Доклад на Ахмед Доган пред Седмата национална конференция на ДПС

Коментар на проф. Кръстьо Петков на изказването на Ахмед Доган вижте в статията:
Визионерът Доган. Политически коментар от проф. Кръстьо Петков

-------------------------

Ахмед Доган

Уважаеми делегати на VII-та Национална конференция на ДПС,
Уважаеми гости от страната и чужбина,

Ваши превъзходителства,

От политическа гледна точка този доклад е много специфичен. Предметът на отчитане не е три-четири годишен период, каквато е традиционната практика, а осемгодишна дейност. Защото два последователни мандата ДПС участваше в управлението на страната.

Освен тази формална причина за по обстоен анализ на последното десетилетие, има и още една времева рамка, която предразполага подобен подход. Изминаха двадесет години от Прехода към демокрация и пазарна икономика, и 20 години от създаването на ДПС.

В най-новата ни история, историята на Прехода се отъждествява с историята на демокрацията. Но всички знаем, че Преходът е изминатият път към демокрация, но все още не е самата демокрация.

В такива преходни времена политиката е живата връзка на миналото и бъдещето. Дори и когато политиката е пълно отрицание на миналото, тя също е функция на взаимната зависимост между историята и визията за бъдещето.
Историята на Прехода е история на реформите, които сме правили в различните сфери на Държавата и Обществото, и ефекта, който се е получил от тях в днешното ни социално-политическо, икономическо и ценностно битие.
С други думи, днешното ни социално-икономическо и духовно състояние е своеобразен жив синтез на целите, които сме имали, като Визия за промяна на тоталитарното статукво, средствата, които сме използвали, като политики и законодателни мерки, и резултатите, които сме получили в общата ни реформаторска дейност.

В крайна сметка, двадесет годишните резултати са и основание за обща оценка на Прехода: като успешен или неуспешен, нормален или ненормален: по тежест, продължителност, обща ефективност, морална цена и т.н.

И на всеки му е ясно, че такава обща оценка за Прехода постоянно витае в обществото: а тя е, че Преходът е бил твърде тежък и продължителен, за който обществото плати много висока цена. Без съмнение тази оценка е по адрес на целия политически елит на страната, който в продължение на двадесет години изграждаше политическия и икономическия фундамент на Демокрацията.

Разбира се, не е работа на един политик да прави самоцелен и дълбинен анализ на Прехода. Защото в политиката всичко е политика, и винаги съществува риск от ретроспективно изместване на събития и факти, съобразно частния политически интерес на анализатора.

Това, което е важно за една либерална политическа партия, като ДПС, е да си отговори на въпроса: А сега накъде?
В този привидно елементарен въпрос се фокусират не само всички неудачи на Прехода, но и най-актуалните проблеми от дневния ред на страната. И този въпрос не е само въпрос на ДПС, а е въпрос – вопъл на Държавата и на голяма част от Обществото. Защото е свързан със завършването на един сравнително пълен цикъл в трансформацията на Обществото и Държавата, включително и с приемането ни в НАТО и ЕС, като част от този процес.

“А сега накъде?” не е само упрек, а въпрос – обвинение на всичко политическо, което е свързано с Прехода.
Този въпрос е рефлекторна реакция на Обществото за това, че Демокрацията към днешна дата се оказа толкова уязвима, каквато беше през първите години на Прехода. Тъй като съдържанието и смисълът на този въпрос ясно показва политически дефицит на Националната Визия за бъдещето, нека я превърнем в аналитична оптика и да се опитаме да направим обобщено политическо сканиране на целия Преход.

Това което бие на очи от тази гледна точка е шокиращо: с идеята за „нежна революция” (на д-р Желев), „пътя към Европа”, политическия плурализъм, свободата на словото, артикулацията на темата за правата и свободите на човека, фиксирани в основните клаузи на Новата конституция, в основни линии се провежда политическата реформа на Държавата и социално-икономическата структура на Обществото. И с това се изчерпва необходимостта от Национална Визия за развитие на страната.

С политическата реформа се задава и насоката на ценностния фундамент на Демокрацията, но за съжаление тя се ражда в хибриден и капсулиран вид, и с това като че ли приключва нейното развитие.

Заедно с реституцията и масовата приватизация (1995г.) на терена се появява парадигмата на интереса, който подменя необходимите реформи за Демокрация с борба за власт между страните на двуполюсния модел, обобщени в дихотомията „комунизъм – антикомунизъм”.

В тази борба за власт всяка от страните работеше или за запазване на отделни сегменти от статуквото, като социално-икономически основи на партията си (в случая левицата), или се стремеше към създаване на нови икономически структури, пак със същата цел (основно СДС).

В този смисъл т. нар. Десен проект, като алтернатива на предишния режим имаше тактически цели и задачи, но нямаше средносрочни и дългосрочни цели за цялостната реформа на обществото. По време на целия преход България никога не е имала в истинския смисъл на думата десен проект с мотивиращата сила на политическа кауза, като стратегически модел за развитие на страната при новите евроатлантически условия. (Подчертавам, че частната собственост, пазарната икономика и конкуренцията са само условие и средство, а не дългосрочна стратегическа цел.)

Същото се отнася и за левицата. В условията на прехода БСП не можа да продуцира социалистически проект за развитие на страната. Прочитът на различните й програми, от гледна точна на Националната Визия за развитие на страната, по- скоро показва стремеж към запазване на социално – икономическото статукво или забавяне на неговото формиране. В различен ракурс те повтарят едно и също: например как в условията на дивия капитализъм бедните стават още по-бедни, а богатите още по-заможни. И в тази връзка обикновено се предлагат облекчаващи социалната цена на прехода мероприятия. А митът за социалната държава неудачно се свързва за по-ефективна образност със скандинавския модел, а като негов контрапункт заплашително се прокламира латино– американския модел като естествено развитие на посткомунистическия пазарен “модел” на България.

За да няма съмнения за ретроспективно изместване в полза на определена теза, искам да припомня на делегатите и гостите на националната конференция съществени индикатори на доминиращите социални нагласи от това време:

- в началния етап на Прехода се говореше за демокрация, но понятието „капитализъм” беше все още политическо табу. Тази роля обикновено се вменяваше на “съветската перестройка”. Иманентната вреда на демокрацията с частната собственост, пазарната икономика и конкуренцията, не само, че не се осъзнава и приема, но има и сериозни реакции срещу тях. Разбиранията за Демокрацията се редуцират основно до свободни избори, падането на БКП от власт, политически плурализъм и свободата на словото.

