Факторът “Изненада”

“Януарската революция беше пълна изненада!” Това признание чухме още през първия ден. То се повтаряше от всички събеседници – политически лидери, синдикални водачи, юристи, политически експерти, журналисти. Поредицата от коментари за революционните събития в Тунис и Египет, които четох преди отпътуването, съдържаха същата оценка. Дори и закоравелите в политически битки и затвори противници на режима на Бен Али споделяха, че не са очаквали толкова бурно възраждане на протестите, особено на фона на жестокото потушаване на миньорските бунтове през 2008 г.

Революцията в Тунис

Широко коментирани в Тунис са и няколко куриозни случаи, предшестващи събитията, променили буквално за дни политическия пейзаж в Арабския изток:

Посланически гафове. Тунизийските приятели с ирония разказват, че на 14 януари, часове преди бягството на Бен Али, френският посланик известява на своето правителство в Париж, че режимът остава стабилен и уличното недоволство нямало шансове!!! След бурни протести пред сградата на посолството, злополучният посланик е отзован; неговият наследник си позволява да се държи надменно с местните журналисти и да квалифицира събитията като народен бунт, вместо да признае, че е станал свидетел на автентична революция. Следват нови протести пред сградата на френското посолство. Така за дни рухва авторитета на институциите на една демократична европейска държава, каквато е Франция - доскоро почитана в Тунис, въпреки колониалното минало.

Провалът на МВФ. Както вече писах в блога, дни преди въстанието в Либия, МВФ публикува официално съобщение, в което хвали икономическия просперитет на Джамахирията!? Наложи се форсмажорна намеса на Доминик Строс Кан, за да замаже драстичното разминаване на диагнозата, подготвена от неговите подчинени, с реалността. Макар и направено пост-фактум, изявлението на авторитетния “DSK” съдържа важно признание: просперитетът на държавите не може да се мери от птичи поглед, ползвайки само макроикономически параметри; гражданските свободи и социалната несправедливост са истинските индикатори на успеха;

Поредната издънка на разузнаването. Дори и вездесъщите разузнавателни мрежи на големите западни държави и на Израел не бяха в състояние да предугадят политическите и социалните взривове в региона! (Повтаря се историята от 1989 г., когато същите служби не усетиха до последния момент, че предстои верижна революция в Източна Европа).Това е една от причините, често сочена от нашите домакини, за неадекватните и закъснели реакции на ЕС и САЩ в Либия и преди това в Египет. Впрочем, в Тунис, много хора се изказаха доста неласкаво за западните държави, претенденти да налагат своя цивилизационен модел със сила, в непознати за тях и уникални със своята история културни региони. “Чакаме от ЕС и САЩ социална и икономическа помощ - сега, когато ни е най-нужна, за да продължим революцията”, повтаряха пред нас ръководители на партии и граждански организации.

Изкушението за директна политическа намеса би предизвикала обратен ефект, убедени са те. В този дух са и лозунгите, които се издигат на антиамериканските митинги, проведени през последните седмици в столицата на Тунис. Един от събеседниците, с когото се срещнахме (бивш политически затворник и лидер на опозиционна организация) не се поколеба да нарече пред нас позицията на Европа спрямо арабските народи “тъпа”. Нямахме сериозни аргументи да му възразим. По-скоро би трябвало да се съгласим с твърденията на авторитетни коментатори и медийни разкрития за тесни политико-корпоративни връзки на богатите държави с деспотичните режими в Арабския Изток (включително с клана “Кадафи”).

Но да се върна към фактора “Изненада”...

Впечатлението ми е, че политическите лидери, живеещи в Тунис, или били в изгнание, не разговарят с удоволствие на тази тема. Разбираемо е донякъде - никой не обича да го поставят в ситуация, която се е развила в присъщото му поле на действие и продължава да е извън неговият контрол. За сметка на това виждаме готовност у повечето политически активисти с що-годе известно име да партнира с инициаторите на верижните протести. Първите, които са подали ръка на протестиращите, са синдикатите. Направили са го, без да изместват или да разколебават новите революционери.

