България няма финансов министър

Все повече тази страна не се управлява и няма посока. Няма макроикономическа политика, има украсяване на витрината и стремеж нещата да изглеждат добре според маастрихтските критерии. Бюджет 2011 е бюджет менте. Той не решава нито един проблем, а само покрива и прикрива дефицитите и проблемите, заяви пред ГЛАСОВЕ икономистът Любомир Христов. И още: Балансът на интересите на различните социални групи у нас не се обсъжда, нито се постига в Народното събрание, а на някакви измислени тристранни комисии, под натиск от улицата, с викове и крясъци. Проблемът е чисто политически, тъй като на практика ние въобще не сме парламентарна република. Ние сме министър-председателски протекторат на монополи – на монополите в енергетиката, на монополите в комуналните услуги, на монополите на мобилните оператори, на монополите в банковата система. И докато търпим това и не реагираме по начин, по който да не може да бъдем игнорирани, това ще продължава.

Г-н Христов, вие сте икономист и финансист, нали така?

Да, по образование.

Но не искате да коментирате икономическата политика на правителството. Защо?

Защото страната не се управлява, няма икономическа политика и няма какво да коментирам. Има само реакция на последния пожар, който или е бил запален преди време, или това правителство само си го пали. Вземете пенсионната реформа, вземете каквото искате – реагира се първосигнално, обикновено чрез отлагане на проблемите и чрез тяхното покриване. Не виждам посока, не виждам икономическа политика, не виждам лидерство. Виждам ги във Великобритания и в САЩ. От чисто теоретично любопитство следя какво правят там. И тъй като подходите и политиките им са различни, това се превръща в един естествен икономически експеримент.

Нека се опитаме да направим аналогия, за да видим разликите. Сега у нас е актуална темата за бюджета през следващата година. Основните коментари отново се свеждат до липсата на политики. Приемате ли тази критика? Каква е степента на контраста, ако трябва да сравните начина, по който структурират бюджетите си в тези две страни и у нас?

Точно за контраст става дума, много хубава дума употребихте. Разликата е огромна. Вече имах възможност да определя този проектобюджет като мързелив. Не се вижда в него да са заложени някакви цели за промяна и за стабилизиране в дългосрочен аспект. По принцип бюджетът на една страна трябва да изпълнява няколко функции – първо, той е инструмент за макроикономическо управление (става дума за размера на дефицита, за динамиката на дълга), второ, той е резултат на компромис и балансиране на интересите на различни социални групи и на трето място, осигурява функционирането на държавната администрация, на онези сфери, които се издържат от него. У нас проблемите на бюджета са структурни. По време на тройната коалиция имахме един много особен период, в който страната беше заливана от чуждестранни инвестиции и това правеше изпълнението на бюджетите лесно. Този период приключи и няма да се повтори скоро. Сега лъснаха структурните проблеми на нашия бюджет – структурата на приходите и структурата на разходите просто не са устойчиви. Не виждам обаче да се прави нещо в тази посока. Във Великобритания и САЩ някои проблеми са много подобни, но там има съвършено ясни, макар и различни политики, които не могат да бъдат изпълнени в рамките на една година и за това се залагат за 3–4–5 години. Във Великобритания има стремеж към овладяване на дефицита и дълга с много по-сериозни усилия, отколкото в САЩ, където, обратно, наблюдаваме стремеж да се използва бюджетът за стимулиране на икономиката независимо от нарастването на дълга и размера на дефицита. И в двата случая има рискове, но точно това е интересното. Какво се прави у нас с Бюджет 2010 и Бюджет 2011 – покриване и прикриване на дефицитите и на проблемите. Тоест тяхното отлагане във времето.

Това не е ли лъжа?

Абсолютна лъжа, бих го нарекъл бюджет менте, който не решава нито един проблем. Казах, че проблемите у нас са структурни, с тази структура на приходите и с тази структура и размер на разходите ние няма как да имаме устойчиви публични финанси, независимо дали статистически и на екселската таблица дефицитът е 3%, 2% или 19%. Преди всичко няма макроикономическа политика, има украсяване на витрината и стремеж нещата да изглеждат добре според маастрихтските критерии, България да стои добре на европейската сцена. В това обаче няма абсолютно никакъв смисъл, защото рано или късно ще лъсне действителността. Второ, вижда се, че балансът на интересите на различните социални групи у нас не се обсъжда, нито се постига в Народното събрание. Той се постига на някакви измислени тристранни комисии, под натиск от улицата, с викове и крясъци. Проблемът е чисто политически, тъй като на практика ние въобще не сме парламентарна република. Ние сме министър председателски протекторат на монополи – на монополите в енергетиката, на монополите в комуналните услуги, на монополите на мобилните оператори, на монополите в банковата система. И докато аз, вие и вашите читатели търпим това и загрижени за своето ежедневие, не реагираме по начин, по който да не може да бъдем игнорирани, това ще продължава.

