти всеки американски работник в частния сектор, с когото съм разговарял, мечтае за union job, 

 

профсъюзно работно място – младите също. Има защо. Да вземем само здравеопазването – членството в средно голям профсъюз с 20-ина хиляди членове дава на работника и семейството му – съпруг/а и деца до 26 години – качествена здравна застраховка за 5% от пазарната цена на същата застраховка на месец, или 15% от цената на „Обамакеър“, която обаче покрива много по-малко неща и не се приема от много лекари и болници. Това означава, примерно, до 40% по-висок годишен разполагаем доход, ако възнаграждението е около средното за страната. 

 

Но освен здравеопазване профсъюзите предлагат много други услуги – пенсионни фондове, курсове за преквалификация и разбира се, колективно трудово договаряне, което осигурява значително по-високо заплащане с периодична корекция за инфлация плюс спокойствие за работника. Профсъюзните атрибути от миналото са предмет на гордост сред градските маси – появилата се преди няколко години хипстърска бира с високо съдържание на специфични сортове хмел (IPA), местно бруклинско производство, носи гордо името Local One – алюзия за името на клон на профсъюзна организация. 

 

Американските профсъюзи възникват още във втората половина на XIX в., но стават масови едва в 30-те години на ХХ в. при Ню Дийла, с приемането на Закона на Вагнер за регулиране на трудовите отношения. Първите работнически надигания в XIX в. обикновено се разгонват брутално от работодателите. В началото на ХХ в. е времето на първите прогресивни реформи в сферата на заплащането, детския труд, инспекциите на работните места, въвежда се известна търпимост към сдружаването. По същото време се създава Федералният резерв и се въвежда федералното подоходно облагане. 

 

Появява се Социалистическата партия с двама конгресмени. Голямата депресия и съветският пример засилват Комунистическата партия, която създава съвети на безработните и е основен организатор на профсъюзите в автомобилостроенето, стоманолеярството и електротехниката и най-активният борец срещу расовата дискриминация от времето на аболиционистите. Но лоялността на комунистите към СССР прави невъзможно съществуването на партията им по време на Студената война. 

 

Американската мечта, расизмът и мачизмът на белия работник винаги са били възпиращи фактори за профсъюзното движение. След Октомврийската революция, през Втората световна война и особено по време на Студената война и обвиненията в „антиамериканизъм“ имат голямо значение. Профсъюзите се сблъскват и с много структурни спънки. Американската конституция е написана така, че не подлежи на бързо и всеобхватно реформиране. Двупартийната система и частните дарения за партиите открай време дават огромно предимство на богатите и корпорациите. Американската правна система дава приоритет на свободата на договорите пред другите икономически права, с което затруднява въвеждането на минимална работна заплата, забраната на детския труд, регулирането условията на работното място. 

 

Работническото движение е школа за политическо образование. Разрастването на профсъюзите в 30-те години се направлява от лидери, учили история, икономика и оранизационни технологии в Брукуудския трудов колеж (Brookwood Labor College) в Катона, Ню Йорк, и Хайландърското народно училище (Highlander Folk School) в Монтийгъл, Тенеси. В 50-те и 60-те години Съюзът на автомобилостроителите (UAW) начело с Уолтър Ройтър също организира обучение на кадрите си по тези и други предмети. И досега има останали такива програми в „Работеща Америка“, поделение на най-голямата профсъюзна федерация, АFL-CIO.  

 

Към 50-те години профсъюзите обхващат близо една трета от заетите в частния сектор (сега са само 6%) и на практика влияят върху целия сектор; постигнат е небивал дотогава работнически просперитет. В 60-те години се приемат и законови мерки за защита на околната среда и се постига голям напредък в гражданските права на етническите малцинства и в социалната сигурност. 

 

Съвременното американско профсъюзно движение се различава доста от славния си период преди 60 години. Почти я няма вече могъщата индустриална база в „ръждивия пояс“; тогава най-големият работодател е „Дженерал Мотърс“, сега – „Уолмарт“. Вече сме се убеждавали обаче, че няма никаква обективна причина работниците в услугите, в частност в търговията на дребно, да са толкова по-зле платени и осигурени с придобивки сега в сравнение с работниците на конвейера в автомобилостроенето в миналото – освен наличието на профсъюзи тогава и липсата им сега. 

