Кой как чете докладите за България

проф. Кръстьо Петков

Истини и полуистини в тълкуването на анализа на германската фондация "Бертелсман"

Статията е публикувана с незначителни съкращения във в-к "Труд" (23.8.2016)

***

Публикациите на фондация „Бертелсман“ за България и нейните позиции в класациите на 41 държави от ЕС и Организацията за икономическо сътудничество и развитие (ОИСР), за броени часове привлякоха вниманието на жадните за сензации медии у нас. Стереотипът  на коментарите е добре известен: близките до управляващите издания изтъкнаха челното място на България в йерархичното подреждане според признака „екология“; политически неутралните предадоха в резюме резултатите от рейтинговия анализ; опозиционно настроени журналисти наблегнаха на „надбягването към дъното“  - дисциплина, в която България няма равна на себе си в управлението на икономиката и социалната политика. „Медиапул“ надмина всички и директно,  чрез редакционно заглавие, квалифицира България като ксенофобска страна. Всичко това се случи, без никой да си направи труда да вникне в методологията на сравнителното проучване, както и  да обърне внимание върху различията: а) между базата данни, оповестена на сайта на “Sustainable Governance Indicators” (SGI) project “Sustainable Governance Indicators” (SGI) projectпроекта SGI  „Индикатори за устойчиво управление“ (http://www.sgi-network.org/2016/Survey_Structure) и б) субективното тълкуване на рейтинговите резултати, поднесено в отделен доклад.

В изложението по-долу ще се опитам да направя разграничение между автентичните факти и техните интерпретации, между истините, полуистините и откровените лъжи, поднесени от някои мрежи за масово осведомяване. Корпоративно зависими и скарани с принципите на свободната журналистика, те не от вчера са превключили на режим „манипулиране“ на общественото мнение. В статията се фокусирам върху оценките за икономиката и социалната политика – най-уязвимите области в препоръчваното от  „Бертелсман“ и ЕК устойчиво управление.

 

Медийните манипулации

Манипулацията не е проста работа, тя изисква професионална гъвкавост, вербални или текстови хитрини и ловки измами. И още нещо – предварително загърбване на установени етични норми при производството и трансфера на информациите, предназначени за широката публика.

Стародавно правило в етичния кодекс на обективната журналистика е, да се проучат и проверят грижливо източниците на цитираната информация. Почти всички български медии, решили да занимаят читателската аудитория с темата за рейтинговия статус на България, са ползвали само доклада, който съпровожда базата данни на изследването на авторитетната германска фондация. Което е явно доказателство за едностранчивост и селективност при избора на основните акценти в дописките на ангажираните журналисти. Защо са постъпили така, те си знаят. Моето обяснение, че това е станало поради професионална некомпетентност и политическо пристрастие - не  като лично решение, а като съобразяване с редакционната политика. Т.е. чрез автоцензура!

Затова характерът на писанията се различава толкова драстично: от пропаганда на успеха, сътворен от правителството, до голословно отрицание на напредъка и съчиняване на небивалици, т.е. откровени лъжи.

Кои са истините и полуистините, които срещаме, четейки медийните коментари?

Първо, фактът , че сме назад, далеч назад, в опашката на ЕС при класациите за състоянието на икономиката и социалната сфера (оценките са респективно 5,5 и 3,8 по скалата от 1 до 101 а мястото, което заемаме е в групата на изоставащите). Няма как да се омаловажи или  скрие  нелицеприятните истина - нито ниските темпове на растеж, нито бедността и социалното изключване. Още повече, че Евростат периодично публикува своите независими анализи и те от години неизменно сочат увеличаващата се дистанция между България и средното равнище в ЕС. Така че тук – нищо ново под слънцето!

Второ, селективно поднесените истини. Така например, екологичната политика е с индекс 5,8, което се доближава плътно до средното равнище в ЕС и ОИСР. Тук очевидно е натежал впечатляващият резултат от 20% дял на ВЕИ в производството на електроенергия, с което България изпреварва дори редица от развитите държави. Приемайки на доверие тази оценка, медиите, както и авторите на „Доклад за България“ , са пропуснали да отбележат, че  бумът на възобновяемите източници беше постигнат благодарение на финансовите инжекции и парламентарен лобизъм в полза на за привилигеровани инвеститори, близки до властта. Губещите по веригата са съответно битовите и корпоративните потребители. Не се споменава също за замърсяването във въздуха в големите градове и индустриалните агломерации, където България далеч не е пример за подражание.

