Икономическите парадокси в България и новата нормалност

проф. Кръстьо Петков

   Кризисните икономически  ситуации раждат парадоксални явления, или се дължат на тях. До този извод стигат аналитично мислещите/независими макроикономисти, специализирали се в изследването на бизнес цикъла. Тяхна е заслугата за лансиране на концепцията за новата нормалност (“new normal”), която още през 2009 г. насочи вниманието към  опасността от повторение на началния спад. Интуитивната логика не ги подведе - след 2012 г.  глобалната икономика се върна към ниските темпове на растеж и те се превърнаха в неин устойчив белег . Оказа се, че Кризата  отказва да следва  прогнозната крива, обозначена от консервативните изследователи с латинския знак “V”, а прие формата на буквата “L” , с много продължителен лаг и без фиксиран край. След 2012 г. кризата навлезе в траекторията на „новата нормалност“  и продължава  до днес упорито  да следва този необичаен маршрут.

 Протяжната стагнация, а не устойчивият растеж е перспективата, която ни чака до края на настоящото десетилетие.

Такава е авторитетната прогноза на автора на концепцията за „новата нормалност“ Mohamed A. El-Erian, публикувана преди няколко дни в Project Syndicate. Изрича я не някой плагиатстващ/ провинциален неолиберал, а един от бащите на теорията  за „new normal“, председател на Съвета за глобално развитие към президента Барак Обама и бивш изпълнителен директор на PIMCO.

След като същата песимистична перспектива очертаха експертите на МВФ, проф. Лари Самърс и редица други световно известни макроикономисти, редно е да се запитаме: отнася ли се тя за България? Според официалните говорители на върха, в т.ч. премиер и президент, нашата национална траектория била друга – на възходящ растеж. За 2015 г. сме щели да отчетем 3% нарастване на БВП, а през настоящата/високосна година очакванията са да скочим на 4,5%. Чрез този стахановски метод заставаме начело на похода в ЕС за излизане от кризата!

Папагалски настроените коментатори у нас не обръщат абсолютно никакво внимание на мрачните прогнози за повторение на шока от 2009 г., за удължаване на цикъла и за трайната, небивала стагнация, която вероятно ще надхвърли по продължителност тази от 30-те години на миналия век. Вместо с обоснован реализъм, медийното пространство е изпълнено с розов оптимизъм - беден откъм фактология, но с рядко срещано изобилие от манипулативни тълкувания на икономическата статистика.

На тази информационна стратегия, изобретена още при соц-а и пусната в оборот под наименованието „пропаганда на успеха“, се спирам в анализа по-долу. Той е посветен на парадоксите в българската икономика - сътворени от управляващите,  тълкувани превратно от поръчкови коментатори, чието икономическо образование е получено в неолибералните ПУЦ-ове.  В заключението правя опит да свържа парадоксалната ситуация „Марка БГ“ със зараждащата се  макроикономическа теория за новата нормалност. От множеството парадокси подбрах  четири,  които най-често се ползват, за да се внуши на българската публика, че националната икономика върви към оправяне.

 

Парадокс № 1- Банковият сектор: лихвите падат – печалбите растат!

На 29 януари прес-службата на БНБ излезе с кратко, впечатляващо съобщение:

„На основание чл. 35 от Закона за Българската народна банка БНБ обявява, считано от 1 февруари 2016 г., основен лихвен процент (проста годишна лихва) в размер на 0.00 на сто“.

Честито нулев лихвен процент по депозитите, драги спестители! От този момент насетне вие не печелите нищо, като държите парите си в банките.

