Каква данъчна система е нужна на България?

Проф. Иван Ангелов - член-кор. на БАН

Преходът от  „плоски”

 към умерено прогресивни данъци - I част

***

Съдържание

Данъците като инструмент на преразпределителната политика
Европейският данъчен модел
Къде сме ние?
Най-важни изводи
Проект за данъчна реформа в България
Защо е необходима такава реформа?

***

 

Данъците като инструмент на преразпределителната политика

 

Всеки бюджет има две страни: приходна и разходна. Когато се говори за бюджет, у нас обикновено се има предвид разходната част и се разсъждава как тя да бъде съкратена. Далеч по-малко внимание се обръща на приходите на бюджета, т. е. данъците, таксите и другите държавни вземания. Това е половинчат анализ. С него не се достига до пълната истина и до обосновани решения. С настоящия анализ и с препоръките си искам да направя скромен принос за запълване на тази празнина в публичната дискусияи в стопанската ни практика.

Всички искания на лекари, учители, учени, дейци на културата, работници; на общините, полицията, армията, съдиите и много други за по-високи доходи и по-добри условия на живот и на труд през последните години, нашите управници посрещат с клишето „НЯМА ПАРИ” или със циничния израз „кажете от кого да вземем, за да дадем на вас”.

Съкращенията на доходите се превърнаха в синоним на понятието „реформа”. Думата „съкращения” е любима за неолибералите по света и у нас. Спомене ли се за реформа разбирайте, че искат съкращения. Започнат ли съкращения политиците си въобразяват, че пристъпват към голяма реформа с цел – оптимизация. Хората, които жонглират с понятието „оптимизация” у нас, дори не познават истинското му съдържание и не си дават сметка за какво говорят. Това е тесногръд деструктивен подход. Между съкращения на доходи и орязване на социални програми, от една страна, и реформи, от друга, няма нищо общо! Съкращенията също нямат нищо общо с оптимизацията. Или само случайно могат да съвпаднат с оптималното. Най-често дори ни отдалечават от оптимума. Съкращенията по-скоро дискредитират реформите и ги правят невъзможни. Защото истинските реформи обикновено изискват допълнителни разходи на първо време, а не започване със съкращения.

Точно така се постъпва напоследък с нашите органи на сигурността, което води до тяхната дестабилизация и деморализация. И то в особено опасна обстановка, когато те са ни най-необходими. Защото над България и Европа е надвиснала огромна заплаха от предизвиканото от САЩ и нейните съюзници преселение в Европа на 1,2 млн. души само за десетте месеца на тази година. А кой ще се справя със задаващите се милиони имигранти от Турция към Европа през следващите години, след като се парализират и дори разрушават органите на националната ни сигурност, за да се спестят 15-20 млн. лева? И особено сега, при допълнително усложнената обстановка в и около Сирия, след непредизвиканото сваляне от турски изтребители на руския самолет над сирийска територия, близо до границата с Турция. Това действие на българското правителство е безотговорна постъпка и дори престъпление срещу националната сигурност на България!

Твърденията на българските власти, че „няма пари”, не са верни! Въпреки че все още не се е съвзела от кризата, нашата икономика произвежда повече нови блага, отколкото личи от бюджета. Проблемът не е в липсата на пари, а в ниската събираемост и най-вече – в неправилното първично разпределение на новосъздадените доходи между труда и капитала и по-нататъшното им също неправилно преразпределение между нетен доход на труда и капитала, от една страна, и данъци в полза на държавата, от друга.

Данъчната система е един от най-важните инструменти на държавната политика за въздействие върху поведението на стопанските субекти и на отделните граждани. За разлика от инструментите на паричната политика, които задействат бързо, но действат по-краткотрайно, данъците започват да действат след известен лаг от време (от няколко месеца до една година) и действат дълготрайно. При липса на разгърната парична политика, както е у нас, поради режима на валутен борд, данъците и другите инструменти на бюджетната политика, са едно от малкото ефикасни средства, останало в ръцете на държавата за макроикономическо регулиране и значението им нараства.

Данъците изпълняват няколко много важни функции: Първо, като инструмент за преразпределение - набиране на финансови ресурси за изпълнение на държавни програми в здравеопазването, образованието, науката, културата, социалната сфера, демографията, екологията, отбраната, сигурността и т.н. Специално внимане тук заслужават образованието и науката, които са приоритет над приоритетите за нашето развитие както в тактически, така и в стратегически хоризонт. Това е най-важната и незаменима роля на данъците. Никакви пазарни механизми не могат да изпълняват пълноценно такива функции. Второ, преразпределение на доходи между социалните групи за смекчаване на много големи доходни и имуществени неравенства, както е сега у нас. Трето, изпълнявайки първата и втората функция, те са важен инструмент за стимулиране на вътрешното и външното търсене, а чрез тях – за постигане на по-висок икономически растеж. Това ги прави много важен инструмент за ускоряване на социално-икономическото ни развитие. Още повече при липса на разгърната парична политика и продължаваща икономическа стагнация, в която живеем от 7 години. Четвърто, изпълнявайки изброените функции, данъците стават важен интеграционен инструмент на България за постепенно догонване на другите страни членки по социално-икономическо равнище и за превръщането ни в пълноценен член на ЕС, при условие че са съобразени с данъчните системи в другите страни от общността. При избора на данъчна система сме длъжни да се сближаваме с данъчните системи на другите страни членки на ЕС, които имат много по-голям опит от нас и в тази област. Недопустим е данъчен дъмпинг от наша страна спрямо други държави от общността.

