Етническият конфликт в България - 1989 г.

проф. Кръстьо Петков

Ретроспективен анализ и съвременни импликации

Доклад, изнесен пред форум на БСА, 22.11. 2016 г.

***

Уважаеми колеги, уважаемо ръководство на БСА!

Благодаря за поканата да направя встъпление по  темата от първата сесия на днешния форум, която е посветена на книгата „Етническият конфликт в България“, 1989 г. Социологически архив, (Публикувана от Профиздат, 1990 г.)

Изправен съм пред интересно предизвикателство: да се върна назад 28 години и да се опитам да възкреся събитията, които предхождаха и съпровождаха провеждането на първото - не само в България, но и в ЦИЕ - експресно изследване на турбулентната етно-социална ситуация в навечерието на смяната на политическия режим, установен от партията-държава и нейния едноличен  ръководител Тодор Живков.

 Моите разсъждения визират двете страни на този процес: а) публичния  сблъсък между една малцинствена група и държавната власт; б) обществената среда, т.е. макро-социалният контекст, в който се зароди, набра сила и се експлицира въпросният конфликт.

Преди да пристъпя по същество към изложението, разрешете ми да се спра накратко на характеристиката на българската социология в епохата на тоталитаризма. Без тази кратка ретроспекция ще бъде трудно да вникнем в обществената атмосфера, в която се твореше наука, преодоляваха се забрани, избягваше се цензура.

Разпространено е мнението, че българската социология е била активна информационно-посредническа агенция, обслужваща господстващата  комунистическа идеология; че не е изразявала критично отношение към тогавашното управление. Иначе казано, била е  вярна и мълчалива опора на статуквото, установено след 1944 г.

Колегите, които се бяха посветили професионално на социологически проучвания през този период знаят, че истината беше друга. Българската социология – като обособена област на социалните науки – сякаш имаше две лица: публично и неявно. Тя изпълняваше социални поръчки на централната власт, или най-малкото съгласуваше своите инициативи с нея; но заедно с това съумяваше да следи отблизо промените, които се зараждаха, замираха и  впоследствие избиваха на повърхността, предизвиквайки значим обществен резонанс. Имам предвид уникалните изследвания на града и селото; на социално-стратификационните трансформации; на младежта и работническата класа, провеждани от Института по социология, Института за младежта, Профсъюзния институт и др.

Документалното изследване, за което ще стане дума по-нататък, е продукт  именно на тази хибридна същност на възродената българска социология. То стартира като инициатива, подета от ИС на БАН, но нейната съдба зависеше от съгласието и негласната подкрепа на управляващите.

***

Как по-точно се стигна от раждането на идеята до нейната реализация?

  • Колегата, който формулира предложението, беше Петко Симеонов – научен секретар на института. Всички знаем неговата любознателност, упоритост и независим начин на мислене и изразяване. Петко ми се обади по телефона и в свойствения си стил каза „Кръстьо, длъжни сме да проследим събитията, свързани с т.нар. Голяма екскурзия . Ако не го направим, изпускаме рядък шанс да си свършим работата като социолози и след време няма да ни простят!“
  • Ръководителите на проекта, който се оформи като най-важната проява на Института, подкрепиха мнението на Петко Симеонов. Това бяха, освен мен като директор на ИС на БАН - проф. Георги Фотев, проф. Петър-Емил Митев и проф. Минчо Семов. Към тях следва да прибавим акад. Нико Яхиел и проф. Стоян Михайлов, заемащи ключови позиции в най-високия етаж на партийното управление; дали рамо-с известни резерви- на замисленото проучване.
  • -Насърчение получихме и от Нийл Смелсер, който пребиваваше в България през 1989  г. Когато го потърсихме за съвет, проф. Смелсер реагира по следния начин: „Никой преди вас не е правил подобно проучване – може би след събитията от 1918 г., довели до силовото прогонване на белогвардейците от болшевишка Русия. Няма откъде да черпите методологичен опит, така че изработете сами теоретичната схема на изследването“

Така и постъпихме! Направихме предложение, което депозирах пред проф. Йордан Йотов, член на Политбюро на ЦК на БКП. Без да описвам всички перипетии по издействането на съгласие ще отбележа, че в крайна сметка го получихме, при условие, че няма да оповестяваме резултатите от сондажа.

