Труд-овият юбилей: 75 години и 20 от тях ...

Днес се навършват 75 години от издаването на първия брой на ТРУД. Поводът е знаменателен! Нито един български всекидневник не е живял толкова дълго и не е имал такава бурна биография. Като гражданин, учен и синдикален лидер съм свързан с каузата на „Труд” почти тридесет години. Публикувал съм на страниците на вестника стотици статии. Вестникът беше единственото издание, което предостави страниците си за анализи на масовите критични настроения на работническата класа пред последното десетилетие от режима на Тодор Живков.

Бях и оставам приятел на всички главни редактори на „Труд” след 1982 г., както и на много от талантливите журналисти в редакцията. Затова не ми е безразлично, когато напоследък ме питат: ”Свърши ли ерата „Труд”? Този въпрос е първата причина да публикувам в блога настоящото есе.

По-съществената причина е, че на днешния ден би трябвало да се отдаде дължимото и на КНСБ-синдикатът, който свърза своето раждане, оцеляване и легитимация с най-популярния вестник на българския преход.

Пиша отдалеч - от Бангкок, където участвам в среща на лидери на организации на неформалните работници от Югоизточна Азия. Този ангажимент ми попречи да бъда на тържеството, организирано от издателите на „Труд” в юбилейния ден и да изразя чувствата на събратята синдикалисти.

На тръгване купих юбилейния брой и прочетох специалната брошура (”75 години „Труд”). С изненада установих, че в нея няма нито ред за КНСБ - за перипетиите, през които минахме, за да спасим от криза и евентуално закриване нашия любим всекидневник. Не се споменава и за подкрепата, която организациите и членовете на конфедерацията оказаха при утвърждаването на вестника на високо конкурентния медиен пазар през първата половина на 90-те години.

Затова реших да припомня по-важните / пропуснати факти и събития. Правя го главно заради синдикалистите, които през последните две десетилетия бяха лоялни към издателите и журналистите от вестника. Те трябва да знаят истината за оцеляването и просперитета на „Труд” през този уникален период. И да се гордеят, че имат принос в реализирането на една кауза и в изграждането на една институция!

Малко предистория

Както пише в споменатата брошура, „Труд” чества 75-та годишнина, защото припознава своя прототип от 1936 г. Определят това време като фашистки период; тогавашното издание наистина служи на т.нар вертикални, административно контролирани профсъюзи. Това „удължаване” на биографията със задна дата беше направено по искане на Тошо Тошев още в началото на прехода. Съдействах за възстановяване на историческата хронология. Архивната работа беше извършена от Александър Пеков, историк, научен сътрудник от НИПП „Г.Димитров”. Имаше спор, доколко свободният „Труд” от 90-те години трябва да се идентифицира с издание, служило на една казионна организация. Тошев наложи своето решение. Което , според мен, беше правилно. В историята е така: няма как да се откажеш от лошите епизоди и да оставиш само добрите. Освен ако си идеологически пристрастен, или имаш гузна съвест...

Пред подобна морална дилема през 1990 г. бях изправен и аз, заедно с колегите от първия лидерски екип на КНСБ: ако се бяхме отказали от цялата история на българското синдикално движение заради неговите комунистически и фашистки периоди, щяхме да претендираме, че сме съвършено чисти, безгрешни и заслужаваме веднага да ни приемат в международното демократично семейство; ние обаче решихме да поемем всички пасиви и активи от миналото, което ни създаде огромни главоболия вътре в страната и чужбина (стигна се и до безпрецедентна за Източна Европа конфискация на имуществото на КНСБ-при правителството на Филип Димитров).

Оцеляхме, станахме силни, надвихме КТ „Подкрепа” в конкурентната борба за влияние сред работниците. После ни признаха за един от първите реформирани синдикати в Източна Европа и станахме пълноправни членове на ЕКП и МКСП.