Интересно ми е да чуя според вас по какъв начин можем да реагираме вие, аз и нашите читатели.

Ами всеки от нас може да отвори прозореца на жилището си и да извика колкото му глас държи: „Писна ми, полудявам и няма да търпя повече това”. Искам да кажа, че трябва да имаме реакция, която да не може да остави политиците безразлични и безотговорни. Недопустимо е това, че каквото и да направят, за тях няма последици.

Защо липсва тази реакция според вас?

Защото ние предпочитаме да се оправяме поединично, а те поединично ни цакат. Всеки гледа своето конкретно положение или смята, че е нереалистично да участва в промяна на правилата на играта. Много интересен е например начинът, по който се създава т.нар. „Чаено парти” в САЩ. То е стартирано в Сиатъл – лявоориентиран град, където продължава да се издига паметник на Ленин – от една млада жена, която започва един блог. Само за няколко месеца „Чаеното парти” се превръща в национално движение, а около година след това има конкретен резултат на изборите. Ние обаче не живеем в свободна страна, ние сме страна без избор. Ние нямаме избор, защото търпим нещата да се представят винаги за такива, каквито не са. Това се отнася не само за бюджета. Другото, което е интересно, е на какво реагират хората в САЩ – няма значение дали споделяте или не техните възгледи, става дума за механиката на движението. Един блог обединява хората, които изразяват притеснението си от бюджетните дефицити и нарастването на дълга, които администрацията на Обама залага. Тоест тези хора виждат как правителствените решения засягат тях, техните близки и техните деца. Нас също ни засягат общите правила на играта, но ние или разчитаме, че ще се измъкнем самосиндикално, или че другите са по-големи балъци. Въобще криворазбраният ни индивидуализъм е експлоатиран от едни хора, които наричаме политици. Какво правят нашите народни представители – отиват в парламента, за да сложат едно изречение в закон, благодарение на който нечий медицински център ще събира пари за лечението на очна болест, която не се лекува болнично. А всички други седим и гледаме, или както каза красноречивият Иван Кръстев: „Докато ние наблюдаваме, нашите правителства ще предпочитат да ни забавляват, вместо да ни управляват”. Това правителство нито желае да управлява, нито може да управлява. То ни забавлява.

Тоест вина и отговорност за неадекватното управление и липсата на избор носят не експлоататорите, а тези, които позволяват да бъдат експлоатирани?

Естествено. Не са малко хората, които разбират това, не са малко онези, които следят и участват в социалните мрежи, но някак си не успяваме да канализираме тази енергия. Това, което мога да направя аз, е да не участвам в изборите. Просто няма никакъв смисъл да се участва в избори. Представете си, като ме гледате мен, че искам да започна политическа кариера. Какво трябва да направя – трябва да изляза пред хората, които ще гласуват, за да се представя, да представя платформа, идеи и пр. Нищо подобно! Достатъчно е да съм близък с партийния гаулайтер, за да ме сложи на избираемо място в списъка. Това е. И тъй като хората гласуват за партии и списъци и не познават кандидатите, щом вляза в парламента, аз мога да правя каквото си поискам, защото не нося отговорност пред никого, независимо какво пишат вестниците и какво казват телевизията и радиото. Истината е, че аз съм един безотговорен човек и представлявам само себе си.

Как ще коментирате огромното разминаване между предизборните обещания и платформи на ГЕРБ и това, което реализира тяхното правителство като политика?

Аз не знам на какво се учудват тези, които търсят и намират противоречия и различия. Та то нямаше предизборни платформи и програми. Освен това хората, които написаха нещо, за да бъде представено то като програма, са различни от тези, които го реализират. Питайте финансовия министър дали е виждал икономическата програма на ГЕРБ. Да оставим това, че той не е участвал в правенето й. Всички тези предизборни програми са бутафория. И понеже ние сме народ емоционален, често се водим от чувствата си, сърдим се и никога не обичаме и не харесваме предишните управляващи, просто гласуваме срещу тях, а не за платформи.

