Поколенческият конфликт: политическото отчуждение при младите българи

проф. Кръстьо Петков

(Социологически размишления)

 

 

Академично слово, произнесено пред победители и участници в конкурса "Държавата, в която искам да живея"

Конкурсът е организиран от Европейско висше училище по икономика и мениджмънт - Пловдив

***

Уважаеми млади автори,

Уважаеми родители, гости и колеги,

 

Предложението на академичното ръководство на ЕВУИМ да подготвя аналитичен коментар върху разработките на участниците в конкурса на тема „Държавата, в която искам да живея“, се оказа колкото сложна, толкова и атрактивна задача. Сложността се дължи на внушителния обем и стилово разнообразие на есетата – 271 на брой,  над 1000 страници текстове и  изобилие от индивидуални почерци. Усилията, които положих да прочета  писмените разработки, бяха богато възнаградени. Изживях истинска стилистична наслада от личните творчески изповеди на толкова даровити български момичета и момчета.

Интересът ми беше продиктуван и от интелектуално любопитство: как младите българи,  прекрачващи границата на пълнолетието, виждат себе си и своето развитие в заобикалящата ги социална и институционална среда?

Съгласете се, че този въпрос е от ключово значение както за академичните среди, така и за по-широката общественост. Днес мога да претендирам, че като изследовател и преподавател зная много повече за идеалите, вярванията и нагласите на  подрастващите българи. Придобитото знание ме прави оптимист за тяхното бъдеще - независимо от обстоятелството, че не по своя вина и не след премислен индивидуален и групов избор са обречени да живеят в условия на преход, изпълнен с остри социални противоречия, национално разделение и материални лишения.

***

Обобщението, което правя, може да прозвучи изненадващо:

изправени сме пред  поколенчески конфликт: между родените след 1990 г. и институциите, призвани да дооформят процеса на социализация (т.е. след като довчерашните тийнейджъри са получили знания, напътствия и подкрепа в семейството и училището)

Външните белези на конфликта са налице и за тях ще стане дума по-нататък.  Още в началото искам да отбележа, че се сблъскваме с един от най-тревожните феномени в живота на всяко общество: политическото отчуждение. Младите българи, с единични изключения,  са:

  • дистанцирани  от собствената си държава; отричат нейния авторитет и не крият причините за това;
  • отчуждени от политическия процес, т. е. от механизмите на представителство на интересите и десижънмейкинга; обвиняват директно онези институции и публични агенции, които правят живота в днешна България непривлекателен за млади хора с амбиции за личностна реализация;
  • по силата на първите две обстоятелства, изживяват най-трудно преодолимата, психологическата форма на отчуждение: от себе си, от човека като публична личност.

Аналогията, която правя тук с теорията за трудовото отчуждение, лансирана от ранния Маркс, е очевидна за колегите социолози и политикономисти. Марксовата теория не случайно се изучава във всеки уважаващ себе си университет по света - десетилетия преди Франсис Фукуяма да прокламира края на историята; тя е актуална и днес, когато стана очевидно, че въпросната прокламация, като всяка чисто идеологическа конструкция, беше отхвърлена от социалната практика.

Дава ли си сметка някоя от овластените политически групировки у нас колко тежки може да се окажат пораженията върху младите граждани и бъдещи строители на България.От техните послания е ясно, че не са заразени от вируса на самоцелното и безплодно бунтарство. Ситуацията, пред която сме изправени, е съвършено различна: причинителите на политическото отчуждение са идентифицирани и вече са на прицела на поколението, навършващо пълнолетие.

Кои по-конкретно са тези причинители, третирани в есетата като публични врагове?

На първо място – политиците. Подрастващите ги отхвърлят  вкупом - като класа, която си е въобразила, че е самодостатъчна и недосегаема. Изпитвам известно неудобство да посоча повечето епитети, с които си служат  младите автори, когато споменават тази безродна и безотговорна кохорта – крадливи, лъжливи, корумпирани, алчни, егоисти и прочее. Подобни словесни определения показват защо най-често срещаното отношение към  самозабравилите се елити  е презрението. В редица случаи пък е безразличието! Което е още по-зле…

Следват представителите на съдебната власт. Младежите отрано са прозрели една истина, която обикновено се научава в по-късни периоди от живота, на базата на горчив личен опит. Магистратите у нас не са пазители на върховенството на закона, както повеляват конституцията и демократичните порядки. Тях сочат като пряко отговорни за ширещата се престъпност, несигурното всекидневие и безнаказаното погазване на правните и социалните норми от силните на деня.

