БОЙКОТЪТ НА РАБОТОДАТЕЛИТЕ И ДЕМОНТАЖЪТ НА СОЦИАЛНИЯ ДИАЛОГ

проф. Кръстьо Петков

Времето на минималните осигурителни прагове отшумя!

Проблемът е с какво да се заменят!

 

***

Статията е публикувана от Факти.бг (29.8.2016)

***

 

На фона на едностранния и доста повърхностен медиен интерес към геополитическите совалки на премиера Борисов и към интригите около президентските избори, обявеният бойкот от всички работодателски организации на преговорите за определяне на минималните осигурителни прагове за 2017 г.  остана на заден план. Жалко, защото именно този акт е събитието на седмицата, а не шумните препирни между управляващите и опозицията кой и как да консумира властта. Политическото противоборство не води до подобряване на материалното битие на гражданите, докато договарянията в тристранката засягат пряко  шансовете за работа и доходите на около 3 милиона българи.

Бойкотът завари правителството и синдикатите неподготвени – това е факт. Сега ще се търси спешен изход от конфузната ситуация, или ще се разчита на отлагателен компромис, с надежда, че страстите ще отшумят. Съмнявам се, че това може да се случи след безпрецедентната акция-демонстрация на небивала работодателска солидарност. По-вероятно е социалните партньори да бъдат принудени да седнат на друга маса – за преоценка на  10 годишния опит у нас за  регулиране на минималните доходи и предпазване на системата за социално осигуряване от окончателен фалит.

Анализът, който предлагам по-долу, има за цел да осветли всички гледни точки в завързалия се спор: на бизнеса, на организирания наемен труд и на държавата (четвъртият участник в националния диалог – представителят на гражданите и техните неправителствени организации е в пасивна позиция; визирам Икономическия и социален съвет, който по традиция бяга от острите сблъсъци на полето на социалния диалог).

 

Интересите на бизнеса

На кой бизнес обаче? Онзи ли, който според претенциите на работодателските организации, се представлявал единствено от тях! Но  четирите организации, взети вкупом, са привлекли за свои членове по-малко от 10% от фирмите и под 0,5% от самозаетите. Така че претенциите са едно, а истинската представителност е съвсем друго. За нея са необходими мандат, делегиран от членските структури, подотчетност към базата и балансирано отстояване на специфичните интереси на средните и малките фирми, вегетиращи в сянката на крупните корпоративни мрежи.

С риск да бъда упрекнат в прекомерно изостряне на спора ще подчертая, че организациите на работодателите в България, получили названието „представителни“, не отговарят напълно на нито едно от посочените условия. Нещо повече, като правило те се грижат за интересите на една малка част от едрите компании, често свързани помежду си на фамилен или родов принцип. Което си е чист непотизъм в икономическите отношения.

 Следователно, обявеният бойкот няма как да претендира, че е инструмент за натиск, отразяващ позициите на целокупния бизнес, а е проекция на ограничени/групови корпоративни стратегии.

Кои са те? Един кратък обзор на метаморфозите на едрия бизнес у нас би ни ориентирал за истинските мотиви на бойкота:

  • още в началото на икономическия преход нароилите се работодателски организации, в лицето на техните ръководства, замениха без много терзания предишната си подкрепа на държавния социализъм и прегърнаха неолибералната икономическа доктрина за свободния пазар; с течение на годините те се превърнаха в основни пропагандатори на т.нар. Вашингтонски консенсус, прилагайки на практика неговите принципи за форсирана приватизация, дерегулация на трудовите пазари, потискане на растежа на заплатите и пенсиите и др.;
  • създаде се неофициален алианс между едрия бизнес и неолибералните мрежи, благодарение на което бяха прокарани ултрадесни финансови политики като рекордно ниски данъци  върху доходите и корпоративните печалби, сериозно намаление на осигурителните вноски, привилигеровано законодателство за избрани бизнес структури – главно в банковия сектор и частните пенсионни дружества и т.н.
  • възприеха се нелегитимни практики за отклоняване/укриване на доходи и печалби, чрез износ на капитали и заобикаляне на наредбите за заплащане на данъци; офшорни/съмнителни сделки и пр.
  •  демонстрира се твърда защита на остеритета (сурови мерки за бюджетни икономии), препоръчван от ЕК като безалтернативна антикризисна стратегия,  стриктно прилаган в България вече осма година;
  •  направи се опит (засега неуспешен)  да се прекрои изцяло Кодекса на труда в частта за защитните функции, с аргумента, че той не отговарял на съвременните пазарни изисквания;

Няма съмнение, че  това са доказателства за рязкото засилване на влиянието на националните ръководства на работодателските организации върху решенията на държавата в областта на икономиката и публичните финанси. Извърши се и емблематична рокада в лидерството: КРИБ днес е флагманът на работодателите и задава инициативите и тона на техните изяви; другите организации се снишиха и почти загубиха своя глас.