 

Естествено, днес голямата профсъюзна борба е за организирането на работниците в услугите и за законовото повишаване на минималната почасова работна заплата и тя дава все по-добри резултати – и за работниците, и за икономиката. Сега сред най-големите и влиятелни профсъюзи са Международният съюз на работниците в услугите (SEIU) и Националният съюз на работниците в здравеопазването (NUHW). 

 

Някои профсъюзи в публичния сектор, като учителските, наистина са си извоювали и прекалени права, като tenure – правото след известно време да се заема мястото, независимо от качеството на работата – които снижават равнището на преподаването и трябва да се премахнат. Но кой пък би сравнил положението на учителите в публичните училища с това на колегите им със същата квалификация в частните – с наполовина по-ниски заплати и без социални продобивки? 

 

Със световната финансова криза от 2008 г. за пръв път след Голямата депресия икономическото неравенство отново стана остър политически въпрос. Движението „Окупирай Уолстрийт“ в 2011 г. породи обществени вълнения, но не прерасна в постоянно масово движение или нова партия. Както и по-рано, ефектът от радикалните изблици е по-скоро в това да стресне основните партии и да ги подбуди към действие за приемане на умерени реформи. Ролята на такива кратковременни радикални движения в историята обаче е огромна – те направиха възможни „Новата свобода“ на Уилсън, Ню Дийла на Ф. Д. Рузвелт и „Великото общество“ на Джонсън. Президентите и партиите им използват енергията на масовите движения, за да прокарат реформите. Обама просто не беше достатъчно радикален, за да използва енергията на „Окупирай Уолстрийт“ за нещо повече. 

 

Политиката не е единственото поприще, в което американската левица упражнява влиянието си. Много по-голямо е то в културата и там е допринесло много повече за трайната промяна на обществените нагласи – най-важния и необратим белег на прогреса. Очарованието на левите артисти, художници, интелектуалци въздейства къде по-силно на младежта и масите, отколкото речите на левите политици. Всеки знае или е знаел навремето си авторката на „Чичо Томовата колиба“ Хариет Бийчър-Стоу, историка на Октомврийската революция Джон Рийд, певеца на Голямата депресия и комунист Уди Гътри, повлиял рок културата до Боб Дилан и Брус Спрингстийн, оперно-бродуейската звезда и черен комунист Пол Робсън, бийт поета и гей активист Алан Гинсбърг, документалните филми на Майкъл Моор... – а кой помни имена на прогресивни политици от тяхното време? 

 

Да четеш, слушаш и пееш радикални текстове, да гледаш радикални филми, концерти и пиеси е много по-лесно, приятно и безопасно, отколкото да се занимаваш с тегавата, изнурителна и рискована политическа работа. Въздействието чрез културата е много по-вероятно да стигне и до управляващите елити. Големите положителни промени в Америка винаги са настъпвали, когато се изгради съюз отдолу и отгоре, както между аболиционистите, президента Линкълн и републиканците, профсъюзите и демократите нюдийлъри на Ф. Д. Рузвелт, черните активисти, бялата младежка контракултура и демократите либерали от „Великото общество“. И дори активистите на „Обаманията“ и самият Обама – за приемането на „Обамакеър“. Америка никога не е била превземана с щурм само отдолу. 

 

Американският социализъм и външната политика на Вашингтон


Читателите помнят, че и самият аз доскоро носех розови очила касателно американската външна политика: че тя не е чисто империалистически „реалполитик“, че е имала и благотворно въздействие в чужбина – в Западна Европа и Япония след ВСВ. Нали тази богата, справедлива, блестяща, наглед плуралистична Европа, на която толкова се възхищавахме в 1989 г., беше продукт на американската победа, окупация, опека. Наистина, ставаше дума за онази Америка от времето на Ню Дийла. 