Може да прозвучи изненадващо, но медиите са следващата властова инстанция, която младежите спонтанно обвиняват - за самоцелно лансиране на скандални истории,  масови увлечения по съчинени сензации и манипулативен подход при масовото осведомяване.  И още – за целенасочено, деструктивно въздействие върху психиката, езиковата култура и образците на публично поведение на  тийнейджърите. Има върху какво да се замислят представителите на новинарската гилдия, стига да вникнат в посланията на  поколението, родено и формирало се в ерата на прехода.

А сега – малко позитивизъм. Две са общностите, към които учениците се отнасят подчертано доброжелателно, говорят за тях с признание и обич. Това са семейството и учителството. (Дано към втората категория след време включат и академичните преподаватели)

Не за първи път се сблъсквам с подобни нагласи. Изглежда, че е изградена приемственост между поколенията, че са налице трайни социализиращи резултати, които успяват да постигнат родители и учители, често в трудна микро-среда и при липса на привлекателни публични примери и образци. Длъжни сме да си дадем сметка колко трудна е мисията да формираш родолюбиво поколение при отсъствието от публичния живот на възрожденски фигури като братя Христо и Евлоги Георгиеви, Димитър Ценов и много други безкористни радетели за културния възход на Майка България.

***

След тези начални констатации е време да се обърнем към конкретните идеи, търсенията и  нагласите, споделени от авторите на есета. Тоест, да направим дисекция на понятийния апарат и идейните послания, които се използват. За да вникна в тях и да ги систематизирам, заимствах един от работните инструменти на емпиричната социология: контент-анализ (анализ на съдържанието). Този подход ми позволи да направя разграничение между три групи индивидуални ориентации:

Първата група е на убедените патриоти (Тя е най-многочислена – около 45% от всички участници в конкурса) В нея са представени всички разновидности на патриотизма: съдържателен и показно-плакатен, родов и емоционален; еротичен дори. Обединява ги един общ белег – почти всички от патриотичния профил не са повърхностни патриотари; те са с критично отношение към „своята“ България и искат тя да се промени към по-добро. Без да цитират класическото определение на Джордж Оруел, че патриотизмът винаги е отбранителен, а национализмът –агресивен, искащ власт, младежите от тази група на практика са мотивирани бранители на родното огнище.

Втората група е на реалистите-прагматици (тук попадат една четвърт от  авторите). Те са още по-критични, някои стигат и до пълно отрицание на порочните обществени порядки, заклеймяват техните вдъхновители и охранители. Компромисът, който правят младежите, е изразен в следната словесна конструкция: „Обичам Родината, но мразя държавата“. Един от авторите нарича този израз „глуповат“ и по принцип е прав. Може да го определим като оксиморон и пак ще сме логически коректни. Но този израз вече е навлязъл в политическия лексикон на младото поколение у нас. Използват го като маркер за отграничаване на вродената привързаност към родното място от придобития национален нихилизъм в около една десета от писмените работи. Трябва ли да припомням, че от духовния нихилизъм до физическата емиграция е само една крачка!

Третата група условно бих нарекъл космополитна (към нея принадлежат почти една трета от учениците). Впечатляващо е идейното и творческото разнообразие на техните разработки. Сред младите автори има мотивирани и ерудирани търсачи на Истината: последователи на Платон и неговата теория за перфектната държава; идеалисти-мечтатели; следовници на Махатма Ганди, Макиавели и Русо; утописти, бленуващи за земен рай. Този тип наднационално мислене няма за отправна и крайна точка нито Родината, нито която и да е конкретна държава. Младежите възприемат света като единно цяло, като общо социално пространство, в което избират да живеят като граждани.

Изборът им трябва да е свободен и индивидуален, недопускащ групови, общностни и институционални форми за натиск. За мен този зараждащ се нов феномен е особено ценен, независимо по кой мисловен и географски маршрут ще се придвижат неговите представители в бъдеще: този на нобелиста Амартия Сен - за света като съюз на граждани, а не на етно-религиозни федерации; или другия – на социалното гражданство, според който светът без държавни граници и етно-национални бариери, предразсъдъци и забрани е унитарно пространство за развитие на човешките заложби и стремежи.

