2016: Лед по време на жега

Проф. Боян Дуранкев

Статията е публикувана най-напред на сайта Стандартнюз.бг

***

Календарната 2015 г. е вече в историята, но все още упорито стои в сърцата ни и тревожи мислите ни за бъдещето. Толкова много събития, които определят в голяма степен бъдещето, не е имало от драматичната 2001 г. (11.09 ужасът на Ню Йорк) и 2007 г. (началото на Великата финансова криза).

Това, което бе действително важно и ценно от миналата година, бе че бяха открити фермионите на Вайл и квантовата телепортация на разстояние от 1,28 км., които са огромен пробив във физиката. Кой обаче в демократичните общества с пазарна икономика обръща внимание на такива дребни факти, които не носят пряк пазарен ефект и не са рентабилни?! Питайте българския бизнес и ще разберете!

Другото, което сме длъжни да маркираме като най-нежелан факт, е че 2015 г. стана най-горещата в историята на човечеството. Градусите може да растат, но нас може и да ни няма. Така че или самохвалецът „Homo Sapiens“ ще е длъжен да промени числеността, икономиката и консумацията си, или природата ще си каже тежката дума по въпроса. С една голяма „последна точка“.

Иначе отиващата си 2015 г. за съвременниците бе наистина прекалено „богата“ на събития, които определят в голяма степен бъдещето. Епицентърът на терора бе отреден на Франция, въпреки че неоспоримото първо място за годината с най-много трупове от масови разстрели (13 253 жертви, от които 693 деца) принадлежи на най-развитата страна – САЩ[1]; геополитическото „възкресение“ - на Русия, а най-голямото цопване в „стратегическата дълбочина“ на блатото – на Турция (с нейните неприкрити староимперски мечти); икономическото възраждане – на Индия със 7,4 на сто растеж, а финансовият колапс – на „европеизиращата се“ Украйна и „спасената“ Гърция; царството на истината – на Интернет, а царството на измамата - на Германия (Фолксваген) и пак на Интернет, преселението на народите - към Европейския съюз, а отливът на народите – от „демократизиращите се“ Афганистан, Ирак, Сирия, страните от Северна Африка и т.н. Няма как тези факти да не прехвърлят значението си за наследницата – 2016 г.

 

Какво ще очаква светът през 2016 г.?

Ще може ли успешно да се решават все по-сложните глобални проблеми? Ще могат ли хората да живеят заедно без войни в общия глобален космически кораб – синята планета Земя? Ще могат ли икономиките да генерират по-високи темпове на растеж, а демокрациите – по-справедливо разпределение на благата? И ако преди отговорите на въпросите се очакваха от определени политически лидери-водачи, то днес промените изискват координираните усилия не на милиони, а на милиарди, обединени около Идеи (с голямо „И“ – Идеи за бъдещето)!

Първият глобален проблем е, че новата година може да стане (поредната) още по-топла от предшественицата си. Жега, жега, жега!... И ако българските граждани с радост посрещнаха първите снежинки буквално в последните три дни на старата година, пестейки от парно, ток и въглища, то за редица други страни нарастващата жега означава повече „зимни мега бури“ (САЩ) и „убийствени порои“ (Европа и Азия), торнада, цунамита, наводнения за едни, суши за други страни… Има ли кой да се опре на глобалното затопляне? След като през декември миналата година „Франция обедини света“ (по думите на френския президент Франсоа Оланд) при приемането на глобалното споразумение за борба с климатичните промени (прието от 195-те държави), то трябва да започне да се изпълнява.

Съвместните снимки на усмихнатите политически лидери обаче са едно, а последващите стъпки за (бързото) прилага на споразумението са нещо съвсем друго. Още повече че става дума за доста пари. Развитите страни се ангажираха да осигурят финансирането за мерките на развиващите се държави за ограничаване на вредните емисии и приспособяване към климатичните промени с годишна финансова база от 100 млрд. долара до 2025 г. Междувременно войните по света, мигрантските потоци и трудно отшумяващата икономическа криза, наред с предстоящите избори в редица развити страни, могат да обезсмислят това споразумение, „отлагайки“ плащанията за „по-добри времена“.

И ако градусите покачват нивото на жегата, то същевременно наблюдаваното през последните години „охлаждане“ на вътрешнодържавните, междудържавните и междублоковите отношения може да породи появата на откровено „ледени“ отношения, които обаче са за предпочитане пред нови „горещи“ войни.

Вторият глобален проблем, следователно, е че междублоковите и междудържавните отношения се оказват надконтинентални плочи, които при „триенето си“ скърцат, скрибуцат и подсказват бъдещи конфликтни точки.

