Офшорките не са вестникарска сензация, а структурен проблем на съвременния капитализъм

Валентин Хаджийски

Статията е публикувана от сайта "Гласове", 10.4.2016
***

Начинът на представяне на офшорната тема в корпоративните медии създава впечатление, че проблемът е криминален и може да се „адресира“ с журналистически разследвания, оставки на корумпирани политици и съдебни процеси. Това е заблуда, която ни отдалечава от решението му. Проблемът е структурен, икономически, корени се в сърцевината на съвременния глобален капитализъм и може да се реши само с политически средства – с формиране на ново радикално мнозинство, изборна победа на силите на промяната, радикални икономически реформи – с това, което Бърни Сандърс нарича „политическа революция“. Логично е революцията да започне от САЩ – едновременно най-големия световен притегателен център на офшорен капитал и най-големия съвкупен собственик на такъв.

 

Какво четем между редовете в съобщенията на корпоративните медии за аферата „Мосак Фонсека“? Анонимният вътрешен осведомител „Джон Доу“ изглежда напълно добронамерен. Грешката му, че не се е обърнал към „Уикилийкс“, а към случаен журналист от немски корпоративен вестник, изглежда е направена с добро намерение. Сюжетът ужасно ми напомня на романа „Фирмата“ на Джон Гришам – подгоненият от мафията добросъвестен юрист, случайно попаднал, все още некорумпиран. Грешката на „Зюддойче Цайтунг“, левоцентристки и прогресивен вестник, да подири помощ тъкмо от Международния консорциум на разследващите журналисти, финансиран от американски държавни и частни донори, не е толкова невинна. Германия не е суверенна, но най-големият немски вестник би трябвало да е. Изглежда напълно достоверен и постът на „Уикилийкс“ в „Туитър“, че разследването е финансирано от американската агенция за чуждестранна помощ USAID и Сорос. „Уикилийкс“ сигурно ревнуват – и с право. 

Но и уверенията на Държавния департамент, че САЩ не са задавали наклона на разследването, според мене едва ли са лъжа. Предстои да излязат още много материали. „Анонимните“ и други организации вече поискаха целият масив данни да бъде публично достъпен и сигурно ще бъде. Щаденето на САЩ и някои други неочаквани страни – например Турция – в първата порция данни е резултат и от автоцензура на самите разследващи, а и на факта, че американските физически и юридически лица не ползват офшорните услуги на Панама, а на британските карибски владения. Силно преувеличеният медиен фокус на Путин в първите дни пък ми изглежда да е плод на корпоративния вестникарски шаблон на деня, а не заговор на държавно равнище. 

 

Защо уверенията на Държавния департамент сигурно не са лъжа? Защото най-потърпевша от офшорния шум в дългосрочен план ще е Хилари Клинтън, а тя е кандидатът на сегашната администрация. Напълно споделям предположението на в. „Индипендънт“, че

„панамските книжа“ ще отворят пред Бърни вратите на Белия дом. 

 

Хилари е човекът на статуквото, на глобалния офшорен капитал. А с „панамските книжа“ офшорната тема става и водеща предизборна тема. Бърни е единственият принципен борец със статуквото. И хората все по-вече научават за него и почват да му вярват. Той победи убедително в шест от последните седем предварителни избора и значително надмина Хилари по събраните средства за кампанията си през всеки от трите месеца от началото на годината. Във всеки от шестте щата, дето той победи, първоначално Хилари му водеше с десетки пунктове и накрая той я изпревари, често с над десет пункта. Хилари е човекът на корпоративните медии; те мълчат като гроб за Бърни. Буржоазно-либералните професори като Кругман громят Бърни все по-ядовито, последно за искането му да се разбият големите банки на по-малки, както бе направено навремето с телефонните компании. Не големите са виновни за ипотечната криза, пише Кругман, а малките местни брокери и някои не толкова големи инвестиционни банки като „Лемън Брадърс“. Хората научават за Бърни случайно, от интернет, от многото млади доброволци, които чукат на вратите им, на кварталните срещи с него – днес, събота, в Ню Йорк има три – все в бедни квартали. 