Припомням тези събития, защото в тях е завръзката на нашето синдикално партньорство с „Труд”. Като приемник на БПС, конфедерацията беше собственик на изданието и работодател на журналистическия екип (същото се отнасяше и за „Профиздат”). Само че лидерският екип на КНСБ не си позволи да контролира административно редколегията, нито да внушава на журналистите на чия страна да застанат в наченалата конфронтация между комунисти и демократи, леви и десни. Ние бяхме отбор, съставен от интелектуалци; Труд-овите журналисти бяха също интелигентни люде, а част от тях дори бяха дръзнали да критикуват открито слабостите на режима преди 1989 г. Така че се разбирахме приятелски и колегиално, без да играем играта на началници и подчинени.

Свободен вестник може да се прави само от свободни журналисти. Това се доказа безапелационно през най-силния период на „Труд”, когато го отпечатваха в над 400 000 екземпляра (през уикендите - в над половин милион!). Разбира се, не само тиражът е важен; вестникът беше опозиция на всяка власт, не слугуваше никому и това му създаде ореола на флагман на свободната преса...

Аз вярвам в партньорството, реализирано от хора с доказан интелект и безспорни професионални качества. Понякога животът ме е опровергавал, но това не ме е разколебавало да работя за каузи, основани не на единоначалието, а на трайни и осмислени неформални отношения. Така постъпихме и в онзи момент, в който стана ясно, че „Труд” няма да издържи в конкуренцията на частния вестникарски пазар, ако остане ведомствено издание.

Много е писано и говорено по повод на решението на ръководството на КНСБ да предостави издателските права на екип от журналисти, воден от Тошо Тошев. Заради тази нестандартна и рискована стъпка бяхме подложени на жестока критика вътре в конфедерацията, както и от много съмишленици и явни недоброжелатели. Обвиняваха ни (най-вече мен), че сме предали читателите, че синдикатът се лишавал от трибуна, че сме направили група журналисти богати частници и прочее несъстоятелни неща...

Истината бе, че КНСБ, особено след конфискацията, не беше в състояние да субсидира един ведомствен всекидневник; нито пък едно ведомствено издание можеше да печели аудитория и реклами в оформящия се частен сектор на бизнеса. Справка - „Работническо дело”, „Отечествен фронт”, „Кооперативно село” и редица други, които отидоха в небитието или бяха възродени под ново име и с частни инвестиции. Същата съдба имаха и печатните органи на новите демократични организации - вестниците „Свободен народ”, „Подкрепа”, „Демокрация” и други.

За да защитим решението за приватизация на вестника и да прекратим вътрешните разпри, се наложи да направим извънреден конгрес на КНСБ. Той се състоя през 1994 в Плевен. Почти всички лидери на конфедерацията и на федерациите са още живи и здрави и вероятно помнят, какъв драматизъм витаеше в конгресната зала, колко остро нападаха мен и лидерския екип заради приватизацията на „Труд”. Искаха да водим съдебни дела, за да си вземем вестника обратно, да го поддържаме с членски внос, дори да си го върнем със сила!!!

В края на краищата разумът надделя. Избегнахме един ненужен, самоубийствен конфликт. Разделих се по принуда (и с чувство за персонална вина) с трима от моите заместници, членове на т.нар. професорски екип, създал КНСБ.

Журналистите от „Труд” бяха и останаха години наред наша опора в битката за утвърждаване на независимия синдикализъм. Така се получи при стачните сблъсъци с правителството на Филип Димитров и Жан Виденов. Тази лоялност се запази и след като „Медиа Холдинг” (издател на „Труд”) беше купен от ВАЦ.

Стратегическата продажба

Можеше ли „Труд” да бъде запазен като българско издание през целия преход? Да, ако не беше хиперинфлационната криза през зимата на 2007 г. Тогава вестникът започна катастрофално да губи. В България нямаше желаещи да инвестират в един несигурен пазар, какъвто беше медийният. Хората с натрупани пари (неизвестно откъде!), купуваха банки, пакети от предприятия, земи и най-вече приватизационни бонове на безценица. Тогавашните олигарси не бяха като днешните, които се надпреварват да се обзаведат с корпоративно зависими медии... Опитите ни да намерим финансова подкрепа в Израел, Австрия, Канада, за да стабилизираме вестника, пропаднаха.

