МИНИМАЛНИ ПЛАЩАНИЯ И МАКСИМАЛНИ МАНИПУЛАЦИИ

проф. Кръстьо Петков

Миналогодишният дебат и новогодишните очаквания

Изминалата 2015 година без съмнение ще остане в летописа на икономическите реформи като време на най-остри дискусии за доходите и разпределението на социалните тежести на кризата. Част от предложенията за промени бяха отхвърлени от парламента (законопроектът за преминаване от плосък към умерено прогресивен данък, внесен от ПГ на социалистите – същите, които шест години по-рано, бидейки управляваща партия, прокараха крайно дясното решение за регресивно данъчно облагане!) Други инициативи бяха отложени за по-добри времена (напр. идеята за реформиране на  втория стълб на пенсионната система,  създаден в услуга на частните пенсионни компании). В крайна сметка остана за реализация т.нар. малък пакет от  плащания:

  • минималната работна заплата (МРЗ) се повиши от 1 януари 2016 г.  с 40 лв. и месечният й размер вече е 420 лв.;
  • пенсиите ще бъдат повишени с 2,5% от 1 юли т.г.;
  • увеличени са детските надбавки за едно дете при бедни семейства и със 100   лева месечно за трето дете;

Правилно ли постъпи правителството на широката коалиция, като възприе курс на малките стъпки, вместо да преразгледа цялостната политика на доходите, както правят други страни от ЕС ; и за което настояват  синдикатите? И какви ще са ефектите от новогодишните корекции за икономиката и жизненото равнище? Тези въпроси са предмет на коментар в настоящата статия, подготвена специално за Факти.бг. Анализът, който предлагам, е от позициите на две хибридни дисциплини: а) политикономията (нейният интерес е  как властта управлява системата на разпределение и преразпределение на доходите); б) икономическата социология (която проследява въздействието на промените върху социалното неравенство)

 

Неверните твърдения за МРЗ

Възраженията срещу поредното увеличение на МРЗ не стихнаха през цялата 2015 г. и продължиха дори след като то придоби силата на нормативен акт. Най-острите критики срещу периодичното нарастване на  този вид минимален социален стандарт идват от работодателските организации и мрежите на пазарните фундаменталисти. Спорът за целесъобразността на политиката на автоматичните корекции в равнището на трудовите възнаграждения не е от вчера, нито ще стихне през тази и следващите години. Затова заслужава да му отделим подобаващо място, припомняйки най-често повтаряните възражения срещу МРЗ. От многословните упреци подбрах четири, които се повтарят най-често  – всичките несъстоятелни от гледна точка на икономическата логика и фактология.

Първо твърдение: МРЗ увеличава безработицата! Не съществуват сериозна емпирични доказателства, че тази причинно-следствена връзка се задейства автоматично. По-скоро, вдигането на задължителния минимален размер на заплатите предизвиква верижни флуктуации в доходите, заетостта и потреблението, които зависят от рецесията и текущата кондиция на икономиката като цяло. Валидността на тази теоретична хипотеза се доказва както от българската практика, така и от еволюцията на пазара на труда в индустриално развити страни, които наскоро въведоха МРЗ – главно под формата на задължителни почасови ставки.

Какви са фактите? В България МРЗ започна да се покачва с по-високи темпове след 2012 г. Това беше и моментът, в който бяха достигнати пиковите стойности в коефициента на безработица. По официални данни тя надхвърли 13%, което е над два пъти повече в сравнение с последната предкризисна година (2007). След ежегодните, в т.ч.  двукратни увеличения на МРЗ, безработицата започна да спада, като в края на 2015 г. слезе на 9,4%, т.е.  България застана в идеалната среда на  класациите в ЕС  - единственото сериозно постижение, с което може да се похвалим в областта на европейската икономическа надпревара. Германия, която често се цитира от български политици като пример за подражание, въведе от началото на 2015 г. задължителна почасова ставка от 8,5 евро. Резултатите още през първото полугодие опровергаха всички опасения за срив на бизнеса: работните места не се намалиха с 200 000, както твърдяха Бундесбанк и част от работодателите; увеличиха се доходите на нискоквалифицираните работници и заетите  с т.нар. мини-работа, което на свой ред задвижи потреблението; очаква се делът на работещите бедни в Германия, който надмина 8% от заетите, отново да спадне до обичайните равнища.