Все пак и нищото е  нещо! Защото в Япония, Швейцария, САЩ и на редица места в Европа, където лихвите са отрицателни и клиентите трупат загуби, те захранват в същото време частните банки с изгоден ресурс. Междувременно ги утешават с аргумента, че така било по-добре, защото в трезорите парите се намирали на сигурно място, с гарантирана банкова тайна и с  други екстри (независимо че депозитните суми се стопяват с всяка изминала година). Иначе имало опасност парично имащите да се лишат от всички спестявания, ако ги държат в къщи под дюшека, или в буркани, скрити в  градината или мазето. Знае се, че  крадците са вездесъщи, изобретателни и в повечето случаи неуловими. Другият аргумент е, че увеличавайки банковите активи, депозантите косвено насърчават инвестиционните кредити и така помагат на националната икономика.

Аргументът „защита срещу кражби“ в някаква степен се отнася и за България. Да припомня, че преди да се сгромоляса КТБ, цялото ръководство на  БНБ вкупом уверяваше изпадналата в унес клиентела: нашенската  банкова система била уникално стабилна и дори трябвало да служи като модел в Европа! Факт е, че депозитната маса продължи да  расте и през второто полугодие на 2015 г. достигна нов таван от 63,7 милиарда лева, което е 73% от БВП. Особено прилежни са вложителите от неправителствения сектор, като само домакинствата държат на съхранение в банките над 44 милиарда лева. В същото време финансовите институции систематично намаляват влоговете си. Изглежда има защо!

 Що се отнася до другата цел –  подпомагане на кредитната дейност чрез увеличаване на депозитната маса, тя е кауза пердута дори в бастиона на банковата стабилност – България. След 2008 г. тази изконна дейност на всяка уважаваща себе си  банкова институция на практика беше замразена; през последните две години обемите на раздадените кредити за домакинствата и стопанските субекти вървят още по-надолу. Извлечението от банковата статистика показва, че през 2014 и 2015 г. те достигнаха рекордно ниско дъно; при нефинансовите предприятия  са 30 милиарда лева, а при домакинствата едва 18 милиарда лева (което е над два пъти по-малко от вноските на тези добросъвестни клиенти). Изключение правят заемите, отпуснати на частни финансови институции – те се увеличават. Познайте защо! Ами правят си взаимни услуги господа банкерите; или местят парите от единия джоб в другия (практиката на свързаните лица –справка КТБ).

А сега да надникнем отвъд фасадата и да видим какво се случва с банковите печалби. Според официалната статистика на БНБ те растат, обратно пропорционално на падащите лихви. Финансовата  2015 г. приключи с 898 милиона лева сумарна печалба на банките, повечето от които са чуждестранни. Нарастването в сравнение със същия период на 2014 г. е над 20% и надхвърля 150 милиона лева. Има една приказка, че денят се познавал от сутринта; в случая тя излезе вярна: още през пролетта на миналата година стана ясно, че темповете на растеж на банковите печалби неудържимо  с нарастват и този тренд ще се запази до края на годината.

 Нека да разопаковаме въпросния парадокс: как се получава така, че индексът на банковите печалби в най-бедната европейска държава е сред най-високите на континента? И още – защо въпреки максимизирането на печалбите кредитирането на реалния сектор на практика е замряло! (Днес най-трудната задача пред един български предприемач, при това с печеливш бизнес, е да намери инвестиционен или оборотен кредит, дори при по-висока лихва от средноевропейската).

Отговорът на първия въпрос се крие в структурата на приходите. Над 2/3 от банковите печалби идват от таксите и комисионните, а не от разликите в лихвените равнища Приходите от присвояването на имоти и доходи на обявените за неизправни длъжници са в отделна графа, която не се следи от финансовата статистика. Набедените  кредитополучатели, изпаднали в несъстоятелност, вече надхвърлят един милион души, твърдят  от правозащитните организации; което значи, че отнетите чрез частните съдии изпълнители активи на физическите лица се измерват със стотици милиони лева. В нормалните държави тези похвати се обозначават като „грабеж“ и „рекет“!