Време за губене нямаше, формирахме в движение изследователския екип, проведохме предварителни обсъждания с експерти –историци, икономисти, психолози, философи; теренната работа започна в края на пролетта на 1989 г. Цялата интензивна подготвителна работа е подробно отразена в книгата, която е обект на нашето внимание.

Обособихме четири групи респонденти/източници на информация и разпределихме наличните  и заинтересувани изследователи по следната схема: проучването на две от общностите беше отговорност  на екип с ръководител Кирил Кертиков (на  т.нар. масова изселническа психоза и на обратната вълна“ от завръщащи се емигранти); етнографското проучване на тема „Общинската икономика в екстремна ситуация“ се ръководеше от Духомир Минев и се проведе на територията на Търговище; за проучването на нагласите и мненията на партийния апарат отговаряше проф. Кръстьо Петков.

Днес съм улеснен от факта, че ръководителите на екипите и голяма част от участниците в тях  са тук и може да разчитаме на техните интервенции. Държа да подчертая само,  че авторските екипи са потопиха в предметното поле на етно-социологията и на екзистенциалната социология, без да имат необходимата теоретична подготовка и практически опит. Образно казано, трупахме познания в движение, поставяйки началото на развитието и двете дисциплинарни области на социологията в България.

***

Преминавам към същинската част на моя ретроспективен анализ. Най- напред ще се опитам да отговоря на два въпроса:

Първият -доколко проведеното документално изследване отговаря на изискването за научна достоверност;

Вторият – валидни ли са констатациите и изводите и днес, десетилетия след приключването на този уникален изследователски проект;

Препрочитайки многократно книгата, стигам до убеждението, че професионалните изисквания към подобен род изследвания бяха спазени добросъвестно. Разбира се, бяхме силно повлияни от доминиращата концепция за социологическата система на обществото, която се смяташе за български оригинален принос. Владеехме и прилагахме теоретико-методологичните  изисквания, методите и техниките за провеждане на ЕСИ. Но конфликтологията беше слабо застъпена  (да не кажа никак) в разнообразната като тематика, отраслови и географски обхват изследователска дейност.

За да се проведе емпирично проучване на етно-конфликт, и то в навечерието на смяната на управленско-политическата система, беше нужен  специален подход и концептуален апарат. Работещ, апробиран в други региони беше етнографският подход , съчетаващ  елементи на социалната антропология, етно-методологията и екзистенциалната социология (тази интерпретация и сега дава основание на някои автори да причисляват етно-социологията към интердисциплинарните изследвания). Давахме си сметка, че препоръката на П. Бъргър – винаги да гледаме какво се случва отвъд фасадата на публичното здание, не е достатъчна, за да си обясним генезиса на етническия конфликт.

Авторският екип – интуитивно и след поредица от дискусии, описани в книгата, успя да изкове един изследователски инструмент, който издържа практическата проверка (един любопитен момент: още тогава беше повдигнат въпроса доколко професионалната интуиция може да послужи като стартов импулс в научното търсене. Отговорът, който даде покойният проф. Любен Николов беше: интуицията е материален израз на натрупани и осмислени познания). Особена евристична стойност има обстоятелството, че не се подадохме на увлечението по сървеизма, а отредихме водеща роля на етнографското измерение, на социологическата документалистика, на навлизането  в дълбочина на реалните ситуации, довели до зараждането и взривяването на етно-конфликта.

Що се отнася до валидността на анализа, на съдържащите се в заключителния доклад констатации и изводи, тук нещата са по-сложни. От една страна, и тогава, и сега единодушието не беше сред отличителните характеристики на научните спорове. Едва ли е нужно да обяснявам защо! От друга страна, социалната еволюция, материалното и духовното битие, а не субективните самооценки са факторите, които в крайна сметка потвърждават или отхвърлят една или друга научна теза.

Това е така, защото етно-цикълът принципно се отличава от разгръщането и редуването на фазите на  бизнес-цикъла.