Как се стигна дотам, че премиерът ви обяви за свой съветник, макар че самият вие отрекохте това? Какви контакти имахте с Борисов?

Питайте него. Аз не съм виждал очите на този човек след изборите, нито той – моите. Преди изборите съм го виждал и сме разговаряли. След изборите обаче не съм го виждал. Аз нямам обяснение защо той реши да споменава моето име.

А бяхте ли свързан с хората, които преди изборите се опитаха да напишат нещо като предизборна програма, както се изразихте?

Не, не съм участвал, не съм бил свързан, не съм писал нищо. Не участвам в неистински неща и в неща, в които не вярвам.

Напоследък се питам кой е по-добрият и по-работещият подход от гледна точка на функционалността и възможностите за развитие – да се опитваш да минимизираш отвътре негативите на едно управление, макар да съзнаваш колко малоумно и некомпетентно е то, или ли да се дистанцираш категорично от него, за да не ставаш съучастник и да не подхранваш управленската му агония. Представителите на Синята коалиция избраха първия подход.

Не мисля, че някой от тези два подхода е по-добър от другия във всички ситуации. Що се отнася до управлението на ГЕРБ, вече започват да се изчерпват възможностите за вътрешни корекции. Тези хора показаха, че не са в състояние да организират дебат. Нека вземем пенсионната реформа, която беше така замотана. На практика нямаме никаква, абсолютно никаква пенсионна реформа, а това е много важно, тъй като тя засяга всички хора и най-вече по-младите. Пенсионната реформа е една илюстрация, че хората в тази страна не са свободни. За да бъдете свободен, в това число да бъдете свободен да реализирате глупостта си, трябва да знаете параметрите, в които можете да се движите. Ние сме обречени на постоянно ръчкане и промяна на параметрите, защото проблемът не се решава кардинално. Но да се върна на въпроса ви – никой не познаваше ГЕРБ и не знаеше какво е това. В правителството има и много положителни личности. Не мисля обаче, че като министри те са в състояние да коригират нещата, че имат възможност да влияят. Мисля, че вече се изчерпва надеждата, че отвътре, с минимизиране на вредите, може някак да кретаме напред. Все повече тази страна не се управлява и няма посока. Накъде отиваме и защо отиваме натам, накъдето отиваме. Вие знаете ли?

Не.

И аз не знам. Лидерството не се състои в това Бойко Борисов да излезе и да загаси всички възможни пожари. Обаче хората, които са гласували за него и продължават да го поддържат, очакват от него точно това. Лидерът трябва да посочи с пръст посоката, да знаем всички накъде отиваме, а не всеки да дърпа в различна посока. Това нещо го няма или поне аз не го виждам. Тогава какво да му коригираш. Освен това проявиха на няколко пъти фундаментално разминаване с ценностите на свободната личност, на гражданското общество, на свободните пазарни отношения и на зачитането на избирателите, които аз споделям. Единия път с диващината да принудят хората, които имат земи, да ги продават на арендаторите. Втория път се опитаха да закърпят ситуацията с проблема на хората, които се пенсионират след 1 януари. Тук проявявам съчувствие, тъй като този проблем не е бил поставен по-рано и сега трябва да го решават те. Няма как, трябва да има компромис. Но компромисите могат да бъдат от най-различен вид – има компромиси, които нарушават ефективността на решението, но все пак придвижват в правилната посока, има и безпринципни компромиси, които дърпат в обратната посока. Това, което ме ужаси, е, че хора на сериозни позиции – говоря за министри, говоря за председателя на бюджетната комисия и др. – искрено не могат да разберат защо конфискацията на парите по партиди на работниците беше определена като национализация (това личи от стенограмата на Министерския съвет). Е, извинявайте, как да коригирам човек, който философски не разбира частната собственост. И проумях какво не разбират – те си мислят, че национализация е, ако вземеш парите на частните пенсионни дружества, а като вземеш парите на хората, това не е национализация. Как да коригирам хора, с които нямаме общи ценности?!

В групата на хората, чиито ценности очевидно се разминават с вашите, май попадна и финансовият министър. Това е парадоксално, тъй като Симеон Дянков идва от Световната банка, една институция, за която сте работили и вие.