Зад словосъчетанието „такси и комисионни“ се крият многобройни парични отбивки, които клиентът трябва да плати, за да получи банкова услуги и от т. нар. кръстосани продажби (застраховки по влоговете, депозитите и отпуснатите кредити)" . В рубриката „такси“ битуват:  такси за превод; за обслужване на кредитна карта; за ползване на банкомат; за откриване и закриване на депозит; за прехвърляне на сметки в други банки; за  вноска по сметка, събирана от роднини на титуляра (при положение че има наредба, съгласно която роднините по права линия, до 2-ра степен вкл., са освободени от тази такса);    и за каквото още се сетите. Върхът на изобретателността е таксата за… броене на пари, въведена от някои банкови мениджъри. Това е все едно общината да таксува гражданите заради това, че дишат въздуха над нейната територия.

Познавам един финансово грамотен  клиент, който готви публичен регистър на всички санкции и тегоби, които  се налагат, щом жертвата „банков клиент“ се осмели да  прескочи прага на трезора. Друг специалист – може би най-посветеният между  дипломираните финансови експерти, направо съветва: последвайте ме, не взимайте кредити от банките. За мен това не е вик на отчаяние, а глас на здравия разум.

 

Парадокс №2 - Бюджетът: приходите се увеличават – икономиката стагнира!

Според българския премиер приходите в бюджета са нараснали с милиарди, благодарение на всекидневната безкомпромисна битка с контрабандата , която водят митниците и другите специализирани институции. Въпреки това, дефицитът не пада под 2%, което означава, че милиардите са де факто милиони; или че се правят някакви гимнастики с бюджетната статистика за 2015 г. и с прогнозните величини за 2016 г. Кой как мести числата в графите за  приходи, разходи, постъпления от данъци и акцизи, трансфери, субсидии от Европа е секрет, който строго се охранява в Мин Фин. Наскоро дори високопоставеният експерт и член на Фискалния съвет Любомир Дацов се усъмни в коректността на изнесената статистика за бюджетната 2015 година.

Дотук нищо ново. Финансово-статистическата абракадабра като метод се прилага от десетилетия. Необичайното е, че въпреки милиардите допълнителни приходи в държавния бюджет реалният сектор е в застой, а икономиката е подвластна на дефлационната спирала вече трета година. Ако оставим временно встрани жанра „фентъзи“, с който си служат проповедниците на ускоряващия се растеж на БВП, и като отчетем, че бюджетните разходи не набъбват безконтролно, логично е да се запитаме: къде отиват парите от натрупания резерв?

За великденски добавки на пенсионерите са заделени 50 милиона лева, което означава, че на средностатистическа единица от тази възрастова кохорта ще се паднат малко над 20 лева. Следователно, великденската потребителска кошница ще пълни от десетина яйца, двадесетина хляба, още толкова кофички кисело мляко  и по един козунак  на всеки  сървайвър от третата възраст. Стана ясно, че за бежанците не харчим баснословни суми, както пророкуваха набедени специалисти по транснационалните миграции; нито пък получаваме милиардни субсидии, за които Турция изнуди ЕС. Остават две хипотези: едната, че се трупат свръх-запаси, за да се покриват растящите харчове по обслужването на старите и на новия гигантски външен заем от 16 милиарда лева; другата- че се генерират супер-буфери в случай на рецидив на аферата с КТБ!

Група завистници пробутват трета хипотеза: отнетите от контрабандистите и корумпираните типове пари се вливали в метро-магистралните проекти, където  властово дирижираните комисионни били най-сладки и добре покрити. Изглежда логично, но няма доказателства (като изключим обявените за поръчкови писания на разследващи журналисти от „Шпигел“, Уолстрийт Джърнъл и други западни издания). Междувременно прокуратурата в момента е свръх-ангажирана да установява има ли задкулисна връзка между политици и магистрати или да – при назначаване, легитимиране на незаконни сделки, прехвърляне на активи и пр.

