ИКОНОМИЧЕСКАТА КРИЗА В ИЗТОЧНА ЕВРОПА И ДЕЗИНТЕГРАЦИЯТА НА Е С

проф. Кръстьо Петков

Статията е редактиран вариант на доклад, изнесен от автора на научна конференция на тема:

ЩЕ СЕ РАЗПАДНЕ ЛИ ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ?

(Кризисни процеси и заплахи за европейското единство), София, 26-27 маай,2016 г.

***

Методологични уточнения

За по-малко от десетилетие тематичният фокус в анализите на еволюцията на ЕС се промени драстично. До 2008 г. дискусията се доминираше от въпроса коя от двете перспективи ще надделее: интегристката, на задълбочаващо се единение на политико-икономическите структури на общността; или структуралистката, в която контролираното от Центъра сближение и групиране на държавите, членове на съюза,  зависи от степента на тяхното икономическо развитие. В първия случай се чертае перспективата на обединена Европа, изградена на федералистки принцип, със силни наднационални институции и правомощия. Във втория случай става дума за т.нар. Европа на няколко скорости – чието ядро, структурни компоненти и йерархични взаимовръзки се задават от обособяващата се валутна зона, смятана за прототип на една уникална, високо-конкурентна и просперираща икономическа констелация.

Глобалната криза постави на дневен ред друг стратегически въпрос: ще оцелее ли ЕС изобщо, като наднационална конструкция - след ударите, които понесе икономиката на Стария континент през периода 2008-2016 г.?

 Междувременно набъбналата общност до трудно управляемите 28 държави  навлезе в нова фаза, на множествена криза. Към началните икономически трусове  се добавиха прекомерните, необслужвани дългове, което дестабилизира еврозоната и дори постави под въпрос нейното бъдеще. След 2012 г. избухна кризата с бежанците. Тя е на път да измести центъра на вниманието на европейските политически лидери от глобалните финансово-икономически рискове към проблема за националния суверенитет; както и към начините, чрез които се съгласуват и прилагат:  първо,  принципът за свободно движение на хора в рамките на евросъюза; второ, регулаторните режими спрямо мигрантските потоци от трети страни. Акумулираните рискове и новите предизвикателства, показали растящ интензитет и  компресирани във времето, логично вкараха ЕС във възможно най-сложната ситуация – на системна, институционална криза. А току що отминалия Брекзит, в който надделя лагера на евроскептиците, нажежи обстановката до кайност и постави ребром въпроса ще провокира ли този резултат верижна реакция сред другите членове на ЕС.

В този динамино изменящ се контекст разнообразието от виждания за бъдещето на ЕС, и особено внушението за неизбежен завой назад, към еманципация на националната държава, изискват да се внесе яснота в изходните понятия, преди да се обсъжда една или друга еволюционна хипотеза. И тъй като „разпад“ е централното понятие, използвано в теоретичните интерпретации, налага се да уточним, че в настоящата статия то се разглежда в неговия по-широк политико-икономически смисъл. Което от своя страна ни предпазва от конспиративните/ катастрофични трактовки за предстоящ пълен срив, за отхвърляне на евросъюза като наднационална конструкция и перспектива, за връщане към политико-географската конфигурация на континента  от преди Втората световна война.

Разпадът може да се интерпретира в два смисъла: 1. Дезинтеграция (disruption), водеща към иновативна промяна на съществуващите структури; 2. Разрушение (distruction), което е предпоставка за създаване на нов конструкт, на чисто поле. Общият белег между двете варианта е, че  са плод на развитието на глобалната корпоративна теория; следователно, всеки механичен пренос на изводи от бизнес процесите към политико-икономическите трансформации би бил твърде условен.

Вторият вариант, теоретически обоснован от Шумпетер през далечната 1942 г,  не се разглежда тук като реалистична опция, въпреки че не е изключено множествената криза и блокирането на институциите в ЕС да доведе именно до такова радикално/регресивно преобразуване. Що се отнася до стъпаловидната дезинтеграция, този процес е вече в ход; той се разгръща, преминавайки  чрез три фази: дестабилизация; хаос/аномия; промяна.

Ако имаме предвид задълбочаването на икономическата и дълговата криза, ЕС вече изживя първата фаза и се намира във втората, на аномията. Именно в този период взривният миграционен натиск от югоизток изигра ролята на ускорител на дезинтеграцията, дооформи множествената криза и породи страховете, че ЕС ще се разпадне на съставните си части, главно поради извън-икономически причини.

