КЛАСИКЪТ ИВАН ХАДЖИЙСКИ И НОВИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ ПАРВЕНЮТА

проф. Кръстьо Петков

Опит за психологическо обяснение на провала на бездарния спектакъл

„Кристалина срещу Ирина“

 

Когато публикувах  статията „Гардиън и двуличието на българските политикани“ , посветена на аферата „Кристалина Георгиева“ , не допусках, че скандалът ще предизвика толкова широк международен и национален отзвук. До публичната „изява“ в Ню Йорк на хипер-амбициозната еврокомисарка оставаха няколко дни – достатъчно време за преосмисляне на конфузната ситуация, в която въвлече себе си и българското правителство. Промяна в нейните амбициозни планове обаче не настъпи; излагацията беше грандиозна; щетите за международния имидж на Р България (и без това унизително нисък) – неописуеми.

После настъпи отрезвяването – не сред сценаристите и актьорите в бездарния спектакъл, а сред почтените хора и  интелектуалните среди у нас. В поредица от аналитични статии и медийни коментари, чиито автори  са: а) независими наблюдатели като проф. Иван Ангелов,  Петър Волгин, Валентин Хаджийски и Владимир Каролев; б) политици с автономно мислене – Соломон Паси и цяла група бивши дипломати; в) български журналисти, наблюдавали позорището на живо - отвъд океана , разнищиха скандала и допринесоха много за обективното информиране на медийно манипулираната  публика. Паралелно с тях внушителна кохорта от чуждестранни коментатори погледнаха от друг ъгъл на парадоксалния казус и дори препоръчаха да влезе в учебниците като ярък пример: какво не бива да се  прави в геополитическите отношения и задкулисните игри (Ричард Гоувън и др.)

С известно/обяснимо закъснение в дебата се включиха български политици от разединената  опозиция. Те избраха да се намесят по лесния начин – като поискаха оставка на правителствения екип начело с премиера и заплашиха с вот на недоверие. Позната тактика, очаквано безрезултатна!  Нито извинение, нито покаяние, а още по-малко оставки ще последват при положение, че подобен демократичен механизъм не се вписва в парламентарните традиции и етичните порядки в преходна България!

Всичко това ме мотивира да интерпретирам явлението „парвенющина“ от позициите на народопсихологията. По-точно, чрез съвременен прочит на наследството на класика Иван Хаджийски. Към този подход ме подтикна и препоръката на проф. Петър-Емил Митев да се направи следният мисловен експеримент: да се замени "Освобождение" с "преход", mри което само фонетични индикатори може да подскажат, че текстъj не е на наш съвременник ("Българите: социологически погледи", с. 35). Постъпвайки по този начин, може да  намерим вярното историко-логическо обяснение на абсурда: защо топ-политици, които по закон и универсален морал би трябвало да понесат цялата отговорност за безпрецедентния гаф, се впуснаха в сляпа контраатака  срещу всеки, който  дръзна да извади на показ кирливите им ризи и да им поиска сметка за международния провал.

 

Политическите парвенюта – преди и сега

„Преди“ – имам предвид  периода след Освобождението. „Сега“ – това е посттоталитарното време.

Общото между двата исторически отрязъка е, че проникването на парвенюшката философия в душевността на българина става чрез една и съща логическа верига: стопански отношения –политически отношения – нова душевност (последната трансформация се случва със закъснение).

Другият общ белег е, че в периоди на радикален обществен обрат, в т.нар. „мътни времена“  парвенютата „никнат като гъби“ (изразите са на Хаджийски). Кое подхранва тази богата „реколта“? Отговорите намираме в кратката, изключително ценна публикация на проникновения народопсихолог „Парвенюто“ (Том III на Избрани съчинения „ Гражданска смърт и безсмъртие“).

Паралелите между постоталитарната и следосвобожденската ера, които си позволих да направя, се базират на

Четири основополагащи твърдения

Тях срещаме в наситената с мъдрости и прозрения статия на Иван Хаджийски. Цитатите по-долу са подбрани от неговото изложение.