Правителствата на всички държави с кризисна/стагнираща икономика с неистови усилия се мъчат да заделят ресурс за публични инвестиции, които да раздвижат производството и гарантират доходите и работните места, главно в хай-тек сектора и МСП. Както казва народът: всички наопаки, ние на терсене. Българските управници напук на стагнацията и дефлацията не щат да разработят национална инвестиционна програма, която да следва успешните модели на страните, направили първи стъпки към изхода от кризата.

Логически погледнато, това е рядко срещан парадокс: да имаш милиарден допълнителен ресурс и да не го вложиш за преструктуриране и повишаване на конкурентоспособността на икономиката; фактически погледнато, не е никакъв парадокс, а обичайна практиката на властимащите у нас: паднат ли ти пари, разпределяй ги по корпоративно-клиентелистката верига.

Апропо, във връзка с падащите под нулата лихви по депозитите  се отваря още едно нестандартно питане: как ще се отрази тази тенденция на цената на взетите външни заеми. Специалисти по дълговата материя също недоумяват: ако тя се определя от основния лихвен процент плюс надбавка, как ще се постъпи, когато ОЛП е отрицателна величина? Твърди се, че например Световната банка много не се кахъри и  едностранно начислява допълнителни спредове и допълнителен марж върху лихвите по отпуснатите кредити. Което означава, че се трупа лихва върху лихва! (Удивителен факт! Сякаш  експертите от Вашингтон са минали курс за обмен на опит с българското банково законодателство, вкл.  по прословутия чл. 417 от ГПК). Ако това твърдение е вярно, каква ли ще е крайната цена на кредита от 16 милиарда лева и ново-договорения пет-милиарден заем през 2016 г!

 

Парадокс №3 - Пазарът на труда: безработицата намалява – заетостта също!

В тази област на икономиката не би трябвало да има място за никакви парадокси, а да настъпи дългоочакваната нормализация. Втора година безработицата намалява и България се изкачи в идеалната среда на европейската класация със своите 9,4%. Прогнозите са, че през 2016 г. ще слезем под 9% и дори може да гоним пред-кризисното равнище от 5-6% безработни.

Противоречието, което се набива в очи при по-внимателно запознаване с информацията на Евростат е, че въпреки свиващата се безработица, индексът на заетостта не расте; обратно,  той се движи надолу и необратимо ни отдалечава от европейската цел за постигане на 75% заетост до 2020 г. На какво се дължи това разминаване и защо МТСП не трябва да бърза с обявяването на края на кризата на трудовите пазари?

На първо място, появи се траен структурен дефицит – за висококвалифицирана работна сила, главно в индустриите и IT сектора, както и в услугите. Специалистите по заетостта изчисляват размерите на дефицита на повече от 100 000 души, главно специалисти от инженерните и техническите професии, програмисти, квалифицирани строители, педагози, медици и др. Изобщо – търсят се отбрани, високо-класни изпълнителски и мениджърски кадри. Сега обаче лъсва горчивата истина: години наред бизнесът е давал погрешни сигнали към образованието, а то на свой ред е вървяло по утъпканата пътека: колкото повече ученици и студенти, толкова по-добре; все някак си пропорцията между количество и качество ще се балансира. Краят на илюзията дойде!

На второ място, емиграцията не намалява, въпреки стагнацията в предпочитаните дестинации. Доскоро управниците тихомълком потриваха ръце, защото българските гастарбайтъри ги освобождаваха от неприятното задължение да се стимулира отварянето на  нови работни места. А и емигрантските финансови трансфери  помагат да се крепи паричния баланс на национално равнище и в домакинствата. Сега има нужда и у нас от квалифицирани кадри, но малцина са тези, които от чист патриотизъм биха предпочели несигурната реализация в родината пред доходите и кариерата в развитите държави. И затова се изнасят верижно навън, независимо че за подготовката им е заделян национален доход (фамилните инвестиции не ги броим-те по начало са ориентирани така, че  стартът на  професионалната кариера да се случи в Германия и Англия, САЩ и Австралия; или в която и да е друга  атрактивна дестинация-стига да не е в България).