Дилемата на разпада

Дефинирана от Джошуа Ганс (Gans, 2016), тя визира онези често срещани ситуации в света на корпорациите, при които е възможен избор само на една от двете възможности: интеграция или независимост. Въпреки че е навлязъл във фазата на хаоса, когато редица от общностните норми са блокирани, ЕС би могъл да оцелее и се развие на качествено ново равнище, но… след  като се промени (каквато е и целевата функция на всяка корпоративна иновация).

Позитивният/иновативен изход може да бъде намерен,  ако промяната е съпроводена от постигане на нов, работещ  баланс между националното и наднационалното, между суверенитета и интеграцията. В противен случай разрушението изглежда  неминуемо; което на свой ред още веднъж би потвърдило валидността на т.нар. шокова доктрина, описана от  Нейоми Клайн (Клайн, 2007, с. 12-32) като радикален метод за преодоляване на природни бедствия и за излизане от глобално генерирани регионални и национални кризи.

Реалистично ли е да очакваме, че ще надделее развитийният вариант? Ако се доверим на  авторитетни анализатори на  генезиса и предкризисната еволюция на обединена Европа, каквито са Юрген Хабермас (Хабермас, с. 55-97)  и Улрих Бек (Бек, 149-151), пътят към преоткриване на общността преминава предимно през наднационални решения. Те следва:

- да отстранят конструктивните дефекти на валутния съюз;

-да предложат адекватен отговор на сигналите, идващи от  населението на континента, все повече отчуждаващо се от паневропейската идея;

-да отменят нелегитимните привилегии на ядрото от западноевропейски държави, с център Германия, при определяне на съдбините на съюза;

-в крайна сметка, да бъдат закрепени чрез паневропейски  конституционен проект.

Наред с конструктивния, конституционно базиран оптимизъм, все повече набират сила и влияние силно критични послания на европейски интелектуалци и политически фигури, които насочват дебата към сценария на „креативното разрушение“.

Този род теоретизиране страда от един общ недостатък:  свежда дебата до геополитическите, институционалните и моралните аспекти на паневропейската европейска криза. Същевременно – подценява или игнорира напълно спецификата и влиянието на материалните фактори, на икономическото поведение и страхове на нациите, споделящи обща историческа съдба. Върху това разминаване между обективни  реалности и теоретико-политически интерпретации е фокусирано по-нататъшното изложение.

В него се защитава тезата, че предотвратяването на разрушителния сценарий се обуславя –пряко и косвено – от икономическата динамика, нейните структурни трансформации и тяхното отражение върху националното благополучие.

Тази зависимост проличава при съпоставянето на макроикономическите ситуации в Стара и Нова Европа в навечерието на кризата и нейното последващо  разпространение на континента през изминалите осем години. Накратко – ако европейската икономика като цяло (но не осреднено), нейните национални и субрегионални компоненти се възстановяват и развиват с устойчиви темпове, дезинтеграцията не би била неизбежна; допусне ли се обаче задълбочаване на различията между ядрото и периферията на общността, респ. между Запада и Изтока, центробежните сили неминуемо ще надделеят. Симптоми за подобни трансформации, подхранващи стремежите към групизъм и дори сепаратизъм, вече се наблюдават в рамките на ЕС.

Траен застой и крехка динамика

Един внимателен поглед върху специализираните анализи и прогнозите за изход от  икономическата криза показва, че институциите, които периодично излизат  с официални становища, коментират процесите на две равнища: а) в ЕС като цяло и б) в еврозоната. Върху същата принципна схема са построени  сезонните и годишните публикации на Евростат. От чисто статистическа гледна точка подобно решение създава методически удобства; то изглежда логично и от политико-икономическа гледна точка, доколкото евросъюзът и валутният съюз предлагат готови/измерими количествени параметри и индикатори за развитие – БВП, индекс на заетост и коефициент на безработица, номинални и реални доходи и др., които са разбираеми за широката публика.

При този подход обаче извън погледа на анализаторите остават зараждащите се нови зони в общия европейски икономически ареал. Някои от тях се генерират от споделени общи рискове (какъвто например беше случаят с т.нар. група ПИГС, попаднала вкупом в дългов капан); други сигнализират (сравнително навреме или със закъснение) за появата на регионални тенденции, различни от онези, които би искала да демонстрира пан-европейската общност. Именно такава тенденция – на обособяване и ускорена динамика - се наблюдава в икономическото развитие на страните от Източна Европа, третирани механично и неправомерно като „неделима статистическа част от общността“.