При оценка на една или друга данъчна система, трябва да се държи сметка за данъчните основи и за данъчните ставки. Само двете заедно определят характера на данъчната система и величината на данъчното бреме. При широка данъчна основа (размерът на дохода или оборота, върху които се изчислява данъкът) бремето може да е тежко, дори при ниски данъчни ставки, и обратното. Поради целта на настоящия анализ и ограниченото място ще се спра само на данъчните ставки, още повече, че те са по-видими и разбираеми за масовия читател.

Данъците сега са още по-важна тема поради протичащото обсъждане на проектобюджета за 2016 г. и на бюджетните рамки за 2017 и 2018 г. и свързаното с това масово недоволство от поголовната ограничителна политика на правителството в различните сектори, разчитащи на бюджетно финансиране за своето развитие и дори за оцеляване. Напоследък на тази тема се пише много от икономисти и финансисти, които се надпреварват да доказват предимствата на своите данъчни философии, като някои от тях използват противоречиви, тенденциозни и дори неверни аргументи. Рекордьори в това отношение са пазарните фундаменталисти. Българските медии дават простор главно за техните публични изяви и с това заблуждават читателите, слушателите и зрителите и правят много лоша услуга на България.

Колкото по-успешно държавата мобилизира наличните финансови ресурси, толкова по-добре ще изпълнява своите функции чрез бюджета и по-рядко ще прибягва до оправданието, че „няма пари”. Размерът на мобилизираните ресурси зависи от величината на данъчното облагане и от ефикасността на данъчната администрация. При 10% пропорционален („плосък”) данък върху доходите и върху печалбата, както е сега у нас, с бюджета за 2014 г. бяха събрани 4,3 млрд. лв., които не достигнаха за задоволяване дори на най-острите обществени потребности. Ако облагането с „плоски” преки данъци беше с 20% (както е в някои други страни, прилагащи „плоски” данъци) щяха да се съберат около 8 млрд. лв. Представете си колко повече обществени потребности можеха да се задоволят през 2014 г. с допълнителните 4 млрд. лв. и да се повиши икономическият растеж, без да се повишава бюджетният дефицит и да се увеличава публичният дълг.

През последните 6-7 години нашата държава се самолишава ежегодно от 3,0-3,5 млрд. лв. приходи чрез прекалено ниското облагане с преки данъци. Ако повишението на основната данъчна ставка до 20% се съчетаеше с въвеждане на необлагаем минимум и умерено прогресивно облагане (за което ще стане дума по-долу в т. 5.), бюджетът щеше да получи около 2,0-2,5 млрд. лева допълнителни приходи и да задоволи много повече обществени потребности. Българската държава обаче оставя този ресурс на работодателите, като лишава работещите от по-високи заплати, възрастните хора – от по-високи пенсии, младите семейства и децата - от повече помощи, здравеопазването, образованието, науката, културата, инфраструктурата, екологията, демографията, отбраната, сигурността - от по-добро финансиране. За сметка на това създава по-голям финансов уют на работодателите.

По приблизителни мои оценки през последните 10 години държавата е подарила на капитала по този начин около 30 млрд. лева. И е ощетила със също толкова трудовите хора, малкия и средния бизнес, интелигенцията и пенсионерите. С други думи, ощетява 80% от населението и облагодетелства 8-10% и особено, най-богатите 4-5% от най-крупния капитал. В някои страни ги наричат олигарси.

Като се изказвам против облагодетелстването на капитала за сметка на труда, аз не пледирам да се отива в другата крайност – да се изолира, потиска и експроприира капитала. От години настоявам за разумно съчетаване на интересите на труда и на капитала, вградено в моето предложение за умерено прогресивно данъчно облагане, изложено в т.5. Всеки средно грамотен човек, надявам се, разбира, че обществото се нуждае както от труда, така и от капитала. Възпроизводственият процес е възможен само при съединяването и едновременното участие на труда и на капитала в него. Техните интереси са общи в най-важното – стабилността и успешното социално-икономическо развитие на България, но се различават по разбиранията си за начините на постигането им. Между тях дори възникват конфликти, понякога много остри. Интересите им обаче не трябва да се изострят до крайност, а да се балансират чрез взаимни компромиси.

Държавата е призвана да играе изключително важна роля като арбитър и балансьор между интересите на труда и на капитала. За съжаление, нашата държава не го прави през последните 26 години! И с това, в крайна сметка, вреди на всички. Както вече посочих, тя прави твърде много реверанси пред капитала и пренебрегва интересите на наемния труд.