На трето място, индексът на заетост , при други равни условия би растял, ако делът на  активното население също се променя във възходяща посока. Само че заетостта расте единствено в сивия сектор. Що се отнася до демографския тренд, поради безпрецедентно ниската раждаемост и високата смъртност, плюс занемареното здравеопазване, трето десетилетие България е обречена на депопулация.  Как при това положение ще се преодолее парадоксалната зависимост „безработица-заетост“! Като правило икономическият растеж се предхожда или съпътства от демографски бум. У нас демографският фактор е умъртвен!

 

Парадокс № 4 - Издръжката на живота: екзистенц-минимумът расте - реалните доходи се сриват!

Всяка просперираща държава се стреми реалната покупателна способност на населението да расте. Така се стимулира потреблението и се гарантира социалното благополучие. Тази развитийна стратегия се прилага дори в кризисни ситуации – стига начело на държавата да не е застанал финансист от талмудистката школа на Стив Хантке и Симеон Дянков, които  препоръчват разходите да се стегнат в желязна ризница, за да не изтича излишен ресурс към народонаселението и да не се сгорещява икономиката.

Само че времето, през което господстваше остеритетът, се оттече. Не само интуитивната икономическа логика, но и здравият разум надделяват – стъпка по стъпка, регион след регион, континент след континент. За подобен обрат говори в своето послание към глобалните лидери цитираният по-горе баща на теорията “new normal”  Mohamed A. El-Erian .

Следват ли най-новия антикризисен дебат българските стратези? Съмнявам се, не само защото образованието им е спряло на изучаването на христоматията на неолиберализма; делата им говорят, че нищо ново не са научили, нито пък желаят да вникнат в алтернативните стратегии. Доказателство за това е разминаването – в противоположни посоки- между непрестанно увеличаващата се издръжка на живота и рязкото свиване на разполагаемите доходи на населението в България

Според периодичните изследвания на Института за социални и синдикални  изследвания на КНСБ, месечната издръжка на едно четиричленно семейство през второто полугодие на 2015 г. е надминала 2200 лева. Което означава, че един средностатистически член на тази първична икономическа клетка трябва да разполага с над 560 лева на месец, за да покрива насъщните си разходи, т.е. да не вегетира като биологичен екземпляр, изключен от социалния оборот. За целта  номиналният размер на  заплатите и пенсиите трябва да расте с темпове, които да компенсират растящите цени на стоки и услуги, влизащи в т.нар. потребителска кошница. Евростат обаче надлежно информира, че България е сред трите страни в ЕС с най-рязък спад на разполагаемите доходи на глава от домакинствата.

Какъв парадокс: родните управници искат с намаляващи реални доходи да догонят растящата издръжка на живота. Мисия невъзможна! Няма гений, който да измисли формула за доближаване на две социални реалности, които се движат в противоположни посоки.

Може би специалистите по теория на относителността ще ме опровергаят!

Обобщение

Нека да резюмираме: четирите парадокса, които разгледах по-горе, не са измислени, а реални и са сътворени на българска земя. Симптомите при някои от тях –например падащите лихви, перманентната рецесия, дефлацията и високите равнища на лошите кредити – се срещат и в други страни и региони. Тези дни „Ню Йорк Таймс“ публикува актуален анализ на нарастващата задлъжнялост в света, определяйки я като „наркотик за икономическа активност“. Наркозависимостта като обем е най-висока в Китай – 5 трилиона долара; в Европа е над 1 трилион долар; размерът на необслужваните кредити в  България надхвърли 11 милиарда лева.