Доналд Тръмп също ще е по-скоро потърпевш от „Панамагейт“, защото опонентите му сега ще го разнищят за неплащането му на данъци и многобройните му остап-бендеровски фалити. Но от друга страна, и той ще може да използва възмущението на бялата работническа класа от офшорното богатство за придвижване на утопичния си антиглобалистки дневен ред. 

 

Доколко е засегнат Путин? 

Според „Гардиан“ приятелят му от детинство Ролдугин имал активи за „най-малко сто милиона долара“, включително 12,5% от най-голямата руска тв рекламна агенция. Говори се също за два милиарда. Трите публикувани в интернет документа, касаещи тайнствения челист, са проекти за договори за заеми за общо 120 милиона рубли, които регистрирана в Британските Вирджински острови офшорка отпуска на три руски фирми. Тези пари, изглежда, са още отпреди времето, когато Путин започна кампанията срещу чуждестранните активи на руските големци. 

Самият руски президент, и то в третия си мандат, според мене е изключено да къта валута в чужбина в каквато и да е форма, дори да е имал нещо настрана в 90-те години. Той вече е безспорна историческа фигура, мисли само за безсмъртието. Как би изглеждало от гледна точка на безсмъртието да се оттегли някъде в чужбина след пенсионирането си да си яде кротко офшорните милиони? И най-заклетият наш русофоб не може да си го представи. Но разследването, започнато от руската прокуратура, ще бъде много полезно, в това число и за Путин, в борбата срещу западните зависимости на хората му. А също животът на Путин след оттеглянето му от власт ще бъде нов модел за бъдещите руски лидери – той ще напусне доброволно, а не доброзорно като Горбачов и Елцин, ще посочи наследника си като Елцин, но и ще се радва на почетно пенсионерство като американските президенти, за разлика от двамата си предшественици. 

Не е убедителна и хипотезата, че САЩ използвали „Мосак Фонсека“, за да пресекат евентуални руски канали за заобикаляне на санкциите. Вашингтон вече разполага с огромна информация за финансите на политическите съюзници и личните приятели на Путин и се е убедил, че тези санкции няма да доведат до промяна на външната политика на Москва. А сега на дневен ред е съюзът на САЩ и Русия в борбата с ИДИЛ и урегулирането на Сирия. Освен това Панама не е мястото, дето Русия би се опитала да заобиколи санкциите – всичко, което става там, е известно на американските служби. Ако те са искали да го разгласят, биха го направили още в разгара на противоречията си с Москва преди две години. 

Ясно е, че западните, т.е. американските служби години наред са търсили отчаяно по света „парите на Путин“ и не са ги намерили. Спекулациите за богатството му стигаха до 200 милиарда долара и обикновено се въртяха около 40 милиарда. На този фон дори хипотетичните два милиарда на Ролдугин изглеждат твърде мършаво. Пропадна безвъзвратно тезата, че Путин е просто още един руски бандит, но късметлия. Западът трябва да се примири с реалността. 

Има и друго основание американците да са сдържани по офшорната тема. Тези дни „Блумбърг“ писа, че докато САЩ все клеймяха другите страни, че помагат на богатите американци да си крият парите от данъчните власти, днес самите те са се превърнали в основно данъчно убежище за богати чужденци – 

САЩ са новата Швейцария. 

 

Богатите от цял свят трескаво местят сметките си от старата Швейцария, Бахамските и Британските Вирджински острови към Невада, Уайоминг и Южна Дакота. С помощта на лондонски адвокатски фирми и швейцарски доверителни фондове. Така че неоснователна е и тезата, че с „Панамагейт“ Вашингтон иска да открадне сметките от Лондон – това вече става и без нея. 