Би било прибързано да се твърди, че описаната по-горе типология  е  с твърдо фиксирани граници. Специалистите знаят, че атитюдите са динамичен компонент на индивидуалното и груповото поведение. Често те се променят под влияние на извънредни и уникални обстоятелства. С каквито изглежда ще е  изпълнен постмодерният 21 век.

Смятам, че групата на космополитно настроените млади хора ще се увеличава - противно на усилията на влиятелни геополитически, религиозни и секуларни мрежи да ни върнат към предмодерното деление и противопоставяне на нациите и етносите. Което не означава непременно, че така ще изсъхнат родовите корени и ще се заличи историческата памет. Просто ерата, в която живеем е друга, информационно-дигитална; тя формира нов тип поколенчески идеали и стремежи; и няма сила, която да ги свали от дневния ред и индивидуалните светове на родените след 1990 г. у нас.

***

Общият белег на поведението на 16-18 годишните българи, дръзнали да погледнат на външната среда през призмата на формиращите се убеждения и нагласи дефинирам като когнитивен дисонанс. Визирам  едно познато на социолозите и социалните психолози състояние на дискомфорт, причинено от разминаването между вярвания и реалност, между усвоени ценности и фиксирани/доминиращи норми на публичен живот. Патриотите избират България, но искат животът в нея да се нормализира; критично настроените реалисти не мразят държавата по убеждение - те копнеят за „Другата България“. Космополитите  са се устремили към територии – реални или измислени – където царят спокойствие и сигурност, ред и чистота, гаранции за достъп до образование и медицински услуги, грижа за немощните и уязвимите.

Ако публичните институции и властимащите у нас се сепнат и поискат да направят нещо, за да тушират поколенческия конфликт, нека да атакуват неговата първа фаза - на зараждане на когнитивния дисонанс. Тогава индивидуалните и груповите вярвания подлежат на въздействие и промяна. При вече вкоренено политическо отчуждение е късно за намеса: предстои сблъсък и често той е неизбежен. Подобно развитие вече се задава на хоризонта.

Ако ми е позволено да си послужа с по-абстрактни теоретични конструкции, бих могъл да отбележа: нашите наследници от третото поколение на прехода не са подвластни на голото отрицание и безпочвения, примитивен хейтъризъм, характерни за част от по-възрастните сънародници . Младите сътворяват една интересна мисловна/интелектуална инверсия. Отхвърляйки ирационалната и несправедлива социално-политическа реалност, те я заместват с  идеални конструкции. Идеализмът им е разбираем, въпросът е дали е практически възможен. Според не малка част от авторите на есета, именно това е предизвикателството, пред което са изправени младите българи с активна гражданска позиция.

Ако е вярно тяхното предвиждане, ние, възрастните,  нямаме  морално основание да гледаме на 16-18 годишните като на изгубено поколение. Те по-скоро са търсещо поколение, неспокойни деца на дигиталния век. Държат се като социални конструктивисти, т.е. не само критикуват и отричат, но и предлагат по-хуманни и справедливи форми на съвместен живот и цивилизационно общуване. Готвят се да изпълнят мисията на всяко поколение на прехода –  без да разчитат на предшествениците,  да променят реалностите, които влизат в противоречие с духовните им нагласи.

Още малко ми трябва, за да изрека по-силни думи: предстои поколенческа революция…

 

Заключителни думи

Моята хипотеза за еволюцията на социално-политическите нагласи на навършващите пълнолетие българи е:

въпреки ценностния конфликт, който изживяват, те ще преодолеят по свой начин временния когнитивен дисонанс и ще извървят самостоятелно пътя към обозначеното на тяхната мисловна карта състояние на  „АЗ-а(тук се изкушавам да цитирам участник в конкурса, представил великолепно есе за съзряването на един млад човек, представено като движение към изменчивото и изплъзващото се вътрешно „АЗ“).

Случи ли се това, поколенческият конфликт ще получи своето разрешение.

Давам си сметка, че изразената  увереност ще предизвика възражения от рода: да не прибързваме; животът ще покаже доколко оправдан е всеки предварително оповестен оптимизъм.

Аз обаче оставам мотивиран и привилигерован читател на младежките социални изповеди. Те ми помагат да вникна по-добре в трансформациите, които се извършват в публичната сфера. За което съм длъжен да благодаря на младите приятели,  отзовали се на уникалната инициатива на нашето Висше училище:

 да обсъдим заедно настоящето и бъдещето на България!

Благодаря за вниманието!