Последният може да се прогнозира с определена вероятност, докато обратите и кризите в етническите взаимоотношения  често ни изненадват със своя интензитет и разнообразни форми на проявление. Доказателствата намираме както в миналото, така и в съвремието. Едно от тях е т.нар. миграционна и бежанска криза, на която ще се позова по-долу.

***

След тези уточнения преминавам към интерпретацията  на няколко ключови фрагменти от етно-цикъла.

Първият  фрагмент се отнася до явлението „изселническа психоза“. Днес стигам до убеждението, че това понятие се нуждаеше от по-солидна обосновка.  Да, в определен момент масовите нагласи на значителна част от мюсюлманското население прераснаха в психоза; но не тя беше двигателят на екстремното поведение при  изселването. Ролята на детонатор изигра насилствената/поредна за миналото столетие, смяна на имената. Този силов акт беше осъзнат и възприет като присъда: „Вие сте други, не сте органична съставка на мнозинството“. По този начин другостта беше официално заклеймена и санкционирана от политическия режим.

Нарочените за „други“ от своя страна възприеха поредицата от действия, получили наименованието „Възродителен процес“, като акт на обществена деградация. В обществената пирамида те бяха преместени няколко стъпала по-ниско, в сравнение с т.нар. нормални, пълноценни и пълноправни граждани. Ако се доверим на Зигмунт Бауман, именно масовата психоза, граничеща с паника, очерта първите разделителни линии между двата етноса: българският и мюсюлманският; постави бариери пред нормалното общуване; отвори широка пукнатина в традиционните отношения на добро/съседство и взаимно уважение.

Така че фокусирането на вниманието към обратната миграция, към завръщащите се, беше съвсем  уместно прогностично пред/виждане, което са  потвърди в реалността. Месеци след силовото прогонване част от потърпевшите поискаха да възстановят българското си местожителство, след неуспешен опит да се адаптират към задграничната обстановка. Така се постави началото на процес на реадаптация и постмодерна социална интеграция, който продължава повече от четвърт век, проявявайки се в различни форми. Кои са те?

  • поддържане на статута на двойното гражданство, което е не само политически, но и икономически феномен;
  • възникване на нова форма на трансгранична мобилност, чиито носители са главно лица от второто поколение емигранти, развиващи предприемаческа активност в страната, която е прогонила техните родители;
  • формиране на етно-икономически анклави (гъвкави клъстери от МСП) -  главно в Южна България, в региони, намиращи  се в близост до границата с Турция;
  • обособяване на микро-етнически/локални общности, които представляват зародишни форми на двете крила на исляма: умереното и политическото;

На обратната мигрантска  вълна е посветен коментарът на дискутанта Д-р Михаела Мишева, чието становище ще научим след малко (за съжаление нямаме възможност да се запознаем с оценките на колегата Олег Маркиросян, от когото очаквахме да проследи съвременните етнически трансформации в област Пазарджик) 

***

Следващият фрагмент ще разтълкувам с конкретни примери от моята творческа биография.

През последните две десетилетия имах шанса да се потопя неколкократно в специфичната социална среда, в която попаднаха потенциалните и реални  мигранти, възприемащи пресичането на границата в двете посоки като техно изконно гражданско и човешко право. Разрешете ми да опиша накратко  две събития:

Първото събитие е взето от всекидневието на българските изселници в Бурса, с които имах поредица от срещи в средата на миналото десетилетие. И в неформална/домашна обстановка, и на официалните разговори ясно проличаваха симптомите на носталгия и стремеж да не се прекъсва пъпната връв с прокудилата ги Родина; това мое впечатление се разминава диаметрално с пропагандните внушения, че българските изселници са едва ли не безлично стадо, използвано само и единствено като електорален пълнеж от етническите партии в България.

Още по-силен отпечатък остави у мен конференцията в Истанбул, на която присъстваха над 500 български мюсюлмани, предавана на живо от турската национална телевизия. Да, имаше остри критики заради репресиите, на които повечето от тези хора са били подложени след 1985 г., както и заради организираното съпротивително движение, предшественик на днешното ДПС, за чиито баща-основател се счита Ахмед Доган. Чух покъртителни истории относно опитите чрез депортиране , напр. във Виена, или посредством издевателствата в лагера Белене, да бъде сломен духа на местните организатори и водачи на протеста. И все пак личеше, че формиращият се  мюсюлмански  етно-елит прави ясно разграничение между българската власт и българския народ.