 

Такива бяха и надеждите ми в началото на иракската авнтюра на Буш II – че Ирак може да стане арабската Германия от 1945 г. Тогава много четях „Ню Йорк Таймс“ и още вярвах на Томас Фридман, а и бях още потресен от 11 септември. Обама отнесе Маккейн на изборите в 2008 г. не на последно място и с това, че осъди остро външната политика на Буш и се зарече да тури край на едностранната му силова игра в чужбина, започна с помирение с арабите от високата трибуна в Кайро и с „презареждане“ с Русия веднага след грузинската криза. 

 

Провалите на САЩ в чужбина съвсем доскро си обяснявах със субективни грешки и невежество, с разпадането на компетентните по Русия звена в Държавния департамент, Пентагона, Агенцията за национална сигурност и ЦРУ, с господството на Бушевите неоконсерватори в дипломацията и стратегическото планиране, което Обама така и не можа да преодолее. Рухването на американската хегемония в Близкия изток, очертало се през октомври, направи обаче много по-убедителна и за мене теорията за изначално империалистическия характер на американската външна политика, поне от края на Втората световна война насам. 

 

Имало е, разбира се, и добри хора, порядъчни, идеалисти в Белия дом – като У. Уилсън, Ф. Д. Рузвелт и Дж. Картър, но независимо от тях американската външна политика е, както и на другите велики сили в историята, преди всичко хищническа, империалистическа. И това е документирано не само от хрониката на реалните действия на САЩ в чужбина, но и на най-високо концептуално равнище. В секретен меморандум от 1948 г. (разсекретен в 1974 г.) архитектът на следвоенната дипломация – и автор на известната „дълга телеграма“ – Джордж Кенан пише – за Азия тогава, но напълно приложимо и за Източна Европа, Близкия изток и Латинска Америка сега:

 

Трябва да сме много внимателни, когато говорим за „лидерство“. Залъгваме себе си и другите, като претендираме, че знаем отговорите на проблемите, вълнуващи тези народи. Ние имаме около 50% от световното богатство, но само 6,3% от населението. Не може да не бъдем обект на завист и възмущение. Истинската ни задача в бъдеще е да създадем такъв образец на отношения, който да ни позволи да поддържаме това положение на неравенство без вреда за националната ни сигурност. За да направим това, трябва да се отърсим от всяка сантименталност и мечтателство; вниманието ни трябва навсякъде да се съсредоточи на непосредствените ни национални цели. Няма нужда да се залъгваме, че можем да си позволим лукса да бъдем алтруисти и световни благодетели. Трябва да се отърсим от стремежа да бъдем „харесвани“, да се въздържаме от предлагането на морални и идеологически съвети. Трябва да спрем да говорим за неясни и – за Далечния изток – нереални цели като права на човека, повишаване на жизненото равнище и демократизация. Не е далече денят, в който нещата ще трябва да се решават със сила. Колкото по-малко сме спъвани от идеалистични лозунги, толкова по-добре. 

 

Американската външна политика, наистина, не спря ни миг да говори за неясни и нереални цели, но помнейки, че те са само смокинов лист за преследването на непосредствените национални цели. По-точно – целите на дистанционно управляващите Америка корпорации. Анализът на фактите показва, че докато американската хегемония беше жива и здрава, преследването на целите беше доста ефективно въпреки провалите на декларираните неясни и нереални цели. 

 

Вече формулирах тезата, че внезапното рухване на американската глобална военнополитическа хегемония през октомври 2015 г. повтори краха на глобалната финансова система, доминирана от САЩ, през септември 2008 г. Това бяха две действия на една и съща драма – на самоизяждането на пуснатия от букаите пазарен фундаментализъм и неоконсервативен хегемонизъм. Сега стана ясно също, че както капитализмът според Тома Пикети с необходимост създава Дикенсово неравенство, така и ДНК на американската външна политика е поархаичному империалистическа, досущ като в мрачната анархистка проза на Ноам Чомски. Политика на корпоративен looting, или както пишеше в старите комунистически учебници, империалистически грабеж. 

 

Американската алтруистична, социалдемократическа политика в Западна Европа след 1945 г. беше аномалия, изключение от правилото. 