Светът има проблеми и ги решава - с различен успех. Но никой още не си е позволил да последва българския пример: преднамерено да твори икономически парадокси и впоследствие съзнателно да ги подминава. Първото се дължи на некомпетентност; второто – на безхаберие. На политически език и двата варианта на управленско поведение се наричат „безотговорност“. Само че този деградиращ икономиката и обществото фактор не е едностранно причинен; политиците са безотговорни не само защото се смятат за недосегаеми, но и защото никой не ще да им потърси сметка. Което е изконно гражданско и фундаментално конституционно право на Суверена.

Суверенът, който в България дреме и само от дъжд на вятър се сеща да манифестира по улиците и площадите на големите градове.

***

П.П. Ако сред читателите на блога има такива, които се дразнят от скептицизма в настоящия коментар, или от иронията, с която си служа на места, поднасям им своето извинение. Ако перифразираме казаното от един мъдрец, светът е оцелял, защото се е смял! Може би това е и формулата за спасението на България. Във всеки случай, сатиричният жанр  е от полза, стига да се вникне в логиката и фактологията на изложението.

За да стимулирам този маниер на четене, по-долу предоставям оригинала на статията на Mohamed A. El-Erian (www.project-syndicate.org/commentary/the-end-of-the-new-normal-by-mohame... ). Тя ми послужи като допълнителен подтик за написването на настоящото есе.

Признавам, четох неговото послание неколкократно и изпитах професионално удовлетворение. От четивото, обясняващо защо новата нормалност от теория се превръща в задължителна практика избрах следния цитат-препоръка  за творците на икономически парадокси, „марка БГ“:

„Ако политиците прилагат по-всеобхватен подход, те могат да поставят своите икономики на по-стабилен и проспериращ път -  високо приобщаващ растеж, намаляващо неравенство и истинска финансова стабилност. Такава политика би трябвало да включва още насърчаващи растежа структурни реформи (като по-високи инвестиции в инфраструктура, основен ремонт на данъчната система и средства за модернизация на труда), по-отзивчива фискална политика, облекчение за прекомерно задлъжнелите, както и подобряване на глобалната координация.“

ПП-2: В обновения вариант на  моя анализ давам в приложение още една статия " Новата анормалност на глобалната икономика", чиито автор е  известният макроикономист проф. Нориел Рубини, преподавател в Нюйоркския университет. Неговото становище по  темата за анормалността  се появи в Project Syndicate няколко дни по-късно. Но тематичният фокус е сходен с този на Mohamed A. El-Erian. 

Какво  ни остава: и ние, подобно на проф. Рубини да възкликнем: " Добре дошли в Новата Анормалност - на растежа, инфлацията, монетарната политика и цените на недвижимите имоти; чувствайте се като у дома си! Изглежда, че ще останем тук още известно време..."

 

***

 

Mohamed A. El-Erian, Chief Economic Adviser at Allianz and a member of its International Executive Committee, is Chairman of US President Barack Obama’s Global Development Council. He previously served as CEO and co-Chief Investment Officer of PIMCO.

FEB 2, 2016

The End of the New Normal?

WASHINGTON, DC 

Just when the notion that Western economies are settling into a “new normal” of low growth gained mainstream acceptance, doubts about its continued relevance have begun to emerge. Instead, the world may be headed toward an economic and financial crossroads, with the direction taken depending on key policy decisions.

In the early days of 2009, the “new normal” was on virtually no one’s radar. Of course, the global financial crisis that had erupted a few months earlier threw the world economy into turmoil, causing output to contract, unemployment to surge, and trade to collapse. Dysfunction was evident in even the most stable and sophisticated segments of financial markets.

Yet most people’s instinct was to characterize the shock as temporary and reversible – a V-shape disruption, featuring a sharp downturn and a rapid recovery. After all, the crisis had originated in the advanced economies, which are accustomed to managing business cycles, rather than in the emerging-market countries, where structural and secular forces dominate.

But some observers already saw signs that this shock would prove more consequential, with the advanced economies finding themselves locked into a frustrating and unusual long-term low-growth trajectory. In May 2009, my PIMCO colleagues and I went public with this hypothesis, calling it the “new normal.”