Затова Бауман е прав, когато твърди, че нищо не може да замени личните контакти в опитите да се дагностицират и излекуват раните от силовото разединение. Ако днес се наложи да повторим изследването от 1989 г.,(с актуализирани цели, задачи и хипотези) бих настоявал етнографските сондажи сред културно-религиозните общности и обособените групи да  бъдат методологичния център, отправна и крайна точка на теренната работа.

Вторият пример е от моята изследователска практика. През периода 2007-2009 г. с екип от социолози-икономисти от УНС проведохме емпирично изследване на икономическите имигранти от трети страни в България, която вече беше част от ЕС. Ситуацията след този институционален акт се изменяше динамично – от емигрантска страна България постепенно  се превръщаше в имигрантска дестинация. Разбира се, не като краен пункт на заселване, доколкото всеки седми чужденец, пресякъл границите на България, заявяваше, че гледа на нея като на транзитна територия; същевременно над 25% бяха с нагласа да се завърнат обратно в родните места. Над 50% от имигрантите обаче имаха намерение трайно да се заселят в България. Прииждащите отвън бяха главно от Турция, Русия и Украйна.

Тази мотивация и структура на предпочитанията на гражданите от трети страни, които легално търсят и намират убежище в европейска България, потвърждава тезата, че хората се движат, подтиквани главно от социално-икономически причини; едва на второ място идват политическите/изтласкващи фактори.

Оттук и първият извод: масовите изселнически/бежански феномени, когато са продукт на доброволен избор,  ангажират емоционалната сфера, доколкото са свързани с материален просперитет. Сходна взаимовръзка констатирахме и при експресното изследване от 1989 г., в което проследихме маршрутите на изселническата вълна – от родните места в България към историческата Майка: Турция.

Допълнителни доказателства в подкрепа на това заключение получихме от второ изследване на икономическата имиграция в Южния централен район, проведено през 2012 г. Прилагайки отново хибридния метод за набиране на информация, при проследяването на пътя и местата на заселване на чужденците от т.нар. трети страни, стигнахме до две много важни открития: едното, че  новото местоживеене е плод на предварително премислени индивидуални и групови стратегии; другото, че не се търсят просто убежища, а се градят бизнес-мрежи, чрез които се инвестира, набира се работна ръка, установяват се търговски партньорства със структури от вътрешната част на ЕС.

Ето как миналото се вгражда в настоящето и бъдещето. Запазили своите контакти с мюсюлманите, предпочели въпреки насилието да останат в България, натрупали стартов капитал, ползвайки ниската цена на работната сила в пограничните райони, гастролиращите предприемачи създават предприятия с етно-икономически профил. Така от жертви на т.нар. Възродителен процес, те се превръщат в печеливши субекти – собственици и мениджъри в една развиваща се пазарна среда. Новосъздадените предприятия де факто образуват продуктова и търговска верига от мрежови тип, която се простира в обширната територия от Хасково, през Кърджали, до Смолян.

В поведението на съвременните икономически имигранти няма и помен от преживяванията на техните предци, които бяха третирани през 1989 г. като политически бежанци. Последните не само се чувстваха онеправдани; тяхното битие в тоталитарната обществена система беше типично за т.нар. вътрешните физически и духовни емигранти - бяха отчуждени, дистанцирани и отритнати от същата тази система. Ако трябва да перифразирам ключовата постановка за структурно-функционалния характер на социологическата  система, личностите с друг верски произход не бяха вградени в нея, акумулирайки нейните ценности; Системата не ги социализираше  нито чрез институционални механизми, нито чрез културните образци на поведение.

Днес наследниците на принудителните изселници - имигрантите с бизнес-мотивация, се изживяват като космополитни граждани и търсят персонална и материална реализация в широкото европейско пространство. Този модел на житейско поведение не може да бъде обяснен с понятия, взети назаем от политическата теология.