 

Бедни, бедни Камерън... и компания

Офшорните беди на премиера Камерън едва започват. И това според мене е още един аргумент за „невинността“ на Държавния департамент за съдържанието на разкритията. Камерън е човекът на Вашингтон в Лондон и в ЕС. С избухването на скандала лидерът на лейбъристите Джеръми Корбин тутакси задмина премиера по рейтинг. Опозицията му поиска оставката и списъка на всичките му инвестиции, откак е премиер. Лондон се тресе от протести. Бившият лондонски кмет Кен Ливингстън настоява да го пратят и в затвора. Вътрешнопартийният му съперник Борис Джонсън ще се възползва от скандала колкото може. Предстои референдумът за Брекзит и позициите на Камерън са максимално отслабени. Гражданите смятат, че и европейските закони се използват от корпорациите за избягване на данъци и едва ще са склонни да поемат повече остеритет и рязане на социални услуги, докато семейството на премиера крие от десетилетия данъци за десетки милиони. Класовата природа на английското общество отново се възправя в пълен ръст над пропагандните димки за „безкласовостта“. Опасността за самия ЕС е напълно реална. 

За агонизиращия на различни фронтове Порошенко разкритията на„Мосак Фонсека“ за петте му офшорки, някои от които открити точно по време на майдана, са сигурно най-малката беда сега. Засегнати са обаче и много други държавни ръководители и техни приближени. В Аржентина поискаха оставката на президента. Освен в Лондон и Москва разследване се иска и от сенатори във Вашингтон. Болезнен ще е отзвукът от „Панамагейт“ и в Китай, дето цензурата блокира всяко съобщение за скандала в интернет, след като се появиха данни за офшорни услуги, оказани на близки на трима от седемте членове на Политбюро на ККП, включително президента Си. 

 

По-нататък очакваме да бъдат засегнати и български политици – 

както е добре известно, премиерът Борисов беше уличен от ЦРУ в контрабанда на наркотици, а в българските медии президентът Плевнелиев и съдружникът му, олигархът Прокопиев, са герои на сюжети с офшорни схеми за източване на български фирми. Колатералното жертване на „приятеля Дейвид“ от неизвестните тъмни сили, раздухали скандала, не вещае нищо добро за самия Баце и компания. 

Всичко това въобще не е учудващо – политиците са представители на управляващите елити, а те навсякъде са затънали до гуша в офшорни далавери – къде като у нас, по ганьовско-мафиотски, къде по-рафинирано, по английски. Офшорните капитали обаче съвсем не са ограничена морална или криминална тема, отнасяща се до няколко хиляди корумпирани политици, руски и български олигарси, а 

 

основен проблем на функционирането на съвременния капитализъм. 

 

Става дума и за растящата концентрация на богатството във все по-малко ръце, и за системното му и все по-висококомпетентно – с помощта на глобалните банки, адвокатски и счетоводни фирми – бягство от национално данъчно облагане. До степен големи и рентабилни американски корпорации да не плащат нито стотинка данъци в САЩ. И разбира се, става дума за държавната подкрепа – чрез всевъзможните дупки в данъчното законодателство – които правят това възможно по законен път. 

Става дума за гигантска помпа, изсмукваща доход и богатство от обществото в полза на финансовата олигархия, т.е. за вид рента и форма на преразпределение, „корпоративен комунизъм“. Най-общоприемливата научна оценка на 

размерите на глобалното офшорно богатство, 

предложена наскоро от френския икономист Габриел Зюкман (Gabriel Zucman), колега на познатите ни вече Тома Пикети и Еманюел Саез, показва, че то надвишава два пъти годишния федерален бюджет на САЩ и достига 8% от световния БВП. По други, по-смели оценки то надхвърля половината от съвкупния глобален публичен дълг (над 53 трилиона долара според брояча на сп. „Икономист“) и тенденцията сочи, че скоро ще го стигне. 

Публикацията на Зюкман „Липсващото богатство на народите: нетни длъжници или нетни кредитори са Европа и САЩ?“ (The Missing Wealth of Nations: Are Europe and the U.S. Net Debtors or Net Creditors?, 2013) е в интернет и е малко трудна за четене от неспециалисти, но си заслужава усилието. Читателят например научава, че при отчитане на офшорните активи на физическите си лица развитите западни страни се превръщат от големи международни длъжници в големи международни кредитори – а САЩ се доближават до балансирано състояние. 

