Президентските избори и политико-икономическите рискове

Проф. Димитър М. Иванов

 Или защо Годо не обича горещи картофи

Публикувам в блога изключително интересната статия на проф. Димитър М. Иванов, написана в навечерието на втория тур на президентскте идбори. Нейната актуалност ще бъде още по-голяма в дните и седмиците след балотажа -независимо кой от кандидатите ще спечели. това е така, защото нашият колега от Лондон , както винаги се фокусира върху плитико-икономическите последици от вота на гражданите. И заедно с това, пледира за връщане на ролята на гражданското общество като двигател на обществените промени, както това се случи през 2013 г.

Диагнозата на проф. Иванов за състоянието и перспективите на българската икономика е безпощадно откровена и точна. Препоръките му са предизвикателство пред новоизбраня държавен глава. Констатацията, че предизборните дебата преминаха при пълно мълчание/заобикаляне на острите въпроси за икономическата криза и изхода от нея; ситуирането на България в разпадаща се Европа; пословичната бедност и недопустимото неравенство; решенията , засягащи валутния борд, влизане в еврозоната, изхода от дълговия капан и пр., е аргументирана. Надявам се, че повдигнатите от проф. Иванов въпроси ще предизвикат обществен дебат - не за да се манфестира съпричастност към съдбата на България, а да се намери пътя за нейното възраждане и предотвратяване на надвисналата катастрофа /Проф. Кръстьо Петков/

***

Изборната кампания е пред своя финал. Изгледах почти всички дебати, изчетох почти всички изказвания на основните кандидат-президенти. Мислите, които преобладават в мене (за разлика от точно противоположни изказани в медиите становища) са, че ние; гражданското общество, отново, за кой ли път „изпуснахме фокусът” и отново всички заедно продължихме да разширяваме пропастта между управляващи и народ. Пак забравихме какво беше вълнението, протестите сред гражданското общество у нас през 2013, 2014 г., какви конкретни обещания бяха направени и от трите страни – граждански организации, президент, премиер. Забравихме днес, че имаме гражданско общество; общество, което би следвало да е още по-зряло, по-активно, по-компетентно.

Но ето, че ние отново не знаем как можем да реагираме и защо. Това, което видяхме по време на кампанията за тези избори и след първият тур е, просто един политически мач, който е в пълната си сила. Запалянковските агитки на двете най-големи партии са се мобилизирали. Сякаш, не избираме президент на целия народ, а президент само на дадена политическа общност. Не вярвам да сме забравили значимостта и тежестта на причините, които тогава в 2013 г. мотивираха гражданските протести. И затова, днес, при тези избори, аз съм донякъде изненадан, защото нищо от пороците на системата все още не е излекувано; не е даже почнато да бъде лекувано; включително и политико-партизанското мислене.

Защо казвам това? Защото, независимо от обществената ирония и даже сатира, да, за мене, един държавен глава – следва да е като глава на една фамилия. Дали са от мъжки или от женски род, те често са принуждавани да вземат тежки, твърди решения; откровени решения, без да се оставят да бъдат впечатлявани от неоснователна, народоемоционална или евентуална електорална съпротива. Но, има едно нещо, което един глава на едно семейство няма правото да прави, това е да балансира и стабилизира своята власт върху разделението на семейството, върху настройването на брат срещу брата или на едни близки срещу други други близки. Стратегическите избори на поведение на редица от кандидат-президентите, въпреки уж прикрити, всъщност с цел привличането на свои политико-партизански гласове са насочени към разпалването на политически вражди; към политическото поляризиране на нацията. С други думи, подобни стратегии и поведение е и срещу основната мисия на един държавен глава: да осигури гражданското съгласие и мир в страната; да привлече и събере всички; да мобилизира техните сили и воля срещу геополитическите и социално-икономически бури, които заплашват страната ни.