***

Третият фрагмент е свързан с многопластовата природа на социума. Конфигурацията на всяко общество съдържа повърхностни/видими слоеве, но и невидими с невъоръжено око пластове. С известна доза условност, може да  ги наречем  подземни.

Алюзията, която си позволявам да направя, е провокирана от разговор с известния руски социолог Василий Гордон на тема „еднопартийна система“. Василий, който се отличаваше с колоритен изказ, сподели следната мисъл: „ Мьi  система однопартийная, но многоподъездная“! После подробно ми обясни, как социолозите дисиденти в СССР от неговата професионална кохорта (Заславская, Клопов, Шкаратан, Левада, Грушин и др.) са успявали, въпреки свирепата цензура, да изразяват публично своите послания. Секретът е: трябва да познаваш подземния лабиринт и скритите подстъпи към номенклатурната върхушка, за да получиш поне мълчаливо съгласие да изкажеш гласно какво мислиш.

Екипът на ИС на БАН, провел експресното проучване, също намери своя подземен вход, охраняван от партиен функционер от супер-висок ранг : Проф. Йордан Йотов. По-подробно за него – в заключителната част на изложението.

Разбира се, през ерата на перестройката и гласността в СССР вече беше далеч по-безопасно да бъдеш опозиция както на отиващата си тоталитарна власт, така и на новата – перестроечната. Само че в България перестройката  още не беше дошла. Режимът на Живков и тясното му обкръжение виждаха в Горбачов заплаха за  статуквото. Да припомня, че Михаил Горбачов открито се дистанцира от авантюрата „Възродителен процес“.  Как и защо авантюрата се превърна в официална политика, е една енигма, която и до днес не мога да разгадая, въпреки десетките индивидуални интервюта, които проведох с бивши членове на Политбюро, Секретариата на ЦК на БСП, министри. Съзнавам, че навлизам в комплицирана материя и се надявам , че към тази тема ще се върнем в най-скоро време.

За себе си съм направил един извод, който подлежи на проверка и естествено може да бъде оспорен: властовите авантюри са най-опасни, когато приближава краят на една система и/или един режим. Етническите конфликти са измежду най-силните дразнители за авторитарните управници и диктаторите, които притежават изострени сетива и  рано предусещат, че скоро ще се озоват на бунището на историята.

Във всеки случай, при залеза на късния Живков се случи именно това: с депортацията той заложи бомба със закъснител, която експлодира в най-неблагоприятния момент за неговата еднолична власт – когато беше изолиран от всички.

***

Изненадата „партиен апарат“. Така бих обозначил едно от най-интригуващите открития на експресното проучване от 1989 г.

Когато разработвахме теоретичния модел формулирахме хипотезата, че функционерите на БКП ще са най-изявените поддръжници и изпълнители на партийната повеля: недоволните и активно протестиращи мюсюлмани – вън! Резултатите от анкетното проучване опровергаха тази хипотеза. Почти навсякъде в засегнатите региони партийните секретари изразяваха своята изненада от взетото решение от Центъра, без да е проведено предварително допитване до тях; не криеха и своите съмнения, че широкомащабната операция за депортиране на стотици хиляди мюсюлмани ще предизвика трайни сътресения не само в засегнатите региони, но и в страната като цяло. Това доминиращо мнение се потвърди и от десетките персонални интервюта, които успяхме да вземем от средния апарат на комунистическата партия.

Визираното разминаване в позициите на функционерите, окупирали висшите и по-долните етажи на политическата власт показва, че БКП е една паравоенна организация, в която действа принципът: „Центъра нарежда-периферията изпълнява“. Точно тук обаче се появи една засечка, която се повтори месеци по-късно, когато през януари 1990 г. „обновеният“ Секретариат даде обратната команда „Връщайте имената“. Апаратчиците на редица места отвърнаха по начин, съвършено нетипичен за вертикалните/йерархични структури: не само отказаха да се подчинят, но станаха инициатори на националистически движения от рода на ОКЗНИ, заплашиха централната власт със сепаратизъм и дори бунт за сваляне на правителството.