Първо, „парвенюто се хвърля без всякакъв морален риск в борбата за своето преуспяване“.

Очевидно авантюрите не са присъщи само на  внезапно нахлулита в политиката през първите години на строителството на Свободна България; през четвъртвековния постсоциалистически преход се навъдиха всякакъв род нашественици, домогнали се до върховете на икономическата и политичаската власт. С течение на годините техният брой не намалява, а екстравагантните им, натрапвани на населението властови изцепки стават все по- глупави и безхаберни. Понятието „морален риск“ е последното, което ги интересува, защото се смятат за недосегаеми.

Именно такъв е профилът на главните завераджии, спретнали бездарната пиеса „Кристалина срещу Ирина“. Себичната им психика ги отведе в задънена улица и това рано или късно ще се разбере от нашия просветен, но безкрайно търпелив народ.

Второ, „парвенюто е оголена от всяка нравственост (аморална) личност.

Тази констатация се отнася за разминаването между общоприетите морални ценности и всекидневното поведение на политическите парвенюта. И стародавните, и днешните „модерни“  властимащи по един и същи начин тълкуват писаните  и неписаните  правила за публично поведение – загърбват ги без колебание. Парвенютата имат свое кредо: етиката е за наивниците, за несвободните поданици; за тях - изстреляните на върха на властовата пирамида, важи друг принцип: всяка нравственост е вредна, щом  пречи да реализират безмерните им амбиции.

Ако не съм прав, нека несъгласните да ме опровергаят по най-елементарния начин – като посочат поне един от сценаристите, актьорите и клакьорите в спектакъла „Кристалина срещу Ирина“, който се е държал сравнително почтено през последните три месеца. Няма такова изключение – от царя до пъдаря!

Трето, „правейки шеметен скок, преварвайки мнозина, парвенюто почва да обожествява себе си; отнася се към другите като  към стадо некадърници“

Дали пък Иван Хаджийски не е притежавал рядката дарба да надниква в бъдещето, предсказвайки появата на „новите божества“. Защото казаното от него за умствената деградация на преуспелите в политиката се потвърждава едно към едно от самооценките, с които обитателите на „Дондуков-1 и 2“ решиха да занимават „стадото некадърници“ . Фрази като „аз съм световен лидер“, „без мен България ще рухне“, „ кой смее да ни иска оставките“, „на „ти“ сме с глобалния елит“ и др., изречени от главните герои в сюжета за елиминиране на Ирина Бокова от състезанието за генерален секретар на ООН, говорят за сериозни патологични смущения в тяхната душевност.

Надявам се, че ще бъда правилно разбран: това не са луди хора; „превъртането“ в тяхното самосъзнание е друг вид социална болест, която се прихваща от персоните, лишени от имунна защита срещу властовите изкушения.

Четвърто,  „Гледайки от достигнатия връх низините, от които е почнал, парвенюто изпитва не само естественото в случай замайване. У него се получава замайване от собствените му сили и възможности“

Този извод на Иван Хаджийски е функция на властовите патологии, за които споменах по-горе. Нито един от театралния екип, написал и реализирал постановката „Кристалина срещу Ирина“, не посмя да напусне в знак на несъгласие с режисурата и като протест срещу бездарните актьори, окупирали авансцената. Нито един не намери кураж да отправи критика към парвенюшкото поведение на лидери-профани в глобалната геополитика, или да апелира за смяна на тактиката в движение, за да се предотврати неизбежното фиаско. Главозамайването се превърна в деструктивен фактор, който парализира субективната инициатива; днес чертае  маршрути за покоряване на нови върхове.

Така, със желязно  установена вътрешна йерархия, действа всяка глутница от страхливи екземпляри. В нея слабите и  зависимите се подчиняват инстинктивно на водача, за да оцелеят и успеят. Вярно е, вкупом оцеляха, но с цената на небивало поражение! Сега, без капка срам, се мъчат да обрисуват случилото се като  продукт на държавническо мислене и действие, съобразено с интересите на България. Което е парвенющина на квадрат! Умните глави и независимите анализатори у нас и в чужбина разгадаха на мига тайните кроежи и „хитроумните“ маневри на сбирщината от политически парвенюта.

