Стагнираща икономика, деградираща политика, електорален популизъм

проф. Кръстьо Петков

Как социалното недоволство изведе на авансцeната плебисцитната демокрация ?

 

Статията , без послеписа, е публикувана от Епоцентър.бг и в сайта на в-к "Труд"

 

***

Настоящата статия е опит да се постави на дискусия и преоценка разбиранията  за историческата логика на възникването и  възхода на новия популизъм.  Сред международните анализатори  преобладава мнението,  това явление е естествен продукт на тоталната доминация на съвременния неолиберализъм; което означава, че   разделителната линия между стария и нов популизъм  преминава след 70-те години на миналия 20-т век.

Какъв е генезисът на нео-популизма е въпрос, който се третира по различен начин. Ако не се намери правилен отговор, политическите коментатори още дълго ще останат в плен на погрешното мислене, че спонтанният популизъм от планетарен мащаб е временно отклонение от традиционната идеология на либералната демокрация; робува се на очакването, че рано или късно, масите ще се върнат в руслото на инерционното електорално поведение.

Възможности за проверка на тази хипотеза има в изобилие. Предстоят нови референдуми и избори – само през настоящата и следващата година в Европа те ще са над 30. Вече се знаят датите на политическите плебисцити, от които се очаква да се превърнат в продължение на Брекзит и на триумфиращия Тръмпизъм:

-през декември е референдумът в Италия, като перспективите са мрачни за неговия инициатор: премиерът  Матео Ренци; неясно и напълно индиферентно към апелите за укрепването на т.нар. представителна демокрация е обявеното допитване в Австрия;

-след броени месеци  се задава нова вълна от национални плебисцити  – в Холандия, Финландия, Франция;

- българският референдум от 6 ноември 2016 г се превърна в събитие от общоевропейско значение; той завърши с разгромяващ резултат от над 3,5 милиона гласували в подкрепа на  искането за промяна на конституционното устройство. Което постави в патова ситуация системните партии и  извади наяве опитите да се сведат гласовете под нормата, която придава на допитването задължителен характер.

Изобщо, имаме пълни основания да заявим, че повечето държави от двете страни на океана навлизат в нова ера – на реалното народовластие, като контрапункт на фасадната демокрация.

Готови  ли са управляващите и  управляваните да отговорят на това предизвикателство? По скоро –не! Освен ако не реагират светкавично и адекватно на променящата се глобална ситуация.

След тези уводни думи нека да преминем към проблемите на триадата „икономика-политика-популизъм“

 

Първа част:  Кой как разбира взаимовръзката „икономика-политика-популизъм“

А/ Земята е плоска... но не съвсем

Не е съвсем плоска, а по-скоро неравна и многопластова. Това е уточнението, което бих искал да направя по повод на нашумялата преди време книга на Томас Фридман, съдържаща словесна възхвала на всепроникващата/космополитна демокрация. Футурологът Фридман е прав в едно – че комуникационните образци на материалното/бизнес битие се срещат във всички напредващи държави: от  САЩ до Индия и от Латинска Америка Южна Европа.

Но политическите модели в отдалечените ареали не от вчера се разминават с универсалните стереотипи „Made in USA“. Дивергенцията, вместо конвергенцията  днес определя динамиката на прогреса; този процес води началото си  още през 2011 г. -  след масовите бунтове в Арабския регион, прехвърлили се на стария континент  и отвъд океана.

Този тренд е валиден и за ЦИЕ, вкл. България. Справка – бурната зима на 2013 г.; както и разгромяващата победа на президентските избори, постигната от независимия кандидат ген. Румен Радев. Опитите на повечето български поръчкови интерпретатори да бъде омаловажен неговия резултат, определяйки го като „изненадващ“, предопределен от още по-неочакваните електорални резултати в полза на  „ретроградния“ Брекзит и дясно-популисткия Тръмпизъм , показват  неразбиране на ситуацията, или загърбване на фактите- такива, каквито са…

Има и трета хипотеза – гардовете на Статуквото , марка „ББ-БГ“ се надяват, че  у нас и по света всеки спонтанен израз на недоволство е с предрешен край – отшумява за броени месеци. Така ли е?

Б/ Популизмът е спонтанен, но не е временен

Добре е да се вслушаме в това предсказание на цяла плеяда задълбочени изследователи на популизма през 21 век. Сред тях изрично бих споменал мъдреца Зигмунд Бауман, авангардния теоретик Наоми Клайн и безкомпромисния анализатор Робърт Рейх:

Зигмунд Бауман наскоро публикува статия, в която обяснява пост-неолибералния популизъм със сблъсъка на две трайни състояния: а) фиксираното неприемане на  идентичността на „другите“] б) тревогата, прерастваща в подтиснатост и трайно недоволство заради икономическите тежести.