Проследих накратко инволюцията на крупния бизнес и неговите представителни организации, за да задам в упор въпроса: какво на практика се цели  с обявения бойкот. Аргументът, че механизмът за определяне на минималните осигурителни прагове е амортизиран след десетгодишна употреба и трябва да отпадне по принцип е верен, но в конкретната ситуация е уязвим.

Да допуснем, че  от 2017 г. се отмени чл.6, ал. 2, т.3 от Кодекса за социално осигуряване, който урежда процедурата за съгласуване на минималните прагове. Каква алтернатива се предлага, за да се регулират търсенето и предлагането на труд в ниските квалификационни равнища и в сегментите с дефицит на работна ръка? Никаква, което означава, че и работодателите не са готови да актуализират системата за разпределение в съответствие с изискванията на социалната пазарна икономика, характерна за ЕС.

 

Непредставеният наемен труд

Тук е ахилесовата пета и на синдикатите. Фактът, че равнището на членство в КНСБ и КТ „Подкрепа“ е почти двукратно по-високо от това при работодателите, е малка утеха. Извън синдикалното влияние остават ключови, динамични сегменти на трудовия пазар, каквито са самозаетите и работещите в малки частни фирми, в т.ч. фамилния бизнес.

При синдикализация под 5% в тези разширяващи се зони на заетост трудно може да се превъзмогнат турбо-либералните атаки на едрите корпорации срещу съхранените, макар и неперфектни, механизми на социална защита. Разбира се, синдикатите имат своята опора в бюджетната сфера и индустриалните – частни, смесени и държавни - предприятия. Но и този периметър се свива с всяка изминала година; спорадичните успехи постигнати от някои федерации – за учители, пощенци, транспортни работници и др. не са в състояние да компенсират загубите на преговорна сила и дефицита на междуотраслова солидарност  при протестни акции, от което страда българското синдикално движение през последното десетилетие.

Двата представителни синдиката са изправени пред дилемата: да търсят компромисен вариант, с цената на отстъпки пред агресивните работодатели, или да окажат натиск върху правителството да заеме по-твърда позиция срещу инициаторите на бойкота. В първия случай ще се загуби авторитет; във втория – двете централи ще бъдат обвинени в съглашателство с властимащите.

Правилно е другото решение, вече обявено от КНСБ – да се организира мощен протест срещу ултимативното искане за премахване на минималните осигурителни прагове. Но дали в сегашния момент на глухо социално недоволство, което още не е избило на повърхността, протестната акция ще се окаже успешна, е открит въпрос! Освен ако КНСБ и КТ „Подкрепа“ на се обединят и намерят нов и силен съюзник сред периодично надигащите се граждански движения за съпротива срещу растящата бедност, подоходното неравенство и погазването на конституционните права у нас.

Радикалният изход, който би възстановил доверието в синдикатите от страна на непредставения и на организирания наемен труд, е налагането –чрез протести и/или преговори- на отдавна лансирания проект от КНСБ за промяна в стратегията и политиката на доходите – направление, в което България не само изостава, но и се разминава с тенденциите в напредващите европейски страни.

 

Слаба, но централизирана и пасивна държава

Би било чудесно, ако държавата се вземе в ръце и предприеме инициатива за спасяване на социалния диалог, възползвайки се от конфузната ситуация с обявения бойкот. Преди повече от 10 години именно правителството, в лицето на вицепремиера Лидия Шулева , успя да наложи системата за договаряне на минималните осигурителни прагове, за да тушира негативните ефекти от растежа на  сивия сектор и масовото погазване на минималните социални стандарти от страна на бизнеса.

Двустранните преговори за фиксиране  на осигурителните прагове в средата на годината бяха изгодни за правителствата и те с охота изпълняваха ролята на арбитър, който се намесва административно само ако работодателите и синдикатите не постигнат разбирателство. Тази пасивна роля отговаряше на разбирането, че държавата е старши партньор, който се намесва на централно равнище, за да осигури баланс между повишените трудови възнаграждения и възможностите на националния бюджет.  Само че при тоталния отказ от преговори в над 80 дейности и браншове,  инспириран от войнстващите работодатели, няма как държавата да остане безучастна. Натискът за отмяна на чл.6, ал.2, т.3 от Кодекса за социално осигуряване, което би задоволило претенциите на работодателите, по всяка вероятност ще продължи до победа (освен ако премиерът Борисов не отвърне на ултиматума със закана:“ Опомнете се, иначе…“), както направи преди месеци по повод на друга съпротива на големия бизнес – срещу повишаването на цените на тока.