Подобно стеснено разбиране на Демокрацията има и във връзка с основните права и свободи на човека и на малцинствата в страната: правата и свободите се свеждат до свобода на вероизповеданията, възстановяването имената на насилствено преименуваното турско малцинство в България, и с половин уста „признаване” на репресираните от тоталитарния режим в страната.

Но не само преобладаващата част на обществото не съзира в правата и свободите на човека условия за демокрация. И самата десница, в лицето на СДС, нямаше еднозначно разбиране по този въпрос, например ДПС не бе допуснато до т. нар. “кръгла маса”. А официалното ни искане за включване в тогавашната структура на СДС бе отхвърлено с препоръка да се включим в една от партиите на СДС, които струва ми се бяха 16.

В този контекст е подходящо да се каже нещо за генезиса и развитието на “проекта ДПС”.

Идеята за ДПС се зароди заедно с т. нар. Възродителен процес като негова антитеза и претърпя различни метаморфози на „съпротивително движение без оръжие” в годините преди падането на режима. Апогей на нелегалното съпротивително движение беше организирането на “майските събития 1989г.”, което беше най-мащабно организираното антикомунистическо мероприятие в България, в следствие на което имаше 12 жертви, много арестувани и репресирани и над 360 хил. принудително прогонени в Р Турция. Безспорно е, че майските събития 1989 година ускориха падането на режима на 10 ноември същата година. Две седмици след частичното амнистиране на политически затворници на 22 ноември 1989 година, т.е. на 04 януари 1990 година ДПС беше полически факт.

Първоначално ”проектът ДПС” бе само във връзка с възстановяването на основните права и свободи на човека, свързани с етно-религиозната идентичност. И визията за ролята на ДПС приключваше с решаването на този проблем. В тази връзка дълго се дебатира и въпросът дали да останем като самостоятелен политически субект или да се влеем в една от либералните партии в дясно-центриския вектор. Но животът, както винаги се оказа по-силен от нашите желания и предположения.

Много пъти съм си задавал въпроса: как щеше да протече преходът към Демокрация и пазарна икономика, ако нямаше ДПС, или най-малкото ако още в самото начало на 90-те години бяхме се включили в СДС? И досега нямам еднозначен отговор на тези въпроси. Вероятно така ще бъде и след 20 години. Но съм сигурен в едно. Ако това беше станало, днес ДПС нямаше да провежда VII–та си Национална конференция като трета политическа сила по време на целия преход.
Сравнително трудните реституционни промени и начинът, по който се реализира закъснялата приватизация, създадоха условия за несигурност и несправедливост в Обществото.
Особено е важно да се отбележи, че приватизацията на публичния сектор, независимо как тя се осъществи, като масова и бонове (чрез прословутите РМД-та 1995г.), или като касово-пазарна (след 1997г.) целеше създаването на партийни фирми и по същество се реализира като партийна приватизация.

Приватизацията беше по-скоро процес на финансово-икономическо окопаване и нямаше нищо общо с навременна и ефективна реформа за създаване на икономическа база за развитие на демократичния процес в страната. А родната медия, която вече усещаше бъдещата си роля на четвърта власт в новата социално – политическа структура на обществото, само между другото фиксира темата, че приватизацията е легитимна кражба на труда на две поколения български граждани и въпросът приключи.

Тъкмо затова първите 10 години от прехода страната беше в положение “разкрачен стоеж” в икономическо и ценностно отношение.

Разбира се в самата си същност Преходът е трансформация на една социално-икономически система в друга, и задължително предполага обективна неопределеност за известен период от време на икономически принципи и духовни ценности. Когато обреченото старо все още работи, а новото трудно и боязливо прохожда, обективно се създава мътно политическо време. А мътната вода по дефиниция не работи в полза на обществения интерес. Тя създава ситуация на екзистенциална безизходност, правна безпомощност и битова тревожност. Обществото застава на ръба на деморализацията и това се превръща в негово естествено състояние.

А липсата на Визия за бъдещето допълнително внушава безизходност и липса на друга алтернатива на дадено социално състояние.

Създава се трайно впечатление, че всичко е възможно, защото всички са маскари и крадци от общата трапеза. В такава крайно изострена социална чувствителност водеща нагласа на обществените очаквания се очертава търсенето на възмездие и възстановяването на чувството за справедливост. Дори напук и въпреки върховенството на закона.

Като добавим към казаното и това, двуполюсният модел, вместо да продуцира различни алтернативи на Визията за бъдещето на страната, постоянно възпроизвеждаше “образа на врага” с основен акцент “кой-кого”, ще придобием поне елементарна представа за движещите сили на българския преход.

Нещо повече. В условията на двуполюсния модел противопоставянето на “комунизъм-антикомунизъм” първите десетина години безпардонно изместваше Националната Визия за развитие на страната. Дори и идеите за НАТО и ЕС, в крайна сметка, се реализираха на тази плоскост. И най-интересно е, че десетина години по-късно , т.е. към днешна дата и двете страни на двуполюсния модел по различен начин конституират образа на врага в лицето на ДПС.
Впрочем разиграването на етническата карта винаги е било един от основните политически козове по време на целия преходен етап. Но преди включването ни в ЕС и НАТО етническата карта беше завоалирана и туширана поради голямата заслуга на ДПС за мирния преход и националното капитализиране на българския етнически модел за пред НАТО и ЕС.

След като страната ни се почувства по-сигурна в системата на НАТО, а впоследствие и на ЕС, национализмът експлоадира и започна да се проявява в най-уродливата си форма на ненавист и омраза към всичко, което е свързано с ДПС.
Дълго време двуполюсният модел беше политическата емблема на прехода. Вероятно изследователите на българския Преход ще успеят да го реконструират като генезис и развитие.

От гл.т. на реално опредметените политики по време на прехода, двуполюсният модел е кабинетно конструиран и зададен в политическото пространство, като политически сценарий за оцеляване на левицата. Дали е била политическа сделка или не, оставям да се обясни от анализатори и историци. Но във всички случаи историческият подход към този политически феномен трябва да отговори на един важен въпрос: защо новоизлюпените политици на прехода се фиксираха в персонификацията, а не в самата политичекса структура на публичните институции, която по дефиниция е реалният носител на статуквото?!