Ето защо за мене, един президент, който не е консолидатор на народната воля, мозък и инициатива – не е истински президент. И досегашният ни опит ярко доказва това. Защото общността от идеологически обединени избиратели – все още не е народът. Винаги съм се опитвал да бъда реалист; в моите анализи, размисли, прогнози и съвети. Да си реалист е единственият начин да си действително полезен. И още нещо бих подчертал, като условие да бъда максимално разбран в мислите, които изказвам по-надолу. Има два вида политическо мислене у нас. На тези, които приемат, че страната би могла да бъде срязана между тези две идеологически фикции, които се наричат левица и десница; както и на тези, които не приемат това. Аз принадлежа към вторите, които не приемат приоритета на политическото поляризиране във всичко; които не приемат разделянето на България на два лагера, в които си по същество задължен да се намираш. Всичко това не кореспондира с моето мислене, независимо, че ако трябва да съм обективен, аз клоня наляво в редица мои схващания.

Но, в случая, не става дума да се избере единият или другият лагер, още повече, че сме свидетели на едно почти тотално размиване на автентичните десни ценности, както и на едно вождистко мултиплициране на лявото, водещо до същата мъглявост на ценности. Президентските избори са избори за Президент на страната ни. А, не избори на към кой политически лагер човек принадлежи. Единственият значим въпрос е общественият интерес; интересът на България; политиката за възраждане на страната ни и убедителността, компетентността и принципността на този кандидат, който би съумял да реализира в рамките на своите функции, подобна политика. Защото България няма сили повече да възприеме един президент, който разделя и е неефективен. Необходим е президент, който ще съумее да обедини нацията; нейните човешки капитали и да я мотивира да започне с истинските реформи. И това е единственият начин да се предотврати една нова криза; една катастрофа.

Това, което виждам; което и други споделят е, че ние не се нуждаем от идеологически турнир в стила на 20-я век. България се нуждае повече от всякога от едно комплексно обновяване. ЗАЩО НАШЕНСКИЯТ ГОДО ОТКАЗВА ДАЖЕ ДА ВКУСИ „ГОРЕЩИТЕ КАРТОФИ”? Картината, която виждам и не само аз, е: образователна система, приличаща на лошо направен, неполезен „конфитюр” от различни и противоречащи си подсистеми от знания; здравеопазване изоставено и фалиращо в храсталаците на икономическа и административна джунгла; пенсионна система пред дълбока криза; публичен сектор колабирал; несправедлива и немотивираща фискална система; възпроизвеждаща своите недъзи административна система; замиращ частен сектор, обречен да успява единствено чрез „кръвосмешения” с властта; анемична икономика с растеж на кредит; бързо нарастващ дълг; разпростираща се бедност; една безкрайно мрачна атмосфера на политическо недоверие и на липса на хоризонт вътре в страната.

И на фона на цялата тази ситуация, България е изправена пред сеизмичните рискове на дълбоки, далеконасочени и опасни за нас геополитически размествания в региона ни. От Сирия – през Турция; от Русия – през Украйна; от Брюксел – през Брекзит и Будапеща та до нашето вечно, винаги без позиция „Yes”! И затова аз питам, изключително симплистичните дебати и представяния на кандидатите за президенти – адресираха ли тези проблеми? Отговориха ли на нашите страхове? Обясниха ли – как ще спрат всички тези опасни, негативни трендове? Не! Нашият Годо, ако искате и в множествено число да го наречем, в дебатите, по време на презентациите и в многобройните интервюта, - отказа не само да яде „горещите картофи” на България; той/тя отказаха даже и да ги вкусят.

Защо не се попитате, стана ли дума въобще за следните горещи, даже врели „Картофи” на нашето настояще и със сигурност на следващия президентски мандат (2017-2022 г.) Всеки един от кандидат-президентите в захлас повтаряше и потретваше, че „ще следвам Европейският Път на развитие на България...” Чудесно като мантра. И нищо; нищичко не значещо на фона на бързо започналата разруха на този Европейски Съюз. При всяко положение в рамките на следващите 5 години, сегашният ЕС ще претърпи значителна конституираща промяна. Той нито може да остане в този вид, нито може да се превърне във Федерация-Съюз на несуверенни европейски страни-членки. Следователно, новият президент на Република България задължително ще се сблъска с огромната дилема – по кой точно европейски Път на развитие ние ще искаме България да се репозиционира. Защото самата Европа вече няма един, единствен и единен европейски път на развитие.

Стана ли дума за това? Не. Пълно мълчание.