Сега е моментът правителството да се вслуша в препоръките за промяна на подхода и активизиране на плановете за отстраняване на диспропорциите в пазара на труда, които адресират към България ЕК, Световната банка, както и редица аналитични и рейтингови агенции (най-пресният случай е с публикацията на данните от сравнителното изследване на германската фондация „Бертелсман“, по което управляващите пазят странно мълчание).

Първата стъпка в такава посока е да се обсъди и въведе нов модел на преразпределение на доходите и данъчно облагане, който да засили мотивацията за труд и да оживи замрялото потребление.

Пропусне ли се сегашният удобен момент за  обръщане на курса, през втората половина на мандата на управляващата коалиция задачата става по-трудна, дори невъзможна. Президентската кампания през ноември и растящите апетити на опозицията за  предсрочни парламентарни избори още през зимата за пореден път ще загърбят икономиката за сметка на политиката.

Ако тази хипотеза се окаже достоверна, кризата в социалния диалог у нас ще се задълбочи.

 

От криза към демонтаж на социалния диалог

Кризата е всеобща и се отнася до целия Европейски съюз, с изключение на скандинавския регион. Тя се изразява в превръщането на социалния диалог от реален механизъм за регулиране на трудовите право/отношения, какъвто беше до средата на 90-те години на миналия век,  във фасадна институция, в която се срещат партньори, разменят предложения и съгласуват решения, откъснати от реалните социално-икономически ситуации в отделните страни.

Упадъкът на институцията „социален диалог“ продължи през периода на икономическата и дълговата криза. Под натиска на МФИ и с благосклонната подкрепа на Брюксел и Берлин, уникалният европейски преговорен модел беше подложен на „модернизация“ в две посоки: едната – чрез децентрализация на диалога, като колективното договаряне се прилага само на равнището на фирмите; другата, като се изключат от предмета на преговорите въпроси, които не засягали пряко профсъюзите – банкови фалити, лихвени равнища, външни и вътрешни заеми и дългове и други подобни. Тази неолиберална стратегия беше приложена силово от т.нар. „Тройка“ в Гърция, в безуспешен опит да се отстранят всички бариери пред подготвения  „спасителен“ план. Но опитите за редуциране на приложното поле на социалния диалог  обхванаха значително повече държави в ЦИЕ и средиземноморската яка.

В интерес на истината, България ситуацията е по-различна. Преговорите на национално равнище не бяха прекратени през цялото първо десетилетие на 21 век; има и добри практики за актуализиране на КТД в браншовете, където синдикатите са силни и добре организирани – напр. в началното и средно образование. Ежегодните преговори за минималните осигурителни прагове допълваха тази позитивна картина.

Другата причина за съхраняването на социалния диалог в България като преговорен инструмент е активната роля, която играят националните синдикални ръководства на европейско равнище, в МОТ, както и при традиционните годишни срещи с МВФ и Световната банка. Убедил съм се от собствен опит, че на водещи експерти, каквато роля изпълнява в МОТ  председателят на КНСБ Пламен Димитров, се гледа с респект. Тази оценка е слабо известна у нас, но в  практиката на партньорските взимоотношения в международен план подобна активност и доказан професионализъм са от значение.

И все пак, външните изяви не могат да решат вътрешните проблеми и противоречия, пред които периодично се изправят синдикатите. Примери за това са наложените асоциални решения  - за плоския данък, за повишаване на възрастта и стажа за пенсиониране, за драстично намалените осигурителни вноски и т.н. Следва да отбележим и още една типично българска черта: няма значение кой е бил на власт през последните две десетилетия – леви и десни, еднопартийни или коалиционни правителства –всички послушно прокарваха  десни икономически мерки зад гърба на синдикатите, или като елиминираха тяхната съпротива.

Този маниер на действие обезсили социалния диалог. Може би по-точната оценка е: демонтира го като механизъм за доброволно регулиране на трудовите и социалните правоотношения. Един опит за пълно игнориране вече беше направен от мисионера-експериментатор Симеон Дянков, който през 2011 г. след подписано споразумение в НСТС  вкара в парламента свое предложение за пенсиите, нямащо нищо общо с договореностите между социалните партньори.

Днес се прави втори драстичен опит за демонтаж. Този път атаката срещу социалния диалог идва от крупните корпоративни мрежи, представлявани от група топ-работодатели. Успеят ли сега, следващата цел ще е да се блокира централното регулиране на минималната работна заплата. Предстои да видим какво ще се случи след лятната ваканция и дали ще се намери конструктивен изход от целенасочено предизвиканата криза…