 Какво препоръчва Бауман: да не се плашим от привързаността към фиксираните състояния, но да вникнем в истинската същност и на икономическото недоволство. То, на свой ред е продукт на деструктивния неолиберализъм (Довел на власт Доналд Тръмп и Тръмпизма – американският еквивалент на съвременния популизъм)

  Наоми Клайн застава твърдо на позицията, че експлоатираните маси имат право да са гневни и да изразят своя протест в публични форми, които са им достъпни. Няма оторизиран властови център в света, който да отсъди кое е позволено и кое не на Суверена. Дори и позоваванията на върховенството на закона са демагогия, която цели да прикрие факта, че законотворците коват законите по начин, който им е изгоден; за масите остават търпението и послушанието!
Робърт Рейх е категоричен, че веригата от вълнения, заливащи света, се дължат на безскрупулните действия на самозабравилата се олигархия...

Преведени на достъпен език, тези трактовки означават едно: най-дълбоките причини за социалните трусове се коренят в механизмите, чрез които функционира реалната икономическа власт. Който пренебрегва тази истина, ще бъде сериозно разочарован и в крайна сметка прогонен от окупираните властови позиции на върха на управленската пирамида.

Точно тук според мен се крие обяснението за неадекватните реакции на противниците на всякакъв род безконтролен популизъм : Бойко Борисов направо се обиди на  гласа Божи (този на Народа, комуто премиерът  с най-дълъг стаж, според собствените му уверения, винаги се прекланял!!!); Корпоративните играчи от Уолстрийт застанаха плътно зад кандидатурата на Хилари Клинтън и днес са в пълно объркване какво да предприемат; Обкръжението на Дейвид Камерън, което го подтикна да прави референдум, без да е вникнал в реалните настроения на островните жители, дори не се извини публично за погрешните напътствия и т.н.

Как се случиха тези изненади? По най-логичния модел на реакции от дъното към върха на обществената пирамида – „продуцентът“ на спектакъла „Нов популизъм“ е пренебрегнатата икономика; санкциониращият фактор е политическото отчуждение; потърпевшите са самозабравилите се елити.

В/ Как кризисната икономика наказа политиката на отчуждението?

Естествено е, че тя –икономиката- не е директен подбудител на политически бунтове и електорални/протестни гласувания. Политикономическите взаимоотношения се творят от хора; част от субектите (мнозинството от народа) е обект на неправди; други (управляващото малцинство)  си е извоювали статут на привилигерована и недосегаема каста. В определен момент обаче– не по нареждане свише, а заради преминатата точка на търпението -  депривираното малцинство се надига и търси сметка на персоналните причинители на  несправедливото неравенство и нечовешката бедност.

 Накратко казано, ситуацията от бунтарска става революционна.

Този обрат е улеснен от обстоятелството, че управляваните народни маси дълго време са били отчуждени от политическите елити – до такава степен, че могат да скочат срещу господарите без всякакви скрупули и без да чакат заповед „отгоре“  или „отвън“. Скритият/мощен двигател на протестите е Улицата. Не случайно след събитията в Тунис в оборот влезе понятието “Leaderless Revolution”(Революция без лидери) . Такава беше тя и при движенията „Окупирай“ и „Възмутете се“; по същия начин българите се вдигнаха на бунт през 2013 г.; през 2016 г. го повториха интелигентно – без да чакат разрешение от управляващите  и без да се допитват  до опозицията, наметнала булото на непартийността.

 

Втора част: Трите вектора, или пътят към социална революция

Ще припомня една малко известна мисъл на Карл Маркс „Революциите се промъкват безшумно, като крадец през нощта!“ В този перифраза бащата на теорията за класовата борба, водеща неминуемо до революционни действия, се крие опровержение на популярните левичарски интерпретации, че всяко революционен акт по природа е шумен, прозрачен, предизвестен.

Веригата от несекващи популистки бунтове, на които сме свидетели през последното десетилетие, потвърждава правотата на Маркс, а не на неговите адепти. Аргументът в подкрепа на моето твърдение е обратният ред, в който протича съвременната социална революция.

А/ Електоралният популизъм – следствие, а не причина

Изследователите, които се впечатляват от шума, а не от двигателите на промяната, заливат публичното пространство с водопад от публикации, в които се търси отговор на въпроса: накъде ни води електоралният популизъм. Разгледан от такъв ъгъл, феноменът „Нео-популизъм“ изглежда като продукт на политическа комбинаторика: в борбата за власт си пробиват  път по-настойчивите, по-смелите, и, ако щете, по- наглите играчи на политическата сцена.

Таз обяснителна концепция е изключително удобна за повърхностните мислители, с които е пренаселено медийното пространство. Така са свикнали и така им е поръчано от редакционните началници: акцентирайте върху изгодните за властимащите мнения и пренебрегвайте носителите на протестната зараза, за да бъде ситуацията под контрол. Следвайки това негласно правило, медиите се превръщат от информационни посредници в манипулатори на общественото мнение.