Да започнем с НАТО и „онези“, от които ни защитава. Алиансът показва явна тенденция към висок апетит и ускорен растеж, като вече е на път да се сдобие с 29-та страна-членка – Черна гора. НАТО обхваща страни с общо над 900 млн. души население и с общ военен бюджет от почти 900 млрд. долара. Ако се прибавят т.нар. „партньори“ на алианса, цифрите стават още по-впечатляващи. За страните-членки разширяването е добро, но за съседите (по-близки и по-далечни) на тези страни, които имат по-различна „ориентация“, това е потенциална опасност. Освен това, някои от политиците в страните-членки и страните-партньори използват доста словесна артилерия, която не може да не предизвика ответни реакции като ръмжене на сибирска мечка, пръхтене на китайски дракон и тръбен зов за помощ на индийски слон, освен гневните реакции на по-малките. Ще успее ли НАТО да се трансформира в реална „мироопазваща“ сила, отчитаща интересите на близките и далечните съседи, или ще продължи да натиска пружината на напрежението; ще успее ли Европейският съюз да се превърне в истински партньор на САЩ, като тежестите са предимно върху плещите на отвъдокеанския гигант (при 1/3 от населението на страните-членки, САЩ поема 2/3 от разходите и държи 2/3 от армейския състав – очевидна диспропорционалност); ще се появи ли равностоен алтернативен алианс на „отсрещните“? Тревожни въпроси за бъдещето!

Паралелно с междудържавните алианси стои въпросът с „глобалното лидерство“ или „глобалната сила“. В края на миналия век Збигнев Бжежински написа своето символ-верую „Голямата шахматна дъска: Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви“. Оказа се че „превъзходството“ не означава трайно военно, икономическо, социално и културно лидерство в световен мащаб. Затова се наложи той да промени тона и през 2012 г. написа „Америка и кризата на глобалната сила“. Малко по-късно, през 2014 г. Хенри Кисинджър издаде задълбоченото изследване „Световен ред“. Двамата американски мислители, които са световни авторитети, стигнаха по различни пътища до един и същ близък извод – „превъзходството“ е вече недостатъчно за „лидерство“ в един глобализиран свят. Затова и двамата открито говорят за „споделени отговорности“ и партньорство при решаването на глобалните проблеми.

Партньорство, но с кого (лесно е да се каже срещу кого: на първо място срещу „Ислямска държава“)? Със сегашните „сили“, естествено. Да разгледаме две от тях в момента – Русия и Китай.

Русия, която във времената на Елцин бе „отписана“ като военна и икономическа сила, във времената на Путин се превърна в страна с огромни военни възможности, макар и затваряща се в икономическо отношения. Самият Путин се превърна в национален и световен политически авторитет, с чиито думи, прогнози и предупреждения трябва да се съобразява всеки. Отгоре на всичкото, той не „кълве“, както се оказа, на подхвърлена му стръв, а провежда доста „независима“ политика. Тези факти бяха проумени и при ситуацията в Украйна, и при свалянето на руския самолет в или до Турция, и при намесата в Сирия. Но Путин и Русия остават трудно прогнозируеми при трудна прогнозируемост на поведението на САЩ и НАТО, особено при предстоящата „смяна на караула“ в Белия дом. За да партнираш, отсреща винаги трябва да има партньор, с който свободно и честно да координираш действията си. Сега, очевидно, не е така.

„Стогодишният маратон“ (по определението на Майкъл Пилсбъри - директор на Центъра за изучаване на китайската стратегия към института „Хъдсън“) към глобалния връх на Китай дава добра реколта. Този гигант, който притежава най-голямото население в света, вече има и БВП, равен или надминаващ (според различни изчисления) този на САЩ, но все още БВП на човек от населението е около ¼ от този на САЩ. Гигантските мащаби на населението и икономиката определят способностите на страната да развива огромен военен потенциал, да осигурява стратегически външни пазари и да предлага помощ в други части на света. На Китай очевидно не допадат нито претенциите на Япония и други страни за части от Южнокитайско море, нито пък присъствието на американския военен флот близо до своите земи и морета. Страната разширява геополитическото си влияние в Азия, Африка и даже в Европа. Твърди че желае „мирни отношения на сътрудничество“ със Запада. Но при първенство в икономическо и демографско отношение ще съумееш ли да сдържаш силата си?

И ако два от потенциалните партньори на Запада са трудно прогнозируеми, то реалният партньор – Европейският съюз, също става все по-сложен за „разбиране“. През отминалата година третото по големина население в света след Китай и Индия от 503 млн. души получи пратка от около 1 млн. емигранти, част които – бежанци. Три реалности веднага блеснаха като на тепсия: първо, много е лесно нелегално да преминеш граница на ЕС; второ, никъде не си „особено“ желан като емигрант; трето, всичките страни-членки могат да се изпокарат помежду си кой какво е „длъжен“ да прави.