Националните икономики отчитат активите си в чужбина и чуждите активи у дома – международната си инвестиционна позиция. Всеки, който се е интересувал, знае, че отчитаните глобални пасиви далече надвишават активите. На теория, разбира се, трябва да са балансирани. Аномалия, добре позната и на любителите на конспиративни теории – тук трилиони, там трилиони държавен дълг, но кой, по дяволите, е кредиторът? Оказва се, 

 

собственикът на липсващите активи и кредиторът на трилионните дългове е Офшория – 

сенчестата империя на глобалната финансова олигархия. Вредата, нанасяна на обществото с този процес, е многостранна. Задлъжнялостта на държавите поради пропуснатите данъчни приходи и другото косвено субсидиране на богатите води до постоянни призиви за остеритет. Прекаленото икономическо неравенство, освен че е несправедливо и унизително, не позволява и нужното платежоспособно търсене. В условията на дефицит на търсенето и най-рентабилните корпорации не разширяват производството, а държат свободни пари в брой – в 2010 г. тези бездействащи пари само в САЩ се оценяваха на два трилиона долара – или като Apple изкупуват обратно акциите си. Въздържането от харчене създава „ликвиден капан“ и въпреки „печатането на пари“ (quantitative easing) инфлация не настъпва – напротив, има постоянна заплаха от дефлация с падане на доходите и поскъпване на дълговете. Растящото неравенство създава дългосрочно депресионна икономика. 

Но има и друго.

Свръхдоходите, свръхбогатството са пари, изключени от икономиката, дори и да не са скрити в офшорки. Свръхбогатството има и неприятния навик да се използва за спекулации с различни активи, да образува дестабилизиращи балони, да вдига спекулативно цените и на стоките и услугите, плащани и от средната класа, и да ги прави недостъпни за нея. 

Има и трето. Тези пари са изключени от демократичен контрол и са заплаха за демокрацията: консервативното мнозинство в американския върховен съд в последните няколко години с двете решения по делата Citizens United и McCutcheon максимално улесни участието на големите пари в купуването на политици, като приравни правото да се върши това с правото на мнение и изразяване. 

 

Само със законово ограничаване на офшорните дейности, камо ли само с журналистически и полицейски разследвания, проблемът няма да се реши. За радикалното решение е необходимо 

да се намалят свръхдоходите и свръхбогатството, 

т.е. да се намали неравенството, а също да се създаде култура на отговорност пред обществото у богатите. Знаем вече, че за Тома Пикети в неговия бестселър от 2013 г. – „Капиталът в XXI век“, както и за Робърт Райх в „Суперкапитализмът“ и за Джоузеф Стиглиц в „Цената на неравенството“ единственият начин да се коригира растежът на неравенството е държавната намеса. Това е така и защото неравенството е обективна тенденция на капитализма, и защото растежът му се способства от държавната политика в интерес на капитала. 

 

Данъците

Това, с което трябва да се започне, са прогресивните данъци. Пикети предлага максимален глобален годишен данък върху богатството над 5 милиона долара от поне 2%, съчетан с прогресивен подоходен данък с маржинална ставка до над 80% в развитите страни, приложена към доходи над 500 хиляди долара годишно. Такава ставка „не само няма да забави растежа, но ще разпредели плодовете на растежа по-широко, слагайки разумни граници на икономически безполезното (или дори вредно) поведение“, пише той. 

Възраженията срещу прогресивните данъци отдавна са загубили интелектуалния си престиж на Запад, където, разбира се, прогресивните данъци през последното столетие винаги са били реалност. „Съплай-сайдерството“, или ненаучната теория, че намаляването данъците на богатите е добро и за растежа, и за балансиране на бюджета, която беше на мода по времето на Рейгън и до днес си остава като догма на кухненското дясно мислене за икономиката, е отдавна и безвъпросно опровергана от науката и практиката. В САЩ само маргинални десни политици (в миналото – Стив Форбс) издигаха предизборни лозунги за плосък данък. България и повечето бивши социалистически страни са (мнозинството) сред държавите с плосък данък, но само защото бяха превърнати в опитна лаборатория за екстремистки десни идеи с помощта на местен агитпроп като „Института“ за пазарна икономика. 

 

Плоският данък, както учеше още Адам Смит в „Богатството на народите“ и както почти всички съвременни икономисти признават, е регресивен инструмент за преразпределение в интерес на богатите, във вреда на средната класа и бедните. Независимо от възможните краткосрочни резултати по събираемостта регресивното облагане намалява съвкупното търсене и спъва растежа, увеличава дефицита и публичния дълг, засилва неравенството, поражда чувство на несправедливост у мнозинството, подчинява демокрацията на олигархичния капитал и генерира политическа нестабилност.