В условията на двуполюсен модел и свързана с него политическото махало, ДПС беше непредвиден персонаж и затова излишен политически субект в сценария. Защото в ролята си на политически балансьор имаше възпиращо действие за разгръщане на различните конфронтационни модели на политическо поведение.

Но въпреки това ДПС е субект на отговорност, като политически балансьор. Политическата вина на ДПС е, че беше се полузатворило в своята либерална ценностна система и предимно съдействаше и/ или наблюдаваше, без да бъде достатъчно активно, за да поеме политическа отговорност за изхода на битката между “моделът Жан” (на левицата) (1994-97) и “моделът Иван” на десницата (1997-2001), които още тогава сполучливо бяха определени като две лица на едно и също явление: “Вся власт советом”!

И така стана: “случаят Жан” се повтори в “модела Иван”, който вместо по-голяма свобода ни сервира възстановена форма на командно-административната технология на партиите и Държавата.

Точно тогава започна подмяната. Вместо национална Визия заработи фабриката за популизъм. Така популизмът подмени Визията за бъдещето. Вместо Визия - квазимодели!

В политическия контекст на това крайно обръщане на политическото махало, закъснялата и партийно изкривена приватизация се отрази пагубно на оформянето и развитието на вътрешния пазар, и най-вече на пазарната регулация на производството и търговията на стоки и услуги.

Сивият сектор се настани трайно в него и продължително време обезсърчаваше предприемачеството и външния инвестиционен интерес към България. Събираемостта на данъци, такси и акцизи и разчетите на приходната част на Републиканския бюджет дълго време почиваха върху крайно идеализирани прогнози за реалната икономика, защото двойното счетоводство в нея се превърна в ежедневна практика.

Десет години след началото на прехода, над 90% от производствената база на страната беше на 35-40 години и нямаше как да устои на агресивната конкуренция на чуждестранните фирми. А протекционната политика се изключваше от новите правила на отворената пазарна икономика.

Днес израза “купувайте само българско”, звучи малко наивно, но тогава звучеше като вик за помощ на новопоявилия се български предприемач, който с патриотична нагласа искаше да спаси българската икономика.

В такава ситуация на очакване на стратегически външни инвеститори се появи царя Симеон Сакскобургготски.
Големият въпрос за националната сигурност на страната беше свързан с подготовката и включването на България в системата за колективна сигурност на НАТО. Но отношението на обществото към този жизнено важен проблем на Държавата нямаше еднозначен смисъл и търпеше големи колебания на приливи и отливи. Например по време на кризата в Косово одобрението на водената политика от страна на обществото беше само около 30%.

Въпреки това, за част от дясно-центриския политически спектър за определено време идеята за НАТО изпълняваше функцията на национална Визия за бъдещето. Идеята за НАТО, освен национална сигурност, означаваше и престижно приобщаване към евроатлантическата общност, и пряко или косвено потвърждаваше нагласата за Външния спасител на страната...

Уважаеми гости и делегати на VII-та Национална конференция,

Един от най-щекотливите въпроси на прехода е този за 10 годишния подготвителен период за включването ни в ЕС (1997 - 2007). За разлика от идеята за НАТО, идеята за евроинтеграция се възприемаше от по-голямата част от обществото, и то почти еднозначно: като поток от капитали, огромни инвестиции и големи възможности. И то – автоматично, като нещо, което ни се полага, като пряко следствие от самото ни членство в ЕС: заплати, пенсии, висок стандарт и т.н.

Високите очаквания към всичко, което е свързано с “европейското” бяха толкова силни, че “етикети” или прилагателни, свързани с “демокрацията” и “демократичното”, вече се възприемаха за изтъркани и безсъдържателни. И обяснението на това явление също е свързано с липсата на национална Визия за бъдещето на страната. Явно или неявно до самото ни включване в ЕС (2007) европейската идея изпълняваше ролята на Визия за бъдеще.

Впрочем, идеята за ЕС в контекста на националната история е необходимият спасителен изход за страната, като възможност за ускорено догонващо развитие по всички направления.

С включването на царя в реалната политика на прехода тези свръхочаквания намериха в лицето на Негово величество своя аналог като политическия субект – месията, който може да ги покрие не в бъдеще неопределено време, а тук и сега.
Безспорно е, че в лицето на царя обществото съзираше не само общата география и културна генеалогия с Европа, но и генетичната си връзка с европейската история и европейската идентичност.

Въздействието му върху голяма част от обществото беше толкова силно, че той беше “натоварен” да бъде носител на идеята за НАТО и на евроидеята, и на всичко, което е свързано с реалното битие на страната в сегашно и бъдеще време. Разбира се, оттук започнаха и проблемите в управлението НДСВ-ДПС.

Обективно погледнато кабинетът Симеон Сакскобургготски направи каквото можа. Разбира се, очакванията на обществото бяха едва ли не да заживеем с параметрите поне на средноевропейския стандарт. Но тези очаквания не бяха нереалистични, дори бяха и деструктивни за развитието на гражданското общество и Държавата. Но това, което е постигнато е респектиращо, от гледна точка на стартовата база на правителството през 2001:

Първо - Управлението на НДСВ-ДПС (2001-2005) започна с деактуализиране и елиминиране на двуполюсния модел и свързаният с него конфронтационен модел на политическо поведение в обществото.

Завареното положение на основните нагласи в политическата общност бяха по необходимост свързани с принципа “Разделяй, противопоставяй и владей”, политическият стил на царя зададе друг модел на политическо мислене и поведение, а именно: “балансирай, обединявай и управлявай”. И по същество този нов политически стил в България беше реално начало за либерализиране на основните правила за правене на политика в целия политически живот на страната.

Второ - На политическия пазар се появи нов и странен политически продукт: коалиционната формула, като мислене, култура, взаимодействие и отговорност. Либералната коалиция НДСВ- ДПС е Първата реална коалиция на прехода, създадена с ясно дефинирани правила и отговорности.
Убеден съм, че ако нямахме коалиционния опит от това управляващо мнозинство, следващата тройна коалиция беше невъзможна.