„Семейните скандали“ ще продължават и през новата година. Редица международни наблюдатели (като Джордж Фридман от СТРАТФОР и Лио МакКинстри в „Дейли телеграф“) твърдят че през 2016 г. ЕС ще се разпадне. Излишно е ситуацията да се драматизира, но да припомним че СССР и СИВ се разпаднаха точно тогава, когато никой не очакваше. В доста отношения ЕС е в лоша кондиция: доста често е трудно или невъзможно да се стигне до единна 

политическа координация по важни международни въпроси; досегашният и очакваният икономически растеж са характерни за времена на „застоя“; „единната“ валута стои все по-нестабилно; въпреки „мерките“, повечето страни от съюза са с хронична и тежка безработица без шансове за справяне с проблема; неравенството между „горната“, „средната“ и „долната“ класи нараства; демократичната легитимност на съюза е под въпрос – господ е високо, а Брюксел –далече от реалните проблеми на гражданите; соловите действия на различните „национални“, „патриотични“, „социални“ и други подобни движения придобиват ускорение; „културното многообразие“ след атентатите в Париж е под голяма въпросителна; в ЕС има повече погребения, отколкото раждания, повече ковчези, отколкото люлки. Един възможен Брекзит обаче остава за 2017 г. Онова, което обаче може да отнесе от вихъра идеята за ЕС (и свързаните с нея Шенген и валутата евро) са вероятните три тенденции през 2016 г.: нарастването на емигрантския поток; засилването на терористичните атаки от „неинтегрирани“ общности; икономическият провал на Италия, Франция и други страни от общността. Обратно, това, което може да обедини общността, е необходимостта както от по-активно включване в борбата срещу „Ислямска държава”, така и от подпомагане и интегриране на сегашните и бъдещите мигрантски потоци.

В югоизточната част на Европейския съюз, най-близо близо да огнищата на конфликти, стои нашата мила родина България.

Добрите вести за страната са най-малко две: от една страна, след приемането в ЕС сме постигнали и постигаме значими икономически успехи – през 2016 г. е много вероятно БВП да се удвои на фона на резултата от преди членството; от друга страна, през 2015 г. бе постигнат по-висок растеж от предходните години и чрез него страната излезе от икономическата криза на база реален БВП на човек. Да не пропусна, построените километри нови магистрали са ценна придобивка, както и повишената минимална работна заплата от 420 лв.

Лошите новини са по-дълъг списък: икономическият растеж все още се характеризира като „изоставащ“ на фона на световния и „отдалечаващ“ спрямо този на развитите страни в ЕС; финансите поемат като наркоман нови външни дългове (20 млрд. лв. за 2015 г. и 2016 г.); политическата стабилност е за рекордите на Гинес – четиривластие с управляваща опозиция на себе си; корупцията – централна и местна, остава хронично висока, хранейки се от обществени поръчки и еврофондове; олигархията не е сериозно притеснена; 1% от гражданите живее в разкош, над 40% - в мизерия; престъпността не чувства силната ръка на закона; бедността е в безнадеждност; София остава европейска столица с най-мръсен въздух и най-остарели автомобили.

Да синтезирам: хубавото е че България член на ЕС, лошото е че страната ни създава лош имидж на ЕС, а по косвен начин – на Запада и неговите ценности. Деформирана олигархична икономика; парламентарна псевдодемокрация, 

очакваща решенията на външни „началници“ и вътрешни лобисти; външноплатени вътрешни „протестъри“; неравни стартови възможности за богати и бедни, отчуждение на огромни маси от населението и мъчителен живот „ден за ден“ в някои „анклави“ с преобладаващо малцинствено население; медийна свобода и арогантна разпасаност с „деконструиращ“ СЕМ... Кой би харесал подобен западен „образец“?

Затова 2016 г. трябва да стане година на „смяна на системата“ – създаване на координирана пазарна икономика, на координирана хоризонтална и вертикална реална демокрация, на равни стартови възможности независимо от принадлежността към определена социална група, на възможности за „работа за всеки“ още от тази година, на „поевропейчване“ на минималните и средните доходи, на прилагане на стоманената ръка на закона! И понеже това не е дело на ден-два и на един-двама, необходимо е нещото, което беше изхвърлено през прозореца, да бъде поканено през входната врата: Национална доктрина и Национален план за социално-икономическо развитие до 2030 г. с разбивка по години. По един или друг начин това бе подсказано даже от „строители“ и „продукти“ на сегашната нехаресвана система – Ахмед Доган и Росен Плевнелиев. Понякога прозрението идва късно, но все пак идва, това е добре!

Става дума не само за „реформички“ и банални евроатлантически словесни „близалки“, а за цялостна нова стратегия, план за действие, оперативни планове.

Който го може, го може! Можем ли?! И искаме ли?!

[1] http://www.gunviolencearchive.org/