Две „суперзадачи” за три години пред ГЕРБ

Анализ на Боян Дуранкев

Публикуван от в. Стандарт на 18.07.2010 със съкращения

Нещо много любопитно се наблюдаваше тези седмици в анализите на едногодишното управление на ГЕРБ под командата на премиера Борисов. Колкото и различни да бяха тези анализи, те винаги попадаха в една от двете възможни матрици – или пълна критика и охулване на извършеното или неизвършеното, или пък тотална възхвала на стореното, даже „когато партията (или той) греши”. В единия случай анализаторите хвърляха пепел в очите на премиера, в другия му налагаха розови очила. Не е нужно да се спори коя от двете „линии на поведение” е по-лошата, важното е че и двете са вредни и безсмислени. Впрочем, съвременниците винаги са хвалели или отхвърляли личността, а не заслугите й; обратно, потомците са хвалели или отричали постигнатото, а не личността.

Едната година е важен жалон и безценно огледало за изминатия път, но още по-важни са следващите три (евентуални) години напред, след които ще се тегли чертата и ще се поиска сметката на цялото управление от механизма, който определя стойността на всяка „политическа стока” – демокрацията. За бъдещето на българското управление ни е думата.

Но когато става дума за бъдещето на една страна като България, на такъв бурен континент като Европа и на такъв странен кръстопът като Балканите, никога не можем да бъдем сигурни че следва период от време, в който икономиката ни ще процъфтява, приятелите ни (от изток или от запад) ще са верни, а щастието ни – гарантирано. Ако обаче не се изпада във фатализъм (за историята като последица от „световния заговор” или от „случайностите на пазарния механизъм”), качеството на националното управление е от решаващо значение.

В този смисъл, какво може да стори сегашното управление през следващите три години за благото на Родината и нейните граждани? И съответно – какво не зависи от него и не е в състояние да бъде управлявано?

Първо, ще може ли правителството да създаде условия за „европейско развитие” на икономиката?

Ако се наблюдават тенденциите, ГЕРБ пое управлението в условията на икономическа (не само финансова!) криза във всички развити страни с пазарни икономики. Тази криза намали темповете на икономическия им растеж и в редица случаи ги сведе до значителни отрицателни величини, придружени със съществени бюджетни дефицити. Развитите страни, според прогнозите на водещите институции, „ще ближат раните си” от кризата поне още пет-десет години. На пръв поглед това обстоятелство като че ли би трябвало да облекчи задачата на България за тяхното догонване. Но това е само на пръв поглед. В действителност кризата, предизвикана и разгоряла се именно в развитите страни, стоварва с особена сила ударите си върху по-слабо развитите страни, а най-жестоко страдат най-слабо развитите страни в ЕС, сред които попада и нашата. „Рециклирането” на европейските икономики (засега) се изразява по-скоро в промени в собствеността на финансовия капитал и в „прикачване” към държавната хранилка на онези компании, „които са твърде големи, за да фалират”. Но не и в общи координирани и финансирани мероприятия в рамките на ЕС. Обратно казано, действията на по-развитите страни са в посока на стабилизиране на собствените им икономики, отколкото в създаването на условия за реално икономическо ускорение в „периферията”.

Казано иначе, през следващите три години България не трябва да очаква „пълноводен поток” от чуждестранни инвестиции както преди, които да създадат растеж от 4-5% средногодишно, камо ли от 7-8% - необходими за „бавно доближаване” на по-високо развитите страни. Още повече че страната ни е изчерпала докрай възможностите за това да бъде „данъчен рай” на инвеститорите, но и „финансов подлец” за съюза.

Тогава „какво да се прави”, за да се инвестира в бъдещето? Алтернативите пред правителството на Борисов не са много, но са значителни: пълно използване на еврофондовете („нито един цент неинвестиран”); тотално данъчно обхващане на „сивата икономика” за нарастване на бюджетните приходи („нито един неосветен бизнес”); налагане на „добри практики” и „защитни стандарти” в производството (а не „всеки да си прави каквото му хрумне за печалбата”); нарастване (абсолютно, не относително в бюджета) на националните инвестиции в крупни обекти и инфраструктура („нищо важно не е оставено на случайностите на пазара”). В полза на правителството и занапред ще работи възможността за сравнително по-лесно вземане на централизирани решения (в парламента, в правителство, в самия ГЕРБ), което е по-ценно, отколкото при полицентрични решения.