Да се обърнем към фактите, към сравнителната икономическа статистика! Ползвайки данните на Евростат, по-долу ще очертаем картината на икономическата динамика през периода на кризата  при новите членове на ЕС, с акцент върху „Вишеградската четворка“. Подбрани са четири макроикономически индикатора: БВП, публичен дълг, външни инвестиции и спестявания (Виж Табл.1)

 

От рейтинга  в табл. 1 ясно личи, че в навечерието на кризата и през първите седем години от нейното действие, източноевропейските държави са се придвижили напред и са заели челни места по растеж на БВП, нисък публичен дълг и ефективност на инвестициите (измерена чрез броя на създадените работни места);  отстъплението е само при показателя „спестявания на глава от населението“. Наред със страните от „Вишеградската четворка“, сред добре представящите се  по отделни показатели са балтийските държави, Румъния и България. Следователно, не става дума за изключения, а за обща тенденция към по-висока динамика в цяла Нова Европа.

В същото време темповете на икономическия растеж еврозоната, смятана прототип на бъдеща Европа , са озадачаващо слаби. Ако се доверим на най-често използвания показател за растежа: БВП, резултатите за еврозоната са далеч по-ниски и дори анемични. След срива през 2009 г. и краткотрайното възстановяване през 2010-2011  г. еврозоната навлезе във фаза на стагнация, в която дефлацията (отрицателният растеж) е последвана от траен застой (под 1%).

Контрастът между Стара Европа, в която се намират най-развитите икономики и Нова Европа е очевиден и говори в полза на преходните пазарни икономики.  Въпросът е: на какво се дължи той и доколко разминаването се отразява върху растящите центробежни импулси в ЕС, носител на които е и „Вишеградската четворка“?

Преди да дадем отговор на този въпрос, нека да направим кратък преглед на  съотношенията при макросоциалните индикатори, сравнявайки отново източния със западния субрегион на общността

Данните от Евростат са твърде показателни: с изключение на безработицата, по останалите сравнителни индикатори ЦИЕ сякаш се намира в друга макросоциална зона. Между западната и източната чат на континента е прокарана дълбока разделителна линия - що се отнася до разходите за труд, реалните доходи и неравенството в доходите, степента на социална защита. Казано другояче: един континент, два свята!

Разгледани сами по себе си, това са статистически измерения и констатации. Благодарение на общоприетата методология на Евростат вече сме в състояние да мерим дистанциите по всеки индикатор – не само между всяка страна от ЕС, но и вътре в оформилите се две субрегионални зони. Едната е на Запад, с традиционно висок жизнен стандарт, попаднала в капана на стопанския застой; другата е на Изток, с начална/крехка икономическа динамика, но с фрапираща социална изостаналост. 

В реалните житейски ситуации, т.е. при анализа на флуктуациите в  социално-икономическото поведение на индивидите и групите, такъв маркер като „чисти количествени параметри и измерения“ не върши работа. За поведенческата икономика и политикономията е важно как хората възприемат и интерпретират социалните различия. По-конкретно,  длъжни сме да дешифрираме т.нар. демоскопски ефект, който според Юрген Хабермас има ключово значение при формирането на обществените нагласи и политическите рефлексии (Хабермас, с. 169).

Ако погледнем от такъв ъгъл макросоциалната ситуация в ЦИЕ, трябва да отбележим, че в периода на кризата тя се влошава и, вместо да ускорява сближението, задълбочава обратния , регресивен процес: дивергенцията в общността. Няма съмнение, фактът е неприятен, тенденцията – трудно преодолима! „Пробивите“ които правят по отделни показатели Чехия и Словения, и по-рядко – Полша, Унгария и балтийските държави, са още в начален стадий, неустойчиви. Пример за това е Словения, която преди кризата догонваше успешно средното равнище на ЕС по базови социални показатели, но след това макроикономическата и дълговата ситуация в страната видимо се влоши.

Тук е мястото да направим един междинен извод: при наличието на сравнително устойчива макроикономическа динамика в почти всички страни от ЦИЕ и контрастираща/негативна макросоциална ситуация е практически трудно ( да не кажем невъзможно) да се очаква от нациите в субрегиона и техните политически водачи да следват без възражения призивите от Брюксел и Берлин за споделена отговорност и безусловна солидарност при възникване на кризи от хуманитарен, дългов, финансов и прочее характер.

Естествената реакция в такива случаи е да надделее инстинктът за съхранение на достигнатото, да се търси защита в познати убежища, (какъвто е напр. националният суверенитет), да се обсъждат групови инициативи с други засегнати нации. Каквито са например опитите за координиране на позициите на страните от „Вишеградската четворка“ по повод Дъблинското споразумение в ЕС за приема на мигранти и бежанци.

