Носталгията по социализма и неоавторитарният режим в България

проф. Кръстьо Петков

  

***

Интервю на РУМЯНА СТЕФАНОВА за  в-к "Минаха години", 22.8.2016.

Заглавието на интервюто , поместено в блога е мое - К.П. В текста на интервюто са нанесени незначителни редокционни поправки.

***

 

- Според социолозите след 27 години демокрация българинът е налегнат от носталгия към соц времената. Това къса памет ли е, проф. Петков, или наистина хората живееха по-добре при Тодор Живков?

- Спомням си в средата на 90-те години, когато с покойния Петър Дертлиев при едно посещение в провинцията спряхме на пазара в с. Труд край Пловдив. Селскостопанските производители веднага ни заобиколиха и започнаха да споделят с нас неволите си – безработица, несигурност, ниски доходи. И заедно с това пред очите им криминални или полукриминални типове разграбват държавата. Кой е този народ, който би казал: „Всичко това няма значение. Важното е, че живеем в условията на свобода”. Да, може би все още има застъпници на тезата, че свободата е над всичко, но не е така. Хлябът, работата, доходите, икономическият статус на човека са на първо място, останалото е някаква декорация за политиците. Така си обяснявам аз това, което някои наричат носталгия. Тя не е изгубване на критериите за сравнение какво е било преди и какво е сега. Защо нямаше носталгия 1990–1991 г.? Обратно, имаше ентусиазъм. Хората очакваха, че ще се случат положителни промени. Но не стана така. Значи нещо е сбъркано след това, за да се стигне до носталгията на българите.

- Тази носталгия няма ли да ни доведе до нова диктатура?

- Тя вече ни доведе. Това е един от ефектите на тоталното разочарование, последвано от апатия и след това - очакване, че ще дойде силната ръка, която да сложи ред в държавата. И тази силна ръка си има вече име – Бойко Борисов. България живее в условията на неоавторитарен режим, който се родее с тези в Унгария, Полша, преди време и в Румъния при Бъсеску. Да не говорим за държави като Казахстан, Беларус и т.н. Тоест ние се отклонихме от основната траектория, която сочеше като крайна дестинация пазарна икономика плюс либерална демокрация. Сега имаме пазарна разюздана икономика плюс автокрация, централизъм и т.н. Слава Богу, че поне засега няма симптоми на искания да се върнем към държавния социализъм.
- Чуват се гласове, че Бойко Борисов ще се справи по-добре с ролята на президент. Той ли ще е следващият държавен глава?

- Не е изключено докато публикувате интервюто да знаем със сигурност кой ще е кандидат за президент на ГЕРБ, но това няма да е Бойко Борисов. А изказвания от рода: „Той ще се справи по-добре. Вече има натрупан 6-годишен опит като премиер, време е да стане държавен глава”са просто несъстоятелни.  Или пък - някакви мачовски призиви от рода на: „Как ще им се предава, да вземе да ги пребори, да ги бие за 11 път”, които нямат нищо общо нито с реалността, нито с вътрешните нагласи и емоционални изяви на Бойко Борисов. Не го слушайте какво приказва, четете подтекста. Той си мени често мнението, но дълбоко в него е закодирана една мисъл: „Трябва да съм на власт, на най-високото стъпало, за да мога да я упражнявам”. А най-високото стъпало в България не е парламентът, както е по конституция, не е и президентът, а министър-председателят. Не случайно някои се шегуват, че България е премиерска република.

- Все пак каква е прогнозата ви за президентските избори? ГЕРБ ли пак ще победи, независимо КОЙ е?

- Не е най-важното дали ГЕРБ ще спечели, а какъв ще е профилът на президента и каква ще е политиката, с която ще се ангажира, за да запълни на 100% правомощията, които му е предоставила Конституцията. Едва тогава може да се запитаме от коя политическа формация произтича той – независим ли е, има ли опит и т.н. Да сте чели или слушали някакви дискусии на тази тема?

- Всички политически сили говорят за някакъв профил, засега обаче е доста мътен…

- Що за профил е това? Дали да е генерал, или не? Дали да е от политическата кариера, или да не е от кариерата? По-смешен от този размисъл няма накъде. Номиниращите партии и инициативни комитети  трябва да търсят фигурата, която да внесе промяна в най-слабото звено на институциите – президентството. При Първанов, Стоянов, Желев имаше уважение към държавния глава. И тримата са допускали грешки, но да направиш така, че  президентската институция да стане за посмешище, да се подиграват с нея, това е провал, който си спомням да сме преживели през тези 27 години.

- Каква е поуката за България от брекзита, проф. Петков?

- Сега ни се пада шансът да бъдем активни. Преди брекзита много-много не ни забелязваха и ни поставяха в категориите на държавите, които ще продължат да играят по свирката на т.нар. брюкселски елит и ще изпълняват волята на големите държави, основателки на Евросъюза. Какво имам предвид под шанс. Сега е моментът, заедно с Румъния и страните от Вишеградската четворка, да тропнем по масата и чрез националния вота да спрем всяко неконструктивно решение в преговорите между Брюксел и Лондон. Какво можем да поискаме ние, българите и източноевропейците? На първо място в никакъв случай да не се прави компромис с принципа за свободно движение на хора и да не се въвеждат рестриктивни режими за икономическите имигранти от източния регион на континета. Това би ни засегнало най-много. На второ място,  да се въведе реално равноправие в разпределянето на ресурсите. Твърди се, че огромни субсидии ни давали по линия на европейските фондове. А колко са изсмуканите печалби от източноевропейските пазари? Дайте да погледнем от тази страна – има ли реципрочност. Ние сме губещите. Този факт съм го обсъждал с колеги от Румъния и Унгария. Правили сме изчисление и в крайна сметка излиза, че ние сме нетни донори. Тук не става дума само за членския внос. И не на последно място – добре е да се извоюва известна автономност на групата от Източна Европа като регионално образуване спрямо очевидно отиващата към полицентричност европейска конструкция. След брекзита няма да има нито класическа федерация, нито един началник – Германия, а всички останали.да маршируват пд строй.