Кои са те всъщност? Как и защо са дръзнали да се изправят с голи ръце срещу една брутална власт, смазвала по жесток начин всеки опит за съпротива в миналото? Изобщо, как е станала възможна тунизийската революция, при наличието на толкова агресивна и репресивна централна власт?

Опасявам се, че готови отговори на тези въпроси няма. Въпреки че кандидатите да бъдат признати за компетентни летописци на регионалния поход към свобода и демокрация, предприет в Арабския Изток, стават все по-многобройни?

Един от тях е известният публицист от Ню Йорк Таймс - Томас Фридман (автор на нашумялата преди няколко години книга “Светът е плосък”). Като всеки книжен глобалист, Фридман се позовава на пет фактора, разбунили народите в арабските държави:

Факторът “Обама”. Изборът на Барак Обама за президент на САЩ от дистанция предизвикал размисли и разпалвал амбиции сред младите араби: “стана президент на САЩ, а е афро-американец, с дядо мюсюлманин; той е с тъмна кожа и млад-като мен; при това второто му има е Хюсеин - същото, което нося и аз. С тези фрази Фридман обяснява харизматичното въздействие на американския президент върху младото поколение араби.

Факторът “Google Еarth”. За илюстрация есе ползва случая с Махмуд от Бахрейн, който живеел в дома на родителите – шиити, заедно с още 16 роднини. Махмуд обаче видял чрез Google Еarth и другия, приказен свят, на супербогаташите, чиито дворци са също в Бахрейн.. Тази история (според публикация във Вашигтон пост), му отворила очите за истината.

Факторът “Израел”. В тази държава, която се следи с подозрение от всички араби, се случват непознати за тях неща: осъждат премиера на Израел за вземане на рушвет, а президента - за изнасилване; пращат в затвора корумпирани чиновници и високопоставени политици. Всичко това отново водело до сравнения – не в полза на реда и закона в арабските общества, разбира се!

Факторът “Олимпийски игри”. Провеждането им в Пекин дава възможност на арабите да сравнят просперитета на Китай със стандартите на живот и инфраструктурата в своите държави. Равносметката е отново неблагоприятна. Един Египет например,, преди хилядолетия е имал развита цивилизация, сравнима с тази в Китай...

Факторът “Файад”. Става дума за палестинския премиер, който впечатлявал арабските народи с прагматичната си политика и фокуса върху икономиката. Неговите думи: “Съдете за мен по делата, по това, колко работни места създавам, а не по думите – колко пъти заклеймявам Израел и САЩ!” – били индикатор за нова ориентация на управляващите в арабския регион, одобрявана от местното население.

Отделям повече внимание на интерпретациите на Фридман, защото те са пример затова, КАК НЕ ТРЯБВА да се пише за арабските революции.

Оставям настрана факта, че основната му теза в споменатата книга, превърнала се библия на глобалистите, практически не се потвърди: глобализацията, чрез новите технологии, не направи света “плосък” и по-добро място за живеене, а изостри до крайност регионалните неравенства и предизвика нова масова бедност.

Словесният миш-маш, сътворен от Фридман, предизвика масова негативна реакция сред потребителите на Фейсбук от арабските страни. Неговите аргументи се възприемат като обида за националното достойнство и културната самобитност на местните общности. Вече зная от първа ръка, че арабите са болезнено чувствителни на внушенията, идващи от самозвани или поръчкови анализатори, че техните революции били резултат на външно / чуждестранно въздействие!

Специално Тунис е безспорно доказателство, че твърдението за “внос на революция” е несъстоятелно. В това се убедих, задавайки на десетки хора един и същи въпрос: след като никой отвътре не е планирал и организирал предварително протестите, как се случиха януарските събития, които разтърсиха света?