Трето - Държавата престана да упражнява двоен стандарт в отношението си към българските предприемачи и се дистанцира от постоянното акуширане на тяхната дейност, както беше по времето на двуполюсния модел. Държавата се концентрира в създаването на условия за дейност, а самата производствена или търговска дейност беше предоставена на българския предприемач. По сполучливия израз на един от основоположниците на либерализма, държавата престана да функционира като основен работодател и се превърна предимно в “нощен пазач” за развитието на пазарната икономика.
Новият статус на държавата предполагаше предефиниране на основните приоритети на инвестиционната стратегия. Но въпреки иновативните проекти за инвестиционни фондове за подпомагане на дребния и средния бизнес, те останаха висящи поради липса на необходим експертен и административен капацитет.

Четвърто - Голямата амбиция на това либерално управляващо мнозинство беше създаването на условия за развитие на средната класа в България. Визията за стимулиране на дребния и средния бизнес целеше изграждане на реалната икономическа база на Гражданското общество.
Но поради неясно дефинирани приоритети, а следователно, и отсъствието на по-цялостна национална Визия за развитие на страната, този проект за средната класа стартира, но остана недовършен.

След френската революция Гражданското общество е устойчивата съвкупност на производители-данъкоплатци. В този смисъл гражданското общество е нова социална структура на Прехода, която все още не е достигнала прага на относителна независимост и устойчивост в своето развитие. И това обстоятелство е един от най-големите социално-политически недъзи на българския Преход.

По-модерното разбиране на гражданското общество включва и активната част на обществото, която е загрижена и ангажирана за основните права и свободи на човека. Но това не променя същността на нещата, а именно: че в България няма “работещо” Гражданско общество, а следователно, преходът не е приключил, и той продължава. Различните компоненти на демокрацията и пазарната икономика са на различна степен на развитие, което затормозява заработването им като елементи на цялостна социална система.

Въпреки всичко инвестиционният индекс на България по време на кабинета Симеон Сакскобургготски беше с много добри параметри:

- нарастването на БВП средногодишно е с над 5 %;
- за четири годишен мандат в страната са инвестирани около 28 милиарда евро, от които близо 10 милиарда евро са преки чужди инвестиции, а над 18,5 милиарда са местни инвестиции;
- но средната работна заплата нарасна само с 35 % спрямо първата година от управлението на страната, което беше крайно недостатъчно спрямо свръхочакванията на обществото.

В този контекст бих искал да поставя един болен въпрос на целия преход до сега: взаимовръзката между национална визия и комуникационната стратегия на управляващите. А на друга плоскост: взаимоотношенията между управляващи и опозиция, и медиите като самостоятелен субект в политическото пространство на страната.

Не е нужен кой знае какъв теоретичен инструментариум за анализ. Достатъчно е да фиксираме действащите идеологеми на прехода, в частност на кабинета Сакскобургготски и на кабинета Станишев и да видим как те се съотнасят с националната визия и как това отношение се опредметява в информационното пространство на обществото. И ще си отговорим на много въпроси.

Защото последните осем години страната е в реален икономически възход със средно годишен темп на нарастване на БВП с над 5,7%. Това развитие за 8 години доведе до над 2 пъти нарастване на БВП, на бюджетните приходи, на СРЗ и на средната пенсия. А за 8 години инвестициите са респектиращите за България 76 млрд евро, от които 31 млрд евро преки чуждестранни, и 45 млрд евро са местни. За нашата икономическа среда това е инвестиционен бум, който едва ли ще се повтори в близка перспектива. Но всички проучвания показват, че обществото не е информирано за това, което се прави в държавата. Става въпрос за липсата на ясна визия.

Разбира се, на първо място няма реално разбиране на задачите и целите на комуникационната стратегия на съответните правителства. Защото вместо да се опакова в подходяща форма произведения колективен политически продукт, съответните министри се упражняват в PR стратегии за изграждане на собствен имидж. С други думи, комуникационната стратегия за обща информираност на гражданите се превърна в частна имиджология на този или онзи фактор в оперативната власт.

На второ място, поради липса на национална визия за развитие политиците компенсационно започнаха да фабрикуват различни миксове от идеологеми и модели за развитие, което допълнително продуцира нералистични очаквания. Например принципите на класическия капитализъм без особени затруднения се съчетават с тези на постиндустриалното и информационното общество, а полученият политически тюрлюгювеч допълнително се овкусява с произволно взети принципи от модернизма и постмодернизма. И накрая, на получения неясен продукт, дори за самите им автори, се слага актуалния етикет “европейски ценности”. И нещата като че ли приключват с даване на отговори на основните въпроси в дневния ред на страната: “какво се прави?” и “какво да се прави?”.

За съжаление тук не става въпрос само за комуникационна недостатъчност на Прехода поради липса на национална Визия за бъдещето. Тези объркани представи за бъдещето, които не са свързани с актуалния дневен ред на страната, се наслагват и дълбаят.

И накрая пораждат и определят такива дълбинни позиции, като равнище на доверие между хората, от една страна, и на хората към държавните институции, от друга. А това доверие е социалния капитал на гражданското общество и на демокрацията. И най –тъжният факт за всеки български политик е, че този индекс на доверие в структурите на социалния капитал е най-ниският не само в ЕС....

Общество, в което равнището на доверие е на такова критично равнище, няма предвидимо поведение. Една от общите нагласи на прехода, е че има нещо изначално сбъркано в самия Обществен договор.

В такова общество всичко става възможно. Защото тук правилото е не “аз да съм добре”, а “другият да е зле”. На такава социална почва всяко преднамерено внушение може да провокира адреналина на недоволството и агресивността по всички направления. И за това състояние на обществото, като един от най-тревожните продукти на прехода, вина има не само политическия елит на страната.

Още по-силен пример за деструктивна комуникация между управляващите, опозицията и медиите е темата за тройната коалиция (БСП-НДСВ-ДПС, с премиер Сергей Станишев 2005-2009).

По всички общоизвестни политически критерии кабинетът Станишев е успешен. А по икономически показатели е най-успешното правителство на прехода. Но въпреки това оценката на обществото е точно обратната. Защо?
След приемането ни в НАТО (2003) следващото предизвикателство пред страната бешe реалното й включване в ЕС.

Добрата приемственост по либерална линия гарантираше Програмата за присъединяване да се превърне в ефективен конкретен план за действие (т.нар. Екшън план на държавата и различните й ведомства). За година и половина, т.е. до 1 януари 2007 година, екшън плановете на всички министерства изпълняваха функцията на национална Визия за развитие на България. Проблемите започнаха след реалното ни включване в ЕС. Защото държавата нямаше необходимия експертен и административен капацитет за ефективно усвояване на еврофондовете, което отново е свързано с Визията за бъдещето.