За решаването на горните задачи е необходимо нещо, изразено с шест думи: колкото повече знаеш, толкова повече можеш. Управлението на икономиката, казано по друг начин, ще се нуждае от значима „армия качествени специалисти”, която пък изисква високи заплати и бонуси. По принцип, дребният буржоа е против чиновниците. Възмутен от много чиновници в миналото, той си представя развитата икономика без служещи и затова е против „бюрокрацията”. Проблемът на правителството е как да създаде „ефективен управленски апарат”, способен да решава сложните задачи на настоящето и бъдещето, а не как да „премахне” държавната администрация, за което ще продължи да настоява фанатизираната крайна десница.

Ако правителството заработи на пълни обороти по горната схема, даже при влошена международна конюнктура, растежът може да е минимум 2-3 % годишно. А при по-висока динамика на европейската икономика, нашата динамика може да е наистина 4-5%. Не е много, но не е и нищо. Пицата ще стане „пеперони”, а не „циганска баница”.

Второ, ще може ли правителството да създаде условия за „европейско развитие” на обществото и гражданите?

Развитието не е едномерно и не се мери само с нарастването на доходите. За развитието на обществото и гражданите са необходими сигурност, стабилност, добро здравеопазване, качествено образование, работа за всички, достойни доходи и спокойни старини. И без заробващи кредити и лихви по тях!

Що се отнася до сигурността, несъмнено заслугата именно на това правителство е в завръщането на увереността на гражданите че престъпността може да бъде притисната и смачкана. Да наследиш проядена от корупция държавна машина (на всички нива); беззъбо и също корумпирано правосъдие; безпардонно лъжещ частен бизнес, криещ данъци и осигуровки и точещ ДДС; съсипан полицейски апарат, при това плътно обвързан с организираната и неорганизирана престъпност; корумпирани данъчни; митничари-милионери и т.н. – и да обърнеш тенденциите за две-три години, това е едва ли не чудо! Именно такова чудо в полза на собствената си сигурност и сигурността на своите деца очаква на първо време българският гражданин. И ако правителството продължи настъплението си против престъпността на широк фронт, при това без своята „афера Драйфус” и без своите лобисти и корупционери, това ще е огромно постижение – от европейски порядък!

В този аспект правителството обаче рискува да бъде упрекнато в „етичен формализъм” – „спазвайте законите и всичко ще бъде наред!”, което не решава другите социални проблеми. Всички крайни десници, управлявали по този принцип, са отивали с шут в историята. Затова ако ГЕРБ е повече центристка (отколкото дясна, както настоятелно сочи Борисов) партия, тя ще трябва да наложи и „етичен утилитаризъм” и нова „етична справедливост”  – „растящата пица е за всички, а не само за частника”.

 „Европейско развитие” на гражданите, впрочем, означава и справедливост, и солидарност, и свобода (не само в тесен юридически смисъл, а и свобода на развитието). И ако не тази или следващата година, наследената крайно дясна данъчна система от правителство на Станишев (не е ли странно че именно ГЕРБ подкрепи на практика „доктрината Станишев” в областта на данъчната политика?), ще трябва да бъде „пренастроена” по европейски стандарти – „когато получаваш повече, си и по-солидарен повече, а не само си купуваш нови яхти, нови подводници или нови самолети”. И тогава проблемите с това едни да са милиардери, а болшинството – мизерстващи, ако и да не бъдат разрешени, поне ще бъдат облекчени. Спор няма, „пазарът смачка демокрацията” за последните двадесет години в България, време е „демокрацията да стане солидарна”!

За тези две „суперзадачи” (икономическата и социалната) правителството на Борисов има още три години. Три „суперпречки” има по своя път напред – невежеството, недоверието и неразбирането, които го заплашват отвсякъде.

„Ще може или не?” – това е въпросът!