Вече сме чували за икономическата история на САЩ от „аномалните“ (според Пикети) години на Ню Дийла и следвоенната компресия (изравняване) на доходите, когато маржиналната подоходна данъчна ставка за най-високите доходи бе вдигната от 23% в 1928 г. до 70% в 1934 г. и за кратко – и до 93% в края на войната, след което в 1952 г. републиканският президент ген. Айзенхауер я установи задълго на 91% (днес тя е 39,6%). Корпоративните данъци стигнаха над 50%, данъците върху печалбата от капитала – 25%, а чрез данък наследство (estate tax) бяха на практика конфискувани разкошните дворци на олигархията край Ню Йорк в стил „Великият Гетсби“. Това беше времето и на най-силният в историята растеж с висока заетост, огромен подем на масовото благосъстояние и народен оптимизъм. 

Но прогресивните и „конфискационни“ данъци в Америка имат и по-стара от Ню Дийла история. Още в 1910 г. президентът Теодор Рузвелт предлага „степенуван данък наследство върху големите състояния“ за предотвратяване възникването на наследствена финансова олигархия. В 1919 г. икономистът Ървинг Фишър посвещава президентското си слово пред Американската икономическа асоциация на недемократичното разпределение на богатството. И както си спомняме от „Едноетажна Америка“ на Илф и Петров, в 30-те години (както впрочем и днес) масовият американец няма нищо против да бъдат конфискувани парите на милионерите, като им се оставят по „пет милиона“ – защото, разбира се, говорещият разчита сам да стане един ден милионер (видяхме обаче, че това вече не е случаят). 

Разбира се, днес условията са твърде различни, икономиката е глобализирана. Но моделите на редица водещи съвременни икономисти от последните една-две години отново сочат, че оптималната глобална маржинална данъчна ставка е от порядъка от 68,7% до над 80%. 80-те процента на Пикети идват от негово собствено изследване заедно със Саез и Станчева; много интересен преглед по въпроса предлага Андрю Фийлдхаус (Andrew Fieldhouse) от Института за икономическа политика (A review of the economic research on the effects of raising ordinary income tax rates, 2013, достъпен в интернет). Фийлдхаус смята маржиналната данъчна ставка от 68,7% за оптимална и за стимулиране на растежа, и за дългосрочна фискална стабилност, и за намаляване на неравенството. 

Други сходни стойности предлагат Даймънд и Саез – 73%, и Ромер и Ромер – 80%. Бен Бернанке и Пол Кругман добавиха интересни философски коментари, свързани с теорията на справедливостта на философа Джон Ролс (John Rawls, A Theory of Justice, 1971) и неговия принцип социално-икономическите неравенства да се нареждат така, че да са от най-голяма полза за най-необлагодетелстваните членове на обществото (принципът „максимин“). Теорията на Ролс отдавна се приема за интелектуална основа на американската правна мисъл – няма основание тя да не бъде разпространена и по отношение на икономическата. 

Много е важно да бъдат обхванати не само доходите, но и богатството във всички форми, за което е нужна пълна прозрачност на частните състояния. За най-големите, над милиард, предлаганият от Пикети годишен данък е 5–10%. Специално в Европа данък „богатство“ трябва да замени данъка собственост, който сега засяга и средната класа. Досегашните опити да бъде въведен данък „богатство“, като в Испания и Италия, нямаха успех при наличието на тайни данъчни убежища в Европа като Швейцария и Люксембург. Проблемът наистина е глобален и изисква и глобално решение – съвсем нова световна финансова система. 

 

Край на „корпоративния уелферизъм“ и нов обществен договор 

Данъчната реформа трябва да се съпровожда от ред други коренни реформи на национално и международно равнище. Българският читател познава препоръките на Джоузеф Стиглиц в книгата му „Цената на неравенството“ (2012), издадена на български: това са „отгоре“ – премахване на рентите, монополите, „корпоративния уелферизъм“ и другите привилегии на корпорациите, регулиране на банките в интерес на обществото и на глобалната търговия в интерес на гражданите, „отдолу“ – нов обществен договор за непривилегированите и средната класа – образование и здравеопазване за всички, пълна заетост, помощ за дребния спестител и домопритежател, засилване на мрежите за социална сигурност... 