Обикновено първата индикация за работеща националана Визия за бъдещето в контекста вече на европейското политическо, икономическо и ценностно пространство, са наличието или отсъствието на ясно определени приоритети на националната икономика. Ако вместо няколко приоритета се изреждат десетина, това означава, че сме твърде далеч от реалностите и динамиката на европейския пазар, и най-важното – че бъркаме приоритетите с икономическите проблеми на страната.

Това означава и още нещо: че нямаме Визия за мястото и ролята ни в европейското пазарно пространство. При това положение, ако след 5-6 години установим, че вътрешния ни пазар е обсебен от външни инвеститори, а присъствието ни в европейския пазар е, да речем, само с доматено пюре и клечки за зъби, вината е изцяло наша, а не на обективната икономическа логика на отворената пазарна икономика.

Фрапиращ пример за отсъствие на визия и за деструктивно облъчване на обществото от управляващи, опозиция и медии са интерпретациите на приоритетите в енергийния сектор.
И най-странното е, че тези дебати бяха се издигнали на равнище на национална кауза, която като контекст и подтекст нямаше за цел запазването на инсталираната ни енергийна мощност за собствено развитие, а как съседните ни държави да зависят във времето от България.

Например, нямаше нужда от 5-6 години безплодни, но патриотични дебати във връзка със затварянето на първите четири блока на АЕЦ-Козлодуй. Трябваше да искаме не рестартиране или парични компенсации, а съдействие за изграждането на 7 и 8 блок или съдействие за изграждане на големи хидроенергийни проекти, от които държавата има нужда и за управление на водните си ресурси.

Започването на Белене е по-скоро патриотична авантюра за 6 млрд евро, отколкото демонстрация на ясни политики за енергийната стратегия на бъдещето.

А постоянните внушения, че сме или ще бъдем енергиен диспечер на Югоизточна Европа, не само, че не са верни, но и глупави. Защото България има около 10 хиляди мегавата енергийна мощност, от които само 5-6 хил. са ефективни. Инсталираната енергийна мощност на ЕС е над 1.250 хил. мегавата. Т.е. да си въобразяваме, че с 0,5 % от европейската инсталирана мощност ще бъдем страна диспечер, е по-скоро израз на недоразумение, а не на реална преценка на възможности и ресурси. Същата диспечерска мания се повтори и във връзка с идейните проекти за газопроводите “Набуко” и “Южен поток”. Достатъчно е човек да хвърли един поглед върху картата на ЕС за действащите и проектни трансфери на природен газ, за да разбере кои сме и за какво се борим.

Най-шикозният пример за отсъствие на каквато и да е представа за енергийно обезпечаване на страната е по време на “кабинета Иван Костов”. Тогава от българска страна се поставиха крайно неприемливи условия за увеличаване капацитета на газопровода за Р Турция. Когато Русия и Турция решиха да изградят директен газопровод през Черно море, наречен “Син поток”, тогавашното българско правителство го възприе като политическо блъфиране.

Днес по Синия поток се транспортират по 14-15 млрд кубични метра газ-метан годишно. Накратко казано, накрая се оказа, че не само че не сме диспечери, но и не сме презастраховани за собствения си енергиен баланс за развитие на страната.
Политическата философия на тройната коалоция, като съчетание на либералния и социалния вектор в управлението, съчетаваше най-положителното в европейските политически практики за принципите на коалирането и за коалиционно целеполагане.

Тройната коалиция се роди много трудно, тъй като трябваше да се съчетаят контрастни модели и стратегии. Разбира се, и до днес няма просветление в обществото, защо пропорцията за участие в правителството е 8:5:3.

Въпреки че коалиционните формати са основни практики в демократичния свят, в България думата “коалиция” има възможно най-долнопробно значение - като търгашество и продажничество. В такава информационна среда либерално-социалната коалиция заработи и направи пробив, както в либералния вектор с новите данъчни политики за стимулиране на инвестиционния процес, така и в социалната сфера:
- растежът на БВП мина границата на 6 % и се превърна в устойчиво развитие за целия мандат;
- СРЗ нарастна почти с 60 %, а социалният вектор може да се отчете със забележим напредък;
- инвестиционният индекс бележи рекорд за целия преход: от общо 48 млрд евро инвестиционен поток, над 21 млрд. евро са преки чуждестранни инвестиции, а 27 млрд евро от местни икономически субекти.

Въпреки това избирателите не го разбраха и не го оцениха. На последните парламентарни избори през тази година БСП намали присъствието си в парламента от 82 на 40 народни представители. НДСВ отпадна от парламентарната надпревара, а ДПС увеличи парламентарното си присъствие от 34 на 38 депутати. В електорално отношение ДПС увеличи подкрепата си за парламентарните избори с 31 % , а за последните 8 години с около 80 %: от 340 хил. на 617 хил. избиратели.
Всички знаем, че политическото декодиране на тези резултати е работа на всяка партия.

За ДПС е изключително важно да изгради стратегия за собственото си развитие. Но това не може да се изпълни като “самоцелен проект”, а единствено и само във връзка с националната Визия за бъдещето и в контекста на проекта за развитие на ЕС.

Уважаеми гости и делегати на Националната конференция!

В досегашното си изложение, предполагам, съм успял да очертая поне част от важната роля на Визията за бъдещето в различни политически ситуации на Прехода. Ако това е така, могат да се направят различни изводи, като например, дори и да заработи само на интуитивно равнище, тя пак върши много полезна работа. Защото на всеки политик, който го “усеща” и “излъчва” към другите, му се отваря поне още един портал за правене на адекватна или изпреварваща политика.

Но европейската ценностна система не се доверява само на “интуитивно усещане“. Защото то е твърде субективно и не се поддава на рационално дефиниране. Европа става това, което е, благодарение на върховенството на Разума и свързаната с нея рационалност, като основна ценност на обществото. В определен смисъл географските граници на Разума и на Интуицията са и условната демаркационна линия на Запада и Изтока, респективно на западната и източната ценностна система.