The concept received a rather frosty reception in academic and policy circles – an understandable response, given strong conditioning to think and act cyclically. Few were ready to admit that the advanced economies had bet the farm on the wrong growth model, much less that they should look to the emerging economies for insight into structural impediments to growth, including debt overhangs and excessive inequalities.

But the economy was not bouncing back. On the contrary, not only did slow growth and high unemployment persist for years, but the inequality trifecta (income, wealth, and opportunity) worsened as well. The consequences extended beyond economics and finance, straining regional political arrangements, amplifying national political dysfunction, and fueling the rise of anti-establishment parties and movements.

With the expectation of a V-shape recovery increasingly difficult to justify, the “new normal” finally gained widespread acceptance. In the process, it acquired some new labels. International Monetary Fund Managing Director Christine Lagarde warned in October 2014 that the advanced economies were facing a “new mediocre.” Former US Secretary of the Treasury Larry Summers foresaw an era of “secular stagnation.”

Today, it is no longer unusual to suggest that the West could linger in a low-level growth equilibrium for an unusually prolonged period. Yet, as I explain in my new book The Only Game in Town: Central Banks, Instability, and Avoiding the Next Collapse, growing internal tensions and contradictions, together with over-reliance on monetary policy, are destabilizing that equilibrium.

Indeed, with financial bubbles growing, the nature of financial risk morphing, inequality worsening, and non-traditional – and in some cases extreme – political forces continuing to gain traction, the calming influence of unconventional monetary policies is being stretched to its limits. The prospect that such policies will be able to keep the economic engines humming, even at low levels, looks increasingly dim. Instead, the world economy seems to be headed for another crossroads, which I expect it to reach within the next three years.

This may not be a bad thing. If policymakers implement a more comprehensive response, they can put their economies on a more stable and prosperous path – one of high inclusive growth, declining inequality, and genuine financial stability. Such a policy response would have to include pro-growth structural reforms (such as higher infrastructure investment, a tax overhaul, and labor retooling), more responsive fiscal policy, relief for pockets of excessive indebtedness, and improved global coordination. This, together with technological innovations and the deployment of sidelined corporate cash, would unleash productive capacity, producing faster and more inclusive growth, while validating asset prices, which are now artificially elevated.

The alternate path, onto which continued political dysfunction would push the world, leads through a thicket of parochial and uncoordinated policies to economic recession, greater inequality, and severe financial instability. Beyond harming the economic wellbeing of current and future generations, this outcome would undermine social and political cohesion.

There is nothing pre-destined about which of these two paths will be taken. Indeed, as it stands, the choice is frustratingly impossible to predict. But in the coming months, as policymakers face intensifying financial volatility, we will see some clues concerning how things will play out.

The hope is that they point to a more systematic – and thus effective – policy approach. The fear is that policies will fail to pivot away from excessive reliance on central banks, and end up looking back to the new normal, with all of its limitations and frustrations, as a period of relative calm and wellbeing.

 

***

The Global Economy’s New Abnormal

by Nouriel Roubini on 5 February 2016

 

Since the beginning of the year, the world economy has faced a new bout of severe financial market volatility, marked by sharply falling prices for equities and other risky assets. A variety of factors are at work: concerns about a hard landing for the Chinese economy; worries that growth in the United States is faltering at a time when the Fed has begun raising interest rates; fears of escalating Saudi-Iranian conflict; and signs – most notably plummeting oil and commodity prices – of severe weakness in global demand.

And there’s more. The fall in oil prices – together with market illiquidity, the rise in the leverage of US energy firms and that of energy firms and fragile sovereigns in oil-exporting economies – is stoking fears of serious credit events (defaults) and systemic crisis in credit markets. And then there are the seemingly never-ending worries about Europe, with a British exit (Brexit) from the European Union becoming more likely, while populist parties of the right and the left gain ground across the continent.