Ако трябва да се търси образец за поквара на обществените комуникации между властници и обезвластени, това е пост-тоталитарна България. В нея изкуството за манипулиране на публиката е достигнало небивали висоти; то е усвоено както от партиите, така и от депутатите - новаци в политиката; разработено е в тънкости от вездесъщите пиари, за които електоралното поведение е терен за всякакъв род експерименти – допустими и недопустими; морални и аморални.

В навечерието на президентските избори в България тази  обществено вредна дейност достигна своя апогей. Само че балонът се спука: публиката и зрителите престанаха да вярват на сапунените/розови  политически сериали и прегърнаха популизма.

В тази деградация на публичната сфера България не е сама. Днес медиите и журналистите в почти всички държави и региони, засегнати от популистката вълна, са обявени за платени пропагандатори. Доверието в тях е снето, или редуцирано до символични равнища. Така е в Западна и Източна Европа, във Великобритания, дори в територията на свободното слово – САЩ.

Другият посочен виновник за извратеното/манипулативно въздействие върху публичното съзнание и електоралните нагласи е пара-социологията. Имам предвид търговските агенции, които умело се пришиха към науката „Социология“. Всъщност, те са чисто и просто поръчкови агенти на партиите, които са възприели принципа „ Плащам, за да ми произведеш данни, изгодни за моите кандидати“. Провалът  в този сегмент – квази-социологическия- е всеобщ и сполетя всички континенти.

Б/ Деградиращата политика и страховете на политическите елити

Назначените елити не са чак дотам глупави. Макар и много късно, те проумяха истината, че електоралният популизъм е само краен, видим израз на разочарование, апатия и отдръпване на гласоподавателите от механичната, инерционна подкрепа на „техните“ партии. До катарзиса е още далеч, но стресът от загубата на доверие от членската маса и съмишлениците е налице.  За това говорят зачестилите апели за преоткриване на истинската политика от страна на системните партии и организации. И за преодоляване на хроничната болест на всяка склерозирала властова формация – агорафобията (страхът от излизането в публичното пространство, където протичат сблъсъците между разгневения Народ и страхливата Власт).

Към кого са отправени посланията? Бе трябвало да е към социалната база. Но доверието не се възвръща с призиви по медиите, особено зависимите. Активността в социалните мрежи също не помага особено, защото  вече са превзети от бунтарите. Страхът от трайна и непоправима загуба на властта е толкова силен, че системните партии и техните ръководства дори са готови да посипят главите си с пепел и да признаят грехопадението.

То –грехопадението- е продукт на недопустимо и заклеймявано отклонение от каноните на политическата теология. Да си демонстрирал в продължение на години , че жизнено важните интереси на лоялните към теб граждани са загърбени ( и то съзнателно) означава ‚ че не се страхуваш от възмездие.

 Само че Видовден дойде – в България и Англия, в САЩ и Италия. Той неминуемо ще споходи всяка държава, където деградацията на природата и целите на демократичната политика е неоспорим факт. Примерът на Амерка може да се окаже заразителен: радикалните послания на Бърни Сандърс и Елизабет Уорън не са забравени; те се превръщат в  рудиментарен фактор с позитивно въздействие. След поражението на Хилари Клинтън иде ред на вътрешно преструктуриране на заболялата от неолиберализъм Демократическа партия. Днес прогресивните членове на партията, които обхващат над 25% от електоралната маса, са нуклеусът, около който се заражда новата платформа на демократичния социализъм , доскоро немислим в американската политическа действителност.

В/ Стагниращата икономика: дълбоките корени на масовото недоволство

Напоследък често ме занимава въпроса: щяхме ли да сме свидетели и участници в революционния преход от фасадната либерал-демократична система към новия популизъм, който озонира политическия климат? Може би отговорът е – да, но под условие. Вече се убедихме, че постиндустриалната икономика стагнира  не само в периода на кризата; че цикличността е белег на непреодолими противоречия на неолибералния капитализъм, достигнал своя апогей  под формата на глобална финансиализация.

Когато двата фактора - трайната рецесия и финансовата хегемония - се съберат в едно, те насочват общественото развитие  опасна посока, като налагат низходящо преразпределение на тежестите – в полза на богатите и в ущърб на бедните. Независимо за какви тегоби става дума – бейл-аути при фалирали банки, изплащане на прекомерни дългове, растящ бюджетен дефицит , решението на корпоративно зависимите управленци е предварително известено и винаги подчинено на финансовите интереси на силните на деня.

