ЕЛЕКТОРАЛНИ МАНИИ И ВЛАСТОВИ АПЕТИТИ

проф. Кръстьо Петков

А икономиката? Остава във фризера!

 

От една седмица политическият дебат у нас се доминира от един въпрос: ще има ли предсрочни парламентарни избори и кога? Най-активни участници в споровете са комерсиални социолози, партийно зависими политолози, медийни коментатори и опозиционни говорители. Разбираемо е защо дежурните тълкуватели окупираха медийното пространство – те си изкарват хляба с конюнктурни анализи и сугестивни прогнози. Зададат ли се избори, платените поръчки за достоверна/неогласявана и манипулативна/широко оповестявана информация нарастват неколкократно. Медиите също се конкурират за очертаващите се на хоризонта щедро спонсорирани рекламни и пиар продукти. И част от електората тръпне в очакване, защото знае, че парите за един сборен/фамилен глас може да надвишат коледните и великденските добавки. На опозицията пък това и е любимо занимание: изритат ли я от управлението, вместо да търси причините в себе си  и да се готви за достоен реванш, още в началото на мандата показва растящ апетит за власт.

Длъжен съм да призная, че тази шумна говорилня вече дава резултати. Управляващите от ГЕРБ се опитват да маневрират, но общо взето са в отбранителна позиция. Единственият що годе приемлив аргумент, който чуваме от техните лидери е: „да пазим постигнатата стабилност“; „да не допуснем хаос!“. Но за какъв вид стабилност става дума? Ако е за политическа, нестабилността ни съпровожда години наред.С основание някои наблюдатели говорят за италианизация на българския политически прехо.  Още с раждането на четворната коалиция, родена под девиза :"Да съхраним стабилността" те, герберите бяха принудени да се занимават повече с туширане  на властовите щения на своите официални и полуофициални партньори, отколкото с добре премислени реформи.

Споменах „те“, но всъщност имам предвид „Той“! Защото в условията на „меко“ еднолично управление, с което се сдоби България,  по неписано правило ББ трябва лично да преодолява кризисните трусове в изпълнителната, законодателната и съдебната власт. Така широката коалиционна формула и институциите на представителната демокрация се сдобиха с още един, рядко срещан атрибут:  лидер-арбитър от нео-авторитарен тип.

Президентските избори видимо минават на заден план. Има защо! Президентската институция е с ограничени правомощия – факт, който може да се преодолее само от политик с общопризнат личен авторитет. Или – от харизматичен  лидер с несекваща властова мотивация, подобна на тази на Реджеп Ердоган. И, следвайки неговата стратегия, да извърви пътя към модернизацията на България, превръщайки я от тромава парламентарна в квази-авторитарна президентска република. Вероятно вече се досещата кого имам предвид...Още повече, че преди няколко дни Той се закани (дали наистина е на шега!) , че изневерилите му партньори ще го принудят да издигне кандидатурата си за президент!

Но да се върнем към мантрата за политическата стабилност,  която ни пробутват през последните години наред. Да твърдиш, че в това отношение сме пословично успешни и че европейските партньори не спират да ни хвалят за съхранената устойчивост в един размирен регион, какъвто е Югоизточна Европа,  означава да пренебрегваш очевидните факти. Може ли да се нарече стабилна една държава, в която през последните четири години са се сменили пет правителства, три от от които редовни и две служебни? Олицетворение на стабилност ли е БГ парламента, в който вътрешното роене започва преди да са изтекли шест месеца от мандата, а в неговия край партии, излъчили цели депутатски гупи, изчезват от хоризонта?

Персоналният състав на всяко следващо НС слиза на по-ниско стъпало като професионализъм, морал и кредит на доверие. В практиката на управлението са въведени недопустими за едно демократично общество и нерегламентирани в конституцията практики: МС нарежда, парламентът изпълнява; институциите са поделени по партийни квоти, а не според волята на избирателите; данъкоплатците плащат за сривовете в частни/крадливи финансови институции и т.н.

На фона на тези и други властови патологии идеята за предсрочни избори изглежда примамлива и разумна. Но на практика тя е нонсенс! По-точно – маниакално, т.е. болестно състояние, в което българските политически „елити“ попадат всяка втора година. Нито една  от загряващите край стартовата линия формации не е готова: първо, да гарантира, че ще сложи край на порочните политически практики; второ, да извади икономиката от фризера, където е зарязана вече седма година,  и да  й придаде ускорение.

Ако греша с първото твърдение, нека да бъде поправен – с аргументи. Любопитен съм обаче да науча името на българска партия, коалиция или движение, изпълнени с решимост, разполагащи с визия и ресурс да оздравят политическата атмосфера и да спрат разпада на държавността. Към края на мандата може и да се появи подобен феномен, но и на него ще са му необходими години, за да се наложи на политическата авансцена (при условие, че не допусне - подобно на „Сириза“ и „Подемос“ - да го вкарат в  матрицата на застоя, изработена от склерозиращия евросъюз).