Правителството на Република България обяви като цел – приемането ни в Еврозоната. Но, самата Еврозона е на границата на нейното структурно разчупване; на границата на тотална промяна на същността на единната европейска валута и на въвеждане на нов тип монетарни и икономически взаимоотношения между страните-членки на еврозоната. От които не-малка част вече не искат да бъдат членки на еврозоната, тъй като концепцията на нейното съществуване доведе до криза в болшинството по-слаби европейски икономики, включително и такива като Франция и Италия. Така, че за каква Еврозона става дума? За Коя Еврозона става дума? За сегашната ли? Или за бъдещата? Готова ли е България да се откаже от своя национален монетарен суверенитет?

Стана ли дума за това? Не. Пълно мълчание.

Нещо повече. Почти всички страни-членки на Еврозоната – станаха членки чрез приемане на национално решение с национален референдум. Ще „глътне ли” новият български президент този горещ картоф да обяви национален
референдум по присъединяването ни към единната европейска валутна единици и отказът ни от национален монетарен суверенитет?

Стана ли дума за това? Не. Пълно мълчание.

Какво ще правим с фиксирания курс на българския лев и със Закона за Валутния Съвет? Ще продължим ли в следващия петгодишен период с този фиксиран курс (този въпрос става особено важен, ако започнат промени в характера на еврото!?) или не? Ще приемем ли риска да се откажем от фиксирания курс и следователно да приемем възможността да влияем на българската икономика с макроикономически, лихвени и монетарни лостове,  или ще продължим с този свръх архаичен монетарен модел?

Стана ли дума за това? Не. Пълно мълчание

Забравихме ли несправедливостта на плоския данък; неговата непригодност за българската социално-икономическа система, та никой не попита кандидат-президентите по този въпрос? Каква би била позицията на новия български президент при една съществена реформа на българската данъчна система; реформа която се налага, както от процесите в Европа, така и от проблемите свързани с колапса на публичния ни сектор?

Стана ли дума за това? Не. Пълно мълчание

 Какво да кажем за задлъжнялостта на България? От една страна, погледнато откъм въведената с Договора за Стабилност, Координация и Контрол в Икономическия и Монетарен Съюз (подписан и от България на 2 март 2012 г.) „дългова спирачка”, според контролираното съотношение на държавния ни дълг спрямо БВП на страната, ние наистина сме „отличници” със съотношение от около 27%. И това, при положение, че 16 страни подписали този договор имат съотношение на държавния дълг спрямо БВП по-високо от 60%. Така, че от тази позиция, ускоряващата се задлъжнялост не е проблем, особено на фона на евтините световни пари (поради ниските лихвени проценти). Но, в същото време, у нас, ускоряването на този държавен дълг става с темп почти два пъти по-висок от темпа на икономически растеж на БВП през последните 3 години. Има ли нужда България от свеж външен финансов ресурс? Без съмнение – имаме. Какво да се прави в тази ситуация? Имаме ли стратегия?  Имаме ли стратегия как да съвместим потенциалните ни решения за намаляване на темпа на увеличаване на задлъжнялостта ни с необходимостта да излезем от спиралата на структурната, обективна депресия в която е икономиката ни? И нека да не забравяме, че освен този държавен дълг, ние сме задавени с дълг на местно равнище, на равнище на домакинствата, междуфирмен дълг; цели сектори са в дългова криза (особено здравеопазването ни). Ние, очевидно,  не можем да продължаваме да решаваме дълговата криза, в която сме, чрез закупуване или издаване на още повече дълг? Така, никога няма да можем да
излезем от дълговата дупка. Как тогава да си решим проблемите? Как да повдигнем потребителското търсене, за да запалим отново двигателите на икономиката?  Математическата дългова реалност е такава, че ако не се реформира политиката на доходите в България и ако заедно с това не се редуцира около 30% от дълга на домакинствата, в една историческа перспектива, България няма как да излезе от капана на нисък, анемичен растеж, дефлация, растящ дълг, ниски лихви и много трудно „разтоварване“ от неефективни активи.