Длъжен съм да подчертая: в нито един от отговорите нямаше и намек за конспиративна акция, поръчана и платена от чужди сили (обикновено за световни конспиратори се набеждават САЩ и Израел). Когото и да питахме, посочваше младите, жените и неформалните мрежи като инициатори и изпълнители, сценаристи и актьори на драматичните действия, разиграли се в провинцията и столицата на Тунис.

И още нещо, от специално естество: спонтанният характер на гражданските протести. Всеки срещнат гражданин на Тунис признава, че искрата, която запалва пожара, е саможертвата на Мохамед Боазизи. Този доведен до отчаяние младеж се самозапалва на 17 Декември, 2010 г., в знак на протест срещу насилието, упражнено спрямо него от жена – полицай. После на кратки интервали следват улични сблъсъци в бедните южни провинции. За да се стигне до Големия взрив, до мощната социална имплозия в центъра на столицата.

Мохамед Боазизи

Мохамед Боазизи, който промени историята на Тунис

Денят е 14 януари, 2011 г. В тясното пространство пред злокобното Министерство на вътрешните работи се събират над 10000 протестиращи, главно младежи...

Изправена пред непозната и страховита опасност (масово неподчинение без персонални организатори; нападение без видими командири) официалната власт решава да реагира със сила. Прави го, ползвайки изпитания метод: репресии и убийства. Снайперисти застрелват над 200 души от протестиращите на булевард “Бургиба”.

Ефектът обаче е противоположен на очакванията на диктатора и неговото обкръжение: синдикатите се вдигат на генерална стачка, броят на протестиращите нараства петкратно (над 50000, събрани на площада пред офиса на министър председателя). Полицията не е в състояние да удържи техния напор.

Именно тогава се случва нещо, с което всеки тунизиец днес с основание се гордее: армията отказва да изпълни заповедта на Бен Али да стреля срещу своя народ. Часове по-късно диктаторът избягва от страната....

И така, именно в краткия времеви интервал от 28 дни се разгъва и задвижва магическата верига, наречена “спонтанна гражданска съпротива”.

Кой и как превръща дълго потисканото недоволство в неудържим гняв, в леснозапалима взривна смес, засега остава неразгадана тайна. Вярвам, че рано или късно ще се изясни и реставрира епизод по епизод предисторията на революцията, наситена с неформални срещи, обмен на информация, изграждане на хоризонтални мрежи на съпротивата и т.н. Тази интригуваща задача е предизвикателство пред специалистите по политическа антропология и етнография.

Да не пропусна да отбележа и това, че в “зимата на недоволството”, довело до рухването на деспотичната власт в Тунис, не виждам механично повторение на съпротивата, която се зароди в Източна Европа в навечерието на 1989 г.

В нашия регион наистина възникнаха в нелегалност нови синдикати и граждански / дисидентски мрежи, които ерозираха тоталитарните режими и предизвикаха верига от “нежни” революции. Ако се върнем три десетилетия назад ще видим, че инструментариумът на полската “Солидарност” изобилства от форми на организирана съпротива, но информацията, контактите, решенията се движат “на живо”.

Инструментите за мобилизация на участниците в арабските революции са други, виртуални: Фейсбук и Туитър. Те изпълняват инструментална роля, на средство за информационен обмен; не са причинители и мотори на недоволство и заговори срещу властта, както твърди наблюдателят на Ню Йорк Таймс в своя мултифакторен анализ.

Изводът, който правя е: виртуалното оръжие за информация и мобилизация не подлежи на контрол. Опитът да се забрани достъпа до Фейсбук и другите ограничения в ползването на интернет, масово въвеждани по света (в т.ч. и в моята родна страна – България), са обречени на провал.

Голямата, историческата промяна е, че Глобалната революция, чиито локални проявления виждаме в Арабския регион, днес се движи не от професионални революционери и героични лидери (тях могат да сплашат или ликвидират), а от невидимото съдружие на младите интернет поколения от всички страни.

Което ги прави практически неуловими и непредвидими!

Тунис, 14 Март, 2011 г.

Революцията в Тунис