Кои прокараха промените? В Германия това се случи след няколко годишен натиск на синдикатите и  стриктно изпълнен ангажимент от страна на социалдемократите, влезли в коалиционното правителство на Ангела Меркел. В България скоковете в МРЗ започнаха при еднопартийния кабинет „Борисов-1“ и продължиха при коалиционния кабинет „Борисов-2“. Ако трябва да използваме лексиката на всекидневно общуващия с публиката премиер,  той е увеличил дажбата на работещите бедни в България със 70 лв. през първия си мандат и с цели 80 лева през сегашния. Докато тандемът на социалистите и етно-либералите (БСП и ДПС) отпусна скромните 20 лева, докато беше на власт през първите две години на кризата. Отбелязвам това обстоятелство, за да разсея внушенията, че левите правителства вдигали плащанията, а десните ги замразявали. Това е традиция, останала в миналото; кризата наложи корекции в платформите на всички партии от класическия политически спектър.

Второ твърдение: МРЗ е инструмент, който пречи на бизнеса – в условия на изострена конкуренция и  масови фалити. Истината е друга: в началото на всяка рецесия, и преди всичко при сегашната криза, по-бързо към променената конюнктура се адаптират корпоративните печалби, в т.ч. за сметка на орязване на номиналните заплати, намаляване на работното време и на социалните плащания. Впоследствие започва натиск за коригиране на минималните ставки – от синдикатите или професионалните гилдии - в резултат на което номиналните възнаграждения се покачват. Само че този растеж не се отразява положително нито на реалните доходи, нито на дела на труда в БВП. Тенденцията при двата индикатора през целия период на кризата е низходяща – както в Европа, така и в България. Справка – публикациите на Евростат; както и специализираните дълбочинни изследвания на динамиката на МРЗ в предкризисния период и след него (Виж Приложението) 

Що се отнася до дежурното обяснение, че МРЗ в България били ниски, защото  производителността на труда изостава от европейското равнище, тук се налага следното уточнение: производителността на труда у нас действително е ниска- около 40% от средното европейско равнище, но при заплатите това съотношение е 25%. Тоест,  нормата на експлоатация при българския работник е доста по-висока от средната европейска норма и многократно над тази в развитите индустриални държави. И още една бележка: производителността на труда зависи и от продължителността и интензитета на  работното време, както и от технологичните и организационните подобрения в производството. В това отношение преобладаващата част от българския –главно едър/корпоративен- бизнес прилага следната тактика: орязва заплатите, позовавайки се на частичното работно време ; не плаща или бави възнагражденията при извънреден/нерегламентиран труд или с оправданието за „временни“ трудности. Приложението на  високи технологии и на организационни иновации като двигател на конкурентоспособността не е сред стратегическите бизнес приоритети. Изключенията са рядкост, главно при представители на средния бизнес и част от чуждестранните високотехнологични компании, опериращи в България.

И накрая, още един аргумент в полза на тезата, че поредното вдигане на МРЗ от 1 януари т.г. няма да нанесе значителни щети на бизнеса. Сумата от 420 лева месечно по официални данни ще засегне пряко около 52 000 работници и служители, което е по-малко от 1/6 от общия брой на заетите по трудови договори. Само че косвено „спечелилите“ са значително повече- според експертни оценки те ще са около 160 000.