И така,

Първо - по същество, новата визия за бъдещето е консенсусен политически проект на целия политически елит, и на интелектуалния потенциал на гражданското общество. И като такъв е Нов обществен договор, който проектира целеполагането на обществото и държавата и “заработва” като ценностно мотивирана национална политическа кауза за всяко значимо политическо действие;

Второ - Новата визия за бъдещето е разширен идеен проект за цялостно развитие на страната, и фактически е модел-синтез, както на дясноцентристките проекти на съответните политически сили, така и на лявоцентристките проекти в политическия спектър на страната;

Трето - Синтетичният характер на новата визия за бъдещето се изразява в това, че в нея трябва да бъдат застъпени развитието на икономическите приоритети, динамиката на социалната структура и ценностната база на обществото в контекста на европейското пазарно и ценностно пространство;

Четвърто - Новата визия за бъдещето е интегрирана представа, която включва националната идея, националният модел за развитие, динамиката на националните интереси, националните приоритети и стратегията им за развитие и националната доктрина за сигурност.
Тази визия за бъдещето е дългосрочна и цялостна представа за развитие и съобразно историческия момент, в който се задава, може да има различна продължителност: 15-20 или повече години;

Пето - Оптималната дистанция между новата визия за бъдещето и живата социална действителност са медиаторските функции на управленческите програми на основните политически сили, като дясноцентристки проект или лявоцентристки проект за развитието на страната;

Шесто - Новата визия за бъдещето се променя и актуализира в същата степен, в която отделни етапи или сегменти се опредметяват в конкретните проекти на политическите сили, независимо дали са управляващи или опозиция;
Седмо - Новата визия за бъдещето е жив проект за развитие, а не политическа утопия, само когато постоянно се развива и реформира. И нейната европейска философска основа е предпоставката, че:
- всяка задоволена Потребност, поражда нова и по-голяма потребност, и по-високо социално очакване;
- всеки постигнат политически интерес, има разширено възпроизводство, но и по-мащабно очакване на гражданското общество;
- всяка реализирана политическа възможност, открива нов хоризонт от възможности, и по-високи граници на обществени очаквания.

Много силни, но разбира се, не единствените примери на работеща визия за бъдещето са: ЕС, САЩ, Япония, Китай, а последните десетина години – и Русия.

Но, разбира се, казаното не е все още нова визия за бъдещето, а само някои от принципите, които биха залегнали в основата на националната Визия, която ще кореспондира с европейския проект за развитие на България.

Трябва изрично да се отбележи, че Европейският проект реално започна да работи в публичното пространство на страната още от първите години на прехода. И най-осезателното въздействие, като модел за структуриране на политическия спектър бяха германските фондации на либералите (Фридрих Науман), на народните партии (Аденауер) и на социалистите (Еберт). Като добавим към тази политическа триада и зелените партии, които са обособена част от Либералния Алианс, ще придобием представа за структуроопределящите фактори и моделите на политическо поведение през първите години на прехода.
Структурирането на политическото пространство беше твърде важно.

Особено предвид на обстоятелството, че Преходът започна с широка стартова стъпка за политически плурализъм, и за кратко време се регистрираха между 140-150 партии. Днес, доколкото знам, те са над 300. Но това вече няма никакво значение.

Постоянната комуникация в семинари и съвместни мероприятия ни предостави в осмислен вид европейски политически опит, подреденост, целеполагане- съобразно партийна принадлежност, и най-важното: взаимодействие с аналогичните партийни партньори от ЕС. Безспорно е, че за ДПС фондация “Фридрих Науман за свободата” беше школа за политическо партньорство. И сега тази традиция продължава с младежката ни организация.

Вторият значим фактор за структурирането на социално-икономическото пространство в преходния етап са предприсъединителните европейски фондове и самостоятелно реализираните преки инвестиционни проекти на европейски фирми. Разбира се, без ясна инвестиционна стратегия на правителството за трасирането им по точно определени икономически приоритети.

Следващите структуроопределящи фактори са институционални и ценностни. С ваше позволение тях ще ги разгледам в по-свободна форма.

Ако някой изследовател се нагърби да направи аналитична експертиза за мястото и ролята на националната визия за последните десетина години на прехода, достатъчно е той да сканира законодателната ни дейност от предприсъединителние период до включването ни в ЕС, и след това.

Факт е че, българският парламент е отличник в трансфера на европейски правни норми в икономическата, социалната и съдебна система и вътрешен ред на страната. Но едновременно с това ние сме най-критикуваната страна в ЕС за тяхното неспазване.

Синхронизирането на националното законодателство с европейското, което по дефиниция е приоритетно спрямо националното, превърна парламента в технологична линия не за производство, а само за потвърждаване на цяла серия от закони. И тази “технологична линия” имаше безалтернативен характер. Цели панели от европейските правни норми се приемаха без парламентарен дебат и осмисляне, със силата на навика и инерцията.

Ние приемахме закони, за които нямахме нито законодателен, нито житейски или институционален опит за тяхната предметност. И причината е проста и ясна. Защото ги нямахме реалностите в зряла форма, които трябва да бъдат регулирани чрез закони. Точно затова голяма група закони не заработиха в България. За законодателя част от тези закони като че ли бяха виртуални реалности. С този модел на парламентарно поведение ние трансферирахме националния си сувернитет и в отговор получавахме Европейска перспектива.

Европейският проект е толкова важен за България, че ако не сме в час за неговата динамика, няма да имаме и необходимата политическа свобода да бъдем полезни за избирателите си и за страната.

С членството си в ЕС България се превърна в част от много сложно цяло: в икономическо, социално, правно, ценностно, историческо и духовно отношение.

В това фундаментално взаимоотношение на цялото (ЕС) със своите части (27 страни), и на частите със своето цяло, са всички предимства и недостатъци на ЕС. Защото като Евроидея и Европроект ЕС не е проста аритметична сума от 27 страни, както е днес, или 35 и повече, както е по замисъл. ЕС е нещо много повече от този сбор и точно в това е смисълът на неговото съществуване.

Ако сравним ЕС с огромна политическа холограма, то Частите трябва да отразяват и изразяват Цялото в същата степен, в която функционалното цяло в лицето на ЕС ги интегрира в себе си.

Геостратегическата цел на Европейския проект е да бъде първокласен военно-политически и икономически играч в съвременния Глобален свят.

Ако политическата холограма е своеобразен критерий за равнището на реализация на Европейския проект, то става съвсем очевидно, че различните страни на Съюза се движат с различна скорост към постигане на базовата Визия на ЕС. Но различните скорости на страните към целта в подходящ момент може да доведе до вътрешно преструктуриране на Съюза.
Например, спрямо стандарта на живот, България е над 10 пъти с по-ниска скорост от водещите европейски страни. Полша се движи с 3 пъти по-голяма скорост от България, а Чехия- около 5 пъти по-бързо.