Стана ли дума за всичко това? Не. Пълно мълчание

По всички честни, обективни и професионални разчети, към края на мандата на новия Президент, към 2021-2022 г. България е пред риска да навлезе в не-малка криза на пенсионната система. Това ще бъде национална криза, добавена към настоящата икономическа, финансова и социална. Как новият Президент ще се справи с подобна криза? От бюджетът ли ще търси източници за запушване на големите пробойни? Как ще стане това, и то особено на фона на факта, че според погасителният профил на държавният ни дълг точно в 2022 г. предстоят най-големите  плащания по държавния ни дълг, които ще надхвърлят над 3 млрд. лв.? Как тогава ще се успокои социалното недоволство от последствията от нереализираните ни обещания към пенсионерите, към младежта, към бизнеса?

Стана ли дума за това? Не. Пълно мълчание

Даже в контекста на една тема, която отчасти уж беше засегната и дискутирана от кандидат-президентите, тази за националната сигурност, и там бе отбягнат „горещият картоф” за това как, при сегашната ситуация, България, която очевидно, че няма достатъчно ресурси да защити своята национална сигурност и сигурността на своите граждани – ще промени това положение? Как? С какви нови финансови източници? Те даже не засегнаха въобще явното контрастно несъответствие, а именно, че от периода 2017-2018 г. лихвените плащания по нашия държавен дълг ще надминат по размер бюджета за отбраната на България. И то в тази сложна геополитическа обстановка, когато рисковете чукат по нашите граници. Картината въобще не е красива, нито пък може лесно да се коригира. Отбелязваният темп на растеж у нас – е чрез растеж на кредит; повишаването на заплатите в някои сектори – е на кредит и за сметка на задълбочаващия се финансов срив на тези сектори. България се движи устойчиво към все по-голямо обедняване на своите граждани, към скъпа и продължаваща загуба на конкурентоспособност на икономиката си, към отежняване на задлъжнялостта на всички икономически агенти,към неспирно емигриране на нейните таланти и най-вече към една опасна деградация на своето собствено самоуважение. Тогава, питам аз, чухме ли поне един от кандидатите за президент да захапе този „горещ картоф” и да ни каже своите виждания, позиции, мисли, потенциални решения за това – как евентуално България може да вземе успешно виража към възраждането и модерността; как да подобри радикално националната сигурност на своите граждани; как да запази и подобри своя ранг в света, начинът и стандартът на живот на гражданите, как да увеличи икономическият си потенциал и мощ, в един все повече безпощадно конкурентен и рисков свят? Защото със сегашният модел на икономическо управление и развитие не може да се продължава повече.

Чухме ли нещичко по тези въпроси? Защото аз не чух подобни дискусии и позиции. И не ми казвайте, че президентът няма да се занимава с тези въпроси. Точно обратното. По всеки един от тези „горещи картофи” президентът ще трябва да се намесва решително. Е, тогава питам аз, този наш Годо – какъв ще бъде той: брояч на мнения или катализатор и инжектор на прогресивни политики? И ако е второто и дай Боже да е то, защо досега не можахме да идентифицираме нито един от кандидатите с подобен инжектор?

Мога още да продължа с изброяването на „горещите картофи”, които всички отбягнаха. Даже и гражданското общество ги отбягна. Въпроси като продължаващата  корупция, засилващата се роля на политико-финансовата олигархия; дълбоката социална и морална криза на обществото ни; загубата на авторитет от страна на Държавата и нейните институции и редица други. Така че, честно казано, аз не съм ентусиазиран от предлаганото меню. Но, избор трябва да бъде направен, а въпросите, които аз поставям да бъдат зададени час по-скоро на двамата кандидати. Ако искаме да направим правилният избор.

ПРЕДСТОИ НИ ИЗКЛЮЧИТЕНО ТРУДЕН И СЪДБОВЕН ИЗБОР В НЕДЕЛЯ! Аз със сигурност разбирам страстта и емоциите, които днес доминират в медиите и в социалните мрежи; желанието за промяна. Но заедно с това, икономистът в мене – гледа главно в едно – бъдещето на нашата икономика. И когато споделям мислите, които ме тревожат, бъдете наясно, че новият президент ще трябва сериозно да се намесва в решаването на тези въпроси, а не да се крие зад или над изпълнителната власт. Защото всички останали проблеми; подчертавам всички, зависят от това, колко добре и кога икономиката ни може да излезе от импаса, в който се намира и да заработи активно.