 Защо е така? Ами толкова –над 100 000 са приблизително онези наети лица, към които мениджърите, със знанието и мълчаливото  одобрение  на собствениците, прилагат т.нар. двойно счетоводство: официално им плащат и внасят осигуровки върху задължителните 420 лева, а другата, неотчетената част се дава „под масата“, в плик. По тази „сива“/полулегална схема на заплащане известна като“envelope wage”, България е първенец в ЕС. Защо не коригират именно това свое нарушение работодателите, преди да  вдигат шум в медиите срещу държавната намеса със задължителните прагове на минималните плащания? И докога държавата ще търпи подобна бизнес-далавера, която сваля чувствително постъпленията в бюджета и НОИ? Ето едно политико-управленско предизвикателство през новата 2016-та стопанска година, което изисква управленско решение. Две малки стъпки може да се направят без усложнения: а) да се приведат изчисленията на линията на бедност в България в съответствие с европейската методология; б) дd се обвърже МРЗ с издръжката на живота, което ще я доближи до европейското и англосаксонското разбиране за известно като “living wage”.

Трето твърдение: МРЗ била архаична форма на плащания. Иначе казано, имаме работа с отживелица, от която България трябвало да се отърве без колебание. Тук вече навлизаме в деликатната сфера на историческото невежество и идеологическите спекулации. Вярно е, че МРЗ има дълга история: като се започне от края на 19 век, когато в САЩ се приемат първите правила за регулация на заплащането; като преминем през 30-те години на миналия век,  когато президентът Франклин Делано Рузвелт прокарва законодателството за минималните стандарти; и стигнем до днешния развой на дебата.  Спорът за ползите и вредите от МРЗ не е спирал през последното столетие . Нещо повече, именно в САЩ -„идеалът“ на неолибералите за свободна/дерегулирана  пазарна икономика- в момента се води оживена икономическа и политическа дискусия „за“ и „против“ МРЗ.  

По всичко личи, че аргументите „за“ надделяват, защото отделните щати, един след друг, започнаха да въвеждат по-високи минимални ставки, като в Ню Йорк например се стигна до безпрецедентен вариант от 15 долара на час. И то-след натиск от страна на най-нископлатените категории работници, водещи сред които се оказа изпълнителският  персонал на  гиганта „Уолмарт“. И тук политиката си казва думата (наред с икономическата рационалност): промените в МРЗ намериха привърженици както сред демократите, така и сред някои републиканци. Да не говорим за самообявилия се за демократичен социалист кандидат за президент на САЩ и сенатор Бърни Сандърс.

Ситуацията в Европа е сходна. Нито неолибералните забежки на ляво-центристите, започнали още по времето на канцлера Герхард Шрьодер и премиера Тони Блеър, нито неолибералният консенсус, лансиран от тандема „Меркел-Саркози“, успяха да овладеят натиска за актуализиране, а не за отменяне, на системата за минималните плащания. За сведение на очевидно нечетящите бизнес-лидери и пазарни фундаменталисти (или пък четящи  европейските документи както дяволът Евангелието): към настоящия момент в 21 от общо 28 държави членове на ЕС прилагат една или друга форма на задължителна МРЗ. В повечето от останалите държави минималните ставки се прилагат чрез колективното договаряне – предпочитан вариант в скандинавския регион, където синдикатите запазват силни позиции.

Така че България – в лицето на правителството и парламента- върви , макар и бавно, по европейския маршрут, чрез вече установената редовна практика за ежегодно коригиране на МРЗ. Нека да кажем: „Браво на Борисов и управляващата коалиция- срам за опонентите на тяхната политика!“  Отбелязвам този факт без куртоазия, защото решението  за увеличението с 40 лева на ниските заплати е съобразено с икономическата рационалност и ще донесе икономически ползи. Макар и минимални!

Четвърто твърдение: МРЗ руши морала – на наемния труд и предприемаческото съсловие! Ето няколко характерни сентенции, които извадих от архива, публикувани в хода на дискусиите на уебстраниците на пазарните фундаменталисти. Според един от активните опоненти на МРЗ и на всякакъв род задължителни социални стандарти, това било недопустима/аморална практика, защото:

  • Да живееш на гърба на другите не е човешко право;
  • Даването на пари наготово означава липса на стимул за работа и развитие;
  • Преразпределянето не е начин за постигане на благосъстояние и води до безработица, фалити на фирми и банкрут на държавата;

Последната от трите  пропагандни тези вече беше предмет на внимание по-горе. Другите две звучат като лозунги от политико-идеологическа кампания с явно манипулативен характер. Истината се изкривява, фактите се изопачават и това е по-мекият вариант; когато обаче реалностите се игнорират напълно, говорим за груба манипулация, т.е. за лъжа.