Пето, „ в душата на парвенюто клокочи неудържима радост и гордост от собствената му личност. Тази радост го разпъва. Тя е буйна, защото е първична“.

В първите часове след скандалния провал на спектакъла „Кристалина срещу Ирина“ трупата от актьори, суфльори и рекламни агенти се покри. Настъпи пауза в неудържимата логорея, която се лееше по ефирните медии и в зависимата преса.

Вероятно някои са си помислили, че е настъпил краят на медийното промиване на мозъците – човешко е! Който обаче е допускал, че  бягството на топ-парвенютата от публичната сцена се дължи на морални угризения и професионален срам, е бъркал сериозно. При тази разновидност в политическата менажерия вербалните прекъсвания се ползват за друго: за да се изживее насаме и без притеснения радостта от шумните изяви, при които един или друг самовлюбен актьор е получил шанс да застане под светлината на прожекторите, въобразявайки се, че е приковал вниманието на елитна публика. Каква заблуда - от аудиторията, събрана под егидата на ООН в Ню Йорк, са се чували иронични подмятания по повод на езиковите и фактологични грешки в репликите на самообявилата се за световен лидер Георгиева.

После настъпва следващата фаза на индивидуалната емоционална наслада, също описана от Хаджийски: потребността да бъде „споделена, отреагирана“. Именно оттук започва „отвратителното самохвалство“. "Всеки разговор почва, повива и свършва с новата ос на земята “Аз“, „Аз“, Аз“ !" – учи авторът на „Парвенюто!

Заключителни думи

Има една неписана максима, по-скоро квинтесенция на политиката: тя е изкуство на възможното. За Иван Хаджийски това е съкровена тема. „По въпросите на изкуството трябва да се говори“, изтъква той. И пояснява защо мисли така: „Мълчанието е гражданска смърт“.

Разсъжденията на темата за изкуството и политиката приключват с многозначителното признание на Хаджийски: тъкмо в този момент той заявява, че напуска парвенюто … „от съжаление за така прахосаната му за личен , а не обществен изход жизнена енергия … защото тук той –парвенюто- е най жалък!“

Готови ли сме и ние, съвременниците на новите политически парвенюта, които ни натрапват своя манталитет и стил на обществено поведение, да ги напуснем без съжаление?

***

ПП. Наскоро имах странен спор с авторитетен коментатор, който ме убеждаваше, че нямало значение кой какъв гаф е допуснал. Важното било, че в края на краищата България не е загубила. Първо, защото Ирина Бокова вероятно ще бъде поканена да стане заместник на новия Генерален секретар на ООН – политикът от кариерата Антонио Гутиереш. Второ, защото престижната позиция на еврокомисар и заместник на Жан Клод Юнкер не се губи - Кристалина Георгиева била добре дошла отново в екипа на ЕК.

Твърдя, че подобни разсъждения са продиктувани от дълбоко вкоренилия се  балкански /провинциален манталитет в политическата действителност у нас. Той оправдава както задкулисния пазарлък, така и безпринципните компромиси, които се правят по отношение на националните интереси – за да изпъкне егото на новите политически парвенюта.

Ако все пак има морален победител в надпреварата, това е Ирина Бокова. Класирана втора, непосредствено след Гутиереш, тя извърши подвиг, защото се бореше сама срещу мощни противници. Дали ще я изберат за Зам. Генсек, не е най-важното. В конкурентната битка, наситена с удари под кръста,  тя принуди  фаворитката Кристалина да й диша праха (последната, без никой да й пречи, не успя да покори световния връх, демонстрирайки слаби катерачески умения и посредствена комуникация). Такава според мен беше интригата в дисциплината дълго бягане състояла се през лятото; както и в надбягването на къси разстояния (с договорен авантаж в полза на еврокомисарката), което наблюдавахме в началото на есенния политически сезон.