Тази порочна практика е валидна за всички държави, в които е възприет остеритетът (политиката на строги бюджетни икономии и финансови рестрикции ). България е една от жертвите на сляпото придържане към логиката и изискванията на остеритета; нещо повече, тя прави доброволна саможертва, защото продължава да робува на екстремния неолиберализъм, предписващ подобни безумни рецепти. В същото време в Централна Европа, в скандинавския регион гонят през прозореца политиките, забраняващи публични разходи над определени и необосновани норми (след като ЕК се мъчи да ги прокара през парадния вход). В самата Северна Америка се взеха специални мерки, за да се предотвратят разрушителните последици от неоконсерватизма в управлението  на икономиката.

И все пак, дори и в страните с високи темпове на икономически растеж, икономическото недоволство не стихва. Това е така, защото   населението сравнява своя жизнен стандарт не със съседния регион, а с миналите си достижения.

Американските граждани (главно средните слоеве и работническата класа) не могат да приемат, че половин век след т.нар. златна ера, ще трябва да съкратят наполовина харчовете по жизнено важни потребности като образование, медицински грижи, притежаване на жилища и др.

 Жителите на Стара Европа негодуват срещу отказа от стратегията за всеобщо благополучие, което почти до края на миналия век им гарантираше индивидуален и фамилен просперитет. Дори южняците от средиземноморската периферия не желаят да се примирят със загубата на относително висок жизнен стандарт, макар и придобит чрез външни, непоносими дългове.

Какво излиза: фундаментът на обществения прогрес и антидот на  устойчивия растеж – икономиката – е оставен на превратностите на съдбата. А тя не е благосклонна към управляващите елити и още повече към лишените от участие в десижънмейкинга граждани.

 Накъде води този политически волунтаризъм? Мнението, което застъпвам е формулирано в следващия раздел.

 

Трета част:  Междинно заключение

Определям го като междинно, защото нямам самочувствието, че съм проследил докрай обратите в съвременната геополитика и геоикономика. Сигурен съм в едно: че трансформациите в публичната сфера, за които говори Юрген Хабермас и започналият глобален преход от стария към нов популизъм, няма да приключат в рамките на няколко десетилетия. Очевидно става дума за дълготраен процес, който се случва веднъж на няколко века.

За читателите с подобна мисловна нагласа бих предложил две насоки за интелигентен, неидеологизиран дебат: 

А/ Изводи от извървяния път

1.      Нео-популизмът изисква преоценка на съществуващата политико-икономическа система, за да не се изроди тя в разрушителен/черен популизъм. Който осъзнае навреме този императив, печели в конкуренцията за реален социален прогрес; онези, които продължават да се движат след събитията,  попадат в капана на вечно догонващите.

2.      България е във втората група, което налага иновативното и транзитивно мислене да се задейства без колебания и отлагане, а промените да се ускорят. Заплахите, че популизмът ни връща към фашизма, са несъстоятелни.

Б/ Препоръки  към отворените за диалог властници и активните граждани

Няма една единствена алтернатива по пътя към прогреса. Този урок вече е научен от повечето просветени народи.

Българите са просветена нация. Само че епохата на постмодерното просвещение си отива.

Време е да се обърнем с лице към основното предизвикателство: как чрез преговори и преодоляване на разделението да се постигне консенсус за просперитета на България. Белият, позитивният нео-популизъм не е бариера , а  фактор и импулс за прогресивна трансформация.

Не откликнат ли властимащите на този апел, интелектуалният елит е длъжен да поеме техните функции и да предложи на обществото амбициозни цели и друг, перспективен маршрут за скъсяване на дистанцията с високоразвитите държави.

Следващата,  досега неразрешена творческа задача е да се оцени  какво е  дестабилизиращото въздействие на трусовете, които се случиха през последното десетилетие. Те бяха взривени  в два от пластовете на сеизмичната зона: а) повърхностния слой; б) дълбочинните тектонични образувания. Тук особено важно е да се разбере кои са инициаторите и кой е детонаторът на социалния земетръс. Едва тогава ще сме сигурни накъде върви светът, прегърнал философията и практиките на новия популизъм.

 ***

ПП. По повод на настоящата статия проф. Димитър М. Иванов от Лондон направи следния коментар:

„Темата е от стратегически важна. За да има резултат , препоръчвам ясно да се каже:

Като най- бедна, катастрофално изоставаща страна в ЕС България има потребност от алтернативен модел на управление на икономиката;
Редно е той да се изработи от управляващото мнозинство, което и да е то. Този приоритет е много по-значим от вълненията и дребнотемието , заливащи медийното пространство по повод на предстоящите извънредни парламентарни избори;
 Ако държавниците продължават с упорството си да не обръщат внимание на препоръките за изработване на нов модел на растеж, интелектуалците – независими икономисти трябва да лансират такава разработка и да я обявят публично“

Смятам  позицията на проф. Иванов за конструктивна и перспективна, колкото и радикално да звучи неговата препоръка.