 Подобни заклинателни изречения, като цитираните по-горе, вирееха по времето на соц-а, когато всяко отклонение в индивидуалното и груповото икономическо поведение от партийно установените норми се преследваха – словесно и чрез материални санкции. Но какво означава да се дават пари наготово? При МРЗ строго се следи тя да не изпреварва растежа на производителността на труда; социалните плащания зависят от стажа и също са зависими от МРЗ, т.е. и при тях има икономически разчети; може би пенсиите, по-точно исканията за тяхното повишаване, бодат очите на войнстващите неолиберали!

 Ако е така, нека да преминем към темата за пенсионните новогодишни корекции!

 

Пенсионните плащания: две полу/крачки напред и бягане на място

Добрите новини тук са две: предстоящото в средата на годината увеличение на пенсиите с няколко лева на месец и възможността за ранно пенсиониране, при намален размер на пенсиите.  И тук следва да възкликнем: „Малко, но от сърце!“

До какво ще доведат тези мерки, заложени в приетата преди година пенсионна реформа? За редовите пенсионери, със средни и ниски пенсии-промяната няма да се почувства. Ако така –с малки стъпки или пълзящо вдигат плащанията, пенсионерите имат два изхода: единият, да започнат работа (което правят около 15% от тях); другият – да се надяват на обещаното чувствително увеличение след 2030 г. Не е нужно човек да разбира от демографски и актюерски разчети, за да направи извода, че дълголетниците с шанс да консумират голямата придобивка се единици сред днешните хора от третата възраст. Третият изход е най-ощетените- стари -пенсионери  (а те са над 1 милион), да се вдигнат на бунт срещу властта, искайки обратно онези 5 милиарда лева, които бяха ограбени от тях през годините на пенсионната псевдореформа. Ще се случи ли този протест през 2016 г.? Съмнявам се, въпреки подновените закани от лидери на пенсионерските съюзи!

Виж за ранното пенсиониране перспективите са по-ясни и конкретно измерими. Експерти са изчислили , че от тази опция ще се възползват по около 3000 души годишно. А и четирипроцентното намаление заради липсващите месеци в условията за пенсиониране е неудобство, което може да се преглътне-особено пред перспективата да не може да си намериш работа, чрез която да добавиш недостигащия осигурителен стаж. Следователно, и по този въпрос кабинетът „Борисов-2“ заслужи една мъничка червена точка.

Не така стоят работите с другите обявени намерения за напредък на пенсионната реформа. Добре е, че пълзящото -плавно и поносимо - нарастване на възрастта за пенсиониране беше рестартирано. Никак не е добре обаче, че се запази дискриминационното деление между стари и нови пенсионери, в ущърб на по-възрастното поколение. Нито пък е логично и справедливо  толкова дълго да се отлага вдигането на тавана на пенсиите.

Доскоро основният контрааргумент беше, че ще пострадат и възнегодуват хората с ниски пенсии. Този довод понамирисва на отживелица от времето на ранния социализъм. А днес сме в друга фаза- на ранен, необуздан капитализъм. Следователно, трябва да се прилага принципа: всекиму според заслугите, т.е. направените вноски.

Само че ако се реши сегашното –и което и де е следващо- правителство, да премахне ограничението, ще настане истинска революция в постсоциалистическа България. Какво имам предвид? Сега около 30 хиляди пенсионери страдат от ограничението, което е въведено чрез т.нар. максимален осигурителен праг. Те получават 910 лева месечно, вместо да кажем 1500, колкото е очакваната средна величина, ако го нямаше въпросният таван.