Аз не искам да коментирам личността на финансовия министър, защото това няма значение. Вие и всички хора не разбрахте ли, че ние от месец май насам нямаме финансов министър. Нямаме финансов министър.

Защо от месец май?

За мен лакмусът беше месец май, когато се разглеждаше въпросът ще вдигаме ли ДДС или не. Тогава си спомням едно изявление на г-н Дянков, който каза, че има 80% вероятност да не вдигнем ДДС, което и се случи. В този смисъл той позна. Само че кой ми говори с вероятности? Той да не е дежурният синоптик, който в петък вечер ми казва по телевизията, че вероятността на другия ден да вали дъжд или да грее слънце е еди-каква си. Времето не зависи от дежурния синоптик и той или тя се опитват да го прогнозират. Когато обаче един финансов министър говори за най-важния параметър, от който зависят 40% от приходите на бюджета, с вероятности, значи от него нищо не зависи. Е, щом не зависи от него, какъв министър е той?

Как ще коментирате окончателния вариант на управляващите за пенсионна реформа, заложената степен на национализация? Все пак те се опитаха да минимизират вредите.

Ако ви открадна цялото портмоне, аз съм крадец. Ако вие имате 100 лв. в портмонето, а аз взема само 20 от тях, преставам ли да бъда крадец? Повече няма какво да коментирам.

Още докато страната имаше финансов министър, защото това беше преди месец май тази година, Симеон Дянков заяви, че основният ни приоритет е влизането в чакалнята на еврозоната. После беше направен рязък завой и правителството се отказа от икономическата си цел номер едно за 2010 г. Как ще коментирате подновяването на разговора за това колко важна е България за еврозоната и еврозоната за България в момент, в който от европейските страни се очаква да мобилизират ресурси, за да отговорят на очаквания ефект на доминото след кризата в Гърция и Ирландия?

Еврозоната в момента е в много сериозна криза. Не е ясно дали еврото въобще ще оцелее като валута. Еврото беше и остава преди всичко политически проект, но сега икономическите реалности си казват думата. Еврозоната може да се разпадне и аз мисля, че най-реалистичният вариант за това ще е, ако Германия реши да излезе от нея. Защото нито Гърция, нито Португалия, нито Ирландия биха искали да излязат. Това обаче не е лъжица за нашата лъжица. С привързания към еврото курс ние на практика сме платили всички негативи, без да можем да се възползваме от позитивите на еврозоната. Струва ми се, че трябва първо да си подредим нашата къщичка, преди да говорим за еврозоната. Досега това правителство не е показало, че умее да си поставя реалистични и важни цели, нито че умее да се придвижва към тяхното постигане. Най-важният критерий за това дали можеш или не можеш да участваш в единна валута е това управляема ли е икономиката ти. Нашата икономика продължава да бъде неуправляема. Нас не ни искат дори в чакалнята на еврозоната, главно защото не ни вярват. Не ни вярват, че знаем какви са икономическите ни проблеми, нито че знаем как да се справим с тях. Що се отнася до количествените критерии – инфлацията, лихвените проценти, бюджетния дефицит – това са външни показатели. Не казвам, че не са важни, но не това е същността на нещата.

Наскоро от БСП представиха своя алтернативен бюджет за следващата година. От основната опозиционна сила заявиха, че има проблем с приходната част на бюджета, която е силно подценена, и препоръчаха на правителството да събере 2 млрд. лв. над предвиденото и да увеличи с тях разходите за пенсии, здравеопазване, социална политика, БДЖ, БНТ, БНР и др. Как ще коментирате тази алтернатива?

Не познавам предложението, но вие потвърждавате това, което казах – за съжаление в българския парламент липсва професионален и политически отговорен дебат, тъй като няма представителство на различните обществени групи и интереси. Аз не знам кого представлява БСП. Освен върхушката си, не знам кои социални слоеве представлява тази партия. Така че не бих могъл да коментирам.

А сините представляват ли някого?

Не е важно и не е интересно какви са моите политически пристрастия, но ще ви кажа, че 20 години съм гласувал за СДС. СДС обаче умря на 13 май 2010 г. Поне за мен.

Отново месец май. Какво се случи тогава?