Състоянието на икономиката ни (национална, регионална, фирмена и на домакинско равнище) диктува колко и какви данъци можем да си позволим да плащаме, за да вдигнем на крака публичния сектор; тя ще ни каже има ли достатъчно работни места за всекиго и при какви доходи; и дали ще намерим финансовите и политически ресурси да се справим с дълговото цунами, пред което днес сме изправени. А ние, както ясно подчертах това по-горе, непрекъснато отказваме не даже да направим трудния избор, а даже да докоснем тези проблеми; да се опитаме да се изправим лице в лице срещу тях. И, ако така продължаваме, то винаги тогава ще оставаме с избора между един лош резултат и един още по-лош резултат. И тогава последствията за всички нас ще бъдат – още по-големи лишения за българските граждани; още по-голямо изоставане от стандарта на живот на развитите страни и една икономическа криза, каквато досега отчасти избягнахме, но в сравнение с която тази от 2008-2012 ще ни се стори като пикник.

Ние не можем да отлагаме повече спасяването на нашето здравеопазване, но не бива да си правим илюзии въобще, че това спасяване ще бъде доста скъпо. България не може да се откаже или да допусне криза на пенсионната система, а натам вървим. Тоест и тук сме изправени пред незабавното комплексно решаване на този въпрос. Промяната в това, как е управлявана нашата страна, стои и чака на вратата ни, а ние държим вратата затворена. Промените в това как разпределяме ресурсите, какви са приоритетите ни, какви са съотношенията  на доходи спрямо производителност - са неминуеми, иначе България загива.

Но, държа да кажа, подобни промени няма да направят всеки в страната незабавно щастлив. Вероятно и отчасти затова, кандидатите за президента мълчат и не казват нищо. Но, сядайки в президентския кабинет на Дондуков в утрото на 23 януари 2017 г. мога още отсега да кажа на бъдещия президент, че няма да минат и три месеца месеца и той или тя ще бъдат конфронтирани със значителни икономически и социални предизвикателства. И политическата мантра, около която водят сегашната последна битка двамата кандидати, няма да им помогне с никакви реалистични и конструктивни решения. И нека нито един от тях да не забравя, че тези, които в неделя ще гласуват за единия или за другия, това не означава, че им подписват и джиросват правото върху тяхното бъдеще и съдба.

Моята тревога, и трябва да я кажа на края на тези размисли; и тя е твърде реална в моите очи и разум (а имам и опитът да съветвам в продължение на близо 5 години един от българските президенти), е че, независимо кой ще стане президент, ние бихме могли да се намерим всички заедно отново на същото „място” след пет години, с лидерство и държавно управление, отказващо да се изправи срещу реалностите на днешния икономически, социален и геополитически разбушуван свят; срещу реалностите на 27 години изостанал преход от една към друга система. Аз ще направя моят личен избор воден единствено от това, което аз считам, че при наличните алтернативи – е най-добро за България, като се фокусирам върху недокоснатите „горещи картофи”, икономически и социални проблеми, които са най-критично и фундаментално важните за страната ни. Но, не споделям евтиният популистки, манифестиращ ентусиазъм, който залива мрежите. Лично аз скоро няма да вляза в плен на популизма.

Несигурността и рисковете, пред които е изправена България са небивало значими в сравнение с капацитета на кандидатите, които имаме. От понеделник нататък, всеки сам ще си прави сметката как да живеем по-добре и по-ефективно заедно, като народ с политическа воля и с разум как да възроди България. Демократичното ни възпитание и цивилизационните ни ценности изискват да надскочим политико-партизанската или „племенна” култура и да работим и живеем като едно зряло и кооперативно общество.

Съветвам всеки да гласува с разума си. Не с емоциите си.

„Бащата” на Годо, Самуюл Бекет, беше казал преди няколко десетилетия: „Навикът е страхотен умъртвител”.

***

Димитър М. Иванов Д-р на икономическите науки Лондон,. Статията е публикувана най-напред на моята страница във Фейсбук на 8 ноември 2016 г.