Организациите на капитала, в съюз с правителствата, отиват твърде далече в защитата на интересите на работодателите и в пренебрегването на интересите на наемния труд. Много по-далече отколкото си позволяват правителствата на останалите страни членки на ЕС. В това число и в сравнение с нашите съседи. Нашият крупен капитал изглежда не разбира, че с настоящото си егоистично социално-икономическо поведение вреди и на собствените си стратегически интереси, защото дестабилизира българското общество и държавата и ограничава възможностите за социален и политически мир в България през следващите години и десетилетия. А без такъв мир крупният капитал не може да разчита на своето нормално развитие! Дори на съществуванието си. Капиталът се нуждае от спокойствие, а не от напрежение. Спокойствието се постига чрез взаимно разбиране и балансиране на интереси. Конфронтацията ражда напрежение и желание за реванш.

Синдикалните организации, лишени от достатъчно разбиране и подкрепа от страна на правителствата, не проявяват необходимата твърдост в защита на интересите на наемния труд. С това, до известна степен, могат да се обяснят социално-икономическите своеволия, а често пъти дори и произвол, на едрия капитал и на управляващите политици спрямо интересите на наемния труд. Вгледайте се, например в основните контури на политиката по доходите. През 2014 г. България има 45% от средния БВП на човек от населението в ЕС, но едва 20-25% от средните им доходи. При изпреварващо нарастване на обществената производителност на труда у нас през последните 26 години, ако се прилагаха нормалните европейски стандарти в политиката по доходите ние трябваше да имаме поне 40% от средните доходи в ЕС. Главно с това аз си обяснявам растящото недоверие на наемния труд към синдикатите, защото хората не виждат в тяхно лице ефикасни защитници на своите фундаментални интереси. Българските синдикати правят повече от допустимите социални компромиси в отношенията си с правителствата и с капитала.

Пазарните фундаменталисти твърдят, че трябва да харчим толкова, колкото създаваме, за да не изпадаме в бюджетни дефицити и да трупаме държавен дълг. Това е правилно. Но големият въпрос е колко създаваме, за да преценим колко можем да мобилизираме с данъците? Ако приемем с някои уговорки, че косвените данъци (главно ДДС, акцизи и мита) у нас са на нормално европейско равнище, да отправим поглед към преките данъци (върху печалбата и върху доходите). Дали през 2014 г. нашата икономика е създала такава нова стойност, че може да мобилизира само 4,3 млрд. лева, колкото са събрани с 10 процентните „плоски” преки данъци? Дали това е максимумът, който държавата е могла и е трябвало да събере, за да се отговаря с клишето, че „няма повече пари”?

Преобладаващите проценти за преките данъци в ЕС са около 3,0-3,5 пъти по-високи от нашите. Делът на преките данъци в структурата на общите данъчни приходи в ЕС е 33-34%, а у нас 18,6%. Ако това е грубо мерило за подлежащия за мобилизиране чрез преките данъци потенциален ресурс у нас, той би възлизал на 7,7 млрд. лева. Ако тази практика на европейските страни подсказва нещо, то е че нашата държава мобилизира чрез преките данъци далеч по-малко (едва 55%) от нормалното, което би трябвало да мобилизира по европейските стандарти. То показва, че икономиката ни създава много повече, но с изкуствено поддържаните ниски преки данъци нашите правителства мобилизират за обществени нужди едва половината, а другата половина подаряват на работодателите, особено на най-едрия капитал.

На това основание допускам с някои условности, че през 2014 г., прилагайки европейските стандарти и при нашето равнище на производителност на труда, сме могли да мобилизираме с преките данъци, около 7,7 млрд., а не 4,3 млрд. лева, колкото са събрани в действителност. Ето това е жестоката истина, която се скрива от народа. Представете си колко още обществени потребности можеха да се задоволяват ежегодно с тези допълнителни ресурси от 3,4 млрд. лева през последните години. Повтарям – ако се прилагаха европейските стандарти. И това се прави година след година, като хората биват заблуждавани, че „няма пари”. И се отказва на БАН, когато тя  моли отчаяно за финансови трохи - допълнителни 15 млн. лева за 2016 г. И в същото време най-висши държавни чиновници декларират, че науката е приоритет за България.

Може да ми се възрази, че нашата икономика не е подготвена за европейско равнище на облагане с преки данъци, веднага след присъединяването си към общността. В това има някакво основание. Приемам, че следва да се ориентираме към постепенно сближаване с европейския данъчен модел, като увеличаваме година след година размера и дела на преките данъци. Българските власти обаче отказват категорично такъв подход и се придържат фанатично към свръхниските „плоски” преки данъци. Ето вече 9 години сме член на ЕС и не сме се приближили дори с милиметър към техния данъчен модел. А постоянно ни убеждават, че сме за европейска интеграция. Ако допуснем условно постепенен подход на сближаване вместо 4,28 млрд. лева от преки данъци през 2014 г. бихме могли да събираме 5,5 млрд. лева, а през 2016 г. – 6,5 млрд. лева. В проектобюджета за 2016 г. обаче са предвидени само 4,5 млрд. лева от преки данъци, т.е. почти на равнището на 2014 г.