Трето-изкривените истини, например за ксенофобията. „България е ксенофобска държава, сочи германско проучване“, такова е водещото заглавие в статия, поместена от Медиапул  (19. 8. 2016). Заглавието е на редакцията и е базирано на едно единствено изречение в обяснителния запис на сайта на SGI „Незначителното нарастване на броя на бежанците от Сирия след 2013 г. се посреща с широко разпространена ксенофобия сред публиката“. 

Коректно ли е от тази вметка да се правят изводи за цялата държава и на българите да се приписват масови нагласи  на омраза към чужденците! Никак не е коректно, но на кого му пука! Важното е да се оплюят нацията и държавата, в която проявите на негативизъм към бежанците далеч не са типични за „публиката“. Така се стига до съчиняване на проповеди, в които според известната сентенция не се следват текстовете на Евангелието.

Ако авторите на манипулативната дописка в Медиапул се бяха  потрудили да вникнат по-дълбоко в явлението „ксенофобия“  (например да направят справка с данните от Европейското социално изследване - ESS), щяха да видят, че по признака толерантност към чужденците България  не отстъпва на редица сочени за пример нации с мултикултурни нагласи.

Данните от ESS  са достъпни на сайта на платформата, а преди два месеца бяха коментирани от доц. Лилия Димова на международна кръгла маса в София, в чиято тематика влизаше проблемът за етнонационализмите в Европа. Излязоха и медийни публикации, в т.ч. интервюта с представители от Лондон на методологичния екип на европейското изследване. За съжаление, пренебрегването на конкуриращите се гледни точки  се е превърнало в неписан закона манипулативната журналистика у нас.

За да изчерпим темата за медийните манипулации, нека се запитаме как така БГ-медии си позволяват да хитруват и мамят гражданите при поднасянето на статистическа информация, произведена от такава авторитетна институция, каквато е фондация „Бертелсман“. Отговорът намираме в следните констатации, които съпровождат рейтинговите оценки за медийната свобода и плурализъм на българска почва (Цитирам):

Много частни медийни фирми са притежавани от бизнес групи с правителствени контакти, които служат за формиране на благоприятно отношение към бизнес сделките. Структурата на собствеността често не е прозрачна. Независимите он-лайн медии са в началото на оказване на влияние върху политическия процес“

Има ли нужда от допълнителен коментар? Едва ли! Очевидно, в „Бертелсман“ са били предварително наясно с опасността от изкривяване  при интерпретацията на оповестените  оценки. И тъй като българската медийна среда изглежда непоправимо увредена в обозримо бъдеще, не бива да чакаме опровержение от авторите на изследването за некоректно тълкуване на оригиналните данни и обяснителни текстове.

 

Неолибералните интерпретации

Тях срещаме в публикацията „Доклад за България“, с автори Георги Ганев и Мария Попова (Координатор от SGI – Фрнк Бьокнер) . Предоставяйки интернет пространство за авторски тълкувания, фондация „Бертелсман“ на пръв поглед е постъпила демократично, придържайки се към принципа за плурализъм на мненията. Само че този подход, приложен към българската действителност,   в случая е изиграл лоша шега – вместо обективизъм , във въпросния доклад прозира явен субективизъм; фактологията се използва доста фриволно; политически пристрастни обяснения изместват аргументираните отговори.

Авторите на споменатия доклад са добре известни специалисти от Институт за пазарни изследвания (ИПИ), както и от многобройните им изяви в медийни дебати. В което по принцип няма нищо нередно и необяснимо, като се има предвиди щедрото спонсорство за пазарните фундаменталисти  от мощни неолиберални центрове като фондация „Америка за България“, „ Отворено общество“ и редица други. Поръчките от правителството също не подминават ипистите.