Всичко това се случи, след като книгата за етническия конфликт от 1989 г. беше излязла от печат. Отбелязвам тази проява на вътрешно-партийно противопоставяне, защото  има пряко отношение към една от тезите на проведеното експресно проучване: етническите конфликти не се контролират или тушират посредством управленски действия от разстояние. Взривната смес, натрупана в продължение на половин десетилетия, може всеки момент да избухне и да нарани най-напред онези, които работят в халетата на фабриката за манипулации.

***

Съдбата на „секретния доклад“. Вече казах, че разполагахме с мълчаливо съгласие да проведем експресното проучване, спазвайки уговорката да не огласяваме неговите резултати. И тук непредвидими обстоятелства и сложната игра на надхитряне ни постави в сложна ситуация.

Докладът беше готов в началото на септември 1989 г., надлежно предаден на проф. Йордан Йотов. Точно по това време обаче в София трябваше да се проведе редовно заседание на 10-ти ИК на МСА, чиито централен тематичен фокус беше самоуправлението. В моя офис като директор на Института по социология пристигаха десетки писма от чуждестранни колеги, членове на въпросния ИК. В тях ултимативно ни се заявяваше, че форумът се отменя, в знак на протест срещу репресивната комунистическа власт и потъпкването на демократичните права на мюсюлманското малцинство. Колегите от Европа искаха да узнаят и каква е нашата позиция като професионални социолози във връзка с шумната медийна кампания в подкрепа на депортацията.

Едва ли може да се очаква по-конфузна обстановка от тази. Изправени пред риска да провалим форума на МСА и да бъдем заклеймени като  пасивни наблюдатели на авантюрата с изселването, избрахме алтернативен вариант: да уверим колегите от чужбина, че ще бъдат подробно запознати с доклада от проведеното проучване, което не им беше известно до този момент. Разбира се, при положение, че все пак ще има такъв форум.

Първи на нашето предложение се отзова проф. Жак Вилрокс от Свободния университет в Брюксел, който се довери на поетото обещание и успя да убеди неколцина свои колеги от Европа да дойдат в София. Форумът се проведе, макар и в силно редуциран състав. В Дома на журналистите в Банкя представих доклада и заявих, че нищо от оригиналния му вариант не е спестено. Така без позволение свише разсекретихме  готовия документ, очаквайки да видим какви ще са последиците за нас.

Персонални административни последици нямаше. Свръх-активната и агресивна партийна върхушка се беше спотаила, не знаейки какво я очаква през следващите седмици и месеци.

Междувременно подготовката за преврат срещу Тодор Живков беше започнала, което пренасочи вниманието на властимащите върху въпроса за оцеляването. Веднага след 10 ноември 1989 г. и в навечерието на учредяването на СДС (в мазето на нашия институт) предадох ръкописа на книгата в Профиздат за отпечатване, заедно с увода и резюмета на четири езика.

Това е последния епизод на една двугодишна изследователска инициатива, която ни донесе международна известност, но и породи доста критики във вътрешен план. Опитите да се премълчи, омаловажи, преиначи и дори да се отрече приноса на авторския екип продължиха дълго след този момент.

***

Заключителни слова

Уважаеми колеги,

Краткото време от един час, отреден за днешната дискусия, както и стремежът да чуем мненията и оценките на повече колеги, не ми позволява да бъда напълно изчерпателен. Едва ли е нужно един ретроспективен анализ да проследи всички подробности, засягащи съдбата на книгата, която ни събра  в тази прекрасна зала на СУ „Климент Охридски“.

Пожелавам на новото ръководство на БСА по-често да организира подобни тематични срещи между представителите на двете поколения социолози. При един предварително съгласуван дискурс, много от неизвестните или слабо познати теоретико-методологични проекти – национални и международни -  осъществени с водещото участие на български социолози, ще стегнат до много по-широка аудитория от специалисти, посветили се на социалните науки и управленска кариера.

И нещо лично:  въпреки комерсиалните аспирации на пазарните фундаменталисти към професорското съсловие от БАН и ВУЗ, нека като труженици на полето на академичната социология да продължим да бъдем неотменим елемент и маркер в стратегическото планиране и управлението на обществените процеси!

Благодаря за вниманието!

***

Приложения: ползвана литература