Тогава се появи ВАЦ и направи стратегическа сделка: за себе си и за журналистите от „Труд”. Германските издатели бяха вещи в експанзията на източноевропейските медийни пазари. Придобиха и у нас добри активи на атрактивни цени. Наложиха свое ноу-хау в рекламата и регионализирането на изданията. Не направиха само едно: да установят идеологически или персонален контрол върху редакционната политика. Като опитни бизнесмени знаеха, че вземат ли страна, при перманентната политическа несигурност в България, това щеше да им навреди финансово.

Само веднъж се обадиха по темата „политика”- когато през миналата година Бодо Хомбах обясни защо ВАЦ се оттегля от България и Сърбия. Като български гражданин ми беше неприятно да узная неговите аргументи. Като политик и синдикален лидер го разбирам - никой не може да се състезава лоялно там, където доминират местни корпоративни интереси във властта, а олигархократията диктува дневния ред на обществото...

Продажбата на „Труд” беше свързана с едно условие: аз да не участвам по никакъв начин в издателската дейност. (Дотогава бях притежател на 4% от акциите). Приех условието, защото съдбата на вестника за мен беше далеч по-важна. В един разговор с г-н Шуман в Германия, проведен по препоръка на покойния Д-р Петър Дертлиев, изяснихме този въпрос; у мен и досега остава респектът към един мъдър човек и коректен бизнесмен.

Лоялност и доверие: Генералният договор, който подписах!

Седмица преди да замина за Бангкок, предадох на Пламен Димитров, Изпълняващ длъжността Председател на КНСБ, копие от „Генерален договор”, подписан между Тошо Тошев и мен в навечерието на плевенския конгрес на КНСБ (1994 г). Предложих на Пламен да запознае със съдържанието на този документ членовете на Координационния съвет на КНСБ. Вярвам, че ще го стори.

Помня, че още на форума в Плевен информирах делегатите, че има такова споразумение, заверено по надлежен ред и че трябва да са спокойни: синдикатът не губи „Труд” като партньор. Оставих копие от документа в служебната каса, когато си подадох оставката като председател на КНСБ през 1997 г. Подканих след време покойния Д-р Желязко Христов да поднови този договор.

Защо?

Защото Генералният договор беше със срок на действие 10 години. Този срок изтичаше през 2004 г. Смятах, че е важно да бъде продължен, защото в него се уреждаха партньорските отношения на „Медиа холдинг”, респ. „Труд” с КНСБ. Става дума както за взаимна лоялност, така и за финансови въпроси. Доколкото зная, Жеко не е реагирал. Не го упреквам, негово право е да реши как да постъпи.

Междувременно бившият „Дневен Труд” незабелязано за мнозина се върна към оригиналното си име: „Труд” . По инерция или по убеждение, лоялността между бившите партньори се запази и след 2004 г. (с някои изключения, най-драстичното от които беше антисиндикалната позиция на редакцията по време на уникалната стачка на българските учители срещу правителството на тройната коалиция).

Но не това е най-важното днес, когато „Труд” заслужено празнува своя феноменален юбилей. Искрено съм благодарен на съдбата, че ме свърза с великолепната кохорта журналисти, които правеха най-добрия и най-свободния вестник през последните две десетилетия.

Накрая се изкушавам да направя два извода от краткия летопис за „Труд” и да ги споделя с приятелите синдикалисти:

Първият извод е, че лоялност със сила или декрети не се поддържа. Нито пък се купува с пари! Лоялността вирее само там, където между партньорите има изначално доверие!

Вторият извод е, че историята не може да се пренапише в посока: „от края към началото”; нито пък може да се икономисат / прикрият задълго някои от случилите се събития.

Както обичат да се шегуват историографите: разликата между тях и Господ била, че Той – Създателят, не можел да промени миналото!

Апропо, да вдигнем наздравица за всички юбиляри!

1 Март, 2011 г.

Бангкок