Не бих искал да бъда криво разбран. Следя и се отнасям с респект към някои от разработките на ИПИ; намирам техните анализи на регионалните различия, динамиката на инвестициите, публичното финансиране на образованието и здравеопазването, за раздутата администрация и вездесъщата бюрокрация за интересни и полезни. Но при един внимателен  професионален прочит на „Доклад за България“ веднага се набиват в очи премълчаните истини за хронично тежката икономическа и социална ситуация в България.

На първо място, не се коментира темата за бума на публичната задлъжнялост. Вярно е, че в България делът на външния дълг БВП е под 30%, т.е. далеч под европейските изисквания; но също така е вярно, че само за две години, оценени позитивно в споменатия доклад, външния дълг се удвои, а агрегатната задлъжнялост, включваща междуфирмените плащания, надхвърли повече от два пъти БВП. Няма как една национална икономика да премине от криза към трайно оживление с този воденичен камък на шията.

На второ място, само между другото се споменава връзката „преки –косвени данъци“. Рекордно ниската ставка на плоския данък върху индивидуалните доходи и корпоративните печалби обаче не е конкурентно предимство за България, а двигател на застоя и подоходното неравенство. Впрочем, тежките проблеми за неравенството и бедността са отбелязани само мимоходом в интерпретацията на двамата автори. За сметка на това не са спестени похвални слова за затегнатия контрол върху бюджетния дефицит. Как е постигнат този успех и доколко чрез финансови рестрикции може да се намери бърз изход от икономическата криза е дискусионна тема, напълно игнорирана в изложението на Ганев и Попова.

На трето място, в обяснението изобщо не се коментират такива обезпокоителни факти като дефлационния капан, в който попадна България през последните три години; трайната депресия; стагниращото потребление; причините за срива на преките чуждестранни инвестиции, политическата/властова корупция. Изобщо, темата за хард остеритета, наложен от ЕК като рецепта срещу протяжната рецесия, приложен със завидна упоритост и дори инат от поредица български правителства, изглежда е табу за неолибералните анализатори.

Тук приключвам с моите аргументи, въпреки че те не са изчерпателни и далеч не покриват всички аспекти на комплекса от индикатори, с които се служат експертите от фондация „Бертелсман“. В рамките на една вестникарска статия е невъзможно да бъдат засегнати констатации и изводи, направени за 16 тематични области с помощта на 80 индикатори. Сигурен съм обаче, че  усилията на амбициозния проект SGI не са отишли напразно и перфектната визуализизация на събраните данни чрез оригинална метрика тепърва ще привлича вниманието на специалистите.

Вместо заключение

Два са откритите въпроси, които повдига настоящият анализ. Единият е за реакциите на българските политици; другият е за спора между неолибералната и неокейнсианската школа в икономиката.

Ще обърнат ли внимание управляващите и опозицията у нас на богатия и доста прецизен анализ, предложен от Фондация „Бертелсван“? Традицията на властимащите е  да се правят на разсеяни, щом резултатите са нелицеприятни, с надежда, че поредният публичен шум ще ги отмине. Само че днес, през 2016 г. отношението на „публиката“ и на част от европейските институции към българския политически непукизъм вече се променя. Настъпва времето за търсене на отговорност за бездействието пред растящите икономически и социални трудности. Те имат не само национални последици, но не позволяват на общността на 28-те държави да възвърне предишните си конкурентни предимства в глобалната надпревара за  намиране на траен изход от кризата.

Що се отнася до различията между пазарните фундаменталисти и неокейнсианците, те вече са тема №1 в международния икономически дебат. Позициите на т.нар. достоверни макроикономисти, които апелират за отхвърляне на остеритета и преориентация към комплексни -монетарни и фискални- антикризисни политики, вече са далеч по-силни. Неолиберализмът е в отстъпление и моментът на  неговото отхвърляне като идеология и набор от догми вече е близо. В България е по-различно –  отбраната е активна, дори агресивна, издаваща намерение да се отложи срока на неизбежния провал. Данните  от изследването на фондация „Бертелсман“ послужиха като удобен повод за прилагането на подобна тактика, за задочни/едностранчиви интерпретации от адвокатите на неолиберализма „Марка БГ“. Както и за бягство от  неизгодния за тях експертен дебат.