Тогава настоящият лидер на СДС Мартин Димитров внесе предложение за промяна в Закона за потребителския кредит, с което целеше и постигна това банките, опериращи в България, да не променят нищо в бизнес практиката си и да могат едностранно да променят лихвите по вече отпуснати заеми. По този начин г-н Димитров предаде идеалите на свободния гражданин, който има право на избор, защото вие нямате право на избор, когато подписвате договор, в който се казва: „Аз се задължавам да плащам, колкото ми каже банката и й давам възможност да ми извива ръцете, след като съм взел кредит”. Второ, той предаде идеалите на пазарната икономика, защото няма пазар без правила и няма пазар, когато договарящите се две страни са неравностойни. А това е не просто неравностойност в договор, а неравностойност в закон. Тоест една група хора, кредитополучателите, е поставена в подчинено положение спрямо своите кредитори и при това положение единствената икономическа последица, която следва от тази уредба, е, че банките могат да си фиксират печалбите. А да фиксира печалбите си може единствено монополистът. Тоест независимо от броя на банките на пазара, законът затвърди монополната позиция на банките като сектор, или по-точно на няколко банки – преди всичко на трите най-големи банки, останалите са без голямо значение. Така че този човек, който има претенциите, че е пазарно ориентиран икономист, или не разбира как работи пазарът, или лъже избирателите си и аз не знам коя от двете хипотези ще си изберат неговите симпатизанти. Излиза, че ние сме в парламента, за да обслужваме интересите на точно определен кръг, а не да балансираме между интересите на различните обществени групи и участници на пазара чрез формулиране на почтени, балансирани правила на играта.

Попаднах на ваш коментар, в който твърдите, че когато става дума за българската икономика и нейната конкурентоспособност, основният проблем е не липсата на технологии и инженерни кадри, а изоставането на светлинни години от развитите световни практики по мениджмънт и по маркетинг. На какво се дължи това изоставане и не засяга ли то логично и управлението на държавата?

Капитализмът, напредъкът и прогресът се дължат на разделението на труда, нещо, което Адам Смит е формулирал и обяснил още през 1776 г. В интелектуалната сфера, в сферата на управлението на фирмата и управлението на държавата също трябва да има разделение на труда, за да могат да се комбинират предимствата на всеки от участниците и да се стигне до един общ резултат. Е, ние първо не можем да водим дебати. Отворете един от последните броеве на „Икономист” и ще видите, че САЩ също имат проблеми с разходопокривната си пенсионна система. И ще видите в една таблица предложението на администрацията на Обама, предложението на една експертна група, предложението на втора експертна група... Тоест излиза се с някакви позиции, които могат да се сравняват и обсъждат. У нас премиерът искаше да приключи пенсионната реформа в 16,40 ч. в петък следобед, а министърът на труда обещаваше да се работи и в събота, и в неделя. Извинявайте, но в събота и неделя не се правят неща, които трябва да са стабилни през следващите 30 години. Вие знаете, че държавата няма да ви носи на ръце, когато един ден остареете и не искате или не можете повече да работите. Но трябва да знаете и на какво можете да разчитате, какво ви обещава държавата, за да можете да се погрижите отсега за този период от живота си. Но след като държавата сменя параметрите всяка година или на всеки три години, как да го направите? Така че управленските ни практики и общуването помежду ни много куцат. Освен това конкурентоспособността има своите меки измерения като възможността да реализираш услугата или продукта си на пазара във и извън страната, а това се базира на доверие. Наскоро видях реклама на фирма за пренос и превоз на офис оборудване, обзавеждане, пиана и пр. в страната и в чужбина на интернет адрес: „пич07.сладур.ком”. Извинявайте, но как да имам доверие на тази фирма? Да, човекът може да е пич, може и да е сладур, но няма да си поръчам услуга при него. Ние сме това – сладури. Онези, които разбират от мениджмънт, от управление на рискове, от планиране и реализация на проекти, са много скучни хора. Така че няма какво да им завиждаме, нашият живот е далеч по-интересен.

Любомир Христов е дипломиран финансов консултант и доктор по икономика. Председател е на Института на дипломираните финансови консултанти и член на Експертната група по финансово образование към Европейската комисия. Бил е съветник на изпълнителния директор на Световната банка във Вашингтон. Ръководил е проекти за „Дженерал Дайнемикс” и „Антеон Интернешънъл” в САЩ. Бил е и главен икономист на БНБ. Преподавател по икономически дисциплини в СУ "Св. Климент Охридски" и УНСС.

С Любомир ХРИСТОВ** разговаря Димитрина ЧЕРНЕВА

Интервюто е публикувано в сайта Гласове на 03.12.2010 г.