Това означава, че страната трябва да увеличи скоростта си над 3 пъти, за да отпадне от класацията като най-бедна страна в ЕС. Фактически, казаното означава, че България трябва да увеличи БВП с три пъти, т.е. да бъде на границата около 100 млрд евро. Сега сме на равнище 33 млрд евро БВП и 274 евро СРЗ. Именно затова стратегическата цел на страната е 100 млрд евро БВП и 10 хил. евро средна годишна заплата. И най-важното в случая не става въпрос само за какъв да е поток от инвестиции, а за ефективни инвестиции, които радикално водят до увеличаване на БВП и СРЗ и всичко, което е свързано с това.

Разбира се, ефективните инвестиции предполагат ясно трасе на икономически приоритети и Визия за бъдещето. Този пример е само един от проблемите на Визията за развитие на Европейския проект.

За да разберем по-конкретно икономическите и ценностните параметри на разширителната стратегия на ЕС, полезно е да знаем, че Р Турция се движи около два пъти и половина по-ускорено от нас, но е на 16-то място в ранглистата на света по икономическо развитие. И по всичко изглежда, че за 10-12 години ще бъде в десятката или на нейната граница.

Тежестта на южната ни съседка за Европейския проект е толкова голяма, че нейното включване или не включване в разширителната стратегия, определя ценностния профил и политическият потенциал на ЕС. И ако няма ясно дефинирани отношения на ЕС към Евразия и за двете й знакови страни в лицето на Русия и Турция, опциите на Европейския проект ще бъдат само общ икономически пазар и християнски политически клуб, и нищо повече.

Отношението на страните от ЕС към включването на Турция към Съюза поставя на изпитание базовата ценностна сиситема на Европа, и най-вече историческият фундамент на европейската идентичност и толерантност.

Преди 20 години, за да подчертая значимостта на българо-турските взаимоотношения за демократичната Визия на страните, подхвърлих, че “Пътят на България към Европа минава през Босфора”. Явно съм бил прав.
След 20 години бих искал да добавя, че пътят на ЕС към себе си и към Глобалния свят, минава през Дарданелите и Чанаккале!

Защото в Чанаккале на Дарданелите е заложена новата историческа матрица на новата толерантност и на новата европейска идентичност: това е философията на синтеза на ценностите и културите. И именно тук е ключът и изходът за спасяването на новият глобален мултикултурен свят.

В случая не става въпрос само за елементарна „поносимост” и „търпимост” на ценностите и културите. А за тяхното необходимо взаимодействие, което задава съвсем друга опция за развитие на толерантността, свободата и отговорността в съвременния Глобален свят.

Уважаеми делегати и гости,

Обективно погледнато, последните двадесет години ДПС се утвърди като успешен политически проект в обществото.
Но понякога позитивният политически опит също създава сериозни проблеми, защото много бързо се превръща в инерционен момент, който има силата на традиция и статукво.

А това е много сериозна пречка за постоянното обновяване и реформиране на една либерална партия, каквато е ДПС.
Нещо повече: всяка партия, която дори само един мандат е била във властта, тя задължително трябва да се ремонтира и реформира. И ако не го направи, тя ще върви след събитията, което е сигурен критерий, че вече е изостанала от динамиката на общите процеси в страната.

Затова ДПС има нужда от реална Визия за развитие в контекста на българските политически реалности и на Проекта за развитие на ЕС.

Именно в този смисъл, последният осемгодишен период, в който ДПС участваше в управлението на страната, не всичко от политическия, административния и експертен капацитет на партията е позитивно.

Напротив. Участието ни във властта ни даде големи възможности в обслужването и обгрижването на голяма част от електората по съответните региони, но едновременно с това доведе до критично намаляване на имунната система на партията. Получи се политически синдром за увличане по инвестиционни проекти. Стигна се до конкуренция между общините – кой колко инвестиции може да привлече за региона си. Разбира се, това не е лошо. Защото, в крайна сметка, в много региони ние тръгнахме от нулата. Трябваше да продуцираме и реализираме проекти за водоснабдяване, канализация, пречиствателни системи, междуселищна пътна инфраструктура и т.н.

Но това увличане в „инвестиционна дейност” се загърби базовата ценностна система на ДПС, която е кодирана в самото название на партията. С други думи, политиките за обслужване на електората маргинализираха политиките, свързани с основните права и свободи на човека и на малцинствата в страната. Казано директно, инвестиционните политики на интереса, започнаха да асимилират политиките на гражданските ценности.

Известно е, че парадигмите на властта и на интереса променят всичко, до което се докоснат, и към което имат някакво отношение. Те променят дори и темпоритъма на личното и социалното време. Когато си на власт, времето минава неусетно бързо, но за управляваните - мъчително и бавно. Властта е коварна, защото създава собствен комфортен свят за управляващия, който е доста различен от общия свят на хората. И точно от тук започва изоставането на една политическа сила от общото социално време: реалните обстоятелства те изпреварват и неизбежно започваш да креташ след тях.

Което означава, че увлечен в логиката на вътрешния си свят, ти вече си проспал общото социално време и си изостанал от неговата динамика. И най-важното е, че си загубил способността си да бъдеш създател и субект на събитията. Защото вместо да изпреварваш социалните събития и да ги задаваш, ти си изостанал и вървиш след тях. Т.е. - като политик се подчиняваш на друг модел и на други логики за продуциране на политически реалности.

Тъкмо затова е изключително важно да осъзнаем, че имаме нужда от приземяване в реалния свят на Обществото.
Вярно е, че успехът ни е много голям. Но е вярно и това, че трябва да бъдем в опозиция, за да си разчистим задръстените канали за автентично възприемане на живия живот.
Благодаря на избирателите и на Всевишния, че ни даде тази възможност да бъдем в Опозиция. Защото иначе бяхме свършили!

И в това се състои същността и смисъла на свободните избори и на Демокрацията като динамична социална система. Ако са ти отворени либералните портали, Демокрацията винаги ти дава още една възможност, дори и като време за възстановяване на имунната система на партията. Разбирам, че е много трудно да се променят устойчивите стереотипи на властта. Но за съжаление, както казва Чърчил, няма нещо по-добро измислено от Демокрацията.

За последните двадесет години, когато другите партии отляво и отдясно бяха застопорени от двуполюсния политически модел, ДПС успя да си създаде елит от политици, експерти и администратори.