 

Пикети тури край на оптимистичните илюзии от доброто старо време на Солоу и Кузнец, че развитият индустриален капитализъм ще води автоматично до намаляване на неравенството. Френският икономист доказа, че капитализмът, индустриален или не, автоматично увеличава неравенството; златният век на намаляващо неравенство при бърз растеж, народен просперитет и оптимизъм в развития Запад в десетилетията след Втората световна война е аномалия, изключение от правилото. 

 

След като специфичните исторически условия, извикали на живот аномалията – а именно двете световни войни, високата инфлация, Голямата депресия, унищожаването на реално и книжно богатство, намаляването значението на наследеното богатство, решителната държавна политика на преразпределение на доходите, бързият следвоенен растеж на населението и производителността – вече не са налице: капитализмът се връща към правилото. Сред тези условия, Пикети забравя да изтъкне, безспорно беше страхът от СССР и комунизма. 

 

Така стоят нещата и с американската външна политика. Благотворното й въздействие в Западна Европа (и Япония) след Втората световна война се дължеше на уникално стечение на специфични исторически условия – много от горните плюс неоспоримото господство на Ню Дийла в самата Америка, но сред които основно място заемаше и страхът от СССР. След разпада на СССР Америка много бързо се върна към нормата във външната си политика. 

 

В Източна Европа наивно очаквахме – лично аз дори до 2007 г. – Америка да излезе с нов грандиозен план „Маршал“ за нашия регион. До съвсем скоро отказвах да повярвам в злата воля на Америка да налага режими като ГЕРБ и колониални „сделки“ като на AES в „Марица-изток”. И да тика прът в колелата на толкова изгодния „Южен поток“, без да предлага нищо в замяна. И да връща на власт Борисов, за когото научихме от американския журналист Дж. Стайн, че по данни от ЦРУ бил единственият източноевропейски премиер, уличен в контрабанда на наркотици. Все пак, мислех си, нали България е Европа, не Хаити или Гватемала. 

 

Оказа се, нямало съществена разлика. Идеите за демокрация и просперитет са все така неясни и нереални. Всяка проява на независимо „националистическо“ мислене у туземците е крайно опасна – „комунистическа“. Комунизмът, смятат вашингтонските стратези, апелира към бедните от цял свят – с вечния им копнеж да ограбят богатите. Къде по-добре е да пуснем на воля апетита на богатите да ограбват бедните. 

 

С независимата си позиция, не с друго, Путин стана смъртна заплаха. Вашингтон толерира и най-бруталните режими като Пиночетовия и саудитския, и най-криминалните лидери като Нориега, Борисов и Джуканович, докато им играят по свирката, събаря насилствено и най-демократични правителства като на Алиенде, когато не им играят. В Източна Европа след 1990 г. Америка се разпореждаше досущ като СССР в 1953, 1956 и 1968 г., но с разликата, че СССР освен че налагаше с танкове хегемонията си, инвестира в региона само в 80-те години над 100 млрд. сегашни долара, а САЩ го хвърлят на корпорациите си за looting. 

 

Международната търговия – игра с нулев сбор? 

 

Корпоративният грабеж и явното „предпредикативно“ убеждение на геополитическия класик Кенан, че ние можем да сме богати, докато другите са бедни, или по-точно благодарение на това, че другите са бедни, е освен безхитростен бакалски егоизъм, също и софистициран продукт на дясната идеология на zero-sum game, играта с нулев сбор, която все още се споделя широко и от американската левица, и от българското обществено мнение. Ако ние искаме спечелим от търговията, те ще трябва да загубят. Защото, ако те спечелят, ние ще загубим. Държавите са като корпорациите – вкопчени са помежду си в бясна конкуренция за инвестиции, енергия, суровини и пазари. Доброто за „Кока“ е лошо за „Пепси“ и обратното. Доброто за САЩ е лошо за България и обратното. 

 

За да са „конкурентоспособни“, и държавите като корпорациите трябва постоянно да си „режат разходите“ (cost cutting) – особено, разбира се, социалните: едно безумно надбягване към дъното. Пол Кругман нарече тази елементарна заблуда и популярна идеологическа уловка „поп интернационализъм“ (Рop Internationalism, 1996). Кругман доказа, държавите ни най-малко не са като корпорациите и че търговията между тях не води сама по себе си до обедняването на едната за сметка на другата; понякога тя води до растеж на доходите и в двете, почти винаги – до изменения в разпределението на доходите между отрасли, съсловия и региони вътре във всяка страна и значи, до преструктуриране и увеличаване на неравенството, което трябва да се коригира от държавата. 