Прибързано би било (да не кажем, че е контра-продуктивно), подобни реакции да се определят като „посткомунистически национален егоизъм“; или да се отправят персонални упреци към политически лидери, които в критични ситуации най-напред мислят за интересите на своите сънародници и в този контекст- за състоянието и перспективите на евросъюза. Тук визирам оценки, които изрече не друг, а канцлерът на Германия Ангела Меркел, която приписа растящата съпротива в ЦИЕ на политиката на отворени врати за бежанците на...наследството от комунистическото минало.

 Мантрата за доминиращите носталгични компоненти в политико-икономическите реакции в т.нар. страни в преход се подхваща и от политически коментатори и от част от политолозите, привърженици на доктрината за либералната/космополитна демокрация като безалтернативна опция за трансформациите в постсъветската зона. Сред тях например е  активният на международно равнище български политолог и публицист Иван Кръстев, който периодично разяснява на западните читатели защо в източната част на континента промените в масовото съзнание не следват тенденциите, очертани в западните общества в ерата на разцвета на либералната демокрация.

Само че тази ера приключи! Или най-малкото е на път да се трансформира в друг доминиращ политико-икономически модел, в който масовата психика все повече се формира под влияние на икономическите страхове (от загуба на стандарт, на достигнат материален статус) и на националните интереси (повърхностно третирани като аморални и егоистични).  Изглежда че се сбъдва предсказанието на швейцарския историк и социолог Улс Алтермат от 90-те години: „Един призрак броди из Европа –призракът на етнонационализма!“ (Алтермат, с. 16-18)

Икономическите страхове

Периодичните изследвания „Евробарометър“ показват ясно растящото разделение в субективните възприятия на националните икономически ситуации в ЕС; контрастите между източната и западната зона на общността са очевидни.

На базата на изследването от 2014 г. анализаторите са разделили държавите от ЕС на три групи/класи, базирайки се на субективните оценки на респондентите. В първата група –страни с трайна икономическа стабилизация, не попада нито една от ЦИЕ; във втората група – с тенденция към възстановяване, са включени страните от „Вишеградската четворка“, плюс Естония и Латвия; в третата група са останалите страни от ЦИЕ (вкл. България) , както и държави от южния регион на ЕС с проблемни/кризисни икономики.

Оценките са субективни, но те плътно се доближават до обективните измерения на макроикономическите ситуации, които се ползват в професионалните анализи. Проблемът, който ни занимава тук обаче, не е за коректността и достоверността на социологическата информация, а за начина, по който формираните нагласи сред населението влияят върху националните и наднационалните/макро-общностните политически реакции.

В периоди на стабилно/възходящо социално-икономическо благополучие, атитюдите допълват политическия дебат; в кризисни периоди на растяща несигурност, съвкупното обществено мнение ( т.нар.демоскопски опортюнизъм – по Хабермас) се активизира и от комплементарен фактор се превръща в инструмент за мобилизация на електорална подкрепа. Именно в такъв преходен момент се намира институционално сглобената общност от европейски държави.

Да се запитаме: как биха реагирали народите в описаните по-горе групи, ако трябва да се произнесат по въпроса: „За и против ЕС“! Следвайки формалната логика, би трябвало да допуснем, че в по-стабилните икономически страни евроскептичните и националистическите настроения ще са по-слабо изразени. Последните събития в Германия и Холандия опровергават тази хипотеза, а предстоящият Брекзит във Великобритания  поставя под съмнение валидността на формално-логическите връзки. На този фон е разбираемо, защо в държавите с продължаваща дестабилизация и криза (групата ПИГС и България) субективните оценки за персонална сигурност обхващат едва една  десета от населението.

Нека да се обърнем към още един меродавен информационен източник- изследване на фондация „Фридрих Еберт“ .

Авторите на социологическото проучване са включили в извадката осем държави от ЕС, от които две са от Вишеградската четворка: Чехия и Словакия. Обработените резултати позволяват да продължим с разсъжденията за изменящата се взаимовръзка между икономическите страхове и публичните политически действия.

И тук картината е сходна с тази, представена в изследването на Евробарометър. Икономическите страхове са проникнали в масовото съзнание на Изток и на Запад . Като цяло чувството за персонална сигурност е характерно за по-малко от половината от гражданите. По-високи са самооценките за персоналната сигурност  в развитите държави, най-вече в Швеция и Германия; значително по-ниска е тя в държавите с кризисни икономики в еврозоната – Италия и Испания; „изненадата“ е Чехия, която се намира в сравнително добра стопанска кондиция, но в нея едва 20% от гражданите се чувстват персонално незастрашени в икономически аспект! Словакия е в „златната среда“ с 39%.