Но и това не е всичко: при липсата на таван, около 1000 души със свръхвисоки за българските условия заплати и респективно- подобаващи вноски, реализирани до края на 90-те години, би трябвало да получат фантастично високи пенсии: по 10-15  хиляди лева месечно. „Каква несправедливост!“, ще възкликне  българинът, който по дефиниция е враг на всяка значителна диференциация, макар и базираща се на обективни и законоустановени финансови показатели! „Каква наглост!“, ще реагират крайните радикали. Каква част от двете групи ще се вдигне на бунт срещу законотворците, е трудно да се предвиди. Но бунт ще има!

Затова тактиката на малките стъпки –тази година две полу-крачки напред, после бягане на място; следващата година отново същият темп на придвижване; и така – до края на кризата ( който така и не идва!)

При тези  не толкова оптимистични очаквания как да коментираме напредъка на пенсионната реформа? Независими експерти още при предварителната дискусия в началото на миналата година предупредиха, че готвените промени са от рода на т.нар. параметрични реформи. Тоест, пипат се отделни параметри на пенсионната система, но философията по принцип остава същата.

Днес сме в състояние да преценим вярно ли беше това съждение? По-скоро-да, защото реформаторите не намериха кураж и парламентарна подкрепа да прекратят изцяло непазарната практика за задължително допълнително осигуряване, което облагодетелства частните капиталови дружества; не се изпълни обещанието да се направи независим одит на същите тези дружества, управляващи при доста солена цена и ниска доходност. Същевременно на тяхно разположение са милиарди левове от вноските на работещите и техните работодатели (ресурсът е огромен за мащабите на България: агрегатният актив вече е надхвърлил 9 милиарда лева, което е над 10% от БВП за годината).

За неясно бъдеще бяха отложени дълго протаканите изменения в законодателството по третия стълб и за категорийните работници. Би трябвало да очакваме, че и през 2016 г. хората под пагон ще въстават отново  в защита на придобитите пенсионни права; същото се отнася и за заетите с тежък и опасен физически труд.

Заключение: Такава, според моите разбирания и независимите анализаторски центрове, чиито публикации ползвам, е перспективата с минималните плащания през 2016 г. и тяхното отражение върху битието на българина и публичните финанси.

Тук не засегнах две важни теми:  влиянието на увеличените плащания върху вътрешното потребление и спестяванията;  придобилата актуалност идея за Базов доход, който вече  влиза в дневния ред на Европа чрез подписки, референдуми и пилотни проекти. Техният анализ изисква навлизане в дълбочина на икономическата статистика, по-специално на частните финанси, базата данни за които не е развита. Надявам се тази празнота да бъде запълнена в най-скоро време.

***

Приложение - Ползвана литература:

 

Wage Moderation in Crises: Policy Considerations and Applications to the Euro Area , IMF Staff Discussion Note, Nov. 2015
Thorsten Shulten ,Contours of a European Minimum Wage Policy, FES, Oct. 2014
Rory O’Farrell , Wages in the Crisis, ETUI, 2010
Ronald Janssen, The German Minimum Wage Is Not A Job Killer, Sept. 2015

Коментари

 

Пето твърдение: Увеличението на минималната работна заплата потиска търсенето на работната сила на хората с ниско образование и квалификация. Основният аргумент на противниците на минималната работна заплата, а и изобщо на намесата на държавата във формирането на пазарните доходи от труд, е идеята, че административното увеличение на минималното трудово възнаграждение изхвърля нискоквалифицираните и необразованите работещи извън заетостта. С други думи – създаваната от тях добавена стойност не е достатъчна (поради техните надекватни знания и умения), че да компенсира получаваното възнаграждение. Увеличаването на минималното трудово възнаграждение само задълбочава проблема. Тази статична и неглижираща редица други фактори перспектива (напр. ролята на професионалната квалификация и технологиите) може и да има някакви теоретични основи, но на практика това е поредният опит дискусията да се измести от истински важните въпроси. Сред тях е въпросът за типът на икономически растеж в България и неговият потенциал да създава нови и качествени работни места. Да, в сравнение с годината отпреди кризата (2008 г.), през 2014 г. броят на заетите с незавършено поне средно образование е намалял с над 32% (от около 471 хил. души до около 319 хил. души), а броят на заетите на професии, неизискващи специална квалификация – с 27% (от 415 хил. души до около 303 хил.души). Но ако погледнем цялата картина в нужните детайли, ще видим, че за разглеждания период общият брой на заетите е намалял с близо 360 хил. души (над 11%) и това съвсем не се дължи на по-ниския брой заети с ниско образование и на професии, неизискващи специална квалификация. Намалението е посевместно (с изключение на висшистите, техниците и приложните специалисти), за повечето образователни степени и за по-голямата част от професиите. Изводът е, че държавната намеса при формирането на пазарните доходи от труд удобно се представя като голямата пречка пред пазара на труда, но всъщност сбърканата икономическа и финансова политика е това, което възпрепятства разкриването на нови работни места с високо заплащане.