 

Важно следствие на поп интернационализма е теорията, поддържана и от много леви като режисьора Майкъл Моор, че следвоенният просперитет на индустриална Америка се дължал на липсата на конкуренция от страна на разрушените от войната Германия и Япония. Но всъщност тези страни се възстановиха напълно още докато САЩ се радваха на небивал просперитет. Забогатяването на Европа и (не толкова на) Япония създаде по-голям пазар за американски продукти и услуги и осигури по-евтин и качествен внос в САЩ. Индустриализацията на Китай – благодарение на американските корпорации – също не е непосредствената причина за американската деиндустриализация и упадъка на средната класа. От 1980 до 2008 г. американската производителност въпреки всичко се увеличи над два пъти, но реалните доходи на работниците стагнираха или спаднаха. 

 

И в златния век на американския алтруизъм в Европа след Втората световна война обаче 

 

външната политика на САЩ си остана империалистическа. 

 

За това днес почти не се говори – освен от Ноам Чомски в книгата „Как работи светът“ (How the World Works, 2011), но още преди края на войната САЩ – след разгрома на немските войски – започват да инсталират свои фактически нацистки управления – френско, на маршал Дарлан в Северна Африка, италианско, на маршал Бадолио и монарха – в Южна Италия; в Германия привличат елита на нацистките служби за бъдещата борба с СССР. 

 

Но истинският враг на САЩ в Западна Европа след войната не е толкова съветската агресия, каквато никой не е вярвал, че ще има, а силната местна антихитлеристка съпротива – често начело с комунистите. В Северна Италия американските войски навред разтурят местните антифашистки структури и възстановяват довоенните фашистки. Следвоенна Италия остава задълго полигон за подривна дейност за ЦРУ за недопускане на комунистите на власт с избори; за целта се предвиждало при нужда и организиране на въоръжена партизанска съпротива, а Кенан предлагал и военна интервенция преди изборите. 

 

В Гърция в 1947 г. САЩ заместват изнемощелите англичани и разпалват гражданска война с резултат 160 хил. убити, с изтезания, изгнание за десетки хиляди, затваряне на други десетки хиляди в концлагери за „превъзпитание“, установяване за десетилетия на терористичен режим в българските етнически региони и с разгром на профсъюзите. За съжаление в последния участват и представители на американските профсъюзи, тогава всемогъщи. Властта на корпорациите, бизнеса или по марксистки – капитала, обаче е осигурена. 

 

Плашилото СССР-Русия в американската външна политика е плашилото на независимата, неприемаща корпоративния васалитет „регионална“ държава с достатъчна военна мощ. Но пък консервативните американски управления гледат „реалистично“ на света и са склонни към повече прагматизъм. Прогресивните демократически кабинети в САЩ са по-идеалистични, поне на книга, но имат и допълнителен фактор за конфронтация със СССР-Русия. 

 

Проблемът на Обама, който е умерено ляв, според върлите си опоненти – крайно ляв, във вътрешната политика бе проблем и на предишните леви управления – на Картър, Джонсън и Кенеди. Прогресивните реформи – особено радикални при Джонсън – и дори многото приказки за справедливост у дома винаги водят до обвинения от републиканците в комунизъм („помогнете на Кенеди да построи комунизма в Америка!“) и до компенсаторно показна твърдост на демократите към Москва. Но външната политика и сигурността не са приоритет на тези президенти, както с основание ги обвиняват критиците им. Обама очевидно не знае, не разбира, нехае за отношенията с Русия – чете механично листчетата от неоконсервативните си съветници. 