Пазарните фундаменталисти и управляващите политици укриват тази истина от обществото. Помагат им и сервилните медии, като допускат главно тях до камерите, микрофоните и весникарските страници. Въпреки ограниченията, чрез изявленията на обективни социално ориентирани икономисти, частици от тази истина достигат до все повече хора, главно чрез сайтовете в интернет. Не разбирам защо мнозинството от нашия народ търпи покорно това безобразие вече години наред! Нещо повече, защо на изборите гласува за тези, които го лъжат и ограбват!

Пазарните фундаменталисти и правителствата в България си въобразяват, че имат много силен аргумент за този начин на регулиране на нетните доходи на труда и на капитала чрез данъците. Те убеждават неинформираните хора, че „частният бизнес е по-рационален от държавния, че частникът винаги е добър стопанин, а държавата винаги е прахосник”. „На това основание, казват те, се предприема поголовна приватизация, а преобладаващата част от новосъздадената стойност се оставя на добрия стопанин – частния предприемач, а не се предава на държавата – прахосник чрез данъците”. Така се стига до решението за свръхниските преки данъци (10% у нас, при средно около 30% за данъка върху печалбата и 40-45% за данъка върху доходите в Западна Европа) и свръх ниското преразпределение на средства с държавните разходи чрез бюджета (33-35% от БВП у нас, при 50-52% в западноевропейските страни).

Тези числа пораждат въпроса: защо западноевропейските парламенти не гледат на държавата като на прахосник и й предоставят повече ресурси чрез по-високите данъци и по-активната преразпределителна роля на бюджета с държавните разходи, а нашият парламент е на обратното мнение. И поради това приватизира поголовно и създава изключителен данъчен уют на частния сектор чрез свръхниското облагане на печалбата и доходите? Кой е прав при тези фундаментални различия в управлението на икономиката чрез данъчната система, като най-важен преразпределителен механизъм? Дали правителствата на Западна Европа, САЩ, Канада и Япония са слепи и глупави, а нашите управници са прозорливи и умни! Или обратното! Нека читателят сам прецени.

Тези въпроси нямат лесни отговори. Макар че след малко повече размисъл може да се стигне до някои задоволителни отговори:

Първо, социалните, здравните, образователните, научните, културните, екологичните, демографските, инфраструктурните, съдебните, отбранителните, охранителните и други подобни функции се упражняват от държавата. Това са присъщи и неотменими нейни функции, за чието упражняване  са й нужни финансови ресурси. Частният сектор не е способен да ги изпълнява отговорно. Световната практика през последните 100-150 години не ни предлага нищо по-различно.

Второ, Частният сектор влага ресурси само там, където получава задоволителна печалба и се стреми към максимална печалба. Печалбата, а не задоволяването на обществени потребности, е смисълът на неговото участие в стопанския оборот. Той задоволява такива потребности само там и до толкова, където и доколкото това му носи печалба. И колкото по-висока е печалбата, толкова по-доволен е той. Това е идеалът на частния предприемач. Той не може да функционира на загуба продължително време. И аз не го упреквам за това. Потребностите на българското и на всяко друго общество, обаче са много по-широки от обхвата на печелившите дейности в която и да е държава. Означава ли това, че нерентабилните дейности могат да бъдат напълно пренебрегнати, макар че са необходими на хората. Разбира се, че не! Държавата е единственият субект, който може и трябва да упражнява тези дейности в полза на обществото. А за да го прави са й нужни ресурси.

Трето, Не е вярно, че частният предприемач е винаги по-рационален от държавата в насочването на ресурсите по конкретни обекти и сфери на дейност. Има хиляди и хиляди примери у нас и в чужбина на чудовищно, неоправдано с нищо, прахосничество на ресурси в частния сектор. Известно е разходването на стотици милиони лева за задоволяване на свръх екстравагантно потребление; за покупка на ултра луксозни лимузини, хеликоптери, самолети, яхти, дори екзотични острови; за изграждане на ултрамодерни офиси и резиденции у нас и в екзотични далечни курорти; за покупка на футболни и други спортни клубове с фантастично, с нищо неоправдано от здравия разум, заплащане на спортистите, за което и най-големите световни учени не могат да мечтаят; авантюристично управление на банки и небанкови финансови институции, водещо до техния фалит с многомилиардни загуби за отделните граждани, за компании и за цялото общество (последният пример с КТБ у нас и многобройни далеч по-фрапантни примери в САЩ, Европа, Япония и на други места); за рискови депозити у нас и в чуждестранни банки и в задгранични ценни книжа; за участие в скъпи хазартни игри и т.н. Нима това са примери за най-рационално използване на ресурси от обществена гледна точка!

Четвърто, частният сектор се въздържа да инвестира в рискови и опасни дейности, от които обаче обществото се нуждае. Това, естествено се поема от държавата, но са й нужни ресурси, за да го финансира.

Пето, крупният частен сектор много често инвестира в офшорни или други подобни зони в Европа, Азия и малки екзотични островни държавици в Карибския и други региони, за да избегне данъчно облагане в страните, където е създаден. Широко разпространена е практиката да се инвестира в специални депозити за избегване плащането на данъци, възползвайки се от традиционната стриктна банкова тайна на някои европейски и други страни. Въпреки полаганите усилия през последните десетилетия, откриването и ограничаването на тези незаконни практики се оказва много трудно, поради вплитането в тези дейности на високопоставени личности от големи влиятелни държави. Не ми е известно възползването на държавни компании от такива противозаконни практики.