Политическа еманация на този елит е младежката ни организация. Тези прекрасни и амбициозни млади хора превърнаха ДПС в своя европейска карма:
- за тях да бъдеш отворен и да се стремиш към изграждането на Отворен свят е смисъл;
- да имаш изпреварващо мислене, за да го запазиш и развиваш е необходимост;
- и да си предприемчив, за да го утвърждаваш чрез личното си битие, е начин на живот.
И това е най-силният, либерален генетичен код в действие. И в този смисъл е новият образ на проекта за развитие на ДПС след двадесет години.

Младежката ни организация е широко отворена за превръщането на ЕС в един Отворен свят от Свободни, Толерантни и Отговорни хора. И най-важно е, че те са реалните носители на бъдещето, и затова трябва активно да участват не в утвърждаването на сегашното статукво на ЕС, а да развиват проекта за неговото бъдеще.

Младежите ни имат личен интерес активно да участват в постоянното актуализиране на проекта за ЕС, защото това е тяхното бъдеще. И критерият за ефективността на либералният им ценностен код ще бъде доколко са успели активно да участват в конструирането на този Отворен европейски свят за реализирането на техните способности и възможности.
Младежите ни, без да се притесняват, трябва да бъдат съавтори и съсубекти на постоянно обновяващия се Европейски проект.

В крайна сметка, КПД-то в правене на различни политики, е доколко си успял да реализираш възможностите, които ти предоставя този свят, за изграждането на Твоят Отворен свят. И в този смисъл Младежката ни организация е най-голямата ни политическа инвестиция в бъдещето.

В този контекст, бих искал да ви дам една изстрадана политическа препоръка: Градете съдбата си не въз основа на реалностите на днешния ден, а върху онзи образ на света, който ще се реализира след двадесет години. Ако твърде много приличате на сегашното ДПС, бъдете убедени, че нещата не вървят на добре. Подражанието е най-ефективният начин за максимална приемственост. Но така няма да бъдете самостоятелни и свободни да конструирате вашият свят. И, за да го направите съобразно вашата Визия за двадесет години напред, трябва да знаете твърде много, а не да се ограничавате в калъпите на компютърната грамотност и на чуждоезиковата подготовка.

Те са само условия (инструменти) за конструиране Вашият отворен свят. Те не са цел и Визия за развитие.
На фона на това патетично политическо мислене, бих искал да ви върна към изходната точка, от която трябва да тръгнете.

Последните няколко години говоренето против ДПС прерасна в антитурско говорене, и обратно. Безспорно най-неудачният вариант за страната е продължаването на тази тенденция, която поражда ненавист, омраза и конфронтация с всичко, което е свързано с турската идентичност, култура и история.
Това създава в младите хора устойчива нагласа предварително да се доказват, че са лоялни български граждани, за да се включат в демократичните процеси в страната. Малко е да се каже, че това е грешна стратегия. Нещо повече: Това е опасна нагласа, която държавата възпроизвежда и поднася на малцинствата.

Стига толкова! ДПС не може да бъде нито мишена за всеки, нито доходоносна дъвка на медиите, нито изтривалка на виртуални партньори!

Нека да отворим нова страница на толерантността и демокрацията. И всички трябва да осъзнаем Голямата истина, че нямаме друг изход!

Именно затова в проекта за развитие на ДПС за следващите двадесет години, политиките, свързани със запазване и развитие на идентичността трябва да бъдат стратегически приоритет, независимо от време, пространство, състояние и конкретна политическа ситуация. Отстъплението от този принцип трябва да се възприема като промяна на Проекта ДПС.

Защото този проект за развитие на ДПС няма да има политическа значимост само за България. Проектът ДПС е необходим на ЕС и на Визията за неговото развитие. ДПС е необходимост за ЕС, тъй като е единственият работещ модел за балансиране и развитие на колективните права на човека.

Уважаеми делегати и гости,

В проекта за развитие на ДПС не беше заложено утвърждаването му като лидерска партия. Но, за съжаление, това е политически факт. Никога не съм си представял дори, че само с едно изкарано от контекста изречение ще променя парламентарния вот на други партии.

Като лидер на ДПС се превърнах в политически гръмоотвод на всички негативни явления и процеси в страната. Когато кажа нещо съм виновен по правило, когато мълча, съм още по-виновен. А основната тенденция за последните две години е, че лидера на ДПС следва да бъде виновен за целия преход.
Хора, които продадоха и разграбиха държавата, искат да си измият ръцете с ДПС и неговия лидер. Всички знаете, че съм философ по природа, либерал по душа и боец - демократ по характер. И никой не може да ме стресне.

И в този ред на мисли, пред мен стои много важен казус: или аз съм априори неудобен за всички режими, или мишоците в политическата система са твърде много, както и в живота.
Идеята за ДПС е двадесет и пет години от живота ми и не съжалявам, че го създадох и му се отдадох. Напротив, осъзнах, че принципите на идентичността имат силата на природен закон, за което ви благодаря.

Но идва време на раздяла на родителя с рожбата си. Знам, че не сте готови за този неизбежен акт. Но това трябва да се случи. Дали сега, или след година, няма особено значение. Но това трябва да стане.
На последните парламентарни избори обществото избра реалността пред нереалистичните очаквания и външния спасител на страната, което е добре за демократичния процес.

Разбира се, все още външното месианството се трансформира във вътрешно, но и това е част от логиката на демокрацията.
Убеден съм, че обществото има нужда от политически катарзис и то трябва да го преживее.

Естествено, този процес е свързан с предстоящата пълзяща криза по всички направления: управление, бизнес, ценности, политически елит, медия и модели на поведение...

Но този етап е необходим и пътят трябва да се извърви. България трябва да знае, какво трябва да направи, и какво да очаква. Останалото е работа на политиците.

а да направиш, дори и най-общ анализ на двадесет годишен период на трансформация ти трябва да го преживееш. Преживях го отново. И ми се струва, че Пътят продължава и, може би, най-трудното тепърва предстои.

И, накрая, ми позволете да се обърна в личен план към всички вас. ДПС се превърна в „кръвна група”, „код”, матрица... и визия за бъдещето...

Пожелавам ви от все сърце да приличате на себе си, въпреки промените, които правите в себе си. Дори ако се наложи да възкръсвате, за да бъдете същите!

12.12.2009