 

А консерваторите – Никсън и Форд с държавен секретар Кисинджър, Рейгън и двамата династи Буш – дошли тъкмо на гребена на борбата с „комунизма“ – бяха прагматици, можеха да си позволят реализма от Хелзинки, Рейкявик и Малта, че и да гледат с разбиране в душата на Путин. Затова в Москва определено предпочитат републиканец в Белия дом и сега харесват Тръмп и либертарианеца Райън – при все икономическата несъстоятелност и абсурдност на платформите им. Но ето че Джими Картър в следпрезидентския си период се оказа много по-успешен, отколкото беше в Белия дом, пожъна големи дипломатически успехи и сега е най-адекватен от всички демократи по отношение на Русия, чак изпраща на Путин тайни карти с разположението на терористите. 

 

Както стана ясно напоследък, Америка вече няма ресурси да продължава в утъпкания имперски коловоз и трябва да го превключи бързо по чисто реалполитически съображения. И топ капиталистът Бил Гейтс признава, че егоизмът на корпорациите е пагубен за света. И сигурността на САЩ страда: всички значителни източници на риск след 1991 г. са proudly made in America. Ислямският тероризъм е продукт на американската война чрез прокси срещу СССР и на американското военно присъствие в Близкия изток. 11 септември е продукт на интимността на сем. Буш със сем. Бин Ладен и е цената на американските военни бази в Персийския залив. Радикалният ислямизъм е експорт на американския клиент Саудитска Арабия – режим, който без американския чадър не би се задържал месец. „Ислямска държава“, както призна и Блеър, е продукт на американския разгром и окупация на Ирак. Сегашната бежанска криза е продукт на западния разгром на Либия, покровителстваната от Запад саудитско-турска агресия срещу Сирия и американския разгром на Афганистан и Ирак. И Русия, която Обама предвидливо тури сред главните заплахи за човечеството след ебола и преди ИДИЛ, бе напълно изкуствено конфронтирана от Вашингтон дълги години, докато се стигна до абсурда в Киев през февруари м.г. 

 

Преди няколко дни в коментар за в. „Труд“ писах, че в Бърни Сандърс ми е надеждата Америка да се освободи от „саудитско робство“ – от абсурдно диспропорционалното влияние на саудитското кралско семейство върху американската политика, далече надхвърлящо и израелското. Но уви! Оттогава ми попаднаха повече изказвания на Сандърс за външната политика – и той почти не се различава от Хилари и Обама, и по руския въпрос е съвършено неподкован. Ще бъде твърд, но без да стига до война, ще изолира международно Путин, ще възпира „руската агресия“. Наистина, коментарите му са все от 2014 г. Американските мейнстрийм политици, коментатори и експерти сякаш сами спадат към the bewildered herd, „ошашавеното стадо“ на пиар класика Уолтър Липман – 80-те процента от населението, които нищо не разбират и не могат (и не бива) да участват в управлението, а се задоволяват да гледат риалити, сапунки, спортни състезания и да четат таблоиди. 

 

Изглежда нищо не може да е по-полезно за стартирането на такава дълбока реформа от един здравословен и дълбок външнополитически разгром. Виетнамският синдром държа влага на вашингтонските ястреби над 25 години – чак до първата война в залива. Но пък сега „хибридността“ на войните и особено на медиите правят много трудно да се разбере какво е разгром. В известен смисъл разгромът вече е налице. Обама е унизен и посрамен, търси трескаво да избегне пряка капитулация в Сирия, в същото време и бесен на неоконсервативните си съветници и на републиканците в Конгреса. Америка не може да спечели конвенционална война с Русия, нито вероятно с Китай. От друга страна, тъкмо слабостта и неконвенционалността на Обама като главнокомандващ, нещо, което повече няма да се повтори, дават известен уникален шанс за някаква промяна в мисленето до края на втория мандат. Америка не е застрашена от никого у дома си и притежава огромна икономическа и „мека“ сила, с която ще може да задава тон на света още дълго. Но най-важното е американската левица да преодолее провинциализма си и да се заинтересува по-сериозно от външна политика и глобални дела. Поне колкото по времето на Виетнам. 

***

Други текстове по темата:

 

http://glasove.com/categories/komentari/news/ne-samo-komunistite-i-umniq...

 

http://glasove.com/komentari/35652-kapitalyt-v-xxi-vek--kym-nasledstvena...

 

http://glasove.com/categories/komentari/news/kapitalyt-v-xxi-vek--kym-gl...

 

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/kakvo-ni-chaka-sled...