These risks are being magnified by some grim medium-term trends implying pervasive mediocre growth. Indeed, the world economy in 2016 will continue to be characterized by a New Abnormal in terms of output, economic policies, inflation, and the behavior of key asset prices and financial markets.

So what, exactly, is it that makes today’s global economy abnormal?

First, potential growth in developed and emerging countries has fallen because of the burden of high private and public debts, rapid aging (which implies higher savings and lower investment), and a variety of uncertainties holding back capital spending. Moreover, many technological innovations have not translated into higher productivity growth, the pace of structural reforms remains slow, and protracted cyclical stagnation has eroded the skills base and that of physical capital.

Second, actual growth has been anemic and below its potential trend, owing to the painful process of deleveraging underway, first in the US, then in Europe, and now in highly leveraged emerging markets.

Third, economic policies – especially monetary policies – have become increasingly unconventional. Indeed, the distinction between monetary and fiscal policy has become increasingly blurred. Ten years ago, who had heard of terms such as ZIRP (zero-interest-rate policy), QE (quantitative easing), CE (credit easing), FG (forward guidance), NDR (negative deposit rates), or UFXInt (unsterilized FX intervention)? No one, because they didn’t exist.

But now these unconventional monetary-policy tools are the norm in most advanced economies – and even in some emerging-market ones. And recent actions and signals from the European Central Bank and the Bank of Japan reinforce the view that more unconventional policies are to come.

Some alleged that these unconventional monetary policies – and the accompanying ballooning of central banks’ balance sheets – were a form of debasement of fiat currencies. The result, they argued, would be runaway inflation (if not hyperinflation), a sharp rise in long-term interest rates, a collapse in the value of the US dollar, a spike in the price of gold and other commodities, and the replacement of debased fiat currencies with cryptocurrencies such as bitcoin.

Instead – and this is the fourth aberration – inflation is still too low and falling in advanced economies, despite central banks’ unconventional policies and surging balance sheets. The challenge for central banks is to try to boost inflation, if not avoid outright deflation. At the same time, long-term interest rates have continued to come down in recent years; the value of the dollar has surged; gold and commodity prices have fallen sharply; and bitcoin was the worst performing currency of 2014-2015.

The reason ultra-low inflation remains a problem is that the traditional causal link between the money supply and prices has been broken. One reason for this is that banks are hoarding the additional money supply in the form of excess reserves, rather than lending it (in economic terms, the velocity of money has collapsed). Moreover, unemployment rates remain high, giving workers little bargaining power. And a large amount of slack remains in many countries’ product markets, with large output gaps and low pricing power for firms (an excess-capacity problem exacerbated by Chinese overinvestment).

And now, following a massive decline in housing prices in countries that experienced a boom and bust, oil, energy and other commodity prices have collapsed. Call this the fifth anomaly – the result of China’s slowdown, the surge in supplies of energy and industrial metals (following successful exploration and overinvestment in new capacity), and the strong dollar, which weakens commodity prices.

The recent market turmoil has started the deflation of the global asset bubble wrought by QE, though the expansion of unconventional monetary policies may feed it for a while longer. The real economy in most advanced and emerging economies is seriously ill, and yet, until recently, financial markets soared to greater highs, supported by central banks’ additional easing. The question is how long Wall Street and Main Street can diverge.

In fact, this divergence is one aspect of the final abnormality. The other is that financial markets haven’t reacted very much, at least so far, to growing geopolitical risks either, including those stemming from the Middle East, Europe’s identity crisis, rising tensions in Asia, and the lingering risks of a more aggressive Russia. Again, how long can this state of affairs – in which markets not only ignore the real economy, but also discount political risk – be sustained?

Welcome to the New Abnormal for growth, inflation, monetary policies, and asset prices, and make yourself at home. It looks like we’ll be here for a while.

© Project Syndicate