Шесто, широко разпространено е влагането на ресурси от дребния, средния и част от едрия капитал в сенчести дейности, за да се избегне плащането на данъци. Не ми е известно държавни фирми да практикуват такива дейности.

Седмо, частният сектор не инвестира в нискодоходни и бавно откупуващи се проекти, като инфраструктурните, особено в планински и изолирани райони, или в силно социално ориентирани дейности от които обществото се нуждае. Държавата се намесва и тук, за да запълни тази празнина, но са й нужни ресурси, за да ги финансира.

Осмо, когато конюнктурата е неблагоприятна или силно рискована, частният сектор не влага във физически инвестиции за производство на продукти и услуги, а насочва парите си в по-сигурни банкови депозити или в ценни книжа у нас и в чужбина. В отчета на БНБ за депозити на домакинства и НТООД може да се прочете, че в края на септември 2015 г. депозитите над 500 хил. до 1 млн. лева всеки са били1078 на обща стойност 757,7 млн. лева, а депозитите над 1 млн. лева всеки са били 611 на обща стойност 1515,9 млн. лева. По оценка на специалисти голямата част от тях са били депозити на собственици на фалирали или заплашени от фалит малки и средни фирми, вложили парите си на по-сигурно място. През това време животът си тече и трябва да се задоволяват неотложни обществени потребности, а частният сектор не го

прави. Държавата се намесва и тук, за което са й нужни финансови ресурси.

Девето, преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) се насочват само в страни и сектори, където получават най-висока печалба, а не там, където са нужни на страната. Преди 2009 г. около 75% от ПЧИ у нас се насочваха в търговия с имоти и наемодателска дейност, търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети, в хотели и ресторанти и във финансово посредничество. Никоя страна не е постигнала благоденствие с такава структура на инвестициите. Почти нищо не се насочи към здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, високотехнологични производства и т.н. Това трябваше да се прави от държавата и й бяха нужни големи ресурси

Десето, важни и необходими на обществото дейности се осъществяват в условията на естествен монопол. Това открива възможности за злоупотреба с монополно положение. Всеки монопол е вреден, но най-опасен е частният монопол. И тук държавните инвестиции са по-рационалното решение, съчетано със силен обществен контрол, какъвто частните монополисти често пъти не допускат, позовавайки се на неприкосновеността на частната собственост, закрепена в конституцията. Държавата се намесва и в тези случаи, но за това се нуждае от ресурси.

Казаното до тук цели да предпази от наивно идеализиране на частния предприемач и на частната инициатива. И на свързаното с това предоверяване в проявяваната от тях по-голяма стопанска рационалност, оставяйки им на разположение по-голяма част от новата стойност, чрез свръх ниското данъчно облагане. Пазарните фундаменталисти твърдят, че оставените по този начин по-големи ресурси на частните предприемачи, ще се използват по-рационално и ще се инвестират за разширение и модернизация на производството. Това обаче не се потвърждава от нашата и от чуждестранната практика. В предкризисната 2008 г., т.е. преди да започне да се чувства ефектът от ниските „плоски” данъци, физическите инвестиции у нас бяха 29,4 млрд. лв.,а през 2013 г., т.е. с ниските „плоски” данъци, спадат на 18,1 млрд. лева. Тук, разбира се, влияят и други фактори.

Казаното по-горе за дефектите на частния сектор не означава, че държавният сектор е кристално чист и ефективен и че трябва да се уповаваме само на него, както беше в недалечното минало. И в него стават хиляди безобразия. Свидетели сме на тях от собствен опит. Въпросът е кой е по-малко лош?

Какво може да бъде решението в тази сложна обстановка? Решението е в лоялната конкуренция. Най-добре ще се развива общество със смесени форми на собственост: частна, държавна, общинска и кооперативна. Те трябва да са равнопоставени пред закона и да се конкурират свободно под икономическото слънце. Който е по-рационален ще оцелява и ще се развива. Който не е – ще вегетира и ще загива. Изборът за рационалността на една или друга форма на собственост и стопанисване трябва да се прави на конкурентния пазар, а не да се предрешава в най-високите държавни или партийни кабинети. При тези условия държавните предприятия ще са изложени на същия риск от фалит, както частните, кооперативните и общинските. Никоя от тях не трябва да може да разчита на подавана спасителна ръка от държавата при изпадане в тежко финансово положение по своя вина.

Изключения може да има само за дейности от стратегическо значение за сигурността на държавата. Те трябва да се определят предварително от Народното събрание, да работят прозрачно в същата пазарна среда и да са обект на непрекъснат държавен и обществен контрол.