- Ако обаче Германия и Франция реализират идеята си за супердържава, къде сме ние?

- Това е практически невъзможно. Който мечтае за супердържава би трябвало да признае, че връща нещата назад към 6-те държави, които са основатели на Евросъюза. Защо тогава бяха преминати тези повече от три десетилетия на стъпаловидно разширяване на ЕС и задълбочаване на интеграцията? Зако да се сринат докрай връзките, които са се установили между държавите членове на Евросъюза – добри или лоши, те функционират. И което е по-важно, ще се съгласят ли онези, които ще останат в периферията, да имат каквито и да било йерархични или други зависимости с тази супердържава. А супердържава от национални икономики, които се намират на различно равнище на развитие, няма как да се случи.

- Брекзитът повлече след себе си още 34 референдума в 18 държави от ЕС. Това не е ли начало на разпад на съюза?

- Европейският съюз попадна в капана, който сам беше заложил на гражданството в широкия смисъл на думата. На своята социална база, на европейските данъкоплатци, които имат национална принадлежност, но и заедно с това усещане, че принадлежат към една много по-широка общност. Щом това е така, би трябвало периодично, не процедурно и формално – както се случи с Европейската конституция, а по същество, с взимане предвид на различията в мненията, да се провеждат допитвания. Капанът, наречен референдум, вече щракна и няма кой да го спре, защото и тематичните референдуми, и тези, които се отнасят до национални избори, вече се тълкуват в европейски контекст. Заразата пълзи наляво и надясно, на запад и на изток. Аз съм твърд привърженик на референдумите при ясни процедурни правила, при наличие на конституционен акт, който да ги регламентира, но това го няма. Тук вече преминавам към уязвимите страни на модата референдуми. Получава се така, че с процент, два или три надделяват някои общности, или слоеве в обществото, които по този начин погазват интересите на другата част, която съвсем не е малцинство. Този въпрос е актуален и за България, имайки предвид, че за първи път в президентска кампания ще трябва да участваме и в референдум.

- Как се вписва България в решаването на бежанския проблем в Европа?

- В началото не се вписваше никак, защото който и да дойдеше в България, не искаше да остава тук. По този повод се родиха и най-различни митове и легенди за непривлекателността на нашата страна, за враждебността на българите, което не е вярно. Ние имаме десетки изследвания, които показват, че българската нация е измежду най-толерантните в Европа в етническо отношение. Ксенофобията тук не е толкова агресивна, както е в западната част на континента. После попаднахме изведнъж в нова ситуация, която се подхранва геополитически – визирам отношенията с Турция и представата, че Турция държи ключа, с който може да заключва, но може и да отключва портите за огромни тълпи от бежанци, които щели да залеят Европа и на първо място България. В момента сме точно в тази критична фаза да се плашим взаимно какво ще се случи, ако примерно ние заемем по-твърда позиция по въпроси, засягащи правата на човека, демокрацията в Турция, визовите режими и т.н. На мен ми се иска част по-скоро да преминем към третата фаза. След като сме заградили южната си граница, да не правим същото и със западната. А това да стане повод за изграждането на южните ни граници на един общоевропейски пропускателен и диспечерски пункт. И тогава вече на базата на обосновани искания, а не чрез молби – дайте 5, 10 милиона, ние да получим своя дял от общоевропейската споделена отговорност за справяне с бежанската криза.  И не само да не губим, а обратно – да печелим и уважение, и ресурс заради това, че Господ е решил България да бъде на кръстопът.

- Москва и Анкара стоплиха отношенията си. Какво ще излезе от това?

- Ще излезе поредният епизод от паневропейската и глобалната геополитическа конкуренция кой да е регионалният лидер. В състояние ли е Европа да наложи волята си над Русия така, както очаква и настоява това да се случи големият брат – САЩ? Бях в Тунис месец и половина след революцията. Там се срещнах с много хора, включително и ислямисти, и на въпроса: „Каква държава искате да бъдете?”, отговорът беше: „Като Турция”. Не някоя европейска държава, не Франция, пази Боже, бившият колониален господар, а Турция. Защо? Ами поради две причини – светският характер на държавата и фактът, че Турция умело използва положението си на мост между две хиперрегионални образувания – Близкия изток и Европа. В Близкия изток Турция се оформя – често със сила, като признат лидер. Лидери като Ердоган пък искат да имат открит достъп до Европа. Да се конкурират, без непременно да стават членове. И аз очаквам, че нататък ще се развият събитията. Що се отнася до Русия, напълно е в стила на Путин и неговите имперски стратегии – казвам го в позитивния смисъл на думата, да обърне на 180 градуса политиката в най-благоприятния за Русия момент. Сближаването на Русия с Гърция и сега с Турция е плод на много задълбочена стратегическа и аналитична подготовка. Путин не вярва на сънищатата си. Той се доверява на съветите, които получава от професионалисти, затова толкова рядко греши. И в момента е некоронованият победител от променилата се буквално за три години глобална геополитическа ситуация. При това положение при нас да се говори за русофилство, русофобство, за протурска ориентация - това са дребни страсти на една държава, която се изживява и възприема като част от дълбоката, глухата провинция. Ние трябва да се държим  по-достойно, малко по-стабилно, без да си въртим опашката за щяло и нещяло.