Логичен е въпросът: допустимо ли е при преобладаващите  сходства в субективните възприятия на гражданите от европейските страни те да бъдат разделяни и противопоставяни на геополитически и исторически принцип, поставяйки източноевропейците в идеологическата категория „ страни с неизживяно комунистическо наследство“. И на тази основа – да бъдат заклеймявани морално за неблагодарност към техните ментори: западните демокрации, които след 1989 г. са направили толкова много за демократичния/цивилизационен избор и социалния напредък на ЦИЕ? Трудно е да намерим обективни, доказуеми аргументи за този негативизъм.

Би трябвало да си дадем сметка, че след обвиненията следват санкциите! Какъвто е случаят със заканите на Жан-Клод Юнкер, че държавите от ЕС, които не изпълняват общите решения за мигрантската политика и бежанската криза, ще бъдат лишени от участие в програмите по линия на структурните фондове на общността.

Този прецедент е потвърждение на предупрежденията на Юрген Хабермас, че бъдещето на ЕС не е във възприемане на модела на екзекутивния федерализъм (Хабермас, с. 10). И още, че стратезите в Брюксел и Берлин са склонни да забравят, че основните постулати и работните инструменти на антикризисната стратегия на Запад и на Изток бяха предписани от тях. Най-вече  поради тази причина икономиките на континента попаднаха в капана на остеритета , т.е. на крайния неолиберализъм. Какъвто е случаят с Гърция, която шеста поредна година е в състояние на технически/контролиран фалит.

Държавите, които сравнително навреме съзряха опасността от сляпото придържане към догмите за сурови бюджетни ограничения и отказ от публични инвестиции (сред тях и „Вишеградската четворка“ плюс Румъния), днес имат по-успешен икономически пърформънс. Което поражда нов тип страхове: да не се изгубят и малкото предпоставки, които носят надежда за избавление. Този вид страх няма географска, етно-национална,  историческа, а още по-малко – идеологическа принадлежност…

Обобщение

Ако трябва да търсим корените на злото, наречено евроскептицизъм, и особено на екстремните му ксенофобски и етнорелигиозни прояви, подготвящи почвата за разрушителния разпад, би трябвало да преосмислим фактите от материалния живот на европейските граждани. В този контекст и на фона на описаните по-горе регионални измерения и последици от икономическата криза, посоката за съхранение на общността чрез позитивни структурни и институционални иновации изглежда е друга:

На първо място, решенията за следкризисни трансформации  на ЕС трябва да отчитат обстоятелството, че социално-икономическите рефлексии са  ключовият фактор, който определя текущото поведение и очакваните модулации в краткосрочна перспектива – както на политическите елити,  така и на  гражданите-данъкоплатци и гласоподаватели. Няма как европейската общност да прави изключение от тази универсална закономерност и да се придържа към абстрактни/космополитни хуманитарни  и идеологически доктрини, които да наложи „отгоре надолу“ на отделните нации и граждански общества;

На второ място, след като налаганите през последното десетилетие от тандема „Брюксел-Берлин“ промени в нормативната сфера не се възприемат от гражданите и техните национални политически водачи, очевидно трябва да се смени подхода. „Европа отдолу“ – за която пледира Улрих Бек, е работещият вариант за позитивна/неразрушителна иновация в ЕС.

На трето място, отмина времето, в което на Централна и Източна Европа се гледаше като на  регион, който имитира, догонва и следва плътно траекторията на развитие на Западна Европа. В социално-икономически план тече процес на самоидентификация на източния ареал като пълноправен член на общността. За да е пълноправен, той би трябвало да е обособен като групов носител на инициативи; като оформяща се регионална модификация на европейския социален модел; като стратегически инвестиционен партньор в рамките на общността, но и извън нейните граници.

Ако тази тенденция се утвърди, не е изключено в близко бъдеще към централноевропейския клъстер от държави да се включат институционално и нови – от югоизточната и североизточната част на континента. Тоест, да се роди формирование, което условно бихме нарекли „Вишеградска група-Плюс“.

***

Ползвана литература

Алтермат Урс, Етно-национализмът в Европа,  Изд. Гал-Ико, 1998

Бек Улрих, Германска Европа (Новите властови пейзажи под знака на кризата), Изд. КХ, 2012

Клайн Нейоми, Шоковата доктрина (Възходът на капитализма на бедствията), Изд. Изток/Запад, 2007

Хабермас Юрген, За конституцията на Европа, Изд. КХ, 2011

Joshua Gans, The Disruption Dilemma, Mit Press, 2016 

(https://mitpress.mit.edu/books/disruption-dilemma)