Би трябвало да се отнесем с известно разбиране към управленската немощ на кабинета „Борисов-2“ в ключовата сфера за всяка държава: икономиката.  В правителствения екип не остана нито един високо-класен специалист по макроикономика (финансовият министър е отделен случай; той по дефиниция е по-скоро ковчежник, отколкото макроикономически стратег). Виж, микроикономиката неудържимо привлича членове на кабинета и депутати от всички цветове. Доказателсто са личните и фамилните участия в офшорни операции,  фирменият лобизъм и дирижираните/доходоносни обществени поръчки.

При тази нерадостна перспектива не е трудно да предвидим, какво ще се случи в областта на икономиката при едни преждевременни избори. Същото, което наблюдаваме досега – едно голямо нищоправене. Ето няколко доказателства:

  • пета поредна година, ползвайки механизма за предупреждение, ЕК отправя препоръки към България да отстрани задълбочаващите се макроикономически диспропорции. Последният доклад е от февруари т.г., изпратен надлежно с очакването, че най-късно през май нашето правителство ще отговори мотивирано на отправените препоръки. Отговорът е: пълно мълчание! Предусещайки традиционната заинтересованост на официална София, Комисията вече ни премести в изоставащата група страни – с прекалени, т.е. рискови/опасни диспропорции;
  • трета година поред  у нас се върти дефлационната спирала. От опит се знае, че след време ще щракне и дефлационният капан, от който измъкване няма повече от десетилетие. Справка – Япония. Но напоследък нататък са се запътили и група страни от еврозоната, като челото се оглавява от не-членуващата в нея България;
  • България, наред с Гърция, Португалия, Италия, има системни проблеми в сектора на публичните финанси, търпи пробойни в надзора върху банковия сектор, пенсионната система (особено в капиталовия стълб ) и застраховането. Стрес-тестовете, изисквани от ЕС, се бавят вече втора година. Този факт не е случаен!
  • доскоро се хвалехме с нисък публичен дълг; възстановяващи се, макар и бавно, преки чуждестранни инвестиции; и растящо усвояване на средства от европейските фондове. За броени месеци дългът се удвои като  продължават да се трупат нови заеми; от началото на 2016 г. външните инвестиции съвсем се сринаха; при еврофондовете се задава принудително орязване, което Брюксел ще направи заради лековерно обещаните плащания към Турция;
  • и накрая, но не по значение, идват спадът в реалните доходи, растящата бедност, социалното изключване и екстремното неравенство. Тук българските политици са всепризнати шампиони, или подгласници на нови първенци. Няма как при този срив на жизнения стандарт т.нар. реален сектор да дръпне напред.

Толкова за макроикономическата ситуация. Тя е направо плашеща, стига някой от управляващите да изпитва страх от завръщане на кризата от 2009-2010 г. - вече във вид на Голяма депресия. Повечето европейски лидери се притесняват от подобна перспектива и надигат глас да се отхвърли германо-френската антикризисна стратегия, известна като "Остеритет". България, чрез политиката на пет поредни-леви и десни правителства, се е залепила плътно до стратезите от Берлин и Брюксел и чака да се случи чудото: как чрез драстични икономии в публичните разходи и символични  инвестиции да постигне растеж. Както е известно, икономиката не се движи от чудеса, а от успешни модели, апробирани в продължение на доста година.По този път тръгнаха  Естония, Унгария, Полша, Румъния, Чехия. Всички те са в първа дивизия, където годишният растеж на БВП не пада под 3%.

И у нас БВП не пада, но в розовите сънища на придворни коментатори и икономически неграмотни политически лидери. Втора година те ни уверяват, че още малко, и ще настигнем по динамика скандинавските страни. Фактът, че двете леви формации: БСП и АБВ се обявиха за нова икономическа политика, а на конгреса на социалистите дори беше отправен апел за битка срещу Враг №1 – неолиберализма, не означава, че лявата алтернатива е готова да влезе в действие след едни предсрочни избори. Пропуснатото време за десни експерименти и безпринципни компромиси в името на илюзорната стабилност има своята цена. Така че щабквартирите на разделената лява опозиция от „Позитано“ и „Врабча“ е добре без протакане и надлъгване да започнат диалог по същество: „Що е то икономическа стратегия в кризисен период и как да се разработи тя в България - в условията на продължаващо еврочленство“.

Междувременно едно авторитетно западно издание публикува статия с емблематичното заглавие: „ Защо по дяволите социалистите подкрепят неолибералната политика в Европа“. Наистина – защо?