Политиката на българските правителства на трайни икономически реверанси пред капитала, особено пред най-крупния капитал, е много опасна. С поддържането на свръх ниски преки данъци и изкуствено занижени бюджетни ресурси се налага убийствена рестриктивна политика над голямото мнозинство от народа, над малкия и средния бизнес, над интелигенцията и над пенсионерите. Това вкарва страната в поредица от години с бюджетни дефицити, които водят до натрупване на все по-голям публичен дълг, чието обслужване става все по-трудно. От държава с нисък публичен дълг (17-18% от БВП) до преди две години, България сега е със средна публична задлъжнялост (почти 30% от БВП). Нараства опасността от навлизане в дългова спирала, от която трудно се излиза. Едновременно с това расте и корпоративната задлъжнялост. Брутният ни външен дълг вече е около 90% от БВП, а заедно с вътрешния – около 100%.

И всичко това българските правителства правят с твърдото си упорство да угаждат на крупния български и чуждестранен капитал чрез рекордно ниските данъци. Тази политика, както вече подчертах, създава сериозни текущи проблеми на голямото мнозинство от домакинствата, на дребния и средния бизнес, на интелигенцията. В средна и по-далечна перспектива от това ще започне да страда и крупният капитал. Нима това не се разбира от настоящите български управници!

Прекаленото повишение на данъчните ставки обаче не е желателно, понеже действа демотивиращо на предприемчивостта при упражняване на стопанска дейност и не насърчава към научно-техническо творчество. Прекалено високите данъци засилват и изкушенията за неплащането им. С повишаването на процента на облагане размерът на постъпленията расте до някъде пропорционално на нарастващата данъчна ставка, след това престава да расте, въпреки повишението на данъчния процент, а след достигане на много високо облагане, примерно 60-70 и повече процента - размерът на постъпленията намалява поради все по-масово неплащане на данъците.

Това се проявява по различен начин в различните страни. То зависи от националната психология, от манталитета на данъкоплатците, от наличието или липсата на утвърдени отговорни данъчни традиции, от убеждението че в съвременното демократично общество гражданите имат едновременно права и отговорности, от наличието или липсата на доверие към държавните институции и политиците, от ефикасността на данъчната администрация и т.н. В Белгия плащат до 70% данък за етажа на най-високите доходи, във Финландия до 62%, в Дания и Швеция до 56%, в Холандия и Норвегия до 52-54% и събираемостта на данъците е добра, мнозинството от хората имат самочувствието и удовлетвореността, че са редовни данъкоплатци на своята държава, а държавата доказва, че използва рационално събраните парични ресурси, че не допуска прекомерна корупция. В България, Гърция, Италия и в други южноевропейски страни, обаче много хора се гордеят с неплащането на данъците и иронизират тези, които го правят. У нас даже има остроумни анекдоти в този смисъл, упрекващи редовните данъкоплатци и героизиращи нарушителите

Решението на проблема при настоящите български условия е в избора на умерено високо и обществено приемливо данъчно облагане, примерно между 20 и 30%, при които ще се събира по-голям ресурс и ще се постига по-добра събираемост. И още по-важно, такова равнище на облагане ще е израз на балансирано съчетаване на обществените интереси с интересите на отделния данъкоплатец. Прекомерно ниските данъчни ставки дават превес на индивидуалния интерес на данъкоплатците и вредят на обществените интереси. Прекомерно високото облагане прави обратното. И двата подхода са погрешни.

Давам си сметка, че прилагането на моите предложения няма да е лесно. Засегнатите най-богати слоеве у нас, привикнали с подарения им данъчен уют, ще се съпротивляват на всяко повишение на тяхното данъчно бреме и ще плашат с „предстоящи масови фалити на компании”, „масови уволнения на персонал” и т.н. Много съм любопитен опонентите дами докажат защо нашите фирми ще банкрутират масово при умерено прогресивен корпоративен данък с максимална ставка 20%, а австрийските, белгийските, хърватските, датските, естонските, финландските, френските, германските, гръцките, италианските, малтийските, холандските, норвежките, португалските, словашките, испанските, шведските, швейцарските, турските и други фирми не фалират при по-стръмно прогресивен корпоративен данък с основни ставки 20% и максимални до 35-36%! Още по-високи са данъчните ставки в страните от ЕС при прогресивния подоходен данък (виж таблица 2.).

Пазарните фундаменталисти ще възразят на предлаганото умерено равнище на данъчно облагане, оправдавайки се с неплащането им. По този начин те признават своята и на българските власти неспособност или нежелание да създадат и ръководят ефикасна данъчна администрация, която да обслужва фундаменталните национални интереси, като прилага твърдо закона. Така постъпват правителствата на всички цивилизовани страни в Европа и извън нея. Ако нашите политици възразяват срещу това, те не заслужават политическо доверие и трябва да бъдат държани далече от лостовете на властта.

Ако за момент допуснем, че данъците са премахнати, държавата и обществото ще бъдат парализирани тотално. Няма такава държава по света. Ако данъците бъдат сведени до 2-3-5% парите няма да стигат за нищо. И такива държави няма в цивилизования свят. С политиката на свръх ниски данъци се залагат предварително основите на жестоки бюджетни рестрикции, които биха парализирали всяка държава и биха разрушили всяко общество. Това е безумна политика с която се създават идеални текущи условия за крупния капитал (1-2% от населението) и финансов геноцид за 80% от хората. Ако сме прецизни, това не е добре и за самия крупен капитал, понеже той се нуждае от защитните функции на държавата. А те трябва да са добре финансирани, за да бъдат упражнявани ефикасно.