В книгата „След катастрофата: Задаващата се икономика и бъдещето на Америка“ (Aftershock: The Next Economy and America's Future, 2010) Робърт Райх предложи впечатляващ проект за нов национален обществен договор за САЩ: „обратен подоходен данък“ (reverse income tax) за работещите с ниски доходи, който да превърне всички работещи в средна класа, както някога, намаление на данъците на работещите със средни доходи, повишение на данъците на най-горните 5%, изравняване на ставките за доход от труд и от капитал (сега капиталът се облага два и половина пъти по-малко от труда), „въглероден данък“ (carbon tax), система за пренаемане на работа (reemployment) с преквалификация и ефективно съдействие за нова работа, застраховка заплата (wage insurance) в случай на намаляването й или при принудително минаване на непълен работен ден, нарочен данък за рентабилните корпорации, съкращаващи работници... 

Планът на Райх предлага и училищни ваучери според семейния доход, даващи възможност и на бедни деца да учат в добри частни училища (нещо, което засега се отрича пламенно от американските прогресисти, защото давало възможност да се издържат религиозни училища с държавни средства), реформа на финансирането на висшето образование, обвързваща между другото и таксите за обучение с дохода на специалистите след завършване, за да се даде възможност на способните студенти, които се стремят към по-нископлатена, но общественополезна кариера, като учителство или социална работа, да могат да завършват най-добрите университети, а не да бъдат задължително тласкани към банкерството, за да могат после да си плащат студентските заеми, всеобщо здравно осигуряване от държавата („Медикеър“ за всички) и засилени инвестиции в публични блага – обществен транспорт, библиотеки и др. културни институти, детски и спортни съоръжения, паркове и др. 

 

„Политическа революция“

Ясно е, че за тези радикални политически реформи е нужно съвсем ново масово политическо мислене и формиране на ново парламентарно мнозинство. Наблюдавам с голям интерес борбата на Бърни Сандърс срещу силите на корпоративна Америка и на работническия синеблуз, както и на афроамериканския консерватизъм. Бърни е ляв, но горе-долу колкото републиканците нюдийлъри от 50-те години, нещо като Нелсън Рокфелер. Но той има голямото предимство, че докато Америка се е придвижила икономически много по-надясно оттогава, демографски и политически тя напоследък неудържимо еволюира наляво. Бърни може би прави и необмислени изказвания, но за разлика от Кругман мисля, че щом сърцето му е на място, ще може да коригира неправилните си идеи, като се заеме на практика с реформите. Икономическите планове на Бърни ще разгледам в следващ коментар. Големите корпорации и Уолстрийт просто трябва да бъдат уплашени, за да включат големия си мозъчен капацитет за измислянето на по-полезни за обществото решения и да станат сговорчиви. Например Лойд Бланкфайн и „Голдман Сакс“ неведнъж вече са показвали, че знаят и две, и двеста, че благоразумието им е по-силно от алчността. 

Левите в Европа имат огромен проблем, олицетворяван в момента от френското социалистическо правителство на Оланд: те правят десни реформи срещу прекалените социални придобивки на работниците, когато е време да правят леви реформи срещу прекалените „придобивки“ на глобалните корпорации, еврозоната и брюкселските бюрократи. И тук Гърция прави катастрофално лоша услуга на европейската и световна левица, като дава основание на десните да продават погрешната си теория за социалната държава като източник на всички проблеми и остритета като спасение. И бежанската криза, за която главна отговорност носи Западът, създава мощни десни настроения у масите. Виждаме колко е безпомощна ПЕС да формулира нова политика, която да вдъхнови хората за действие. ДИЕМ25 още изглежда секси, но доверието й може бързо да се изчерпи, ако не се види нищо реално зад сексапила й. А партиите на протеста си играят с огъня на националистическите страсти и също не предлагат разумни решения на икономическите проблеми.