По отношение на ранното пенсиониране с пенсия в намален размер

Трябва да се отбележи, че за държавите членки на ЕС ранното пенсиониране с пенсия в намален размер е по-скоро норма, отколкото изключение. Причината е една и очевидна – в последните десетилетия доминиращата неолиберална политика и натискът за ограничаване на публичните разходи за социална защита (с мотива, че „щедрата“ социална политика пречи на икономическия растеж), подтикна редица държави да въведат по-висока пенсионна възраст. Но за все повече възрастни хора стана непосилно да придобият необходимите пенсионни права. И тук идва отговорът – възможност за ранно пенсиониране с по-ниска пенсия. Това, обаче, не решава проблема, че трудовите кариери на цели поколения не са достатъчни, за да покрият все по-високите изисквания за придобиване право на пенсия. Това е частична компенсация на последствията, а не цялостно решение на основния проблем – как да се направи така, че хората да работят по-дълго време в по-добро здраве с адекватно заплащане? България, в този смисъл, не направи изключение от доминиращия в ЕС курс. Въведени бяха по-високи изисквания за пенсия, а за онези, които така или иначе няма да успеят да им отговорят, бе въведена нормата за ранното пенсиониране с намалена пенсия. Едно добро решение, но на фона на провежданата в момента политика. Друг е въпросът дали самата политика е добра…

По отношение на отпадането на максималната пенсия в ДОО

Отпадането на т.нар. „таван“ на пенсиите в държавното обществено осигуряване е „подарък“ за хората с най-високи доходи и действие в ущърб на принципа на солидарност. Това е акт, който ще накърни принципа на солидарността в публичните пенсионни схеми. Той ще доведе, първо: до увеличаване на неравенството между пенсионерите (ножицата между минималната и най-високите пенсии ще се увеличи); второ: до закрепване на съществуващите системи от неравенства в обществото, доколкото ще се допусне хора с една и съща продължителност на трудовата кариера да получават пенсии, чиито размери се различават няколко пъти (поради разликата в миналите им трудови доходи); трето: до преразпределение на средства от по-бедните към по-богатите, доколкото все повече средства от пенсионната система ще отиват за изплащане най-високите пенсии.

Освен това, подобен акт нарушава водещият принцип за равнопоставеност на всички осигурени лица, прокламиран в Кодекса за социално осигуряване. Защо? Защото т.нар. „таван“ на пенсиите остава за пенсионерите, чиито пенсии са отпуснати до 31 декември 2018 г. и отпада за пенсиите, отпуснати след това. И най-вече – отново има една прослойка привилегировани лица, представители на политическата върхушка (президент, вицепрезидент, председател на Народното събрание, министър-председател и съдия в Конституционния съд), за които ограниченията изобщо не важат.

А за онези, които намират в „тавана“ не пенсията нещо дискриминационно, можем да припомним решението на Съда по правата на човека в Страсбург от 2012 г., а именно че държавата, определяйки максимален размер на пенсията в солидарни публични пенсионни схеми, не допуска неравно третиране. Причината е именно принципът на солидарност, както и факта, че държавата има право да предприема действия, с които да съхранява финансовата стабилност на публичните фондове. Предстои съвсем скоро да видим дали управляващите правилно са „разчели“ точно този риск при решението да отменят отпадането на максималната пенсия.