Ако българското правителство продължава да упорства с 10 процентните си „плоски” преки данъци винаги ще има остър недостиг на пари за нормално изпълнение на най-насъщните държавни функции. Тези функции ще са поголовно недофинансирани. Твърденията, че оставените с ниското облагане повече ресурси на частния предприемач се използвали най-рационално, както вече посочих, са опровергани тотално от българските и световните стопански реалности. Не е вярно, че държавата е винаги лош стопанин, а частният сектор е винаги добър стопанин! Това изглежда разбират почти всички правителства в ЕС, но не и българското. Както посочих по-горе, има хиляди случаи на лошо и на добро стопанисване, както от държавата, така и от частното предприемачество. Световните стопански реалности са далеч по-сложни, отколкото ни ги представят пазарните фундаменталисти.

Означава ли това, че нашето правителство е най-умно със своята политика на рекордно ниски данъци, а другите са късогледи и малоумни? Вярно е по-скоро обратното. То се потвърждава и от фактите. България беше и остава най-бедната страна в ЕС. При сегашната си рестриктивна политика и хилави темпове на развитие, граничещи със стагнация, България никога няма да достигне по-богатите европейски страни. Най-прецизните анализи показват, че социално-икономическата дистанция между нас и развитите страни от ЕС не намалява.

Управниците ни се хвалят, че у нас има финансова стабилност. Това е стабилност на оскотяващата мизерия по европейски стандарти за 50-55% от населението, живот на границите на бедността за 30-35% и благоденствие за 5-10% богати и най-богати. Коя държава може да се гордее с такава стабилност? Коя държава е постигнала национално благоденствие при такава доходна структура на своя народ и абсурдно неравенство в своето общество? Няма такава държава!

Чудя се как нашият народ продължава да търпи! Въпреки че е известен с пословичната си покорност, търпение и послушание! И до кога ли ще търпи! Кога ли ще разбере, че колкото повече търпи, толкова повече управниците му ще злоупотребяват с неговата покорност! Покорността и търпението не са средство за поддържане на социалния мир. Чрез тях не се постига благоденствие, а се създават условия за авторитаризъм, диктатура, престъпност и корупция. Ето такава е картината на нашата България.

В следващите редове се спирам накратко на отделни аспекти на данъчната система в ЕС и у нас и препоръчвам някои важни промени в данъчната ни система, без да навлизам в технически подробности. Ще се спра на най-важните икономически и социални характеристики на някои данъци от гледна точка на изпълнението на гореизброените основни функции.

Като член на ЕС България има добър ориентир за модела на своята данъчна система. Сближаването и последващото уеднаквяване на данъчните системи, наред с другите инструменти на макроикономическата политика, е задължително условие за всяка интеграционна общност. Без това тя няма да е общност. Философията и конструкцията на нашата данъчна система трябва да се придържа към философията и конструкцията на данъчната система на ЕС и по-специално, към данъчните системи на страните, които формират икономическия гръбнак на общността. Европейските икономики в една или друга степен почиват на принципа за социалното пазарно стопанство, макар че през последните 10-15 години пазарните фундаменталисти полагат усилия за демонтирането му.

Събитията през последните години потвърдиха, че опитите от няколко десетилетия да се „американизира”, т.е. да се „пазаризира” още повече системата за управление на европейската икономика се провалиха. Световната криза от 2008-2009 г. отвори очите на много икономисти и политици в Европа. По същото време, особено при президента Обама, се правят опити да се „европеизира” т.е. да се социализира още повече тяхната система за икономическо регулиране. Американските консерватори се съпротивляват упорито на тези опити. Тук трябва да се има предвид, че понятието социално не означава социалистическо.

Налице е обаче и един парадокс. Докато Америка стимулира икономиката си от няколко години с така наречените „количествени улеснения”, започнати от предишния председател на Федералния резерв Бен Бернанке, за да се ускори излизането от кризата чрез по-висок растеж, заетост и доходи, Европа я потиска, за да намали бюджетните дефицити и публичната задлъжнялост. Едва от тази година по инициатива на председателя на Европейската централна банка Марио Драги и в ЕС се прилагат количествени улеснения, макар и в по-ограничени мащаби. Напоследък се говори за продължаването им поне с още една година, което ще бъде полезно. Двете философии за макроикономическо управление се различават помежду си и прилагането им дава различни резултати. Америка вече излезе от кризата, а Европа е единственият голям регион в световната икономика, който все още е в стагнация. В професионалните среди често се говори и пише, че европейската икономика е „болният човек” на световната икономика.

Европейският данъчен модел

Като източник на информация за характеристиките на Европейския  данъчен модел използвам най-меродавни публикации. Основната между тях е Eurostat, Development of the Overall Tax Revenue in the European Union. 2014 edition. Преобладаващата част от данните за ЕС и за България в следващото изложение са от тази най-надеждна публикация по темата. Последната година за която има данни там е 2012 г. Този тип данни  са силно инерционни и можем да сме сигурни, че междувременно не са настъпили съществени изменения, които да изкривят общата картина.

Фундаментална черта на данъчните системи в развитите пазарни икономики е прилагането на прогресивно данъчно облагане. Човечеството отдавна е стигнало до убеждението за прилагане на прогресивни данъци. Най-ранното известно приложение на прогресивно облагане през средновековието датира от Великобритания през 1435 г. В САЩ това е направено в 1862 г. по времето на президента А. Линкълн. Този тип облагане има няколковековна история в Европа и е развит до съвършенство, като се държи сметка за икономически, социални, екологични и други аспекти.

 

Най-важни черти на европейския данъчен модел са:

Първо, данъчните системи на страните се основават на баланс на интересите на труда и капитала. Поддържането на такъв баланс е базисно условие за икономическа, социална, политическа и всякаква друга стабилност на държавите и обществата, дори за тяхната национална сигурност.

Второ, общото ниво на данъчното бреме (косвени данъци + преки данъци + социални осигуровки) е умерено високо и е стабилно – около 35-37% от БВП. То съчетава интересите на отделните данъчни субекти и на обществото.

Трето, стабилна е и вътрешната структура на трите му съставки: косвени данъци – около 33-34%; преки данъци – около 33-34%; социални осигуровки – около 32-33%. Това разпределение пък съчетава интересите на различните групи данъчни субекти.

Четвърто, вътрешната структура на всяка група данъци също остава стабилна. ДДС заема около 50% от общия размер на косвените данъци. Данъкът върху дохода на физическите лица варира между 70 и 75% от общия размер на преките данъци, а корпоративният данък – 20-23%. Работодателите внасят около 57-58% от социалните осигуровки, а работниците – останалата част. Тази структура също съчетава интересите на засегнатите данъчни субекти.

Общото данъчно бреме се измерва с отношението между размера на всички видове данъчни приходи и социални осигуровки, от една страна, и размера на БВП, от друга, за съответната година. Средно за ЕС през 2012 г. те са били 35,7% от техния БВП. Най-високи са били в Дания - 48,1%, в Белгия – 45,4% и във Франция - 45,0%, а най-ниски в Литва - 27,2%, в България - 27,9% и в Латвия - 27,9%.

Косвените данъци (ДДС, акцизи, мита и други по-маловажни) за ЕС през 2012 г. са били 33,4% от общите данъчни постъпления. Най-нисък е бил техният дял в Германия – 29,2%, Белгия – 29,4%, Холандия – 30,4% и Испания – 32,9%, а най- висок в България – 55,3%, Хърватска – 50,8%, Румъния – 47,2% и Унгария – 47,1%. Ставките по ДДС се определят от националните парламенти, а за акцизите пак от националните парламенти, но в съответствие с определените от Европейската комисия стандарти. Митата се определят от Европейската комисия в рамките на общата митническа политика.

Преките данъци (върху доходите на физическите лица, върху печалбата и други по-маловажни) общо за ЕС през 2012 г. са били също 33,4% от общите данъчни постъпления. Най-нисък е бил техният дял в Хърватска – 17,1%, Литва – 18,8%, България – 18,8%, Унгария – 19,2% и Словакия – 19,7%. Тези страни прилагат „плоски” данъци, които осигуряват по-голямо намаление на преките данъци от косвените. Най-висок дял на преките данъци имат Дания – 63,6%, Ирландия – 45,6%, Великобритания – 42,7%, Испания – 41,4% и Малта – 41,3%.

Осигурителните вноски (пенсионни, здравни и други) средно за ЕС през същата година са били 32,4% от общите постъпления. Най-нисък е бил техният дял в Ирландия – 15,3%, Испания – 16,2%, Малта – 18,0% и Великобритания – 18,8%, а най-висок в Чехия – 44,5%, Словакия – 44,2%, Холандия – 41,0% и Словения – 40,5%.

Приходите от данък върху собствеността на недвижимо имущество средно за ЕС през 2012 г. възлизат на 1,5% от БВП. Най-висок е той във Великобритания – 3,4% от БВП, Дания – 2,4% и Франция – 2,1%. В България са 0,3% - един от най-ниските в ЕС. В Хърватска, Люксенбург и Малта няма такъв данък.

Данъците върху дарения и наследства се определят от общините и са между 0,4% и 0,8% от данъчната основа, когато се получават от роднини по нисходяща линия и между 3,3% и 6,6% ако се получават от други лица. Не се облага с данък собственост, получавана от съпрузи или по пряка линия. Първите 250 хил. лв. се освобождават от данък.

Между страните членки на ЕС има големи различия в размера на данъците. Няма особено големи различия между старите членове на общността. Не са големи различията и между новите членки на ЕС от Централна и Източна Европа, Кипър и Малта. Новите страни членки, като група, се различават съществено от групата на старите, с високия дял на косвените и с ниския дял на преките данъци. Големи различия между двете групи страни има и по величините на данъчните проценти за преките данъци, а също и по облагането на собствеността.

 

Следва...